Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (27)

27

О’Донъл каза:

— Никакъв напредък.

— Трябва да погледнем истината в очите — съгласи се Нили. — Следата е изстинала и практически не разполагаме с нищо полезно.

Всички бяха в стаята на Карла Диксън. Старата бърлога на Леонардо Ди Каприо. Леглото беше оправено. Ричър и Диксън бяха изкъпани, облечени и с подсушена коса. Държаха се на разстояние един от друг. Седемте разпечатки бяха наредени на масата, а до тях беше отвореният бележник на Диксън. Никой не оспорваше хипотезата, че представляват последните седем календарни месеца. Но и никой не виждаше с какво това можеше да им помогне.

Диксън се обърна към Ричър.

— Какво да правим, шефе?

— Да си починем — отвърна той. — Пропускаме нещо. Не мислим както трябва. Трябва да прекъснем за малко и да продължим по-късно.

— Преди никога не си почивахме.

— Преди винаги имахме пет глави повече.

 

 

Човекът в тъмносиния костюм се обади, за да докладва:

— Преместиха се в „Шато Мармонт“. Вече станаха четирима. Карла Диксън също се появи. Значи вече всички са на линия.

След това изслуша отговора на шефа си, като си представяше как той оправя вратовръзката си.

 

 

Ричър излезе да се разходи на запад по Сънсет Булевард. Самотата все още беше естественото му състояние. Извади парите си от джоба и ги преброи. Не му оставаха много. Влезе в един магазин за сувенири и намери редица от закачалки, на които имаше ризи с намаление. Колекция от миналата година. Или от миналото десетилетие. В единия край висяха памучни сини ризи на бели шарки. С широки яки и къси ръкави. Ричър си избра една. Подобна риза би облякъл баща му през 1950-те, за да отиде на боулинг. Само че с три номера по-малка. Ричър беше много по-едър от баща си. Намери огледало и притисна закачалката с ризата под брадичката си. Ризата май щеше да му стане. Беше достатъчно широка в раменете. А късите ръкави щяха да разрешат обичайния проблем с дългите му ръце — като на горила, но още по-дълги и по-силни.

Ризата струваше почти двайсет и един долара с данъка. Ричър плати на касата, скъса етикетите със зъби, съблече старата си риза и облече новата. Остави я над панталона. Подръпна я отдолу и завъртя рамене. Ако не закопчаваше най-горното копче, му беше доста удобна. Ръкавите му бяха малко тесни на бицепсите, но не чак толкова, че да затрудняват кръвообращението.

— Имате ли кошче за боклук? — попита.

Човекът на касата се наведе и извади метален цилиндър, в който имаше бял найлонов плик. Ричър сви старата си риза на топка и я хвърли вътре.

— Има ли бръснарница наблизо?

— Две пресечки на север — отвърна продавачът. — Нагоре по хълма. На ъгъла в един смесен магазин подстригват и лъскат обувки.

Ричър не коментира този факт.

— Лоръл Каниън — въздъхна продавачът, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

В магазина продаваха бира от сандъци с лед и кафе от термос. Ричър си взе средна чаша черно кафе и се отправи към стола на бръснаря. Беше старомоден, от червена пластмаса. На умивалника бяха наредени бръсначи, а до бръснарския стол беше столчето за лъскане на обувки. На него седеше кльощав мъж с бял потник. Ръцете му бяха покрити с белези от спринцовка. Мъжът вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш за да изчисли обема на работата, която му предстоеше.

— Нека да позная — каза. — Бръснене и подстригване?

— Отделно ли се плаща? — попита Ричър.

— Осем долара — отвърна човекът.

Ричър пак провери колко имаше в джоба си.

— Десет — каза. — Включително лъскане на обувки и кафето.

— Така излиза дванайсет.

— Имам само десет.

Човекът сви рамене:

— Както кажеш.

Лоръл Каниън, помисли си Ричър. Трийсет минути по-късно беше останал само с един долар, но обувките му бяха лъснати, а лицето му беше по-гладко отвсякога. Главата му беше почти също толкова гладко обръсната. Ричър беше поискал късо подстригване, но човекът го беше издокарал по-скоро като морски пехотинец. Явно не беше ветеран. Ричър отново погледна към ръцете му и помисли малко.

— Откъде мога да си намеря дрога тук? — попита.

— Не ми приличаш на наркоман — отвърна човекът.

— Трябва ми за един приятел.

— Нямаш пари.

— Мога да намеря.

Човекът с потника отново сви рамене.

— Обикновено има дилъри зад Музея на восъчните фигури.

