Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (42)

42

Решиха да отидат до Лас Вегас с кола, а не със самолет. Беше по-бързо за планиране, по-лесно за организиране и като цяло нямаше да се придвижат по-бавно, защото нямаше да губят време на летището. Освен това със сигурност нямаше как да се качат с пистолети в самолет. А трябваше да имат предвид, че рано или късно ще им потрябва огнева мощ. Така че Ричър слезе да изчака във фоайето, докато останалите си опаковат багажа. Нили се появи първа и освободи стаите на всички. Дори не погледна сметката. Просто я подписа. После остави чантата си на пода и седна да чака при Ричър. О’Донъл слезе втори. Накрая пристигна и Диксън, с ключа от колата.

Натовариха чантите си в багажника и се настаниха на местата си. Диксън и Нили седнаха отпред, а Ричър и О’Донъл — зад тях. Поеха на изток по Сънсет Булевард и се бориха със задръстванията, докато излязат на магистрала 15. Тя щеше да ги отведе на север през планините, а след това на североизток до щатската граница и чак до Лас Вегас.

Освен това така щяха да минат близо до мястото, за което знаеха, че преди повече от три седмици е посетено от един хеликоптер поне два пъти — на хиляда метра височина, през нощта, с отворени врати. Ричър беше решил да не поглежда натам, но не устоя. След като магистралата излезе от хълмовете, той неволно се загледа на запад — към равната кафеникава пустиня. Забеляза, че и О’Донъл гледа натам. И Нили. И Диксън. Дори тя откъсваше поглед от пътя и вторачено гледаше наляво в продължение на цели секунди — присвила очи срещу залязващото слънце, със стиснати и намръщени устни.

* * *

Спряха за вечеря в Барстоу, щата Калифорния. Мизерното крайпътно заведение нямаше други преимущества, освен че се намираше на пътя им. Вътре беше мръсно, обслужването беше бавно, а храната — безвкусна. Ричър не държеше на изисканата храна, но дори на него му стана неприятно. Години по-рано той, Диксън, Нили и най-вече О’Донъл със сигурност щяха да се оплачат или да метнат някой стол през прозореца, но тази вечер всички се въздържаха. Просто стоически се справиха с първото, второто и третото, изпиха блудкавото кафе и отново поеха по магистралата.

 

 

Човекът в синия костюм докладва от паркинга на „Шато Мармонт“:

— Изчезнаха. Няма ги. И четиримата.

— Накъде? — попита шефът му.

— Според жената на рецепцията към Лас Вегас. Така чула.

— Отлично. Ще го направим там. Много по-удобно е. Иди с кола, а не със самолет.

 

 

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, представящ се за Андрю Макбрайд, излезе от ръкава в летището на Лас Вегас и първото нещо, което видя, беше редицата от ротативки. Големи кутии в черно, сребърно и златно, с проблясващи неонови светлини. Десет машини, зад които имаше още десет. Пред всяка ротативка имаше високо пластмасово столче. Всяка машина беше оборудвана с тесен сив плот с пепелник отляво и поставка за чаша отдясно. Близо половината от двайсетте столчета бяха заети. Мъжете и жените, седнали на тях, бяха вторачени в екраните с някаква особена съсредоточена умора.

Андрю Макбрайд реши да си опита късмета. Реши да приеме резултата като знак за бъдещия си успех. Ако спечели, всичко ще е наред.

А ако загуби?

Той се усмихна. Знаеше, че ако загуби, ще намери някакво логично обяснение. Не беше суеверен.

Седна на едно столче и подпря куфарчето на глезена си. В джоба си носеше портмоне за монети. Така минаваше по-бързо през охраната на летището и нямаше вероятност някой да го запомни. Той го извади, порови се вътре и събра всичките си монети по двайсет и пет цента. Не бяха много. Постави ги една до друга върху тесния плот между пепелника и поставката за чаша.

Започна да ги пуска в машината, една по една. Монетите дрънчаха приятно, докато влизаха в процепа. Когато пусна и последната, червеният дисплей показа, че разполага с пет кредита. Имаше голям бутон, с който да започне играта. Бутонът беше износен и зацапан от милиони пръсти.

Той го натисна няколко пъти поред.

Първите четири пъти загуби.

На петия спечели.

Прозвуча звънец и приглушена сирена, машината се разтресе и солидният механизъм в нея отброи сто монети по двайсет и пет цента. Монетите издрънчаха и се събраха в контейнера до коляното му.

 

 

От Барстоу, щата Калифорния, до Лас Вегас, щата Невада, имаше около 200 мили. Ако не искаха да привличат вниманието на пътната полиция на двата щата, пътуването нощем по магистрала 15 щеше да им отнеме малко повече от три часа. Диксън обяви, че няма нищо против да кара през цялото време. Тя живееше в Ню Йорк и шофирането беше вълнуващо преживяване за нея. О’Донъл задряма на задната седалка. Ричър гледаше през прозореца.

