Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (24)

24

От „Херц“ бяха дали на Диксън форд 500, кола с четири врати и прилични размери. Тя прибра чантите си в багажника и седна на шофьорското място. Нили седна до нея отпред, а Ричър и О’Донъл се сместиха отзад. Диксън запали двигателя и пое на север от летището, по Сепулведа Булевард. През първите пет минути говори само тя. Работела под прикритие в една брокерска компания на Уолстрийт. Клиентът й бил голям инвеститор, който подозирал нарушения на закона в компанията. Както всички агенти под прикритие, които искат да оцелеят, тя не можела да си позволи контакт с предишния си живот. Не можела да се обади в офиса си по мобилния телефон, който й дали от брокерската компания, нито по стационарния в апартамента под наем, плащан от същата брокерска компания, нито да проверява електронната си поща по своя „Блекбъри“, с който я снабдили пак оттам. В крайна сметка успяла тайно да се свърже с телефонния си секретар от уличен телефон на пристанището и едва тогава открила дългата поредица от все по-отчаяни призиви 10–30, записани на него. И така зарязала работата и клиента си, отишла на летището и взела първия полет на „Америка Уест“. От летището в Лас Вегас се обадила на Санчес и Ороско, но те не отговорили. А което било вече лош знак — кутиите им за гласови съобщения били пълни. Така че тя отишла с такси до офиса им и открила, че там няма никого, а зад вратата била натрупана поща от последните три седмици. Съседите им също не ги били виждали отдавна.

— Значи вече знаем със сигурност — обобщи Ричър. — Останали сме само четиримата.

После Нили говори в продължение на пет минути. Докладва на Диксън по същия сбит и ясен начин, както го беше правила хиляди пъти преди. Не каза нищо излишно и не пропусна нито една подробност. Изложи всички факти и предположения — от първото обаждане на Анджела Франц до момента. Заключението от аутопсията, малката къща в Санта Моника, разбитият офис в Кълвър Сити, флаш паметта, сградата на „Нова ера“, пристигането на О’Донъл, мъртвото куче, злощастното нападение срещу полицая от Лос Анджелис пред къщата на Суон в Санта Ана и последвалото решение да се отърват от автомобилите под наем, за да отклонят неизбежното преследване.

— Е, поне тази ситуация е овладяна — каза Диксън. — В момента никой не ни следи, значи засега можем да смятаме колата за чиста.

— Някакви заключения? — попита Ричър.

Диксън мисли мълчаливо в продължение на триста метра по задръстения булевард. После зави по магистрала 405, която водеше към Сан Диего, но в обратната посока — към Шърман Оукс и Ван Нюйс.

— Общо взето, само едно заключение — каза тя. — Франц не се е обадил само на някои от нас, защото е смятал, че няма да успее да открие останалите. Нито пък се е обадил само на някои, защото е подценил проблема. Франц беше твърде умен, за да допусне такава грешка. А и очевидно вече е бил твърде предпазлив, след като е имал дете и прочие. Така че трябва да променим начина на разсъждение. Да видим пак кои са тук и кои ги няма. Мисля, че Франц се е обадил само на онези от нас, които са можели да дойдат бързо. Максимално бързо. Суон очевидно, защото е бил в същия град, а после Санчес и Ороско, защото са само на един час оттук, в Лас Вегас. Останалите не са вършели работа. Защото всички сме били поне на един ден разстояние. Така че тук става дума за бързина, паника, спешност. Ситуация, в която и половин ден има значение.

— Каква по-точно? — попита Ричър.

— Нямам представа. Жалко, че сте се провалили с единайсет пароли. Можеше да видим каква част от информацията е нова или променена.

— Важни са имената — каза О’Донъл. — Те са единствената сериозна информация.

— Числата също могат да бъдат сериозна информация — възрази Диксън.

— Нищо няма да разбереш от тях.

— Може би. А може би не. Понякога числата също ми говорят.

— Не и тези.

За момент в колата настъпи мълчание. Нямаше задръстване. Диксън остана на магистрала 405 и бързо прекоси кръстовището с магистрала 10.

— Къде отиваме? — попита.

— Да отидем в „Шато Мармонт“ — предложи Нили. — Дискретен хотел, далеч от центъра.

— И скъп — обади се Ричър.

Нещо в гласа му накара Диксън да откъсне очи от пътя и да го погледне.

