Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (13)

13

В шест часа на следващата сутрин Ричър се качи до апартамента на Нили. Тя вече беше будна, беше си взела душ и изглеждаше така, сякаш бе тренирала поне един час. Може би в стаята си, може би във фитнеса на хотела. Може би беше ходила да тича. Тялото й изглеждаше стройно и жизнено, с очертани мускули, които подсказваха, че във вените й циркулира предостатъчно кислород.

Поръчаха си закуска от румсървис и докато я чакаха, направиха още един безполезен опит на телефоните. Никой не отговори нито в Лос Анджелис, нито в Невада, нито в Ню Йорк, нито във Вашингтон. Този път не оставиха съобщения. Не набраха повторно. И когато затвориха, повече не говориха за това. Просто седяха мълчаливо, докато сервитьорът не се появи, а сетне закусиха с яйца, палачинки, бекон и кафе. След това Нили се обади на паркинга, за да докарат колата й.

— Първо до офиса на Франц, нали? — попита тя.

Ричър кимна.

Двамата слязоха с асансьора, качиха се в мустанга и поеха по „Ла Сиенега“ до пощенския клон в Кълвър Сити.

 

 

Паркираха точно пред разбития офис на Франц и се върнаха пеш покрай химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. Пощенският клон беше празен. На вратата висеше табела, според която работното време беше започнало преди половин час. Очевидно, ако бяха идвали клиенти, вече си бяха тръгнали.

— Не можем да го направим, когато няма никой — отбеляза Ричър.

— Нека първо да намерим собственика — предложи Нили.

Попитаха в аптеката. Зад щанда, под примитивна охранителна камера, стоеше възрастен мъж в бяла престилка. Той им каза, че управителят на магазините по улицата е собственикът на химическото чистене. Говореше със сдържаната неприязън, която наемателите винаги изпитват към хазяите си. Разказа им кратката му професионална биография — след като се върнал от войната в Корея, отворил химическото чистене и използвал печалбите от него, за да купи всички офиси на улицата и да ги дава под наем. Американската мечта в действие. Ричър и Нили му благодариха, излязоха на улицата, подминаха ателието за маникюр и влязоха в химическото чистене, където веднага откриха човека, който им трябваше. Той работеше в претъпкано помещение с натежал от химикали въздух. Шест големи сушилни се въртяха. Масите за гладене съскаха. Над главите им се движеше конвейер с дрехи в найлонови чували. Собственикът се потеше от работа. Май заслужаваше да притежава не една, а две улици с магазини. Или три. А може би вече ги имаше.

Ричър премина директно към въпроса.

— Кога за последен път видя Калвин Франц?

— Почти не го виждах — отвърна човекът. — Първата му работа беше да боядиса прозореца отвътре.

Звучеше раздразнен от този факт, тъй като щеше да му се наложи да изстърже боята, преди пак да даде помещението под наем.

— Сигурно си го виждал, когато идва и си тръгва — каза Ричър. — Обзалагам се, че ти имаш най-дългото работно време тук.

— Е, сигурно съм го виждал понякога — съгласи се човекът.

— И кога спря да го виждаш?

— Преди три-четири седмици.

— Точно преди онези хора да дойдат и да ти поискат ключ от неговия офис?

— Какви хора?

— Хората, на които си дал ключа.

— Те бяха ченгета.

— Вторите наистина са били ченгета.

— Първите също.

— Показаха ли ти служебни карти?

— Трябва да са ми показали.

— Не вярвам — каза Ричър. — Според мен вместо това са ти показали банкнота от сто долара. Или две-три такива банкноти.

— Е и? И ключът си е мой, и сградата е моя.

— Как изглеждаха тези хора?

— Защо трябва да ви казвам?

— Защото мистър Франц ни беше приятел.

— Беше?

— Той е мъртъв. Някой го е хвърлил от хеликоптер.

Собственикът на химическото чистене само сви рамене.

— Не ги помня.

— Те са разбили магазина ти — каза Ричър. — Каквото и да са ти платили, няма да покрие ремонта.

— Ремонтът е моя грижа. Сградата си е моя.

— Ами ако останеш само с една димяща купчина пепел вместо сграда? Ако довечера се върна и запаля цялата улица?

— Ще отидеш в затвора.

— Едва ли. С твоята памет изобщо няма да можеш да ме опишеш на полицаите.

Човекът помисли малко и реши да отговори:

— Бяха бели. Двама. Със сини костюми. Нова кола. Обикновени хора.

— И толкова?

— Обикновени бели мъже. Не бяха ченгета. Бяха прекалено излъскани и богати за ченгета.

— Нищо по-конкретно?

— Ако можех, щях да ви кажа. Все пак са разбили магазина ми.

— Добре.

— Съжалявам за вашия приятел. Изглеждаше свестен.

— Наистина беше свестен — каза Ричър.