— По дяволите — сепна се Нили, — съвсем забравихме за Даяна Бонд. Нали щеше да дойде от базата „Едуардс“? Сега няма да ни намери.

— Вече няма значение — отвърна Диксън.

— По-добре да й се обадя — каза Нили.

Но се оказа, че мобилният й телефон няма покритие. Намираха се доста навътре в пустинята Мохаве.

 

 

Пристигнаха в Лас Вегас в полунощ, което според Ричър беше най-доброто време за този град. Беше идвал и преди. На дневна светлина Лас Вегас изглеждаше абсурдно — необясним и тривиален. Но нощем, облян в светлини, беше приказен. Влязоха в града откъм по-евтиния край на централния булевард и първото, което Ричър видя, беше един бар с циментова фасада с олющена боя, без прозорци, със светеща реклама без препинателни знаци: „Евтина бира палави момичета“. Срещу него имаше няколко мотела и един-единствен невзрачен висок хотел. Ако беше сам, щеше да си потърси място за нощуване точно в този квартал, но Диксън безмълвно продължи към бляскавите хотели на половин миля по-нататък по булеварда. Спря до хотел с италианско име, където ги посрещна цял отряд служители, които им взеха багажа и откараха колата им. Във фоайето беше пълно с басейни, фонтани и ротативки, които дрънчаха непрекъснато. Нили отиде на рецепцията и плати за четири стаи. Ричър гледаше през рамото й.

— Скъпо — отбеляза той неволно.

— Но може да ни спести част от разследването — отвърна Нили. — Може би тук са познавали Санчес и Ороско. Може би дори са поръчали охраната си на тяхната фирма.

Ричър кимна. Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина. В този случай „да стигнеш дотук“ беше огромна крачка нагоре, поне по отношение на заплащането. В целия хотел буквално миришеше на пари. Басейните и фонтаните имаха и символично значение. Толкова много вода насред пустинята беше доказателство за спираща дъха екстравагантност. Инвестициите сигурно са били огромни, както и паричният поток впоследствие. Санчес и Ороско бяха работили в сърцето на този град, за да охраняват несметното му богатство, което си беше невероятно постижение. Ричър осъзна, че ужасно се гордее със старите си приятели. И в същото време не ги разбира. Когато самият той напусна армията, напълно съзнаваше, че го очаква остатъкът от живота му, но въпреки това никога не беше планирал повече от един ден напред. Нямаше нито планове, нито мечти.

А другите имаха.

Как?

Защо?

Нили им раздаде магнитните карти за стаите и те се разбраха да се качат, да се освежат и след десет минути отново да се срещнат, за да започнат работа. Минаваше полунощ, но Лас Вегас наистина беше град, който живееше двайсет и четири часа в денонощието. Времето тук нямаше значение. Разказваха се легенди за липсата на прозорци и часовници в казината, които според Ричър бяха абсолютно верни. Нищо не биваше да спира паричния поток. Поне нищо толкова банално като времето за сън. За казината нямаше по-добър клиент от онзи, който отдавна би трябвало да е в леглото, но продължава да играе и да губи цяла нощ.

Стаята на Ричър беше на седемнайсетия етаж. Представляваше куб от тъмен бетон с вътрешен дизайн, наподобяващ салон във венециански дворец. Приликата беше доста неубедителна. Ричър беше ходил във Венеция. Той отвори сгъваемата си четка за зъби и я постави в чашата над умивалника в банята. С това разопаковането на багажа му приключи. Наплиска лицето си с вода, прокара длан по обръснатата си глава и слезе да поразгледа наоколо.

Дори в този скъп хотел по-голямата част от първия етаж се заемаше от ротативки. Търпеливи, неуморни, управлявани от микропроцесори, те обираха малък, но неумолим процент от парите, изсипвани в тях — двайсет и четири часа на ден седем дни в седмицата. Дрънчаха звънчета, виеха сирени, много хора печелеха, но малко повече губеха. В залата имаше лека охрана поради липсата на възможност за сериозни измами или кражби както от страна на клиентите, така и от страна на казиното. Гаранция за едното беше механичното устройство на ротативките, а за другото — честите проверки на Комисията по хазарта на щата Невада. Според Ричър сред стотиците хора в залата само двама бяха от охраната. Мъж и жена, облечени като всички останали, отегчени като всички останали, но без маниакалната надежда да спечелят в очите им.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия на ротативките.

Той продължи напред, към огромните зали, където се играеше рулетка, покер и блекджек. Вдигна очи и забеляза камерите. Огледа се наляво, надясно и направо, видя нарастващо множество сериозни играчи, охранители и проститутки.

