Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (18)

18

Ричър се извъртя от компютъра, все едно някой го беше зашлевил.

— Ей, не е честно.

— Той те харесваше — каза О’Донъл. — Възхищаваше се от теб.

— Все едно ме вика от гроба.

— Ти и без това беше дошъл.

— Да, но така всичко важи с двойна сила. Сега наистина не мога да го разочаровам.

— Ти и без това нямаше да го направиш.

— Това внася прекалено много напрежение.

— Няма такова нещо като „прекалено много напрежение“. Ние обичаме напрежението. Живеем от него.

Нили беше до бюрото, пръстите й танцуваха по клавиатурата, а очите й не се откъсваха от екрана.

— Осем отделни файла — съобщи тя. — Седем от тях представляват групи числа, а осмият е списък с имена.

— Покажи ми имената — каза О’Донъл.

Нили щракна върху една иконка, която отвори нова страница в текстовия редактор. На нея имаше вертикална колона от пет имена. Най-отгоре, с получерен шрифт, пишеше Азари Махмуд. Следваха четири западни имена: Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд и Антъни Матюс.

— Инициалите на всички имена са едни и същи — отбеляза О’Донъл. — Най-горното е от арабски произход, но човекът може да е от Мароко до Пакистан.

— Сирия — уточни Нили. — Поне според мен.

— Останалите четири имена ми се струват английски — каза Ричър. — Не мислите ли? Не звучат американски. По-скоро са английски или шотландски.

— Какво означава това? — попита О’Донъл.

Ричър отговори:

— На първо четене ми се струва, че при някоя от проверките си Франц е попаднал на сириец, който има четири различни псевдонима. Заради еднаквите инициали. Тромаво, но показателно. Може да има ризи с монограм. А псевдонимите може би са английски, защото английските документи за самоличност не се проверяват толкова строго, колкото американските.

— Възможно е — съгласи се О’Донъл.

— Покажи ми числата — каза Ричър.

Нили затвори файла и отвори първата от седемте таблици. В нея имаше само една вертикална колона, съставена от дроби. Най-отгоре беше 10/12. Най-отдолу — 11/12. По средата имаше над двайсет подобни числа, включително още едно 10/12, едно 12/13 и едно 9/10.

— Следващата — каза Ричър.

Следващата таблица беше, общо взето, същата. Дълга вертикална колона, която започваше с 13/14 и завършваше с 8/9. Между тях имаше двайсет и няколко подобни дроби.

— Следващата — каза Ричър.

Третата таблица беше почти същата като първите две.

— Дати ли са? — попита О’Донъл.

— Не — отвърна Ричър. — Тринайсет-четиринайсет не може да е дата, независимо дали първо се пише числото от месеца или самият месец.

— Тогава какво? Просто дроби?

— По-скоро не. Десет дванайсети щеше да е написано като пет шести, ако беше обикновена дроб.

— Бейзболни резултати?

— Да, ако са от някакъв идиотски мач. Тринайсет на четиринайсет и дванайсет на тринайсет означава много допълнителни ининги и трицифрен краен резултат.

— Тогава какво са?

— Покажи ми следващата.

Четвъртата таблица също съдържаше дълга колона от дроби. Под чертата числата бяха, общо взето, същите 12, 10 или 13. Над чертата обаче бяха по-малки. Имаше 9/12, 8/13 и дори 5/14.

— Ако тези числа показват резултати от някаква игра, единият от противниците губи форма — обади се О’Донъл.

— Следващата — каза Ричър.

Тенденцията продължаваше. В петата таблица имаше 3/12 и 4/13. Най-добрият резултат беше 6/11.

— Запътил се е към втора дивизия — продължи да коментира О’Донъл.

Най-добрият резултат в шестата таблица беше 5/13, а най-лошият — 3/13. В седмата, последна таблица, положението беше същото — между 4/11 и 3/12.

Нили вдигна очи към Ричър.

— Ето задача за теб. Ти разбираш от числа. А и все пак Франц е адресирал всичко до теб.

— Аз съм бил паролата му — възрази Ричър. — Нищо повече. Тези файлове не са адресирани до никого. Не са послания. Ако се опитваше да ни каже нещо, щеше да бъде по-ясен. Това са работни бележки.

— Много тайнствени работни бележки.

— Можеш ли да ми ги разпечаташ? Не мога да мисля, ако не ги виждам на хартия.

— Мога да ги разпечатам долу в бизнес центъра. Ето защо вече избирам такива хотели.

— Защо са разбили цял офис, за да търсят списък с числа? — попита О’Донъл.

— Може би са търсили списъка с имена — отвърна Ричър.

Нили затвори таблиците и отново отвори текстовия файл. Азари Махмуд, Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд, Алтъни Матюс.

— Кой ли е този? — промърмори Ричър.

 

 

На три часови пояса оттам, в Ню Йорк, беше с три часа по-късно. Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който можеше да е индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, израелец или италианец, беше клекнал на пода в банята на луксозна хотелска стая на Мадисън Авеню. Вратата беше затворена. В банята нямаше детектор за дим, но имаше вентилационна система. Британският паспорт, издаден на името на Адриън Маунт, гореше в тоалетната чиния. Както винаги вътрешните страници изгоряха първи. Твърдите червени корици тлееха по-бавно. Страница 31 беше ламинирана, със снимката на притежателя на паспорта. Тя гореше най-бавно от всички. Пластмасата се къдреше, извиваше и топеше. Мъжът беше включил сешоар и отдалеч раздухваше пламъците. Когато всичко изгоря, той разбърка пепелта и парченцата хартия със задния край на четката си за зъби. Запали още една кибритена клечка, за да унищожи и последните останки.

Пет минути по-късно Адриън Маунт вече беше изтекъл в канала, а с асансьора на хотела слизаше Алън Мейсън.