Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (45)

45

Мъжът в тъмносиния костюм се обади по телефона.

— Намерих ги. Невероятно. Просто изскочиха точно пред мен.

— И четиримата? — попита шефът му.

— Да, всичките са тук.

— Ще се справиш ли?

— Така мисля.

— Направи го. Не чакай подкрепления. Свърши работата и се връщай.

Мъжът затвори телефона, отдели се от бордюра, зави през четирите платна и спря отново в една странична улица, срещу магазин, рекламиращ най-евтините цигари в града. Слезе от колата, заключи я и тръгна по булеварда — с бърза крачка, пъхнал дясната си ръка в джоба на сакото.

 

 

В Лас Вегас има повече хотелски стаи на квадратна миля от всяко друго място на планетата, но Азари Махмуд не беше отседнал в хотел. Беше в къща под наем, в едно предградие на три мили от централния булевард на града. Къщата беше наета още преди две години за операция, която не беше осъществена. Беше сигурно място — както тогава, така и сега.

Махмуд беше в кухнята, разтворил телефонния указател на града. Разлистваше секцията за товарни автомобили под наем и се опитваше да прецени какъв камион ще му трябва.

 

 

Централният булевард на Лас Вегас беше в състояние на постоянно строителство. В миналото най-лъскавата част на града беше към „Ривиера“. Оттам бяха тръгнали инвестициите, които поеха към другия край на булеварда, пресечка по пресечка. Преди да стигнат до края, залозите вече бяха твърде високи и в сравнение с по-новите хотели и казина „Ривиера“ изглеждаше старомодна и неугледна. И така, инвестициите поеха в обратната посока, пресечка по пресечка към другия край. Резултатът беше постоянна строителна площадка — временни огради и паркинги разделяха най-новите, току-що построени хотели от малко по-старите, които предстоеше да бъдат съборени в най-скоро време. С напредването на строителните работи улиците и тротоарите също се пренареждаха, макар че движението по булеварда не прекъсваше, а тротоарите криволичеха сред строежите. В продължение на една пресечка Лас Вегас изглеждаше пуст и изоставен, като град на призраците.

Мъжът в тъмносиния костюм настигна жертвите си точно в тази пресечка. Четиримата вървяха рамо до рамо, без да бързат, все едно имаха определена цел, но нямаха краен срок да стигнат до нея. Нили беше отляво, Ричър и О’Донъл бяха в средата, а най-отдясно вървеше Диксън. Вървяха близо един до друг, но без да се докосват. Все едно маршируваха по тротоара, като заемаха цялата му ширина. Представляваха мишена с ширина около три метра. Именно Нили беше избрала да минат по стария тротоар. Изглежда, го направи случайно, а останалите просто я последваха.

Мъжът извади пистолета от десния джоб на сакото си. Беше „Деу ДП 51“, произведен в Южна Корея, черен, малък, придобит нелегално, нерегистриран и неподлежащ на проследяване. В пълнителя му имаше тринайсет патрона девети калибър. Собственикът му го носеше по единствения безопасен начин, установен след дългогодишен опит — без патрон в цевта и със спуснат предпазител.

Хванал пистолета с дясната си ръка, той натисна на сухо заключения спусък няколко пъти, за да изрепетира последователността, в която щеше да стреля. Реши да действа методично и да свали първо най-големите мишени. Опитът го беше научил, че това е най-ефективно. И така, щеше да стреля в средата на групата, в гърба на Ричър, после леко да измести цевта към гърба на О’Донъл, след това да я върне силно наляво към Нили и най-сетне обратно до Диксън. Четири изстрела, за които му трябваха около три секунди, от разстояние шест метра — достатъчно близо, за да е сигурен, че ще улучи. Максималното отклонение щеше да бъде малко повече от двайсет градуса. Проста геометрия. Проста задача. Никакъв проблем.

Той се огледа във всички посоки.

Чисто.

Погледна зад себе си.

Чисто.

Вдигна предпазителя, хвана дулото на пистолета с лявата си ръка и зареди с дясната. Почувства как първият патрон се избутва нагоре и плавно влиза в цевта.

 

 

Нощта в Лас Вегас не беше тиха. Имаше прекалено много източници на шум. Движението по булеварда, климатиците, вентилаторите по прозорците, приглушената врява от сто хиляди души, които играеха неуморно. Но Ричър все пак чу зареждането на пистолета на шест метра зад гърба си. Чу го съвсем ясно. Беше от звуците, които се беше научил да не пропуска в никакъв случай. За тренирания му слух звукът от зареждането на пистолет беше симфония, в която всеки отделен компонент се регистрираше съвършено отчетливо. Металическото стържене на две повърхности от стоманена сплав, отчасти заглушено от мускула на дланта и възглавничките на палеца и показалеца; разтягането на пружината на пълнителя; влизането на месинговия патрон; връщането на затвора. Всички тези звуци достигнаха до ушите му за около една трийсета част от секундата, а мозъкът му ги обработи за още една трийсета.

