Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (16)

16

В стаята беше горещо и задушно. Сякаш нямаше въздух. Освен това изглеждаше по-малка отпреди.

— Единайсет на нула — каза Нили. — Остава ни само един опит. Последен шанс.

— Какво ще стане, ако не успеем? — попита Ричър.

— Няма да разберем съдържанието на файла.

— Не, имам предвид друго. Трябва ли да го направим сега? Или може да постои така?

— Може да си стои колкото иска.

— Тогава нека да прекъснем за малко. Да пробваме пак по-късно. След като ни остава само един опит, трябва да внимаваме.

— Досега не внимавахме ли?

— Очевидно не колкото трябва. Да отидем до източната част на града, за да потърсим Суон. Ако го намерим, може той да има някакви идеи. Ако не, поне ще се върнем по-свежи.

 

 

Нили отново се обади на паркинга и след десет минути двамата вече бяха в мустанга и караха на изток по Уилшър Булевард. Минаха през Уилшър Сентър и Уестлейк, а после завиха на юг направо през Макартър Парк. След това продължиха на североизток по магистрала „Пасадина“, покрай бетонната грамада на бейзболния стадион на „Доджърс“ сред огромен пуст паркинг. После потънаха в лабиринта от градски улици, затворени в квадрата между Бойл Хайтс, Монтерей Парк, Алхамбра и южната част на Пасадина. Минаха покрай институти, бизнес паркове, търговски улици, стари и нови къщи и жилищни блокове. Покрай бордюрите имаше плътно паркирани редици от коли, а самите улици бяха пълни с пълзящи автомобили. Небето беше кафяво.

Нили държеше в жабката на колата пътна карта, отпечатана в мащаб, сякаш земната повърхност се гледаше от 50 мили височина. Ричър присви очи и проследи тънките сиви линии. Сравняваше имената на улиците с табелите, покрай които минаваха, така че успяваше да открива кръстовищата на картата — но средно 30 секунди след като профучаваха през тях. Беше сложил палеца си върху адреса на „Нова ера“ и насочваше Нили по траектория, която заприлича на широка спирала.

Когато най-сетне пристигнаха, видяха изсечен в гранит надпис и голям куб от огледално стъкло, скрит зад висока телена ограда с бодлива тел отгоре. На пръв поглед оградата изглеждаше впечатляващо, но нямаше сериозно предназначение — десет секунди и клещи за метал щяха да бъдат достатъчни на всеки, който поискаше да влезе без покана. Самата сграда беше заобиколена с широк паркинг, ограден с редки дървета. Огледалното стъкло отразяваше дърветата и небето и създаваше впечатлението, че сградата хем е там, хем я няма.

Порталът беше най-обикновен, широко отворен, без будка за охраната. Зад него се виждаше паркингът, наполовина запълнен с коли. Нили спря, за да пусне един микробус на фирма за копирни машини да излезе на улицата, влезе вътре и спря мустанга на едно от местата за посетители близо до входа. Двамата с Ричър слязоха от колата. Сутринта напредваше и въздухът беше топъл и тежък. Наоколо беше тихо. Сякаш всички се бяха съсредоточили в това, което вършеха, или пък не вършеха абсолютно нищо.

Входът представляваше ниско стъпало, което водеше към двойни стъклени врати — те автоматично се отвориха пред тях и разкриха голямо квадратно фоайе, застлано с плочки и с алуминиеви стени. В дъното имаше столове с кожена тапицерия и рецепция. Зад бюрото се виждаше руса жена на около трийсет. Беше облечена с фирмена блуза с къс ръкав с надпис Отбранителни системи „Нова ера“, отпечатан вляво над малките й гърди. Очевидно тя им беше отворила вратата, но все пак изчака Ричър и Нили да стигнат до средата на фоайето, преди да вдигне очи.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Искаме да се срещнем с Тони Суон — отвърна Ричър.

Жената се усмихна и попита:

— Как се казвате, моля?

— Джак Ричър и Франсис Нили. Бяхме добри приятели в армията.

— Моля ви, седнете.

Жената вдигна телефона на бюрото си, а Ричър и Нили отстъпиха към кожените столове. Нили седна, но Ричър остана прав. Наблюдаваше мътното отражение на жената в алуминиевата стена и чу как тя каза:

— Двама приятели на Тони Суон искат да се срещнат с него.

Тя затвори телефона и се усмихна към Ричър, въпреки че той не я гледаше. После във фоайето настъпи тишина.

