Тери Пратчет
Въоръжени мъже (8)

Река Анкх сигурно е единствената река във вселената, върху която детективите могат да очертаят труп с тебешир.

Скъпи Серж. Колън,

Надявам се, че си добре. Времето е Чудесно. Това е един труп, който, ние извадихме от реката снощи, но не знаем кой е той, с изключение, че е член на Гилдията на Глупаците, наречен Бино. Сериозно е бил ударен по тила и известно време е бил пъхнат под моста, не е никак Хубава гледка. Капитан Ваймс казва да открием нещата. Той казва, че мисли, че е свързано с убийството на господин Хемърхок. Той казва да говорим с Глупаците. Казва, Направи Го. Освен това, прилагам ти, моля, Лист Хартия. Капитан Ваймс казва, пробвай я при Алхимиците…

Сержант Колън спря четенето за известно време, за да наругае всички алхимици.

… защото това е Озадачаващо Доказателство. Надявам се, че това те намира в Добро Здраве, Твой с Уважение, Керът Айрънфаундърсън, (ефр.)

Сержантът се почеса по главата. Какво по дяволите означаваше всичко това?

Точно след закуска двама старши шутове от Гилдията на Глупаците бяха дошли да вземат тялото. Трупове в реката… е, в това нямаше нищо кой знае колко необичайно. Но обикновено, клоуните не умираха така. В края на краищата, какво толкова имаше един клоун, дето си струва да му го откраднеш? Каква заплаха представляваше един клоун?

Колкото до алхимиците, да пукнеше, ако той би…

Разбира се, не беше длъжен. Вдигна поглед към новобранците. Все за нещо трябваше да послужат.

— Къди и Детритус… не отдавай чест! — имам малко работа за вас. Просто занесете този лист хартия в Гилдията на Алхимиците, ясно? И помолете някой от хахавелниците там да ви каже какво му говори това.

— Къде е Гилдията на Алхимиците, сержант? — попита Къди.

— На Улицата на Алхимиците, разбира се — каза Колън, — поне в момента. Но на ваше място, бих тичал, за да я заваря.

 

 

Гилдията на Алхимиците е срещу Гилдията на Комарджиите. Обикновено. Понякога е над нея, или пък под нея, или се разпада на парчета около нея.

От време на време питат комарджиите защо продължават да поддържат институцията си срещу една Гилдия, която по грешка на всеки няколко месеца вдига във въздуха Официалната си Зала, а те отговарят: „Прочетохте ли табелата на нашия вход, когато влизахте?“

Тролът и джуджето вървяха натам, като от време на време налитаха един върху друг по нарочна случайност.

— Все едно, ти, толкоз умен, той ми даде листа на мен?

— Ха! Че можеш ли да го прочетеш тогава? Можеш ли?

— Не, казвам, прочети го ти. Това се вика де-ле-ги-ръ-не.

— Ха! Не можеш да четеш! Не можеш да броиш! Глупав трол!

— Не глупав!

— Ха! Да? Всеки знае, че троловете не могат да броят дори до четири!^[1]

— Плъхоядец!

— Колко пръста съм вдигнал? Ти ми кажи, Господинчо с Умни Камъни в Главата.

— Много — реши да опита Детритус.

— Ха-ха, не, пет. Големи неприятности ще си имаш, като ни плащат надниците. Сержант Колън ще рече, тоя глупав трол, той така и няма да разбере колко долара ще му дам! Ха! Ти как все пак успя да прочетеш обявата, че се търсят хора за Нощната Стража, а? Накара някой да ти я прочете ли?

— А ти как я прочете? Накара някой да те вдигне, че да я стигнеш ли?

Те стигнаха до вратата на Гилдията на Алхимиците.

— Аз чукам. Моя работа!

— Аз ще почукам!

Когато господин Сендивоуг, секретарят на Гилдията, отвори вратата, се озова срещу едно джудже, което висеше на чукчето, а един трол го люлееше насам-натам. Той намести летателния си шлем.

— Да? — каза той.

Къди се пусна.

Детритус сбърчи масивни вежди.

