Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (21)

21

Санта Ана беше на югоизток, след Анахайм, в Ориндж Каунти. Самият град беше на двайсет мили западно от планините Санта Ана, откъдето духаха прословутите за тази местност ветрове. Появата на сухия, горещ и постоянен вятър побъркваше всички в Лос Анджелис. Ричър беше виждал ефекта му с очите си. Веднъж беше в града след командировка при морските пехотинци в Кемп Пендълтън. Друг път — в гарнизонен отпуск за уикенда от Форт Ъруин. Тогава видя как дребни сбивания в бар могат да прераснат в убийства. Как изгорената на тостера филийка става причина за побой над съпругата, затвор за мъжа и развод за двамата. Беше видял как пребиват един човек, защото вървял прекалено бавно по тротоара.

Но в този ден нямаше вятър. Въздухът беше горещ, неподвижен, кафяв и тежък. От джипиеса на О’Донъл се чуваше приятен настоятелен женски глас, който им каза да слязат от магистрала 5 на юг от зоологическата градина, срещу Тъстин. После ги поведе по градските улици към художествената галерия. Преди да стигнат до нея, завиха наляво, надясно и пак наляво и гласът ги увери, че приближават търсения адрес. Накрая им каза, че са пристигнали.

Което беше очевидно и без джипиеса.

О’Донъл плавно спря до пощенска кутия във формата на лебед. Беше стандартна, метална, монтирана на метален стълб и боядисана в бяло. Вертикално върху нея беше закрепен силует, изрязан от дърво. С дълга, грациозна шия, извит гръб и вирната опашка. Беше боядисан в бяло, с изключение на тъмнооранжевата човка и черното око. Резултатът беше доста сполучлив, защото тумбестата пощенска кутия представляваше тялото на птицата.

— Кажете ми, че това не е работа на Суон — каза О’Донъл.

— Или е на племенник, или на племенница — предположи Нили. — Вероятно е било подарък за новата къща.

— А той се е чувствал длъжен да го използва, за да го видят, ако дойдат на гости.

— На мен ми харесва.

Зад кутията имаше алея за коли, която водеше към двойна порта и ограда, висока метър и половина. Паралелно с алеята за коли имаше друга, по-тясна асфалтирана алея, която водеше към единична порта в оградата. Самата тя беше от зелена тел. В горните ъгли на двете порти имаше украса — миниатюрни алуминиеви ананасчета. И двете бяха затворени. И на двете имаше табели с надпис „Внимание, куче“, купени от магазин. Алеята за коли стигаше до гараж, пристроен към къщата. Другата алея — до вратата на малка къща с боядисана в охра фасада. Прозорците имаха гофрирани метални стрехи, надвиснали като вежди. Над вратата също имаше подобна стреха. Като цяло къщата имаше сериозно, строго, мъжко излъчване.

Освен това беше тиха и нищо вътре не помръдваше.

— Изглежда празна — каза Нили. — Няма никой вкъщи.

Ричър кимна. В двора имаше само трева. Нямаше посадени растения, цветя или храсти. Тревата беше суха и малко по-висока, отколкото трябва — все едно изрядният собственик на къщата, който поддържа моравата, беше спрял да я полива и коси преди около три седмици.

Не се виждаше алармена система.

— Да огледаме — каза Ричър.

Тримата слязоха от колата и отидоха до единичната порта. Не беше заключена. Те стигнаха до вратата на къщата. Ричър натисна звънеца. Почака. Никой не отговори. Пътека от каменни плочи опасваше постройката.

Тримата тръгнаха по пътеката в посока, обратна на часовниковата стрелка. Отстрани на гаража имаше втора врата. Заключена. От задната страна на къщата имаше и трета врата, към кухнята. Тя също беше заключена. Горната й половина бе остъклена. През нея се виждаше малка старомодна кухня, в която нищо не беше подновено от около четирийсет години, но беше чиста и поддържана. Нямаше боклуци. Нито мръсни чинии. Уредите бяха с покритие от зелен емайл. Имаше малка маса и два стола. На пода от зелен линолеум бяха подредени празни купички за храна и вода за кучето.