Тишината продължи около четири минути, после Ричър чу потропване на токчета по плочките откъм коридора, който излизаше от фоайето встрани от рецепцията. Равномерни крачки на жена със среден ръст и тегло, която не бърза. Ричър наблюдаваше края на коридора и видя жената в момента, в който тя се показа. Беше на около четирийсет, слаба, с елегантно подстригана кестенява коса. Носеше черен костюм с панталон и бяла блуза. Изглеждаше интелигентна и компетентна, а на лицето й беше изписано дружелюбно делово изражение. Тя се усмихна по навик на секретарката и се отправи към Ричър и Нили. Протегна ръка и каза:

— Маргарет Беренсън.

Нили се изправи, двамата с Ричър си казаха имената и се ръкуваха с нея. Отблизо установиха, че жената има стари белези от автомобилна катастрофа под грима и свеж дъх на човек със сериозно отношение към дъвките. Носеше дискретни бижута, но нямаше брачна халка.

— Търсим Тони Суон — каза Ричър.

— Знам — отвърна жената. — Да отидем някъде да поговорим.

Един от алуминиевите панели на стената се оказа врата, която водеше към малка квадратна зала за срещи точно до фоайето. Очевидно беше предназначена за разговори с посетители, които не биха получили достъп по-навътре в сградата. Хладна, оскъдно мебелирана с маса, четири стола и френски прозорци с изглед към паркинга. Предната броня на мустанга на Нили беше на около метър и половина от тях.

— Казвам се Маргарет Беренсън — повтори жената. — Аз съм началник-отдел „Човешки ресурси“ в „Нова ера“. Ще мина направо към въпроса, а именно че мистър Суон вече не работи при нас.

— Откога? — попита Ричър.

— Малко повече от три седмици — отвърна Беренсън.

— Какво стана?

— Ще ми бъде по-удобно да обсъждам този въпрос, ако съм сигурна, че наистина имате някаква връзка с мистър Суон. Всеки може да дойде и да се представи за стар приятел.

— Не знам как можем да го докажем.

— Как изглежда той?

— Около метър и седемдесет и пет висок и около метър и седемдесет широк.

Беренсън се усмихна.

— Ако ви кажа, че използваше парче камък като преспапие, можете ли да ми кажете откъде е този камък?

— От Берлинската стена — отвърна Ричър. — Той беше в Германия, когато я събориха. Видяхме се там точно след събитието. Той отиде с влака до стената, за да си вземе сувенир. Парчето е от бетон, а не от камък. Има следа от графити.

Беренсън кимна.

— И аз така съм чувала. Освен това го описахте точно.

— Добре, какво стана? — повтори Ричър. — Сам ли напусна?

Беренсън поклати глава.

— Не точно. Наложи се да го освободим. И не само него. Нали разбирате, ние сме нова компания. Нищо не е сигурно и винаги има риск. Засега не успяваме да изпълним бизнес плана си. Така че се наложи да преразгледаме нивата на заетост. За съжаление в посока намаляване. Действахме по правилото, че уволняваме последните назначени, а това, общо взето, ни принуди да се разделим с всички заместник-директори. Самата аз останах без помощник. Мистър Суон беше заместник-директор по сигурността, така че за съжаление правилото елиминира неговата длъжност. С голямо нежелание го освободихме, защото беше отличен професионалист, повярвайте ми. Ако нещата потръгнат, ще му се молим на колене да се върне. Но аз съм сигурна, че към този момент вече е започнал друга работа.

Ричър хвърли поглед през прозореца към полупразния паркинг. Заслуша се в тишината, която цареше в сградата. Изглежда, вътре също беше полупразно.

— Добре — каза той.

— Не, не е добре — обади се Нили. — През последните три дни постоянно се обаждам в кабинета му и всеки път ми казват, че е излязъл за малко. Някак не се връзва.

Беренсън отново кимна.

— Това е проява на професионална етика, на която много държа. На това ниво на управление ще бъде катастрофа, ако личната мрежа от контакти на даден човек научи за уволнението му от втора ръка. Много по-добре е мистър Суон лично да осведоми познатите си. В такъв случай може да представи своя версия на нещата. Така че настоявам секретарките да лъжат по-малко по време на преходния период. Нямам друго извинение, но се надявам, че разбирате мотивите ми. Това е най-малкото, което мога да направя за хората, с които се разделяме. Ако мистър Суон представи нещата пред новия си работодател, все едно е напуснал доброволно, ще има много по-добра изходна позиция, отколкото ако се разбере, че е бил уволнен.

