Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (22)

22

Ричър каза:

— Спрете, но не рязко. Обърнете се, все едно искате да огледате къщата за последен път. Говорете си нещо.

О’Донъл се обърна и каза:

— Прилича на офицерските квартири за семейни във Форт Худ.

— С изключение на пощенската кутия — отвърна Ричър.

Нили също се обърна.

— На мен ми харесва. Имам предвид пощенската кутия.

— На четирийсет метра на запад до бордюра е паркиран кафяв форд краун виктория — продължи Ричър. — Тази кола ни следи. Следи Нили, ако трябва да бъда по-точен. Беше там, когато се срещнахме на Сънсет Булевард, и отново беше наблизо, когато ходихме до офиса на Франц. А сега е тук.

— Имате ли представа на кого е? — попита О’Донъл.

— Никаква — отвърна Ричър. — Но мисля, че вече е време да разберем.

— Както едно време?

Ричър кимна.

— Точно както едно време. Аз ще карам.

Тримата погледнаха за последен път къщата на Суон, обърнаха се и бавно отидоха до колата, наета от О’Донъл. Качиха се едновременно — Ричър на шофьорското място, Нили до него отпред, а О’Донъл — зад него. Никой не си сложи колана.

— Не чупи колата — каза О’Донъл. — Не съм платил за допълнителна застраховка.

— А трябваше — отвърна Ричър. — Винаги е добра предпазна мярка.

Той запали двигателя и се отдели от бордюра. Погледна напред по улицата и в огледалото за обратно виждане. Нямаше други коли. Той завъртя волана, натисна газта и направи остър обратен завой по средата на улицата. Отново натисна газта и ускори в продължение на трийсет метра. После наби спирачките, О’Донъл изскочи на един метър пред форда, Ричър отново натисна газта и спирачките и спря точно до шофьорската врата на колата. О’Донъл вече беше до мястото на пътника. Ричър изскочи от тяхната кола, О’Донъл разби прозореца на другата, шофьорът от нея побягна в обратната посока и се озова право в ръцете на Ричър. Ричър го удари два пъти — веднъж в стомаха и веднъж в лицето. Бързо и силно. Мъжът се блъсна в колата си и се свлече на колене. Ричър направи крачка и го удари за трети път — силно, с лакът в слепоочието. Човекът падна настрани — бавно, като дърво, изкоренено с булдозер. В крайна сметка се озова в тясното пространство между колата си и пътя. Проснат по гръб, неподвижен, в безсъзнание, със силен кръвоизлив от счупения нос.

— Е, значи този номер още става — обади се О’Донъл.

— Стига аз да се заема с по-трудната част — отвърна Ричър.

Нили хвана мъжа за якето и го обърна настрани, така че кръвта от носа му да се стича на асфалта, а не в гърлото му. Нямаше смисъл да го удавят по този начин. След това разтвори якето му, за да провери вътрешния джоб.

И спря.

Защото мъжът носеше кобур. Стар охлузен кобур от износена черна кожа. В него имаше автоматичен пистолет „Глок 17“. Носеше и колан. На колана имаше джоб за допълнителен пълнител за пистолета. Както и кръгло джобче, в което носеше чифт белезници от неръждаема стомана.

Стандартна полицейска екипировка.

Ричър хвърли поглед в колата. Мястото до шофьора беше посипано с парченца стъкло. Под арматурното табло беше монтирана полицейска радиостанция.

— Мамка му — изруга Ричър. — Пребили сме ченге.

— Ти свърши по-трудната част — обади се О’Донъл.

Ричър приклекна и притисна пръсти към врата на човека. Потърси пулса, който се оказа силен и равномерен. Мъжът дишаше. Носът му беше лошо счупен, което на по-късен етап щеше да се превърне в естетически проблем, но той и без това не беше голям красавец.

— Защо ни следи? — попита Нили.

— По-късно ще мислим за това — отвърна Ричър. — Когато сме далеч оттук.

— Защо го удари толкова силно?

— Бях ядосан заради кучето.

— Да, но този човек не е виновен за това.

— Вече го разбрах.

Нили претърси джобовете на мъжа. Намери кожен портфейл за документи за самоличност. От вътрешната му страна имаше хромирана значка, закачена срещу ламинирана карта със снимка.

— Казва се Томас Брант — съобщи тя. — Полицай от управлението в Лос Анджелис.

— Тук е Ориндж Каунти — каза О’Донъл. — Значи не е в юрисдикцията си. Както не беше и на Сънсет Булевард, и в Санта Моника.

— Мислиш ли, че това ще ни помогне?

— Не особено.