През плъзгащата се врата до вратата на кухнята се виждаше асфалтирано дворче. Дворчето беше празно. Плъзгащата врата беше заключена. Завесите на отсрещните прозорци бяха спуснати наполовина. Спалня, може би използвана и за кабинет.

В квартала беше тихо. В къщата също не се чуваше нищо, с изключение на някакво едва доловимо жужене, от което ръцете на Ричър настръхнаха, а някъде дълбоко в съзнанието му светна сигнална лампичка.

— Вратата на кухнята? — предложи О’Донъл.

Ричър кимна. О’Донъл пъхна ръка в джоба си и извади бокса. Беше керамичен, но с нищо не наподобяваше материала, от който се правят сервизи за чай. Боксът беше изработен от някакво сложно минерално съединение на прах, пресован под огромно налягане и споен с епоксидна смола. Полученият материал вероятно беше по-здрав от стомана. Освен това процесът на пресоване позволяваше челната повърхност да бъде оформяна в опасни форми. Ударът на човек с габаритите на О’Донъл с такъв бокс бе равносилен на удар от топка за боулинг, на която са монтирани зъби на акула.

О’Донъл си сложи бокса и сви ръка в юмрук. После пристъпи към вратата на кухнята и почука по стъклото с опакото на ръката, съвсем леко, все едно се опитваше да привлече вниманието на човека вътре, без да го стресне. Стъклото се счупи и в кухнята падна триъгълно парче. О’Донъл имаше толкова добра координация, че ръката му спря, преди да достигне до ръба на счупеното стъкло. Той чукна още два пъти и отвори дупка, достатъчно голяма да провре ръката си през нея. После свали бокса, вдигна ръкава си, промуши ръка през дупката и завъртя дръжката отвътре.

Вратата се отвори.

Аларма не се включи.

Ричър влезе пръв. Направи две крачки и спря. Жуженето, което беше усетил навън, се усили. Във въздуха тегнеше миризма. И двете бяха нещо, което не можеше да сбърка. Безброй пъти беше чувал този звук и беше усещал тази миризма.

Жуженето идваше от хиляди полудели мухи.

Миризмата беше на гниеща и разлагаща се плът.

Нили и О’Донъл пристъпиха след него. И също спряха.

— И без това знаехме — каза О’Донъл, може би на самия себе си. — Не трябва да се шокираме.

— Трябва — възрази Нили. — Винаги трябва да се шокираме.

Тя закри устата и носа си. Ричър пристъпи към вратата на кухнята. На пода в коридора не се виждаше нищо. Но там вонята беше по-силна, а шумът се чуваше по-ясно. Във въздуха се виждаха отделни мухи — едри, сини и лъскави, които бръмчаха, стрелкаха се напред-назад и се удряха в стените. Мухите влитаха и излитаха от една полуотворена врата.

— Банята — каза Ричър.

Къщата беше със същото разположение като дома на Калвин Франц, но по-голяма, защото в Санта Ана имаше по-големи парцели, отколкото в Санта Моника. Недвижимите имоти тук бяха по-евтини, което позволяваше повече размах.

В средата на къщата имаше коридор, а стаите от двете му страни бяха истински отделни помещения, а не ниши. Кухнята бе в дъното, всекидневната отпред, а между тях имаше килер. От другата страна на коридора бяха двете спални с банята помежду им.

Беше невъзможно да се определи откъде идва вонята. Изпълваше цялата къща.

Но мухите явно се интересуваха предимно от банята.

Въздухът беше горещ и неприятен. Не се чуваше нищо, освен лудешкото бръмчене. Мухите летяха и се блъскаха в порцелан, керамични плочки, в тапетите на стените и в дървена врата.

