Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (36)

36

Мануел Ороско беше учил четири години в колеж със стипендия от армията и с идеята да стане офицер от пехотата. Малката му сестричка беше изпаднала в ирационална паника и беше решила, че брат й ще свърши в чувал, обезобразен до неузнаваемост, заради което няма да могат да идентифицират трупа. Значи така и нямаше да разбере какво е станало с него. Той й бе разказвал за опознавателните табелки, които носят всички войници. Тя бе възразила, че табелката може да се изгуби. Той й бе разказал за отпечатъците от пръсти. Тя бе възразила, че някоя бомба може да му откъсне и двете ръце. Той й бе разказал за разпознаването по зъбите. Тя бе възразила, че бомбата като нищо може да му откъсне и челюстта. По-късно той бе осъзнал, че тревогата й е по-дълбока, и бе решил, за да я успокои, да си татуира на гърба с големи букви „Ороско, М.“ и със също толкова големи цифри — армейския личен номер. Беше се прибрал вкъщи, беше си съблякъл ризата и триумфално й беше показал татуировката — и изобщо не бе разбрал защо детето бе заплакало още по-сърцераздирателно.

В крайна сметка обаче Мануел Ороско не беше стигнал до пехотата, а беше постъпил в сто и десета част на военната полиция, където Ричър незабавно го беше прекръстил „Мешката“, защото широкият му мургав гръб с име и номер приличаше на обикновена войнишка торба.

А сега, петнайсет години по-късно, Ричър стоеше на напечения от слънцето паркинг на „Шато Мармонт“.

— Намерили сте още един труп — изрече той.

— Опасявам се, че да — отвърна Мони.

— Къде?

— Горе-долу на същото място. В една клисура.

— Хвърлен от хеликоптер?

— Най-вероятно.

— Ороско — каза Ричър!

— Така пише на гърба му — отвърна Мони.

— Тогава защо ме попита?

— За да бъда сигурен.

— Ако всички трупове бяха толкова лесни за разпознаване, а?

— Кой е най-близкият му роднина?

— Има по-малка сестра.

— Значи по-добре вие да го разпознаете официално. Ако не възразявате. Наистина предпочитам по-малката му сестра да не го вижда.

— Колко време е бил в тази клисура?

— Прекалено дълго.

 

 

Четиримата се качиха обратно в колата и Диксън подкара след Мони на север от Глендейл. Мълчаха. Ричър седеше отзад до О’Донъл и като него си припомняше моменти от приятелството си с Ороско. Мануел беше истински клоун — отчасти нарочно, отчасти неволно. Беше от мексикански произход, роден в Тексас и отгледан в Ню Мексико, но от години се преструваше на бял австралиец. Наричаше всички братче. Като офицер имаше отлични качества на командир, но всъщност никога не издаваше заповеди. Изчакваше по-младшия офицер да схване основната идея и после казваше: Заеми се, братче.

Това се беше превърнало в част от жаргона на отряда — почти толкова често употребявана фраза, колкото и Военните следователи са недосегаеми.

Кафе?

Заеми се, братче.

Цигара?

Заеми се, братче.

Да застрелям ли този кучи син?

Заеми се, братче.

— Вече го знаехме — обади се О’Донъл. — Очакваше се.

Никой не му отговори.

 

 

Крайната им цел се оказа чисто нов медицински център с болница от едната страна на широка нова улица. От другата страна на улицата беше моргата, която обслужваше по-малките общини в окръг Лос Анджелис. Представляваше бял бетонен куб върху колони с височина един етаж. Линейките спираха директно под сградата, до скритите асансьори. Елегантно, чисто и дискретно. По калифорнийски. Мони паркира на едно от местата за посетители. Диксън спря до него. Всички слязоха от колите и се заоглеждаха наоколо. Не бързаха.

Никой не се радваше на това пътуване.

Накрая Мони тръгна напред. В края на маркирана за пешеходци алея през паркинга имаше асансьор за персонала. Мони натисна бутона за повикване, вратата на асансьора се отвори и ги лъхна студен въздух с миризма на химикали. Мони влезе пръв, след него Ричър, после О’Донъл, Диксън и Нили.