 

 

Ричър се върна до хотела по страничните улички и се озова пред задния вход. По пътя мина покрай тъмносин крайслер 300С, паркиран до тротоара. Зад волана седеше мъж в тъмносин костюм. Цветът на костюма беше почти същият като цвета на колата. Двигателят беше изключен и човекът просто чакаше. Ричър предположи, че колата е служебна. Лимузина. Може би някой собственик на фирма за лимузини под наем си беше издействал по-добра сделка с представителството на „Крайслер“, отколкото с продавачите на линкълни, и беше изневерил на обичайните производители на луксозни автомобили. После беше решил да облече шофьорите с костюми в цвета на колата, за да направи колите си по-разпознаваеми. Ричър знаеше, че в Лос Анджелис има безкомпромисна конкуренция на пазара за лимузини под наем. Беше го прочел някъде.

 

 

Диксън и Нили не коментираха новата му риза, но О’Донъл откровено се смя. Освен това и тримата се смяха на новата му прическа. Ричър не се обиди. Огледа се в напуканото старо огледало в стаята на Диксън и трябваше да се съгласи, че бе прекалил с подстригването. Освен това нямаше нищо против да се посмеят малко, дори да е за негова сметка. В близко бъдеще със сигурност не се очертаваше да имат друг повод за забавление. Докато работеха заедно, в продължение на две години се бяха справяли с всякакви престъпления — садистични или продиктувани от финансов интерес, жестоки или просто неприятни. И през цялото време бяха оцелявали с помощта на черния хумор, както всички ченгета по света. Единственото оръжие, което им оставаше.

Веднъж бяха намерили полуразложен труп с лопата, забита в това, което беше останало от главата му, и незабавно го бяха преименували на „Конника без глава“. Всеки път се хилеха като хиени, когато употребяваха този прякор, и по време на делото пред военния съд Стан Лори се беше изпуснал да каже прякора вместо името на жертвата. Прокурорът не беше разбрал за какво говори и Стан отново се беше разхилил на свидетелската скамейка, докато се опитваше да му обясни.

Но сега никой не се смееше. Когато жертвите бяха от твоите хора, беше съвсем различно.

Отново наредиха списъците на леглото. Сто осемдесет и три дни в продължение на седем месеца. Общо 2197 събития. Имаше и нова страница, изписана с почерка на Диксън. Беше направила екстраполация, в която числата показваха цялата година — общо триста и четиринайсет работни дни или 3766 събития. Ричър предположи, че е накарала останалите да изкажат предположения за всичко, което би могло да се случи 3766 пъти в течение на триста и четиринайсет дни. Никой не беше измислил нищо. Листът с петте имена също беше на леглото.

— Трябва да има и още нещо — обади се О’Донъл.

— Какво точно ти трябва? — попита Ричър. — Обяснителна бележка към всяко число?

— Просто казвам, че в този материал не виждам нищо, заради което да си заслужава да умрат четирима души.

Ричър кимна.

— Съгласен съм. Не е много. Защото лошите са взели практически всичко останало. Компютрите, визитника, списъка на клиентите, телефонния му указател. При нас е само върхът на айсберга. Откъслечни детайли. Като археологически разкопки. Но трябва да приемем този факт, защото няма откъде да се сдобием с нещо повече.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се откажем от навика.

— Какъв навик?

— Да ме питате какво да правим. Утре може да не съм тук. Предполагам, че ченгетата вече набират скорост. Ще се наложи да започнете да мислите самостоятелно.

— А дотогава какво да правим?

Ричър не обърна внимание на въпроса. Вместо това се обърна към Карла Диксън:

— Плати ли пълна застраховка, когато вземаше колата под наем?

Тя кимна.

— Добре — каза Ричър. — Починете си малко. После ще отидем да вечеряме. За моя сметка. Нещо като Тайната вечеря. Ще се срещнем във фоайето след един час.

* * *

Ричър взе форда на Диксън от паркинга и подкара на изток по Холивуд Булевард. Мина покрай Музея на развлеченията и Китайския театър. Зави наляво по „Хайленд“. Беше на две пресечки западно от кръстовището на „Холивуд“ и „Вайн“, където преди продаваха наркотици. Сега, изглежда, се бяха преместили, както ставаше обикновено. Силите на реда никога не можеха да спечелят играта. Успяваха само да накарат лошите да се преместят — с една-две пресечки.

Ричър отби до тротоара. Зад музея имаше широка алея. Представляваше нещо като неограден празен паркинг, покрит с чакъл, който шофьорите бяха завзели, за да обръщат, а след тях го бяха завзели дилърите. Операцията беше организирана по обичайния начин. Купувачът влизаше с колата и намаляваше. До него се доближаваше хлапе, не по-голямо от единайсет години. Шофьорът казваше поръчката си и му даваше парите. Хлапето източваше да остави парите при касиера, после източваше да вземе поръчката от човека със стоката, а междувременно купувачът бавно обръщаше колата, за да посрещне хлапето от другата страна на паркинга. Там хлапето му даваше дрогата и купувачът си тръгваше, а хлапето се връщаше на първоначалната си позиция, за да чака следващия клиент.