— Ъъ. Ти, хахаво копеле, ти какво ще разбереш от това? — каза той.

Сендивоуг премести втренчения си поглед от Детритус към хартията. Къди се напъваше да заобиколи трола, който почти напълно препречваше вратата.

— Ама защо го обиждаш?

— Сержант Колън, той каза…

— Може да стане шапка от това — намеси се Сендивоуг, — или пък наниз от куклички, ако имам ножици…

— Това, което… колегата ми иска да каже, сър, е, дали бихте могли да ни помогнете в опитите ни относно прочитането на писанието върху този заподозрян лист хартия? — каза Къди. — Ей, много ме заболя!

Сендивоуг се вгледа в него.

— Вие от Стражата ли сте? — попита той.

— Аз съм Волнонаемен Полицай Къди, а това — посочи нагоре — е Опитващ се да бъде Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай че… ох!…

Чу се тупване, после Детритус се строполи настрани.

— Той от отряда по самоубийствата ли е? — попита алхимикът.

— Само след минутка ще се съвземе. От отдаването на чест е. Доста му идва. Знаете ги троловете.

Сендивоуг сви рамене и се вгледа в писанието.

— Изглежда ми… познато. Виждал съм го някъде преди. Така… ти си джудже, нали?

— По носа познахте, нали? — попита Къди. — Винаги ме издава.

— Е, ние винаги се опитваме да бъдем от полза на обществото — каза Сендивоуг. — Влезте.

Заострените с железни връхчета ботуши на Къди изритаха Детритус обратно в полусъзнание и той се помъкна тежко след тях.

— Защо ви е, ъ-ъ… защо ви е летателният шлем, господине? — попита Къди, докато вървяха по коридора. Навсякъде около тях се носеше шум от коване. Обикновено Гилдията непрекъснато се строеше отново.

Сендивоуг завъртя очи.

— Топки, топки за билярд, всъщност.

— Познавах един човек, който играеше така — сговорчиво каза Къди.

— О, не. Господин Силвърфиш е добър стрелец. Всъщност, в това май се оказва проблемът.

Къди отново погледна летателния шлем.

— Слоновата кост, нали виждате.

— А! — каза Къди, без да вижда. — Слонове, значи?

— Слонова кост без слонове. Видоизменена слонова кост. Разумно търговско начинание.

— Аз пък си мислех, че работите върху златото.

— А, да. Разбира се, вие, хора, знаете всичко за златото.

— О, да — съгласи се Къди, все още разсъждавайки върху фразата „вие, хора“.

— Златото — замислено промълви Сендивоуг, — се оказва малко капризно…

— От колко време се опитвате?

— Триста години.

— Това е доста време.

— Но ние работим върху слоновата кост само от една седмица и много добре върви! — бързо добави алхимикът. — С изключение на няколко странични ефекта, които ние без съмнение скоро ще можем да отстраним.

Той отвори врата.

Беше голяма стая, прекалено обзаведена с обичайните лошо проветрени пещи, редици бълбукащи тигели и един препариран алигатор. Неща плуваха в буркани. Въздухът миришеше на ограничена продължителност на живота.

Доста оборудване беше отместено, обаче, за да направи място на маса за билярд. Половин дузина алхимици стояха наоколо в пози на хора, готови да побегнат.

— Третата за тази седмица — мрачно обясни Сендивоуг и кимна към една фигура, надвесена над щека. — Ъ-ъ, господин Силвърфиш… — започна той.

— Тихо! Играта започна! — отсече старшият алхимик, примижал срещу бялата топка.

Сендивоуг погледна към таблото с резултатите.

— Двайсет и една точки. Честна дума. Може би добавяме точно необходимото количество камфор към нитроцелулозата в края на краищата…

Нещо щракна. Билярдната топка се отърколи нататък, отскочи от ръба…

… и после се ускори. От нея се вдигна бял пушек, когато тя се понесе към невинна купчина от червени топки.

Силвърфиш поклати глава.

— Нестабилно — отсъди той. — Всички долу!

