Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (39)

39

Колата беше чисто нов черен седан лексус. Набра скорост и потегли веднага след като остави двамата мъже на тротоара, на трийсетина метра от Ричър и О’Донъл. Мъжете с пистолетите бяха човекът със стоката и човекът с парите от празния паркинг зад Музея на восъчните фигури. Пистолетите им бяха „Ей Ем Ти Хардболър“ — от неръждаема стомана, копие на стандартния модел „Колт Гъвърмънт 1911“ калибър .45. Ръцете, които държаха пистолетите, леко трепереха и описваха 90-градусови дъги като във филмите.

О’Донъл пъхна ръце в джобовете си.

— За нас ли идват? — попита.

— За мен — отвърна Ричър.

Хвърли поглед през рамо, за да провери какво има зад него. Не се притесняваше особено, че ще бъде улучен от лош стрелец с малокалибрен пистолет от трийсет метра разстояние. Беше едра мишена, но статистическата вероятност беше на негова страна. Пистолетите бяха за близка стрелба. В реална ситуация един опитен стрелец трябва да се намира на около пет метра от целта, за да улучи смъртоносно. Но дори ако не улучеха самия Ричър, можеха да улучат някой друг. Например някой минувач на цяла пресечка разстояние оттам или дори ниско прелитащ самолет. Странични щети. Улицата гъмжеше от потенциални мишени. Мъже, жени, деца и още някакви същества, за които Ричър не беше сигурен в коя категория попадат.

Той пак се обърна напред. Двамата не бяха напреднали особено — не повече от няколко крачки. О’Донъл не откъсваше поглед от тях.

— Трябва да ги махнем от улицата, Дейв — каза Ричър.

— Разбрано — отвърна О’Донъл.

— Наляво — каза Ричър.

Най-близката врата беше входът към тясното студио на гледачка на таро. Умът на Ричър работеше с ледена, свръхзвукова прецизност. Тялото му се движеше нормално, но светът около него сякаш бе застинал. Тротоарът се превърна в диаграма с четири координатни оси. Напред, назад, встрани и във времето.

— Крачка назад и наляво, Дейв — каза той.

О’Донъл беше като слепец. Очите му бяха приковани върху двамата мъже. Чу гласа на Ричър и бързо направи крачка назад и наляво. Ричър отвори вратата на студиото и я задържа, за да пропусне О’Донъл да влезе покрай него. Двамата продължаваха да се приближават към тях. Вече бяха на двайсет метра. Ричър се пъхна вътре след О’Донъл. В студиото нямаше никой, освен едно момиче на около деветнайсет, което седеше до масата. Масата беше обикновена, кухненска, дълга около два метра, покрита с червено платно. На нея бяха наредени тестета карти. Младата жена беше с дълга тъмна коса, облечена с виолетова рокля от тюл, която сигурно боядисваше кожата й.

— Имаш ли задна стая? — попита я Ричър.

— Само тоалетна — отвърна тя.

— Влез вътре и легни на пода. Веднага.

— Какво става?

— Ти ми кажи.

Младата жена не помръдна, докато ръцете на О’Донъл не се показаха от джобовете му. На десния му юмрук беше боксът — като ухилена акула. С лявата ръка държеше ножа — затворен, докато не се отвори със звук, подобен на изхрущяване на счупена кост. Жената скочи и избяга. Работещо момиче от Вайн Булевард. Знаеше правилата на играта.

— Кои са тези? — попита О’Донъл.

— С техните пари си купих тениските — обясни Ричър.

— Ще има ли проблем?

— Възможно е.

— План?

— Харесват ли ти пистолетите им?

— По-добре са от нищо.

— Добре тогава.

Ричър повдигна червената покривка на масата, приклекна и се промуши назад под нея, заставайки на колене. О’Донъл го последва и дръпна покривката обратно на мястото й. После я докосна с ножа си — късо, почти нежно странично замахване — и пред него се появи процеп. Той го разшири с пръстите си до размера на око. После направи същото пред Ричър. Ричър натисна долната страна на масата с длани. О’Донъл премести ножа в дясната си ръка и притисна масата над главата си с лявата.

После зачакаха.

Двамата мъже стигнаха до вратата за около осем секунди. Спряха, надникнаха през стъклото, после отвориха вратата и влязоха. Спряха отново — на два метра пред масата, с протегнати ръце, в които държаха пистолетите си успоредно на пода.

Пристъпиха предпазливо напред.

И отново спряха.

На дясната си ръка О’Донъл носеше бокса, с нея държеше и ножа, но все пак това беше единствената свободна ръка от четирите под масата. Той я използва за отброяване. Палец, показалец, среден пръст. Едно, две, три.

На „три“ Ричър и О’Донъл едновременно бутнаха масата нагоре. Блъснаха я по диагонал, метър нагоре и метър и напред. Масата се преобърна във въздуха и първо помете пистолетите на противниците им, а после продължи и ги блъсна в лицата и гърдите. Беше тежка маса от солидно дърво. Може би дъб. Събори и двамата без никакви проблеми, така че те се проснаха по гръб сред облак от карти, затиснати под масата, омотани в червената покривка. Ричър се изправи, стъпи на обърнатата маса и подскочи няколко пъти отгоре й. О’Донъл прецени кога Ричър ще бъде във въздуха и ритна масата встрани, така че да открие двамата мъже под нея до кръста. Взе им пистолетите и използва ножа си, за да среже месото между палеца и показалеца и на двете им ръце. Болезнена операция, която щеше да им попречи да държат пистолет, докато не зараснат — а това можеше да продължи дълго, в зависимост от отношението им към диетата и хигиената. Ричър бегло се усмихна. Операцията беше част от стандартните процедури на специалния отряд. После усмивката му се стопи, защото се сети, че Хорхе Санчес беше измислил този номер, а точно в момента Хорхе Санчес лежеше мъртъв някъде в пустинята.

— Не беше голям проблем — каза О’Донъл.

— Още ни бива — съгласи се Ричър.

О’Донъл прибра керамичната си колекция обратно в джобовете и пъхна единия пистолет в колана си, под сакото. Подаде другия на Ричър, който го пъхна в джоба на панталоните си и дръпна тениските над него. После двамата отново излязоха навън, отправиха се на север по „Вайн“ и завиха на запад по Холивуд Булевард.

 

 

Във фоайето на хотел „Шато Мармонт“ ги чакаше Карла Диксън.

— Обади се Къртис Мони — каза тя. — Явно му е харесало това, което сте направили с пощата на Франц. Затова е накарал полицаите от управлението в Лас Вегас да проверят нещата от офиса на Санчес и Ороско. Намерили са нещо.