Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (10)

10

Съобщението беше от човека на Нили в Чикаго и съдържаше адреса на компанията „Нова ера“, с който се беше сдобил благодарение на Ю Пи Ес. Адресите всъщност бяха два — единият в Колорадо, другият в Лос Анджелис.

— Логично — каза Нили. — Производството е разпределено на две места. Така е по-безопасно, ако ги нападнат.

— Глупости — отвърна Ричър. — Просто има два вида сенатори. Два начина за получаване на държавни поръчки. В Колорадо са републиканци, а тук — демократи. Така винаги печелят.

— Суон нямаше да отиде в тази компания, ако единствената им цел е да печелят пари.

— Може би си права — кимна Ричър.

Нили отвори една карта, за да проверят адреса в Лос Анджелис. Беше в източната част на града, някъде зад Еко Парк и стадиона на „Доджърс“, в ничията земя между Южна Пасадина и Източен Лос Анджелис.

— Далеч е — каза Нили. — Много ще се забавим. Задръстванията вече са започнали.

— Не е ли рано?

— В Лос Анджелис часът пик е започнал преди трийсет години. И ще свърши, когато на Земята се свърши петролът. Или кислородът. Във всеки случай няма да стигнем преди края на работното време. Така че може би е по-добре да оставим „Нова ера“ за утре, а сега да отидем при мисис Франц.

— Както искаше ти от самото начало. Правиш каквото искаш.

— Тя просто е по-близо. А е също толкова важна.

— Къде живее?

— В Санта Моника.

— Франц е живял в Санта Моника?

— Е, не съвсем на брега. Но все пак сигурно е хубаво място.

* * *

Наистина беше хубаво място — къща на уличка между магистрала 10 и летището на Санта Моника, на около две мили от океана. На пръв поглед мястото не представляваше кой знае какво. Но самата къща беше чудесна. Нили я обиколи два пъти, докато намери къде да паркира. Беше малка симетрична постройка с два еркерни прозореца, между които беше входната врата. На верандата имаше два люлеещи стола. Къщата беше от камък, с керемиди в испански стил и архитектурно влияние както от Франк Лойд Райт, така и от етнотрадицията — хаотична смесица от стилове, но с очарователен ефект. Изглеждаше безупречно поддържана. Наскоро боядисана. С прозорци, които светеха от чистота. Със зелена окосена морава. С цветни лехи. С черна, почистена до блясък асфалтова алея за паркиране. Калвин Франц беше методичен човек и Ричър си помисли, че личността му бе оставила своя отпечатък в дома му.

В крайна сметка хубава жена с тойота камри на две пресечки оттам тръгна нанякъде и Нили се шмугна на нейното място. Заключи колата и двамата тръгнаха обратно към къщата. Макар и надвечер, беше все още топло. Ричър долови уханието на океана.

— При колко вдовици сме ходили? — попита той.

— Прекалено много — отвърна Нили.

— А ти къде живееш сега?

— Лейк Форест, щата Илинойс.

— Чувал съм го. Хубаво място е, нали?

— Да.

— Поздравления.

— Заслужила съм си го.

Двамата излязоха на улицата на Франц и се изкачиха по алеята. Когато стигнаха до вратата, се поколебаха. Ричър не знаеше какво ги очаква. В миналото му се беше случвало да разговаря с вдовици веднага след смъртта на съпрузите им. Всъщност много често те дори не знаеха, че са вдовици, докато той не им го съобщеше. Не знаеше дали след седемнайсет дни щеше да бъде различно. Не знаеше докъде е стигнала тази жена в скръбта си.

— Как се казва? — попита той.

— Анджела — отвърна Нили.

— Добре.

— Момченцето се казва Чарли.

— Добре.

— На четири годинки.

— Добре.

Те се качиха на верандата, Нили намери звънеца и го натисна леко, кратко и почтително. Ричър чу приглушения звук някъде в къщата, последван от тишина. Зачакаха. Вратата сякаш се отвори сама след минута и половина. После Ричър сведе поглед и видя едно малко момче, което се протягаше нагоре към дръжката на вратата. Тя беше високо, момченцето се беше протегнало толкова силно, че при отварянето беше застанало на пръсти.

— Ти сигурно си Чарли — каза Ричър.

— Да — отвърна то.

— Аз бях приятел на татко ти.

— Татко е мъртъв.

— Знам. Много ми е мъчно за него.

— И на мен.

— Можеш ли сам да отваряш вратата?

— Да, мога — отвърна детето.

