Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bad Luck and Trouble, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Лош късмет и неприятности
Издателство „Обсидиан“, София, 2007
Редактор: Матуша Бенатова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–150–6
История
- —Добавяне
25
Хотел „Шато Мармонт“ представляваше бохемска стара постройка на Сънсет Булевард, в началото на Лоръл Каниън. През годините в него бяха отсядали известни кинозвезди и рок музиканти. По стените бяха окачени фотографии на гости на хотела. Ерол Флин, Кларк Гейбъл, Мерилин Монро, Грета Гарбо, Джеймс Дийн, Джон Ленън, Мик Джагър, Боб Дилън, Джим Морисън, „Лед Цепелин“ и „Джеферсън Еърплейн“ бяха отсядали тук. Джон Белуши пък беше умрял тук, след като беше злоупотребил с коктейл от хероин и кокаин, достатъчен да повали всички гости на хотела. Негови фотографии не се виждаха.
Служителят на рецепцията им поиска документи за самоличност в допълнение към платинената кредитна карта на Нили, така че всички се регистрираха с истинските си имена. Нямаха друг избор. После човекът им каза, че има само три свободни стаи. Нили трябваше да бъде сама в стая, така че Ричър и О’Донъл се събраха заедно и оставиха самостоятелни стаи за жените. След това О’Донъл закара Нили обратно до „Бевърли Уилшър“ с колата на Диксън, за да си вземат багажа. Нили трябваше да откара мустанга обратно на летището, а О’Донъл щеше да кара след нея, за да я прибере след това. Цялата процедура щеше да отнеме три часа. През това време Ричър и Диксън трябваше да останат в хотела, за да поработят по числата.
* * *
Настаниха се в стаята на Диксън. Според служителя на рецепцията в нея веднъж беше отсядал Леонардо Ди Каприо, но те не забелязаха да е оставил някакви следи. Ричър нареди седемте разпечатки на бюрото и Диксън се наведе да ги проучи — така както хората четат ноти или поезия.
— Две неща на първо четене — каза тя веднага. — Първо, няма стопроцентови резултати. Няма десет от десет, нито девет от девет.
— А второ?
— Първите три таблици имат по двайсет и шест числа, четвъртата — двайсет и седем, а следващите три отново имат по двайсет и шест.
— И какво означава това?
— Не знам. Но нито една от таблиците не е запълнена докрай. Което подсказва, че броят на числата в тях означава нещо. Нарочно са по толкова, а неслучайно. Числата не представляват непрекъснат списък, разпечатан на отделни страници. Ако беше така, Франц можеше да ги събере в шест таблици вместо на седем. Така че това са седем отделни категории на едно и също нещо.
— Отделни, но подобни — каза Ричър. — Поредицата описва някакъв процес.
— И резултатите се влошават — отбеляза Диксън.
— Драстично — съгласи се Ричър.
— И доста внезапно — продължи тя. — В началото са добре, но после изведнъж се сриват.
— Да, но какво представляват?
— Нямам представа.
— Какво може да се измерва по такъв начин? — попита Ричър.
— Предполагам, всичко. Може да е тест за психично здраве — отговори на прости въпроси. Или за физическо състояние — задачи за координация. А може и да е запис на допуснати грешки в тестовете, като в такъв случай излиза, че резултатите се подобряват, а не обратното.
— Да, но какви са категориите? Какво разглеждахме? Седем какви неща?
— Точно това е ключът — кимна Диксън. — Трябва да започнем оттам.
— Не може да са медицински тестове. Всъщност не са никакви тестове. Защо изведнъж да задаваш двайсет и седем въпроса, след като всички останали тестове са по двайсет и шест? Това би довело до неверни резултати.
Диксън сви рамене и се изправи. Свали си якето и го метна на един стол. Отиде до прозореца, дръпна избелялата завеса и погледна надолу към улицата. После нагоре, към хълмовете.
— Лос Анджелис ми харесва — каза тя.
— Май и на мен — отвърна Ричър.
— Но Ню Йорк ми харесва повече.
— На мен също, предполагам.
— Но пък контрастът е приятен.
— Предполагам.
— Обстоятелствата са гадни, но все пак е страхотно, че се виждаме отново, Ричър. Наистина е страхотно.