Мони натисна бутона за четвъртия етаж.

Там беше студено като в хладилна камера. Мястото за посетители бе тясно, отделено от работното помещение с широк вътрешен прозорец с щора. Мони го подмина и отвори друга врата. Три от стените бяха заети от хладилни контейнери. Десетки. Въздухът бе леденостуден, натежал от миризми. Мони дръпна един от контейнерите. Той се плъзна леко навън. Докрай. Блъсна се в гумените уплътнители и спря.

Вътре имаше замразен труп. Мъж. Латиноамериканец. Китките и глезените му бяха вързани с грубо въже, което се беше врязало в плътта. Ръцете му бяха извити зад гърба. Главата и раменете бяха ужасно обезобразени. Беше неузнаваем.

— Паднал е надолу с главата — прошепна Ричър. — Щом е бил вързан така. Ако сте сигурни за хеликоптера.

— Няма следи от кола или стъпки до трупа — отвърна Мони.

Беше трудно да се различат други медицински детайли. Разлагането на трупа беше в напреднала фаза, но заради жегата и сухия пустинен въздух беше протекло по-скоро като мумифициране. Тялото беше сбръчкано и смалено. Изглеждаше кухо. Имаше следи от животни, но не много. Тясната стръмна клисура се беше оказала пречка за тях.

— Можете ли да го разпознаете? — попита Мони.

— Всъщност не — отвърна Ричър.

— Провери татуировката.

Ричър не помръдна.

— Да повикам ли санитар? — предложи Мони.

Ричър поклати глава и пъхна ръка под леденото рамо на трупа. Повдигна го. Тялото тромаво се обърна наведнъж. Падна по лице, а ръцете се вдигнаха нагоре — вързани и изкривени, сякаш беше продължил да се бори до последно.

Ричър си помисли, че е било точно така.

Татуировката беше малка и набръчкана заради изсъхналата кожа и неестествения ъгъл на ръцете.

Беше избеляла с времето.

Но нямаше как да я сбърка.

Ороско, М.

И деветцифрен личен номер.

— Той е — каза Ричър. — Мануел Ороско.

— Много съжалявам — обади се Мони.

За момент настъпи тишина. Не се чуваше нищо, освен свистенето на хладния въздух през алуминиевите вентилационни шахти.

— Продължавате ли да претърсвате района? — попита Ричър.

— За останалите? — отвърна Мони. — Не. Все пак не е изчезнало дете.

— Франц също ли е тук? В някое от проклетите чекмеджета?

— Искаш ли да го видиш?

— Не — каза Ричър и отново се обърна към Ороско. — Кога е аутопсията?

— Скоро.

— Дали ще разберем нещо от въжето?

— Мисля, че е твърде обикновено.

— Знаем ли точния момент, в който е настъпила смъртта?

Мони леко се усмихна.

— В момента, в който се е ударил в земята.

— Кога?

— Преди три-четири седмици. Смятаме, че е преди Франц. Но може би никога няма да разберем със сигурност.

— Ще разберем — каза Ричър.

— Как? — попита Мони.

— Ще попитам човека, който го е направил. И той ще ми каже. Към този момент ще се моли да ми каже всичко, което го попитам.

— Забрави ли, че не трябва да предприемате нищо?

— Помечтай си — отвърна Ричър.

 

 

Мони остана да попълва документите, а Ричър, Нили, Диксън и О’Донъл взеха асансьора и излязоха обратно в топлия слънчев свят. Застанаха на паркинга, без да казват нищо и без да правят нищо. Просто стояха и трепереха от потисната ярост. Знае се, че войниците не забравят за смъртта. Те живеят с нея. Приемат я. Очакват я. Някои дори я искат. Но дълбоко в себе си жадуват да умрат честно. Аз или врагът — нека по-добрият победи. Жадуват да умрат благородно. Независимо кой ще победи, искат смъртта им да означава нещо.

Войник, умрял с вързани ръце, беше нещо недопустимо. Беше символ на безпомощност, поражение и обида. Беше върхът на безсилието.

Такава смърт не оставяше място за илюзии.

— Да тръгваме — подкани ги Диксън. — Губим време.