Спря до една маса за рулетка. Доколкото можеше да схване, рулетката не се различаваше особено от ротативките. Стига колелото да се върти както трябва. Играчите залагаха пари, колелото ги разпределяше между печелившите, заделяйки предвидения процент за казиното, надежден и неумолим както при ротативките.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия и на рулетките.

Премести се на масите за карти, където според него беше истинската игра. Единствено в игрите с карти човешката интелигентност имаше значение. А където човешката интелигентност има значение, престъпленията никога не закъсняват. Въпреки това за сериозно престъпление участието на играча не беше достатъчно. Всеки играч със самодисциплина, отлична памет и основни познания по статистика можеше да победи. Но такава победа не представляваше престъпление. И не можеше да възлезе на шейсет и пет милиона долара за четири месеца. Освен ако първоначалният залог не беше колкото брутния вътрешен продукт на някоя малка държава. Печалба от шейсет и пет милиона долара за четири месеца изискваше и участието на крупието. Но пък всяко крупие, което губи толкова пари на казиното, щеше да бъде уволнено още първата седмица. Или може би още първия ден или дори първия час. И така, за да се печели непрекъснато в продължение на четири месеца, трябваше да се организира някаква огромна измама. Машинация, конспирация с участието на десетки крупиета и десетки играчи. Може би дори стотици.

Може би цялото казино играеше срещу инвеститорите.

Може би играеше целият град.

А това беше достатъчно, за да умрат хора.

В залата имаше силна охрана. Бяха монтирани камери, които следяха играчите и крупиетата. Някои от камерите бяха големи и монтирани на видно място, а други бяха малки и дискретни. Вероятно имаше и трети, които изобщо не се виждаха. Имаше и мъже и жени с вечерни облекла, които обикаляха със слушалки и микрофони като агенти на тайните служби. Имаше и цивилни ченгета. Ричър разпозна пет в продължение на минута и бе сигурен, че не бе забелязал много други.

Той се върна обратно във фоайето. Карла Диксън чакаше до фонтаните. Беше взела душ и беше сменила джинсите и коженото си яке с черен костюм с панталон. Косата й беше влажна, пригладена назад. Костюмът й беше закопчан и под него не носеше блуза. Изглеждаше много добре.

— Лас Вегас е основан от мормоните — съобщи му тя.

— Не знаех — отвърна Ричър.

— А сега градът расте толкова бързо, че печатат нов телефонен указател два пъти в годината.

— Това също не го знаех.

— Седемстотин нови сгради всеки месец.

— Ще им свърши водата.

— Няма спор. Но дотогава ще изкарат каквото могат. Приходите от хазарта са близо седем милиарда долара годишно.

— Май си чела пътеводителя.

Диксън кимна.

— Намерих един в стаята. Всяка година приемат по трийсет милиона туристи. Това означава, че всеки един от тях губи средно повече от двеста долара.

— Двеста трийсет и три долара и трийсет и три цента — уточни автоматично Ричър. — Идеално определение за ирационално поведение.

— Идеална илюстрация за човешко поведение — поправи го Диксън. — Всеки си мисли, че точно той ще спечели.

След това се появи и О’Донъл. Беше със същия костюм, но с друга вратовръзка, а вероятно и с чиста риза. Обувките му блестяха на изкуствената светлина. Сигурно беше намерил гъбичка за почистване в банята.

— Трийсет милиона туристи годишно — каза той.

— Диксън вече ми докладва — отвърна Ричър. — И тя е чела същата брошура.

— Това са десет процента от населението на страната. Виж само колко хора има тук.

— Харесва ли ти?

— Кара ме да виждам Санчес и Ороско в съвсем друга светлина.

Ричър кимна.

— Нали ти казах? Всички сте се издигнали.

Накрая от асансьора слезе и Нили. Беше облечена като Диксън — в строг черен костюм. Косата й беше влажна.

— Разказваме си факти от пътеводителя — обясни й Ричър.

— Не съм го чела — отвърна Нили. — Вместо това се обадих на Даяна Бонд. Отишла в Лос Анджелис, чакала един час и се върнала.

— Беше ли ядосана?

— Беше разтревожена. Не й харесва това, че се говори за „Малко крило“. Казах, че ще й се обадя.

— Защо?

— Стана ми любопитно. Обичам да научавам разни неща.

— И аз — каза Ричър. — Точно в момента ми се иска да науча дали някой наскоро е обрал шейсет и пет милиона долара в този град. И как точно.

— Ако е така, това е солиден обир — каза Диксън. — Сумата е почти три процента от общите приходи.

— Два процента и седем десети — поправи я Ричър автоматично.

— Да започваме — каза О’Донъл.