Умно измислено. Стоката и парите бяха напълно разделени, дилърите лесно можеха да се пръснат в три различни посоки, ако се наложи, и у никого не се намираше дрога, освен у някой малолетен, който не можеше да бъде съден. Стоката се зареждаше често, така че да не бъде повече от допустимия минимум. Парите също се прибираха често, за да не представлява касиерът привлекателна мишена, а и да се намалят до минимум потенциалните загуби.

Система, която Ричър вече беше виждал и от която се беше възползвал.

Човекът с парите държеше цяла торба. Седеше на циментов блок по средата на паркинга, а в краката му имаше черен найлонов сак. Носеше тъмни очила и вероятно беше въоръжен с най-модерния пистолет за седмицата.

Ричър зачака.

Черен мерцедес намали и влезе на паркинга. Красив джип с тъмни стъкла и поръчкови номера от щата Калифорния. Колата спря на входа и хлапето дотича до нея. Главата му едва стигаше до прозореца на шофьора. Но ръката му стигаше. Когато се стрелна обратно, в нея имаше пачка пари. Мерцедесът пое напред и хлапето се затича към касиера. Пачката потъна в сака и хлапето тръгна към човека със стоката. Мерцедесът пое по бавния полукръг, който трябваше да опише, за да излезе.

Ричър даде на първа. Погледна на север и на юг. После настъпи газта, завъртя волана и нахлу в паркинга. Без да обръща внимание на полукръга, очертан от следите на предишните автомобили, той се стрелна по права линия към човека с парите — все по-бързо, така че изпод предните гуми хвърчеше чакъл.

Касиерът замръзна.

Три метра преди да го блъсне челно, Ричър направи три неща едновременно. Завъртя волана. Натисна спирачката. И отвори вратата от своята страна. Колата поднесе надясно, предните колела се завъртяха по чакъла, а вратата се изви и блъсна мъжа с всичка сила, от стомаха до лицето. Той се просна по гръб, колата спря, Ричър се наведе и с лявата ръка сграбчи сака. Метна го на седалката до себе си, натисна газта, затвори вратата и направи обратен завой в кривата, описвана от по-бавния мерцедес. Изхвърча от паркинга, прескочи бордюра и излезе на „Хайленд“. В огледалото за обратно виждане той зърна само прах, хаос и проснатия по гръб мъж, към когото тичаха двама души. Десет метра по-късно Ричър вече беше завил зад ъгъла на Музея на восъчните фигури. После профуча през светофара и излезе на Холивуд Булевард.

Цялата операция му отне дванайсет секунди.

Без никакво време за реакция, без изстрели и преследване.

Ричър предполагаше, че такива няма и да последват. Дилърите сигурно са забелязали обикновения бял форд, отвратителната му риза и късата му коса и щяха да стигнат до заключението, че са ограбени от цивилен детектив от полицейското управление на Лос Анджелис, който иска да добави нещо към пенсионния си фонд. За тях това беше професионален риск, калкулиран в цената на стоката. А шофьорът на мерцедеса пък изобщо не можеше да си позволи да каже нито дума на когото и да било.

Точно така, бейби. Военните следователи са недосегаеми!

Ричър намали, пое си дъх, зави надясно, описа пълен кръг обратно на часовниковата стрелка и пое по Никълс Каниън Роуд, Удроу Уилсън Драйв и обратно до Лоръл Каниън Булевард. Никой не го следваше. Той спря на една пуста улица на върха на хълма, изпразни сака и го хвърли на банкета. После преброи парите. Почти деветстотин долара, предимно на банкноти по двайсет и десет долара. Достатъчно за вечеря. Дори с норвежка минерална вода. И бакшиш.

Ричър слезе да огледа колата. Вратата откъм шофьора беше леко вдлъбната, точно по средата. От главата на касиера. Нямаше кръв. Той се качи обратно в колата и си сложи колана. Десет минути по-късно вече беше във фоайето на „Шато Мармонт“, седеше на едно кресло с избеляла тапицерия и чакаше останалите.

 

 

На 1200 мили североизточно от „Шато Мармонт“ тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се наричаше Алън Мейсън, беше във влака, свързващ терминала за пристигащи пътници с основната сграда на летището в Денвър. Седеше сам във вагона и беше уморен, но намираше сили да се усмихне на идиотската джазова музика, предшестваща записаното съобщение за всяка следваща спирка. Сигурно беше подбрана от психолог, за да намалява стреса от пътуването. Ако беше така, психологът си беше свършил работата както трябва. Тъмнокосият мъж се чувстваше чудесно. Всъщност беше много по-спокоен, отколкото му се полагаше.