Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (23)

23

Ричър, Нили и О’Донъл забързаха през паркинга, като с всяка крачка увереността им нарастваше. На три метра от витрините на компанията вече бяха абсолютно сигурни. Беше Карла Диксън. Не можеха да я сбъркат с друга. Мургава и сравнително дребна на ръст — една от онези жени, които никога не се доверяват на хората и в девет от десет случая получават доказателства за мнителността си. Стоеше точно пред тях — вече трета на опашката. Жестовете й говореха, че е изпълнена едновременно с нетърпение и с твърда решимост да получи каквото иска. Както обикновено изглеждаше спокойна, но никога не оставаше неподвижна, сякаш вътре в нея гореше някакъв друг вид енергия, а двайсет и четирите часа на денонощието не й бяха достатъчни. Беше по-слаба, отколкото си я спомняше Ричър. Носеше тесни черни джинси и черно кожено яке. Гъстата й черна коса беше подстригана късо. В краката й имаше черен спортен сак, а на рамото й висеше черна кожена чанта.

А после, сякаш усетила погледите им върху себе си, тя се обърна и погледна право към тях. Изражението й не се промени особено, все едно ги беше видяла за последен път преди трийсет минути, а не преди години. Бегло се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш вече се досещаше какво е станало. После кимна към служителите, сякаш искаше да каже: Веднага идвам, но нали ги знаете цивилните. Ричър посочи първо към себе си, после към Нили и О’Донъл, вдигна четири пръста и произнесе само с устни:

— Вземи кола с четири места.

Диксън отново кимна и пак се обърна напред.

— Тук има нещо библейско — обади се Нили. — Хората постоянно възкръсват.

— Няма нищо общо с Библията — възрази Ричър. — Просто предположенията ни бяха погрешни.

От една врата се появи четвърти служител и зае мястото си зад едно празно бюро. Диксън вече не беше трета на опашката, а първа — обслужиха я след трийсет секунди. Ричър видя розов проблясък от шофьорска книжка, издадена в щата Ню Йорк, и платинен блясък от кредитна карта. Служителят попълни някакви документи, Диксън се подписа на няколко места и получи дебел жълт плик и ключ. Взе си чантата и сака и тръгна към изхода. Излезе на тротоара. Застана пред Ричър, Нили и О’Донъл и сериозно ги изгледа един по един. После каза:

— Извинявайте, че закъснях за купона. Но то всъщност не е голям купон, нали?

— Какво си разбрала досега? — попита я Ричър.

— Току-що получих вашите съобщения — отвърна Диксън. — Не исках да чакам директен полет. Исках да тръгна веднага. Хванах първия възможен полет насам, който имаше прекачване в Лас Вегас. Там се наложи да чакам два часа. Така че проведох няколко телефонни разговора и пообиколих. Проверих някои неща. И открих, че Санчес и Ороско са се изпарили. Изглежда, преди две-три седмици и двамата са изчезнали от лицето на земята.