Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Luck and Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 101гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Лош късмет и неприятности

Издателство „Обсидиан“, София, 2007

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–150–6

История

  1. —Добавяне

4

Ричър хвана автобус от автогарата до летището на Портланд и си купи еднопосочен билет за Лос Анджелис с авиокомпанията Юнайтед Еърлайнс. Легитимира се с паспорта си, плати с дебитната карта. Цената на еднопосочен билет без предварителна резервация беше скандална. Щеше да му излезе по-евтино с Аляска Еърлайнс, но Ричър мразеше тази авиокомпания. Слагаха лист с цитати от Светото писание на таблата с храната, от което апетитът му се изпаряваше.

За Ричър не беше трудно да мине през охраната на летището. Нямаше дори багаж. Не носеше колан, ключове, мобилен телефон или часовник. Трябваше само да изсипе монетите от джоба си в пластмасовата кутия, да си свали обувките и да мине през металотърсача. Цялата процедура му отне само трийсет секунди. После продължи към терминала — монетите подрънкваха в джоба му, обувките бяха на краката му, а в мислите му беше Нили.

Не било свързано с работата. Значи ставаше дума за лични дела. Но доколкото знаеше Ричър, тя нямаше лични дела. Нито личен живот. Никога не беше имала личен живот. Предполагаше, че както всички хора, и тя изпитва всекидневни затруднения. Но той не можеше да си представи, че тя ще има нужда от помощ, за да ги разреши. Някой шумен съсед? Всеки човек с поне малко здрав разум щеше да си продаде уредбата само след един разговор насаме с Франсис Нили. Или направо да я даде за благотворителност. Наркопласьори, които са решили да работят на нейната улица? Щяха да свършат като кратко съобщение в криминалната хроника на сутрешния вестник — неидентифицирани трупове, многобройни прободни рани, засега няма заподозрени. Сексуален маниак? Някакъв тип понечил да я опипа в метрото? Ричър потрепери. Нили мразеше да я докосват. Не знаеше защо. Но всяко действие, което надхвърляше рамките на случайното кратко докосване, щеше да я предизвика да счупи ръката на въпросния мъж. Може би дори и двете му ръце.

Тогава какъв беше проблемът?

Миналото, предположи Ричър. А това означаваше нещо, свързано с армията.

Списък с имена? За Ричър армията беше нещо, останало далеч в миналото, в друга епоха, в свят с различни правила. Може би някой беше решил да прилага днешните стандарти към ситуации от миналото. Може би беше започнало някое дълго отлагано вътрешно разследване. Специалният отряд на Ричър многократно бе следвал свои нестандартни правила. Някой, може би самата Нили, беше формулирал неписан закон: военните следователи са недосегаеми. Повтаряха го непрекъснато, като клетва и като предупреждение. И всеки път го казваха съвсем сериозно.

А сега може би някой все пак беше решил да посегне на тях. Може би се бяха разлетели съдебни призовки и обвинителни актове. Но ако беше така, защо Нили замесваше и него? Той беше почти невидим, доколкото това изобщо беше възможно за едно човешко същество в Америка. Защо не се беше престорила на разсеяна, за да го оставят на мира?

Ричър поклати глава, отказа се от догадките и се качи в самолета.

 

 

Запълни времето на полета в опити да отгатне къде може да се скрие Нили в Лос Анджелис. Откриването на хора беше основна част от работата му и той беше доста добър в нея. Успехът зависеше от способността за емпатия. Да мислиш като тях, да чувстваш като тях. Да виждаш онова, което виждат те. Да се поставиш на тяхно място. Да бъдеш като тях.

Разбира се, това беше много по-лесно с дезертиралите войници. Те действаха безцелно и решенията им можеха лесно да се отгатнат. Освен това те се опитваха да се отдалечат от нещо, а не да се приближат. Често подсъзнателно прибягваха към географска символика. Ако влизаха в някой град от изток, обикновено се скриваха в някой краен квартал в западната му част. Опитваха се да увеличат разстоянието между себе си и преследвачите. На Ричър му трябваше един час с карта на района, автобусно разписание и телефонен указател и често познаваше къде се крият с точност до улицата. С точност до определен мотел.