Ричър кимна.
— Така е. Мислехме, че сме те изгубили. Неприятно чувство.
— Може ли да те прегърна?
— Искаш да ме прегърнеш?
— Исках да ви прегърна всичките в офиса на „Херц“. Но не го направих, защото на Нили нямаше да й хареса.
— Тя стисна ръката на Анджела Франц — съобщи Ричър. — Както и на Жената-дракон в „Нова ера“.
— Е, значи има някакъв напредък — каза Диксън.
— Малък — отвърна Ричър.
— Винаги съм предполагала, че е изнасилена като малка.
— Но не иска да говори за това — каза той.
— Тъжна история.
— И още как.
Карла Диксън се обърна към него, Ричър я прегърна и силно я притисна към себе си. Ухаеше приятно. Косата й излъчваше аромат на шампоан. Той я вдигна от земята и бавно я завъртя в кръг. Беше лека, тъничка и крехка в ръцете му. Имаше тесен гръб. Беше облечена с черна копринена риза и кожата й под нея беше топла. Ричър я остави на пода, тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Липсваше ми — каза тя. — Всички ми липсвахте.
— И на мен — отвърна той. — Не осъзнавах колко много.
— Как ти се струва животът след армията? — попита го тя.
— Харесва ми.
— А на мен не. Но може би ти се справяш по-добре от мен.
— Не знам как се справям. Не знам дали изобщо се справям. Като ви гледам, се чувствам така, сякаш газя по дъното. Или се давя. А вие всички плувате.
— Наистина ли нямаш пари?
— Почти никакви.
— И аз — призна тя. — Печеля по триста хиляди годишно, но въпреки това едва свързвам двата края. Такъв е животът. Извън него ти е по-добре.
— Обикновено и аз мисля така. Докато не се наложи да се върна в него. Нили ми преведе хиляда и трийсет долара в сметката.
— Като кода десет-трийсет? Умно момиче.
— Не само като кода, но и като пари за самолетен билет. Ако не ги беше изпратила, още щях да пътувам на стоп.
— Не, още щеше да вървиш пеша. Никой нормален човек нямаше да те качи.
Ричър се погледна в старото напукано огледало. Метър и деветдесет и три, сто и десет килограма, огромни ръце, чорлава коса, небръснат, със скъсана риза с навити ръкави — приличаше на Франкенщайн.
Приличаше на бездомник.
Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.
— Може ли да ти задам един въпрос? — каза Диксън.
— Питай.
— Винаги съм искала нещо повече, а не само да работим заедно.
— Кои?
— Ние двамата.
— Това не беше въпрос, а твърдение — отбеляза Ричър.
— Ти чувстваше ли се по същия начин?
— Честно?
— Да, моля те.
— Да.
— Тогава защо не стигнахме по-далеч?
— Защото нямаше да е по правилата.
— Ние и без това нарушавахме всички правила.
— Това щеше да разбие отряда. Останалите щяха да ревнуват.
— Включително и Нили?
— По нейния начин.
— Можехме да го запазим в тайна.
— Помечтай си — отвърна Ричър.
— Можем да го запазим в тайна и сега. Имаме три часа.
Ричър не отговори.
— Извинявай — каза Диксън. — Просто заради всички тези лоши неща ми се струва, че животът е кратък.
— А отрядът и без това вече е разбит — каза Ричър.
— Точно така.
— Нямаш ли си приятел на Източния бряг?
— В момента не.
Ричър отново отиде до леглото. Карла Диксън се приближи и застана до него, притиснала хълбок в бедрото му. Седемте листа хартия все още бяха наредени един до друг.
— Искаш ли пак да ги погледнем? — попита Ричър.
— Не точно сега — отвърна Диксън.
— И аз.
Той ги събра на купчина, сложи ги на нощното шкафче и премести телефона върху тях.
— Сигурна ли си? — попита.
— От петнайсет години.
— И аз. Но трябва да го запазим в тайна.
— Съгласна съм.
Ричър прегърна Диксън и я целуна по устата. Формата на зъбите й беше ново усещане за езика му. Копчетата на ризата й бяха малки и се разкопчаваха трудно.