Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (28)

28

В крайна сметка вечерята излезе на Ричър доста по-малко от деветстотин долара. Не стана ясно дали беше въпрос на вкус, предпочитания, уважение към контекста на събитието или разбиране към финансовото му положение, но останалите предложиха да отидат в една шумна закусвалня за хамбургери на Сънсет Булевард, до хотел „Мондриан“. В менюто нямаше норвежка минерална вода, а само от чешмата, както и бутилирана бира местно производство, големи сочни хамбургери и гърмящ ритъм и блус. Ричър изглеждаше точно на място, за разлика от останалите. Седнаха на кръгла маса за четирима. Разговорът вървеше на пресекулки, прекъсван от спомените за онези, които не бяха сред тях. Ричър най-вече слушаше. Кръглата маса означаваше, че нито един от тях не доминира над останалите. След трийсет минути спомени и клюки разговорът отново се върна към Франц.

— Да започнем съвсем отначало — предложи О’Донъл. — Ако вярваме на жена му, още преди четири години той се е отказал от всичко друго и се е занимавал със стандартни проверки в бази данни. Каква е причината изведнъж да се впусне в нещо толкова сериозно?

— Някой му го е поръчал — отвърна Диксън.

— Точно така — каза О’Донъл. — Всичко започва от неговия клиент. Кой е бил той?

— Може да е бил всеки.

— Не — възрази О’Донъл. — Трябва да е бил някой специален. Защото за него е направил допълнително усилие. Нарушил е навика, който е градил четири години. Извършил е предателство спрямо жена си и детето.

— Може да са му предложили много пари — предположи Нили.

— Или да е бил човек, на когото е бил задължен по някакъв начин — добави Диксън.

— Или пък в началото, когато е приел работата, да е изглеждала като обикновена проверка — каза Нили. — Може да не е знаел докъде ще стигне. Може би дори клиентът не е знаел.

Ричър ги слушаше. Трябва да е бил някой специален човек, на когото е бил задължен. Гледаше как първо О’Донъл вземаше думата, а след него Диксън и Нили. Между тях подскачаше невидима линия, описваща триъгълник. Нещо, което Диксън беше казала преди няколко часа, в колата на излизане от летището, не даваше мира на Ричър. Той затвори очи, но не можа да си го спомни. Заговори и триъгълникът се трансформира в квадрат, който включваше и него.

— Трябва да попитаме Анджела — предложи Ричър. — Ако е имал някакъв дългогодишен сериозен клиент, може би е споменавал за него вкъщи.

— И без това искам да се запозная с Чарли — обади се О’Донъл.

— Ще отидем утре — добави Ричър. — Освен ако ченгетата не дойдат да ме приберат преди това. В такъв случай ще отидете без мен.

— Мисли позитивно — каза Диксън. — Може да си му причинил мозъчно сътресение. Може би не си спомня дори кой е той самият, какво остава за теб.

 

 

Върнаха се пеша в хотела и се разделиха във фоайето. Никой нямаше желание да изпие едно питие преди лягане. Негласно се разбраха да се наспят и да започнат работа рано на следващата сутрин. Ричър и О’Донъл се качиха заедно в стаята си. Не разговаряха много. Пет секунди след като отпусна глава на възглавницата, Ричър вече спеше.

 

 

Събуди се отново в седем сутринта. През прозореца нахлуваха лъчите на утринното слънце. Дейвид О’Донъл тъкмо влизаше в стаята. Бързаше. Беше напълно облечен, под мишницата си държеше вестник, а в двете си ръце — картонени чаши с кафе.

— Излязох да се разходя — обясни той.

— И?

— Загазил си — отвърна О’Донъл. — Поне така мисля.

— Кой?

— Онзи полицай. Паркирал е на сто метра оттук.

— Съшият ли е?

— Същият, със същата кола. Има метална шина на носа, а прозорецът му е залепен с найлон.

— Видя ли те?

— Не.

— Какво прави?

— Седи. Все едно чака нещо.