— Ричър няма пари — обясни Нили.

— Не съм изненадана — отвърна Диксън. — Все пак не е работил от девет години.

— Той и в армията почти нищо не работеше — отбеляза О’Донъл. — Защо да си променя навиците?

— Освен това не обича други да му плащат сметката — продължи Нили.

— Горкичкият — каза Диксън.

— Просто се опитвам да се държа възпитано — въздъхна Ричър.

Диксън продължи по магистрала 405 до Санта Моника Булевард на североизток с идеята да прекоси Бевърли Хилс и западната част на Холивуд и да излезе на Сънсет Булевард.

— Нищо не се е променило — каза тя. — Военните следователи са недосегаеми. Четиримата, които сме останали, трябва да го докажем. Заради четиримата, които вече не са сред нас. Така че ни трябва командна структура, план за действие и бюджет.

— Аз ще се погрижа за бюджета — каза Нили.

— Имаш ли възможност?

— Само през тази година в частните компании от нашия бранш постъпиха седем милиарда долара от Министерството на вътрешната сигурност. Част от тези пари пристига при нас в Чикаго, а аз притежавам половината от това, което задържаме като печалба.

— Значи си богата?

— По-богата от времето, когато бях сержант.

— И без това ще си ги върнем — каза О’Донъл. — Хората ги убиват от любов или за пари, а за нашите хора можем да бъдем абсолютно сигурни, че не са убити от любов. Следователно някъде в тази история има пари.

— Значи всички сме съгласни Нили да се погрижи за бюджета? — попита Диксън.

— Какво е това сега, демокрация ли? — обади се Ричър.

— Временно. Съгласни ли сме?

И четиримата вдигнаха ръце. Двама майори и капитан, които оставяха сержанта да плати сметката.

— А сега план за действие — каза Диксън.

— Първо командването — поправи я О’Донъл. — Не можем да слагаме каруцата пред коня.

— Съгласна съм — отвърна Диксън. — Номинирам Ричър за командващ офицер.

— И аз — каза О’Донъл.

— И аз — каза Нили. — Както винаги.

— Не става — каза Ричър. — Аз ударих онова ченге. Ако се наложи, трябва да се предам и да поема отговорността, за да можете да продължите без мен. Командващият офицер не бива да носи такъв риск.

— Нека да мислим как да се справим с това, когато се наложи — предложи Диксън.

— Ще се наложи — настоя Ричър. — Със сигурност. Още утре, най-късно вдругиден.

— Може пък да ни пуснат този път.

— Мечтай си. Ние щяхме ли да ги пуснем?

— Може да го е срам да докладва, че са го набили.

— Няма нужда да докладва. То се вижда. Прозорецът на колата и носът му са счупени.

— А той дали изобщо знае кои сте?

— Въвел е името на Нили в системата. Следеше ни. Значи знае кои сме.

— Не можеш да се предадеш заради един бой — обади се О’Донъл. — Ще те пратят в затвора. Ако се наложи, ще трябва да избягаш от града.

— Не става. Ако не пипнат мен, ще потърсят теб и Нили като съучастници. Не искаме това да се случва. Трябват ни хора, които да работят.

— Ще ти намерим адвокат. Някой по-евтин.

— Не, някой добър — възрази Диксън.

— Във всеки случай няма да мога да се измъкна — каза Ричър.

Никой не отговори.

— Нили трябва да бъде командващ офицер — каза той.

— Отказвам — отвърна Нили.

— Не можеш да откажеш. Това е заповед.

— Не може да е заповед, защото все още не си командващ офицер.

— Тогава Диксън.

— Отказвам — отвърна Диксън.

— Добре, тогава О’Донъл.

— Пас — каза той.

— Ричър, докато влезе в затвора — каза Диксън. — След това Нили. Съгласни ли сме?

Вдигнаха се три ръце.

— Ще съжалявате за това — каза Ричър. — Ще ви накарам да съжалявате.

— Какъв е планът за действие, шефе? — попита Диксън.

Въпросът накара Ричър да се върне девет години назад в миналото — към последния път, когато някой му го беше задал по този начин.

— Какъвто е бил винаги — отвърна той. — Разследваме, подготвяме се и действаме. Намираме ги, елиминираме ги и накрая пикаем на гробовете на предците им.