Приликата с Калвин Франц беше поразителна. Имаше същото лице и същата структура на тялото. Къси крака, ниско разположена талия, дълги ръце. Детските му раменца все още стърчаха под тениската, но някак си подсказваха каква маса ще носят един ден. Очите също бяха точно като очите на Франц — тъмни, хладни, спокойни, уверени. Сякаш момчето казваше: Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

— Вкъщи ли е майка ти, Чарли? — попита го Нили.

Момчето кимна:

— Отзад е.

То пусна дръжката и отстъпи встрани. Нили влезе първа. Къщата всъщност беше твърде малка, за да може някоя част от нея да се смята за „отзад“. Приличаше на една голяма стая, разделена на четири квадрата. Отдясно имаше две малки спални, между които сигурно имаше баня. В левия ъгъл отпред имаше малка всекидневна, а зад нея — кухненски бокс. Това беше всичко. Миниатюрно, но красиво. Всичко беше в пастелно бяло и бледожълто. Имаше вази с цветя. На прозорците имаше бели дървени капаци. Паркетът беше от тъмно полирано дърво. Ричър се обърна, затвори вратата и спря шума от улицата. В къщата настана пълна тишина. Той си помисли, че преди сигурно й са се радвали. Но не и сега.

От кухненския бокс излезе жена. Стената, която го отделяше от всекидневната, беше толкова тънка, че човек дори не можеше да се скрие зад нея. Ричър остана с впечатлението, че тя нарочно е застанала там, когато е чула звънеца. Изглеждаше много по-млада от него. Малко по-млада от Нили.

И със сигурност по-млада от Франц.

Беше висока и слаба, с платиненоруса коса и сини скандинавски очи. Носеше лек пуловер с шпиц деколте, разкриващо ключиците й. Беше чиста, сресана, гримирана и парфюмирана. Владееше се, но не беше спокойна. Сякаш носеше маска, под която се криеше чист животински страх.

За момент настъпи неловка тишина, после Нили пристъпи напред и каза:

— Анджела? Аз съм Франсис Нили. Говорихме по телефона.

Анджела Франц автоматично се усмихна и подаде ръка. Нили я стисна, после Ричър на свой ред пристъпи напред.

— Джак Ричър — представи се той. — Моите съболезнования.

Ръката й беше студена и крехка.

— Казвали сте го много пъти — отбеляза тя. — Нали?

— Опасявам се, че да — призна Ричър.

— Вие също сте в списъка на Калвин — продължи тя. — Били сте военен полицай, точно като него.

— Не точно като него — поклати глава Ричър. — Той беше много по-добър от мен.

— Много мило, че го казвате.

— Казвам истината. Възхищавах се от него.

— Той ми е разказвал за вас. За всички вас. Много пъти. Понякога си мислех, че нашият брак сякаш беше втори за него. Все едно вече е бил женен, за вас.

— Точно така беше — отвърна Ричър. — Армията е като семейство. Ако човек има късмет, разбира се, а ние имахме късмет.

— И Калвин така казваше.

— Смятам, че след това е имал още по-голям късмет.

Анджела отново се усмихна, преди да отговори:

— Може би. Но късметът му в крайна сметка свърши, нали?

Чарли ги наблюдаваше с очите на Франц — присвити и преценяващи.

— Много ви благодаря, че дойдохте — каза Анджела.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита Ричър.

— Можете ли да възкресявате мъртвите?

Ричър не отговори.

— От това, което ми е разказвал за вас — продължи Анджела, — не бих се учудила.

— Можем да разберем кой го е направил — обади се Нили. — Точно в това бяхме най-добри. И това е единственият начин да го върнем. Донякъде.

— Но няма да го върнете наистина.

— Не, няма. Съжалявам.

— Защо сте дошли?

— За да изкажем съболезнованията си.

— Но вие не ме познавате. Аз се появих по-късно. Не съм била част от вашия живот.

Анджела отстъпи към кухнята. После сякаш промени решението си, обърна се и се промуши между Ричър и Нили, за да седне във всекидневната. Отпусна ръце на облегалките на стола, но пръстите й продължиха да се движат. Все едно пишеше на клавиатура или свиреше на пиано.

— Не съм била част от отряда — продължи тя. — Понякога съжалявах за това. Калвин много държеше на него. Повтаряше, че военните следователи са недосегаеми. Като някаква мантра. Да речем, някой път гледаше футбол и играчите събаряха разпределителя, а той казваше: „Точно така, бейби, никой не може да спре военните следователи.“ Или пък когато Чарли не слушаше, Калвин му казваше: „Виж какво, Чарли, винаги трябва да правиш каквото ти кажат военните следователи.“

Чарли погледна към тях и се усмихна.

— Военните следователи — повтори той с детското си гласче, но спря, сякаш думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Значи сте дошли заради един девиз, така ли? — попита Анджела.