Всички в стаята залегнаха, с изключение на двамата Нощни Стражи, единият от които беше предварително залегнал, така да се каже, а другият изоставаше няколко минути след събитията.

Черната топка подскочи върху стълб от пламък, изсвистя покрай лицето на Детритус, като остави след себе си димна следа, после разби прозорец. Зелената топка стоеше на едно място, но яростно се въртеше. Останалите топки се блъскаха напред-назад, като от време на време избухваха в пламък или правеха карамбол в стените.

Една от червените удари Детритус между очите, изви се обратно върху масата, заби се в средната дупка и после експлодира.

Настъпи тишина, с изключение на спорадичния пристъп на кашлица. Силвърфиш се появи през мазния дим и с трепереща ръка промени резултата с една резка на горящия край на щеката си.

— Едно. Е, добре. Да се върнем при тигела. Някой да поръча нова маса за билярд…

— ’ме извините — каза Къди, като го ръгна в коляното.

— Кой е там?

— Тук долу!

Силвърфиш погледна надолу.

— О! Ти джудже ли си?

Къди го изгледа с празен поглед.

— Ти великан ли си? — попита той.

— Аз? Разбира се, че не.

— А! Тогава аз значи трябва да съм джудже, да. А това зад мен е трол — каза Къди.

Детритус се стегна в нещо, което приличаше на стойка „мирно“.

— Дойдохме да видим дали можете да ни кажете какво има на тоя лист — каза Къди.

— Ъхъ — потвърди Детритус.

Силвърфиш погледна към листа.

— О, да — каза той, — от нещата на Леонард. Е, и?

— Леонард? — повтори Къди и изгледа свирепо Детритус. — Запиши това — излая той.

— Леонард от Куирм — обясни алхимикът.

Къди все още изглежда не разбираше.

— Никога ли не си го чувал? — попита Силвърфиш.

— Не мога да кажа, че съм, сър.

— Аз пък си мислех, че всеки знае за Леонард да Куирмски. Малко чалнат. Но и гений.

— Алхимик ли е бил?

Запиши това, запиши това… Детритус се огледа наоколо със замъглен поглед за някое парче изгоряло дърво и за удобна стена.

— Леонард? Не. Не принадлежеше към Гилдията. Или принадлежеше на всички Гилдии, струва ми се. Доста пътуваше. Той скиташе, ако разбирате какво имам предвид?

— Не, сър.

— Той рисуваше по малко и бърникаше разни механизми. Всичко старо.

Дори чук и длето ще свършат работа, помисли си Детритус.

— Това е формулата за… е, хубаво, защо пък да не ви кажа, не е кой знае каква тайна… това е формулата на нещо, което наричахме Барут №1. Сяра, селитра и въглен. Използва се при фойерверките. Всеки глупак би могъл да го направи. Но изглежда странно, защото е написана отзад напред.

— Това ми звучи важно — просъска Къди към трола.

— О, не. Той винаги пишеше отзад напред — каза Силвърфиш. — Такъв чудак беше. Но много умен в същото време. Не сте ли виждали портрета му на Мона Ог?

— Не мисля.

Силвърфиш подаде пергамента на Детритус, който примижа срещу него, сякаш знаеше какво значи. Дали не би могъл да пише върху това, помисли си той.

— Зъбите ви следят из стаята. Удивителен портрет. Всъщност, някои хора казваха, че зъбите са ги последвали навън от стаята и по целия път по улицата.

— Мисля, че трябва да говорим с господин да Куирмски — реши Къди.

— О, бихте могли, определено — каза Силвърфиш. — Но той може и да не е в състояние да слуша. Изчезна преди няколко години.

… после, когато намеря нещо, с което да пиша, мислеше си Детритус, трябва да намеря някой да ме научи и как да пиша…

— Изчезнал? Как? — попита Къди.

— Ние мислим — Силвърфиш се наведе по-наблизо, — че той откри начин да става невидим.

— Наистина ли?

— Защото — Силвърфиш кимна съзаклятнически — никой не го е виждал.

— А. Ъ-ъ. Това е малко свръх моя мозък, нали разбирате, но аз предполагам, дали той не би могъл… просто да отиде някъде, където да не можете да го видите?