Но с Нили беше по-трудно, защото тя се движеше към някаква цел. Към някакъв личен проблем, за който Ричър не знаеше нищо. Така че трябваше да започне отначало. Какво знаеше за нея? Какъв щеше да бъде основният определящ фактор на маршрута й? Ами тя избираше евтиното. Не защото беше бедна или стисната, а просто защото не виждаше смисъл да похарчи дори долар за нещо ненужно. А на нея не й трябваше много. Не й трябваше камериерка или шоколадче на възглавницата. Не й трябваше румсървис или прогнозата за времето на следващия ден. Не й трябваше хавлиен халат и подарък чехли с логото на хотела. Трябваха й само легло и врата, която се заключва. Както и тълпи от хора, анонимен квартал с ниски наеми и непостоянни обитатели, където има голямо текучество и бармани и рецепционистки с къса памет.

Значи можеше да отхвърли центъра на града. Както и Бевърли Хилс.

Тогава къде? Къде щеше да се чувства уютно жена като Нили в огромен град като Лос Анджелис?

Безкраен лабиринт от улици.

Къде бих отишъл аз, запита се Ричър.

И си отговори: Холивуд. Малко на югоизток от хубавите квартали. В по-лошата половина на Сънсет Булевард.

Точно там бих отишъл аз, каза си той.

Значи и тя щеше да бъде там.

 

 

Самолетът кацна на Ел Ей Екс с малко закъснение, в ранния следобед. На борда не сервираха храна и Ричър беше огладнял. Саманта, прокурорката от Портланд, му беше приготвила закуска от кафе и пълнозърнеста кифла, но това беше доста отдавна.

Не спря, за да се нахрани. Просто излезе, нареди се на опашката за таксита и се качи при един кореец в жълта тойота, който искаше да си говорят за бокс. Ричър не разбираше нищо от бокс и изобщо не се интересуваше от този спорт поради очевидно изкуствените му правила. В света на Ричър нямаше място за меки ръкавици и ограничения срещу ударите под кръста. Освен това не му се говореше. Така че просто седеше мълчаливо на задната седалка и слушаше шофьора. Гледаше горещата кафеникава светлина на следобеда през прозореца на таксито. Движеха се сред палми, билбордове с реклами на филми и светлосиви асфалтови ленти, нашарени от безкрайни по-тъмни следи от гуми. И сред реки от коли. Видя чисто нов ролс-ройс и стар ситроен — и двата черни. Видя кървавочервен Ем Джи Ей и пастелносин тъндърбърд, модел 1957 г. и двата кабрио. Видя жълт корвет, модел 1960 г., който караше точно зад зелена кола същата марка, но от модел 2007 г. Помисли си, че ако достатъчно дълго гледаш колите по улиците на Лос Анджелис, рано или късно пред теб ще преминат всички видове автомобили, произвеждани някога.

Шофьорът пое по магистрала 101 на север и излезе на една пресечка преди Сънсет Булевард. Ричър слезе на аварийната лента и плати. После тръгна пеш на юг, зави наляво и се озова с лице на изток. Знаеше, че точно тук в продължение на три четвърти миля и от двете страни на Сънсет Булевард е пълно с евтини хотели. Беше топло, както винаги в южната част на щата Калифорния, и във въздуха се носеше миризма на прах и изгорели газове. Ричър спря. Предстоеше му да измине миля и половина във всяка посока и да провери поне десетина мотела. Щеше да му отнеме поне един час, а може би и повече. А беше гладен. Оттам, където беше застанал, видя вдясно рекламата на закусвалня от веригата „Денис“. Реши първо да яде, а после да работи.

Тръгна покрай редиците паркирани коли и празните парцели, оградени с телена мрежа. Стъпваше върху боклуци и плевели. Ричър отново прекоси магистрала 101 по един надлез. Стигна до ресторанта напряко през затревената площ покрай алеята за обслужване на клиенти в автомобилите им. Мина покрай прозорците на ресторанта.

И видя Франсис Нили, която седеше вътре сама в едно сепаре.