— Не точно — отвърна Ричър. — Дойдохме заради това, което стои зад девиза. Ние се грижехме един за друг. Лично аз дойдох, защото и Калвин щеше да го направи за мен, ако нещата се бяха развили по друг начин.

— Щеше ли?

— Така смятам.

— Той се отказа от всичко това. Когато се роди Чарли. Не съм настоявала. Той просто искаше да бъде добър баща. Отказа се от всичко трудно и опасно.

— Очевидно не го е направил.

— Май сте прави — въздъхна тя.

— По какво работеше?

— Извинявайте — каза Анджела. — Не ви поканих да седнете.

В стаята нямаше канапе, защото то щеше да блокира достъпа до спалните. Вместо него имаше две кресла и миниатюрен люлеещ стол за Чарли. Креслата бяха от двете страни на малка камина, в която бе поставена порцеланова ваза със сухи цветя. Столът на Чарли беше от лявата страна на комина. Името му беше написано на облегалката с поялник — с равни подредени букви. Чиста, но непрофесионална работа. Вероятно бе дело на Франц. Подарък от баща на син. Ричър го погледна, после седна на креслото срещу Анджела, а Нили се настани на облегалката до ръката му — бедрото й беше на сантиметър от тялото му, но не го докосваше.

Чарли прескочи краката на Ричър и седна на собствения си стол.

— По какво работеше Калвин? — попита отново Ричър.

— Чарли, излез да си играеш — каза Анджела Франц.

— Искам да стоя тук, мамо — отвърна Чарли.

— Анджела, какво работеше Калвин? — попита Ричър.

— Откакто се роди Чарли, правеше само проверки на съдебно и полицейско минало — отвърна Анджела. — Това е добър бизнес. Особено тук, в Лос Анджелис. Всеки се тревожи, да не би да назначи, да не започне да излиза или да се омъжи за някой крадец или наркоман. Хората се запознават в Интернет или в някой бар, после първата им работа е да проверят в „Гугъл“ името на човека, а втората — да наемат частен детектив.

— Къде работеше?

— Имаше офис в Кълвър Сити. Под наем, една стая. Между „Венис“ и „Ла Сиенега“. Бързо стигаше дотам по магистрала 10. Харесваше му. Сигурно трябва да отида да му прибера нещата.

— Ще ни разрешите ли първо ние да огледаме? — попита Нили.

— Полицаите вече претърсиха.

— Не е лошо да го направим и ние.

— Защо?

— Защото със сигурност е работел по нещо по-голямо от проверка на съдебното минало.

— Наркоманите убиват хора, нали? Както и крадците понякога.

Ричър хвърли поглед към Чарли и срещна очите на момчето.

— Да, но не по този начин — отвърна той.

— Добре. Претърсете пак, щом искате.

— Имате ли ключ? — попита Нили.

Анджела бавно се изправи и отиде в кухнята. Върна се с два ключа на метална халка — единия голям, другия малък. Подържа ги, после някак неохотно ги подаде на Нили.

— Бих искала да ми ги върнете — каза тя. — Това е личният му комплект.

— Държеше ли някакви неща тук? — попита Ричър. — Бележки, папки, документи?

— Тук? — повтори Анджела. — Къде? Когато се преместихме, той дори спря да носи фланелки под ризата, за да не заемат място в чекмеджетата.

— Кога се преместихте?

Анджела продължаваше да стои права. Беше слаба, но сякаш изпълваше ограниченото пространство.

— Веднага след като се роди Чарли — отвърна тя. — Искахме истински дом. Бяхме много щастливи тук. Къщата е малка, но ние нямахме нужда от повече.

— Какво стана последния път, когато го видяхте?

— Той излезе сутринта както обикновено. Но не се върна.

— Кога беше това?

— Пет дни, преди да дойдат полицаите и да ми кажат, че са намерили тялото му.

— Той говореше ли с вас за работата си?

— Чарли? — попита Анджела. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, мамо — отвърна момчето.

— Калвин говореше ли с вас за работата си? — повтори Ричър.

— Не много — отвърна Анджела. — Понякога от някое филмово студио му поръчваха да провери някой актьор, за да знаят с кого си имат работа. Той ми разказваше клюки. Но нищо повече.

— Едно време беше доста прям човек — каза Ричър. — Казваше онова, което мисли, без да се съобразява с никого.

— Такъв си беше. Мислите, че е обидил някого ли?

— Не, просто се чудех дали се е опитал да се промени. И ако не, дали това ви е харесвало.

— Много ми харесваше. Всичко в него ми харесваше. Уважавам хората, които казват истината.

— Значи няма да имате нищо против да бъда прям с вас?

— Не, нищо против.

— Смятам, че криете нещо от нас.