— Не, това не би било в стила на стария Леонард. Той не би изчезнал. Но би могъл да се изпари.

— О!

— Той беше малко… разхлопан, ако разбирате какво искам да кажа. Главата му бъкаше от много акъл. Ха, спомням си, веднъж му беше хрумнала идеята да изкарва мълнии от лимони! Хей, Сендивоуг, спомняш ли си Леонард и мълниеносните му лимони?

Сендивоуг направи малки кръгови движения покрай главата си с пръст.

— О, да. „Ако забучиш медни и цинкови пръчки в лимона — фокус-бокус препаратус! — и получаваш опитомена светкавица.“ Човекът си беше идиот!

— О, не идиот! — Силвърфиш взе една билярдна топка, която по чудо се беше спасила от взрива. — Просто мозъкът му сечеше като бръснач, та сам се порязваше, както казваше баба ми. Мълниеносни лимони! Къде му е смисълът на това? Беше не по-добро от машината му за „гласове-в-небето“. Леонард, викам му, за какво са магьосниците, а? Има си абсолютно нормална магия, дето се използва за такива неща. Мълниеносни лимони? Следващото ще са хора с крила! А знаеш ли той какво ми вика? Знаеш ли какво ми вика? Вика ми: Странно, че и ти го казваш… Горкичкото приятелче.

Дори и Къди се присъедини към смеха.

— И вие опитахте ли? — попита той.

— Да опитаме какво? — не разбра Силвърфиш.

— Ха. Ха. Ха — каза Детритус, като се влачеше след останалите.

— Да пъхнете метални пръчки в лимоните?

— Не ставай такъв глупак.

— К’во означава т’ва писмо? — попита Детритус, като сочеше хартията.

Те погледнаха.

— О, това не е символ — каза Силвърфиш. — Това е просто маниерът на стария Леонард. Винаги драскаше нещо в полето. Заврънкулка, заврънкулка, заврънкулка. Виках му: ти би трябвало да се наречеш господин Заврънкулка.

— Аз пък си мислех, че е някакво алхимично нещо — каза Къди. — Прилича малко на арбалет без стрелата.

И тази дума „Отоланзечси“. Какво означава?

— Откъде да знам. На мен ми звучи като варварска. Както и да е… ако това е всичко, полицай… чакат ни малко сериозни изследвания — каза Силвърфиш, като метна топката от слонова кост менте във въздуха и пак я улови. — Ние не сме всички фантазьори като горкия стар Леонард.

— Отоланзечси… — Къди премяташе листа хартия. — И-с-ч-е-з-н-а-л-о-т-о…

Силвърфиш изпусна топката. Къди застана зад Детритус точно навреме.

 

 

— Правил съм това и по-рано — каза Сержант Колън, докато той и Ноби се приближаваха към Гилдията на Глупаците. — Стой плътно до стената, когато ударя чукчето, ясно?

Беше оформено като двойка изкуствени гърди, от онези, дето са страшно забавни за играчите на ръгби и за всички, на които чувството им за хумор е било отстранено по оперативен път. Колън похлопа бързо по него и после светкавично се скри на безопасно място.

Чу се вик, няколко изсвирвания на клаксон, кратка мелодия, която някой някъде сигурно е решил, че е много весела, едно малко резе се отмести в отвор над чукчето и бавно се появи яйчен пай на края на дървена дръжка. После ръчката се дръпна рязко и паят се разби в малка купчина до крака на Колън.

— Тъжно, нали? — подметна Ноби.

Вратата се отвори непохватно, но само на няколко инча и един малък клоун вдигна поглед към него.

— Тъй, тъй, тъй, защо дебеланкото почука на вратата?

— Не знам — машинално отговори Колън. — Защо наистина дебеланкото почука на вратата?

Те се гледаха един друг, оплетени в скеча.

— Това аз те попитах — укори го клоунът. Говореше с потиснат и безнадежден глас.

Сержант Колън се върна към здравия разсъдък.