— Стойте тук — нареди Ричър.

После тръгна по коридора. Направи две крачки. Три. Спря пред банята. Побутна вратата с крак. Пред него се изви яростен черен облак мухи. Той се извърна и размаха ръце. После отново побутна вратата с крак, за да я отвори докрай. Все така размахвайки ръце, той се взря между жужащите насекоми.

На пода имаше труп.

На куче.

Немска овчарка, която приживе е била голяма и красива, може би петдесет, петдесет и пет килограма. Лежеше на една страна. Козината й беше мъртва и сплъстена. Устата й беше отворена. Мухите пируваха с езика, носа и очите й.

Ричър влезе в банята. Около краката му нагъсто жужаха мухи. Във ваната нямаше нищо. Тоалетната чиния беше празна. Дори водата на дъното я нямаше. Имаше недокоснати хавлиени кърпи. На пода се виждаха мръсни кафяви следи. Не беше кръв, а течност от сфинктер, спрял да функционира.

Ричър излезе от банята.

— Кучето му — съобщи. — Проверете другите стаи и гаража.

В другите стаи и гаража не намериха нищо. Нямаше следи нито от борба или претърсване, нито от самия Суон. Тримата отново се събраха в коридора. Мухите се бяха върнали към заниманието си в банята.

— Какво е станало тук? — попита Нили.

— Суон е излязъл — каза О’Донъл. — Но не се е върнал. Кучето е умряло от глад.

— Умряло е от жажда — каза Ричър.

Никой не отговори.

— Купичката му в кухнята е празна — продължи той. — После е изпило водата от тоалетната чиния. Вероятно е издържало около седмица.

— Ужасно — въздъхна Нили.

— И още как. Аз обичам кучета. Ако живеех някъде за постоянно, щях да имам три-четири. Ще трябва да наемем хеликоптер и да изхвърлим гадовете от него. На малки парчета.

— Кога?

— Скоро.

— Ще ни трябва повече от това, с което разполагаме в момента — каза О’Донъл.

— Тогава да започваме да търсим — отвърна Ричър.

 

 

От кухнята взеха салфетки, от които направиха топчета и си запушиха носовете. После се заеха с внимателно претърсване. О’Донъл пое кухнята. Нили — всекидневната. Ричър се зае със спалнята на Суон.

Не намериха нищо интересно в трите помещения. Дори ако не бяха намерили кучето в такова състояние, пак щеше да бъде очевидно, че когато е излязъл, Суон е очаквал да се прибере скоро. В миялната машина имаше неизмити чинии. В хладилника имаше храна, а в кофата под мивката — боклук. Под възглавницата имаше сгъната пижама. На нощното шкафче беше оставена книга, прочетена до средата. Суон беше използвал една от собствените си визитни картички за разделител. На визитката пишеше: Антъни Суон, офицер от резерва, помощник-директор по корпоративна сигурност, Отбранителни системи „Нова ера“, Лос Анджелис, Калифорния. Най-отдолу беше изписан имейл и телефонният номер, на който Ричър и Нили бяха звънели толкова пъти.

— Какво точно правят в „Нова ера“? — попита О’Донъл.

— Пари — отвърна Ричър. — Но предполагам, че вече не в такива количества, както по-рано.

— Дали произвеждат нещо, или само правят проучвания?

— Жената, с която се срещнахме, твърдеше, че произвеждат нещо някъде.

— Какво точно?

— Нямаме представа.

Тримата заедно се заеха с втората спалня. Беше в дъното на къщата, с плъзгаща врата към празното дворче. В стаята имаше легло, но очевидно беше използвана като кабинет. Имаше бюро, телефон, шкаф за документи и рафтове, натъпкани със сувенири, каквито събират по-сантименталните хора.