В живота и биографията на Ричър липсваха много неща. Той не знаеше какво е стабилност, нормалност, удобство или конвенционалност. Никога не беше разчитал на нищо друго, освен на изненадата, непредвидимостта и опасността. Приемаше нещата такива, каквито са — в момента, в който се случваха. Затова, когато чу шума от зареждането на пистолет, той не се парализира от шока. Не се паникьоса. Не се поколеба. За него беше напълно естествено да върви по централна улица през нощта и да чуе как някой се подготвя да го застреля в гръб. В реакцията му нямаше място за колебание, предположение, съмнение или задръжки. Възприе цялата ситуация като рутинна задача във вид на четириизмерна диаграма на времето и пространството, на мишени, бързи куршуми и бавни човешки тела.

След още една трийсета част от секундата последва реакцията му.

Ричър знаеше накъде ще бъде насочен първият куршум. Знаеше, че всеки разумен нападател ще се опита първо да свали най-голямата мишена. Това беше най-нормалното нещо на света. Следователно първият изстрел щеше да бъде насочен към него.

Или към О’Донъл.

Малко предпазливост не е излишна.

Ричър използва дясната си ръка, за да блъсне силно О’Донъл в лявото рамо към Диксън, а после се хвърли в противоположната посока, върху Нили. И двамата се препънаха и докато падаше на колене, Ричър чу как пистолетът стреля зад гърба му и почувства как куршумът прелита през V-образното празно място, където само преди част от секундата беше собственият му гръб.

Пистолетът се озова в ръката на Ричър, преди да падне на земята. Умът му беше започнал да изчислява ъгли и траектории още преди да го извади от джоба си. Пистолетът му имаше два предпазителя. Обикновено лостче отзад и отляво и допълнителен предпазител на дръжката, който се освобождаваше само ако държиш пистолета както трябва.

Още преди да премести някой от тях в положение за стрелба, Ричър вече беше решил да не стреля.

Поне не веднага.

Беше паднал върху Нили, от вътрешната страна на тротоара. Нападателят им беше в средата на тротоара. Ако не улучеше, куршумът можеше да попадне в някоя преминаваща кола. Дори да улучеше, пак можеше да попадне в някоя преминаваща кола. Куршум с риза, калибър 45, можеше директно да пробие плът и кост. Без никакъв проблем. Имаше голямо ускорение и голяма пробивна сила.

Така че за част от секундата Ричър реши да изчака О’Донъл да стреля пръв.

Ъгълът на О’Донъл беше по-подходящ. Много по-подходящ. Той беше паднал върху Диксън, към бордюра. Към канавката. Неговата огнева линия водеше навътре. Към пустата строителна площадка. Ако куршумът му не улучеше целта или преминеше директно през нея, нямаше да причини никаква вреда. Щеше да спре в някоя купчина пясък.

Значи беше по-добре да остави О’Донъл да стреля пръв.

Ричър се извъртя, докато падаше. Умът му бе по-бърз от ставащото около него. Чувстваше се така, сякаш тялото му е потопено в резервоар с меласа. Мислено крещеше на тялото си „давай, давай, давай“, но то му се подчиняваше с крайна неохота. Видя като на забавен кадър как Нили се блъсва в земята. С периферното си зрение забеляза как рамото й се удря в тротоара, а от инерцията главата й се люшва като на парцалена кукла. Завъртя собствената си глава с огромно усилие, сякаш беше завързана с тежести, и видя как Диксън пада под О’Донъл.

Видя и как лявата ръка на О’Донъл се движи с болезнена тромавост. Видя как палецът му вдига предпазителя на пистолета.

Нападателят стреля отново.

И отново пропусна. Защото изстрелът беше насочен към мястото, където допреди малко беше гърбът на О’Донъл. Значи той спазваше определена последователност. Беше репетирал атаката си. Стрелба — преместване — стрелба. Първо Ричър, после О’Донъл. Беше разумен план, но нападателят не беше в състояние да реагира адекватно, ако нещо неочаквано се промени. Разсъждаваше мудно. Мозъкът му действаше по инерция. Беше добър, но не достатъчно.

Ричър видя как пръстите на О’Донъл се свиват около дръжката на пистолета му. Как показалецът му обира луфта на спусъка. Как пистолетът се издига нагоре, нагоре, нагоре.

Ричър видя как О’Донъл стреля.

Инстинктивен изстрел, осъществен от непълен лег настрани на тротоара. Беше стрелял още преди тялото му да спре да се движи.

Прекалено ниско помисли си Ричър. — В най-добрия случай ще го улучи в крака.

С мъка обърна глава. Беше прав. О’Донъл наистина беше улучил крака. Но го беше направил с високоскоростен куршум с риза, калибър 45. Грозна гледка. Все едно някой беше взел мощна дрелка с острие, трийсет сантиметра в дължина и един сантиметър в диаметър, и беше пробил с нея човешки крайник. За по-малко от една хилядна от секундата. Куршумът се заби в долната част на бедрото на мъжа и мускулите му изригнаха отвътре, все едно на крака му беше монтирана бомба. Огромна рана. Парализиращ шок. Незабавна, катастрофална загуба на кръв от разкъсаните артерии.

Човекът остана прав, но ръката му с пистолета се отпусна, а О’Донъл веднага скочи. Пъхна ръката си в джоба, взе на един дъх разстоянието от шест метра, което ги делеше, и с бокса блъсна нападателя в лицето. Десен прав, зад който стояха деветдесет килограма устремена телесна маса. Все едно беше ударил пъпеш с чук.

Мъжът се просна по гръб. О’Донъл ритна пистолета му настрани, приклекна до него и тикна цевта на пистолета си в гърлото му.

Край на играта.