— Сержант Колън, Нощна Стража — каза той, — а това тук е Ефрейтор Нобс. Дошли сме да говорим с някой относно мъжа, който… беше намерен в реката, ясно?

— О, да. Горкичкият Брат Бино. Май най-добре да влезете, тогава.

Ноби тъкмо се канеше да бутне вратата, когато Колън го спря и безмълвно посочи нагоре.

— Над вратата май има кофа с варов разтвор — каза той.

— Тъй ли? — учуди се клоунът.

Той беше много малък, с огромни ботуши, от които приличаше на едно голямо обратно Г. Лицето му беше наплескано с телесен цвят грим, върху който бяха изрисувани две големи начумерени вежди. Косата му беше направена от две стари четки, боядисани в червено. Не беше дебел, но някакъв обръч в панталоните му се предполагаше да го прави да изглежда забавно напомпан. Чифт гумени тиранти, така че панталоните му подскачаха нагоре-надолу, докато вървеше, представляваха още един елемент в цялостната картина на пълен и съвършен мискинин.

— Да — каза Колън. — Има.

— Сигурен ли сте?

— Определено.

— Съжалявам за това — каза клоунът. — Глупаво е, знам, но някак си по традиция. Чакайте малко.

Чу се как дотътрят подвижна стълба, а после дрънчене и ругатни.

— Така, хайде, влизайте.

Клоунът поведе напред през входния портал. Не се чуваше никакъв друг шум, освен шляпането на ботушите му по паветата. После като че го осени някаква мисъл.

— Знам, че е много самонадеяно от моя страна, но дали никой от вас, господа, не би искал да подуши бутониерата ми?

— Не.

— Не.

— И аз така си мислех. — Клоунът въздъхна. — Не е лесно, да ви кажа. Да си клоун, де. Дежуря на вратата, защото съм на изпитателен срок.

— Така ли?

— Вечно забравям: плачеш отвън и се смееш отвътре ли беше? Все ги обърквам.

— А този Бино… — започна Колън.

— Тъкмо правим погребението му — каза малкият клоун. — Затова панталоните ми са вдигнати траурно наполовина.

Те отново излязоха на слънце.

Вътрешният двор беше пълен с клоуни и глупаци. Звънци дрънчаха на вятъра. Слънцето лъщеше по червени носове и по случайния нервен изблик на струйка вода от някоя лъжлива бутониера.

Клоунът поведе стражите към ред глупаци.

— Сигурен съм, че доктор Уайтфейс ще говори с вас веднага, щом свършим. Аз се казвам Боффо, между другото. — Той подаде ръка с надежда.

— Не я стискай — предупреди Колън.

Боффо изглеждаше съкрушен.

Запя хор и процесия от членове на Гилдията се появи откъм параклиса. Един клоун вървеше малко по-напред, като носеше малка урна.

— Това е много трогателно — каза Боффо.

На платформа в отсрещния край на четириъгълния двор стоеше дебел клоун в торбести панталони, огромни тиранти, фльонга, която лекичко се въртеше на вятъра, и цилиндър. Лицето му беше изрисувано в образа на нещастието. Държеше плондер на пръчка.

Клоунът с урната стигна до платформата, качи се по стълбите и зачака.

Оркестърът замълча.

Клоунът с цилиндъра удари носача на урната с плондера по главата — веднъж, два, три пъти…

Носачът на урната пристъпи напред, разлюля перуката си, хвана урната в една ръка, а колана на клоуна с другата и, много тържествено, изсипа праха на покойния Брат Бино в гащите на другия клоун.

От публиката се откърти въздишка. Оркестърът засвири химна на клоуните „Маршът на Идиотите“, а краят на един тромбон се изплъзна и удари един клоун по тила. Той се обърна и шибна един юмрук на клоуна зад него, който се наведе, като по този начин трети клоун беше ударен от тъпана.

Колън и Ноби се спогледаха и поклатиха глави.

Боффо измъкна голяма носна кърпа в червено и бяло и си издуха носа с шеговит крясък.

— Класика. Това би искал той.

— Имаш ли някаква идея какво се случи? — попита Колън.