Започнаха с бюрото. Три чифта очи, три различни гледни точки. Не намериха нищо. Прехвърлиха се на шкафа. Документите в него бяха обичайните за всеки собственик на къща. Разписка за платен данък сгради, застраховки, чекове, сметки. Имаше и лични книжа. Социална осигуровка, разписки за данък общ доход, трудов договор с Отбранителни системи „Нова ера“, чекове за заплати. Изглежда, Суон имаше приличен доход. За месец изкарваше толкова, с колкото Ричър можеше да живее година и половина.

Имаше и документи, издадени от ветеринар. Кучето беше женско. Казваше се Мейси и беше с изрядни ваксини. Беше стара, но в добро здраве. Имаше и разписки от организация на име „Хуманно отношение към животните“. Суон им беше превеждал пари. Големи суми. Значи беше надеждна благотворителна организация. Суон не можеше да бъде измамен лесно.

Провериха и рафтовете. Намериха кутия за обувки, пълна със снимки. Кадри от живота и работата на Суон. На някои от тях се виждаше и кучето Мейси. На други — Ричър, Нили и О’Донъл, Франц, Карла Диксън, Санчес, Ороско и Стан Лори. Снимките бяха направени отдавна и хората на тях бяха по-млади, изпълнени с енергия и жизненост. Бяха във всякакви комбинации, по двама и по трима, снимани в офиси и столови по целия свят. Една от снимките беше официална групова фотография, на която и деветимата бяха с парадните си униформи, след церемония по награждаване. Ричър не си спомняше кой беше направил снимката. Вероятно професионален фотограф. Дори не си спомняше за какво ги бяха наградили.

— Трябва да тръгваме — обади се Нили. — Съседите може би са ни видели.

— Имаме алиби — отвърна О’Донъл. — Приятел, който живее сам. Никой не отвори, когато почукахме, а отвътре се носеше неприятна миризма.

Ричър пристъпи към бюрото и вдигна телефона. Натисна бутона за повторно избиране на последния избран номер. Чу се бърза серия от електронни звуци. После сигнал „свободно“. Вдигна Анджела Франц. Ричър чу дори гласа на Чарли някъде зад нея. Той затвори.

— Последното му обаждане е било до Франц — обяви той. — В дома му в Санта Моника.

— Обадил се е, че отива — каза О’Донъл. — Това вече го знаехме. Не ни помага.

— Нищо тук не ни помага — добави Нили.

— Може би ще ни помогне нещо, което не е тук — каза Ричър. — Не видях никъде парчето от Берлинската стена. Нито пък някакъв кашон с вещите от бюрото му в „Нова ера“.

— И какво от това?

— Можем да разберем как са се развили нещата във времето. Когато те уволнят, събираш всичко в един кашон и го хвърляш в багажника на колата, нали така? Колко време остава там, преди да го донесеш вкъщи и да го прегледаш?

— Един-два дни — каза О’Донъл. — Човек като Суон се вбесява, когато се случи такова нещо, но си остава организиран, както винаги. Ще го преглътне и няма да се бави много, преди да продължи напред.

— Значи два дни?

— Най-много.

— Тогава всичко се е случило не по-късно от два дни, след като са го уволнили от „Нова ера“.

— А с какво ни помага това? — попита отново Нили.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Но колкото повече научаваме, толкова повече се увеличават и шансовете ни.

 

 

Излязоха през кухнята и затвориха вратата, но не я заключиха. Нямаше смисъл. Всеки можеше да я отвори през счупеното стъкло. Заобиколиха къщата по алеята покрай гаража. Върнаха се обратно на тротоара пред оградата. Беше тих квартал, чиито жители се прибират вкъщи чак вечер. Нищо не помръдваше. Ричър се огледа за любопитни съседи, но не видя такива. Нямаше зяпачи по улицата, нито погледи, скрити зад помръдващи завеси.

За сметка на това видя кафяв форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра от тях.

С лице към тях.

А зад волана седеше човек.