Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (41)

41

О’Донъл се изправи, отиде до прозореца в стаята на Диксън и каза:

— Добре, с какво разполагаме?

Въпрос, който всички добре познаваха. Обичайна оперативна процедура на специалния отряд. Ричър винаги беше настоявал събраната информация непрекъснато да се пресява, да се преосмисля, да се проверява многократно, да се разглежда от различен ъгъл в светлината на наученото по-късно. Но този път отговори само Диксън:

— Имаме четирима убити приятели.

Другите мълчаха.

— Хайде да вечеряме — предложи Нили. — Няма никакъв смисъл останалите четирима да умрем от глад.

Да вечеряме. Ричър си спомни заведението за хамбургери отпреди двайсет и четири часа. Сънсет Булевард, шумът, големите порции, студената бира. Кръглата маса за четирима. Разговорът. Начинът, по който всеки от тях в един момент ставаше център на вниманието. Винаги един говореше, а трима слушаха — като пирамида с подвижен връх.

Един говори, а трима слушат.

— Това е грешка — каза той на глас.

— Да вечеряме е грешка? — попита Нили.

— Не. Яж, ако си гладна. Но ние допускаме грешка. Основна концептуална грешка.

— Как така?

— Грешката е изцяло моя. Направих прибързано и погрешно заключение.

— Какво?

— Защо не можем да открием клиента на Франц?

— Не знам.

— Защото Франц не е имал клиент. Допуснахме грешка. Първо намериха неговия труп и ние просто предположихме, че всичко се случва заради него. Все едно той е бил двигателят. Все едно той е говорел, а другите трима са го слушали. Но я си представете, че не е бил той.

— А кой?

— През цялото време си повтаряме, че Франц нямаше да рискува, ако не е заради някой специален човек, на когото дължи много.

— Да, но това не променя предположението, че той е двигателят. С клиент, когото не можем да открием.

— Не, просто си представихме йерархията погрешно. Не е задължително най-отгоре да има клиент, под него Франц и най-отдолу да са останалите, които му помагат. Мисля, че Франц всъщност е бил по-надолу във веригата. Разбирате ли? Я си представете, че всъщност той е помагал на някой от другите. Че е слушал, а не е говорел. Че всичко това всъщност е работа на Ороско. За някой от неговите клиенти. Или на Санчес. Ако те са имали нужда от помощ, на кого са щели да се обадят?

— На Франц и Суон.

— Точно така. От самото начало грешим. Трябва да обърнем парадигмата. Представете си, че Франц е получил обаждане за помощ от Ороско или Санчес. Те със сигурност са хора, които са специални за него и на които по някакъв начин е задължен. Не са клиенти, но все пак не може да им откаже. Трябва да се включи и да помогне, независимо какво мислят Анджела и Чарли.

В стаята настъпи мълчание.

— Ороско се е свързал с Министерството на вътрешната сигурност — продължи Ричър. — Това е трудна работа и единственото активно действие, което сме видели дотук от тях четиримата. Много повече от направеното от Франц.

— Хората на Мони смятат, че Ороско е загинал преди Франц. Това също може да се окаже важно.

— Да — съгласи се Диксън. — Ако всичко е било работа на Франц, защо е прехвърлил най-трудната част от разследването на Ороско? Според мен Франц все пак е бил по-подготвен за това от останалите. Което също е доказателство, че енергията е протичала в другата посока.

— Така изглежда — кимна Ричър. — Но нека да не допускаме същата грешка втори път. Може да е бил и Суон.

— Суон вече е бил без работа.

— Значи Санчес, а не Ороско.

— А по-вероятно двамата заедно.

— Което на свой ред означава, че работата е свързана с нещо в Лас Вегас, а не в Лос Анджелис — обади се Нили. — Дали не е възможно цифрите да са свързани с казина?

— Възможно е — отвърна Диксън. — Може да са коефициенти за печалба на казината, които са спаднали, след като някой е открил печеливша система.

— Има ли игра, която се играе девет, десет или дванайсет пъти на ден?

— Може да бъде всяка една игра. В казината няма минимум или максимум за броя на партиите.

— Карти?

— Почти със сигурност, ако някой е открил система.

О’Донъл кимна.

— Шестстотин и петдесет непредвидени печеливши ръце със средна стойност от сто хиляди долара на ръка са нещо, на което всеки управител на казино би обърнал внимание.

— Никой няма да остави някого да печели шестстотин и петдесет пъти в продължение на четири месеца — изтъкна Диксън.

— Значи може би са повече от един човек. Може би са цял картел.

— Трябва да отидем в Лас Вегас — каза Нили.

После телефонът в стаята на Диксън звънна. Тя вдигна. Стаята беше нейна, значи търсеха нея. Диксън се заслуша за миг и подаде слушалката на Ричър.

— За теб е.

Ричър взе слушалката и чу гласа на Къртис Мони:

— Андрю Макбрайд току-що се е качил на самолет в Денвър. Лети за Лас Вегас. Казвам ти го като проява на любезност. Така че не мърдайте оттам. Никакви самостоятелни действия, нали се разбрахме?