Нили помисли малко и кимна.

— Добре. Разбирам ви.

— Това важи в особена степен за мистър Суон — добави Беренсън. — Всички много го харесвахме.

— А как се отнасяте към тези, които не сте харесвали?

— Няма такива. Никога не назначаваме хора, на които нямаме доверие.

— Аз също се обадих на Суон и никой не вдигна — намеси се Ричър.

Беренсън отново кимна все така търпеливо и делово.

— Наложи се да съкратим и част от секретарките. Останалите покриват по пет-шест телефонни линии. Понякога не успяват да вдигнат на всяко обаждане.

— А какво ще стане с вашия бизнес план? — поинтересува се Ричър.

— Не мога да обсъждам този въпрос в подробности. Сигурна съм, че ме разбирате. Нали сте били в армията?

— И двамата сме били.

— Значи знаете колко от новите оръжейни компании започват да работят на пълни обороти още от първия ден.

— Не са много.

— Всъщност нито една. Нашата просто се бави малко повече, отколкото се надявахме.

— Какво оръжие произвеждате?

— Не мога да ви отговоря.

— Къде е производството?

— Тук, на място.

Ричър поклати глава.

— Не ми се вярва. През оградата ви може да мине дори тригодишно дете, нямате будка за охрана на портала и във фоайето няма никаква охрана. Тони Суон нямаше да го допусне, ако тук наистина се случваше нещо важно.

— Съжалявам, но не мога да обсъждам нашата работа.

— Кой беше шеф на Суон?

— Директорът на охраната? Един пенсиониран лейтенант от полицейското управление в Лос Анджелис.

— Значи сте оставили него, а сте уволнили Суон? Няма логика.

— Всички са добри — и тези, които останаха, и онези, които напуснаха. Не искахме да уволняваме никого. Но беше абсолютно необходимо.

 

 

Две минути по-късно Ричър и Нили отново седяха в мустанга, паркиран до сградата на „Нова ера“ — двигателят работеше на празен ход. Двамата вече бяха наясно с пълния мащаб на катастрофата.

— Лошо съвпадение във времето — каза Ричър. — Суон изведнъж остава без работа и точно тогава Франц му се обажда, че има проблем. Какво ще направи Суон? Ще хукне право натам. Все пак Франц е само на двайсет минути по магистралата.

— Суон щеше да отиде независимо дали има работа, или не.

— Всички щяха да го направят. Всъщност предполагам, че всички са го направили.

— Значи вече са мъртви?

— Да се надяваме на най-доброто, но да се подготвим за най-лошото.

— Все пак стана така, както ти искаше, Ричър. Ще бъдем само двамата.

— Стана така, но по най-лошия възможен начин — отвърна той.

— Просто не мога да повярвам. Всичките до един?

— Някой ще плати за това.

— Мислиш ли? Не разполагаме с нищо. Имаме само още един шанс да разбием паролата. И по обясними причини ще бъдем твърде изнервени, за да се възползваме от него както трябва.

— Моментът не е подходящ да бъдем изнервени — отбеляза Ричър.

— Тогава ми кажи какво да напиша.

Ричър не отговори.

 

 

Те мълчаха. Нили караше внимателно, стиснала устни, а Ричър си представяше как Тони Суон е изминал същия маршрут преди три седмици. В багажника на колата му може би са били вещите от бюрото му в „Нова ера“ — писалките, моливите и парчето съветски бетон. На път към стария си другар, който се нуждае от помощ. В същото време другите стари приятели са се приближавали като по спиците на невидимо колело — Санчес и Ороско откъм Лас Вегас по магистрала 15, О’Донъл и Диксън от летището.

Среща на стари другари.

А после сблъсък с нещо истински зло.

Образите им избледняха и Ричър отново остана сам с Нили в колата. Те двамата. Трябваше да приемат фактите, защото не можеха да ги променят.

 

 

Нили остави колата на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Влязоха във фоайето през задния вход. Мълчаливо се качиха с асансьора. Нили извади ключа си и отвори вратата.

И замръзна.

Защото на стола й до прозореца седеше мъж в костюм и четеше заключението от аутопсията на Калвин Франц.

Висок, рус, аристократичен и спокоен.

Дейвид О’Донъл.