— Да го настаним удобно и да се омитаме — предложи Ричър.

О’Донъл хвана Брант за краката, а Ричър за раменете и двамата го вкараха на задната седалка в колата му. Сложиха го да легне удобно и го оставиха в „положение за възстановяване“, както се изразяват лекарите — на една страна, така че да диша свободно и да не се задави. Във форда имаше много свободно място. Двигателят беше изключен, а през счупения прозорец влизаше чист въздух.

— Ще се оправи — обади се О’Донъл.

— Ще се наложи — допълни Ричър.

Затвориха вратата и се обърнаха към колата, наета от О’Донъл. Тя продължаваше да си стои по средата на улицата с три отворени врати и запален двигател. Този път Ричър седна отзад, а О’Донъл — на шофьорското място. Нили пак седна отпред. Вежливият глас от джипиеса се зае да им покаже пътя обратно до магистралата.

— Трябва да върнем тази кола — обади се Нили. — Веднага. А после и моя мустанг. Сигурно е записал номерата и на двете.

— А после как ще се придвижваме? — попита Ричър.

— Ще трябва ти да вземеш кола под наем.

— Нямам шофьорска книжка.

— Значи ще хващаме таксита. Трябва да прекъснем следата.

— Тогава трябва да сменим и хотела.

— Щом се налага.

 

 

Джипиесът не разрешаваше дестилацията да се променя в движение, от съображения за безопасност. Наложи се О’Донъл да спре, да отбие и да смени търсения адрес от хотел „Бевърли Уилшър“ на паркинга на „Херц“ на летище Ел Ей Екс. Устройството го прие професионално. Забави се само секунда, през която на екрана се появи надпис „Определяне на маршрута“, после вежливият глас отново се обади и каза на О’Донъл да обърне и да поеме на запад вместо на изток, към магистрала 405 вместо към магистрала 5. По междинните улици нямаше много коли, но на магистралата беше оживено. Придвижваха се бавно.

Ричър се обърна към Нили:

— Разкажи ми за вчера.

— Какво за вчера?

— Какво точно направи?

— Пристигнах на летището и взех колата под наем. Отидох до хотела по Уилшър Булевард. Настаних се. Работих един час. После отидох с колата до ресторант „Денис“ на Сънсет Булевард. И те чаках.

— Значи са те проследили още от летището.

— Очевидно. Въпросът е защо.

— Не, това е вторият въпрос. Първият въпрос е как. Кой е знаел кога и къде ще пристигнеш?

— Ченгето. Няма друго обяснение. Отбелязал е името ми за издирване и от Министерството на вътрешната сигурност са му го съобщили в момента, в който съм си купила билета.

— Добре, но защо?

— Защото работи по случая на Франц. Нали го разследват местните полицаи? Аз съм в списъка с приятели и колеги на Франц.

— Всички сме в него.

— Аз пристигнах първа.

— Значи сме заподозрени?

— Вероятно. След като няма други.

— Толкова ли са тъпи?

— Нормално е. Дори ние едно време проверявахме списъка с приятели и колеги, ако нямахме друга следа.

— Военните следователи са недосегаеми — каза Ричър.

— Точно така — потвърди Нили. — Но ние току-що посегнахме на полицай от Лос Анджелис. При това здравата. Надявам се и те да нямат някакъв подобен девиз.

— Имат и още как.

 

 

Летище Ел Ей Екс представляваше гигантски, чудовищен лабиринт. Както всички други летища, които Ричър беше виждал, и това сякаш беше във вечен ремонт. О’Донъл се провря през строителните площадки, за да стигне до паркинга за коли под наем. Различните компании бяха наредени една до друга — червена, зелена, синя и накрая жълтата „Херц“. О’Донъл паркира в края на една дълга опашка от коли, до тях дотича униформен служител на компанията и провери баркода на задното стъкло с портативен четец. Готово — колата беше върната, следата беше прекъсната.

— А сега какво? — попита О’Донъл.

— Сега ще вземем летищния автобус до терминала и ще намерим такси. После ще се изнесем от хотела и двамата с теб ще се върнем тук с моя мустанг. През това време Ричър ще намери нов хотел и ще започне да работи по числата. Става ли?

Но Ричър не отговори. Взираше се през паркинга, към витрините на компанията за автомобили под наем от другата страна. Към опашката от хора, които чакаха вътре.

И се усмихваше.

— Какво? — попита Нили. — Какво става, Ричър?

— Там вътре — отвърна Ричър. — Четвъртата на опашката. Виждаш ли я?

— Коя?

— Дребната тъмнокоса жена. Почти съм сигурен, че е Карла Диксън.