— О, да. Брат Гринелди изигра стария номер на джигата и изтърси урната…

— Питам защо умря Бино?

— Хм. Ние мислим, че е било нещастен случай.

— Нещастен случай — спокойно повтори Колън.

— Да. Така мисли доктор Уайтфейс.

Боффо вдигна глава за миг. Те проследиха погледа му. Покривът на Гилдията на Убийците граничеше с Гилдията на Глупаците. Не вървеше да разстройваш съседите си, особено когато единственото оръжие, което имаш, е яйчен пай, подострен с тънкокора паста.

— Така мисли Доктор Уайтфейс — отново каза Боффо, като гледаше огромните си ботуши.

Сержант Колън обичаше спокойния живот. А градът можеше да мине и с клоун-два по-малко. Него ако питаха, от загубата на цялата тая пасмина светът щеше да стане само малко по-щастливо място. И все пак… и все пак… откровено, той не знаеше какво я беше прихванало Нощната Стража напоследък. Керът, ето какво беше. Даже и старият Ваймс, и него го беше прихванало. Вече не оставяме нещата такива, каквито са…

— Може би е почиствал бухалка или нещо подобно, а тя внезапно е гръмнала — изръмжа Ноби. И него го беше прихванало.

— Никой не би искал да убие младия Бино — каза клоунът тихо. — Той беше дружелюбна душа. Навсякъде имаше приятели.

— Почти навсякъде — уточни Колън.

Погребението свърши. Шутовете, смешниците и клоуните се връщаха към заниманията си, като потъваха из входове по пътя. Чуваше се много дърпане, бутане, шмъркане на носове и падане на гащи. Беше гледка, способна да накара всеки щастлив човек да си пререже вените някоя чудесна пролетна утрин.

— Единственото, което знам — тихо продължи Боффо, — е, че когато вчера го видях, изглеждаше много… странно. Извиках след него, докато минаваше през портата и…

— Какво имаш предвид с това странно? — попита Колън.

Аз разследвам, помисли си той, с лека нотка на гордост. Хората Ми помагат в моите Проучвания.

— Н’нам. Странен. Не приличаше много на себе си…

— Това вчера ли беше?

— О, да. Сутринта. Знам, понеже портата се вър…

— Вчера сутринта?

— Точно това казах, господине. Вижте, всички сме малко нервни след гърм…

— Брат Боффо!

— О, не… — промълви клоунът.

Една фигура крачеше към тях. Ужасна фигура.

Няма смешни клоуни. В това се състои целият смисъл на клоуна. Хората се смееха на клоуните, но само от нерви. Целта на клоуните беше след като си ги наблюдавал, всяко нещо, което се случи, да ти се струва приятно. Хубаво беше да знаеш, че има някой, дето е по-зле и от теб. Някой трябваше да бъде посмешището на света.

Но дори и клоуните се страхуват от нещо и това е клоуна с белосаното лице. Онзи, който никога не попада на пътя на яйцето. Онзи, с лъскавите бели дрехи и безизразния бял грим. Онзи, с малката островърха шапка, с тънките устни и с изящните черни вежди.

Доктор Уайтфейс.

— Кои са тези господа? — попита той.

— Ъ… — започна Боффо.

— Нощната Стража, сър.

Колън отдаде чест.

— И защо сте тук?

— Провеждаме разследванията си за фаталния край на клоуна Бино, сър.

— Аз мисля, че това по-скоро е работа на Гилдията, сержант. А вие?

— Ами, сър, той беше открит в…

— Сигурен съм, че това не е нещо, с което трябва да занимаваме Стражата.

Колън се поколеба. Би предпочел да се изправи пред доктор Крусис, отколкото пред това привидение. Убийците поне се предполагаше да са неприятни. А клоуните бяха само на една крачка разстояние от мимовоте.

— Не, сър — каза той. — Очевидно е било нещастен случай, нали така?

— Точно така. Брат Боффо ще ви изпрати до вратата — каза старшият клоун. — И след това ще докладва в кабинета ми. Разбира ли той?

— Да, доктор Уайтфейс — промълви Боффо.

— Какво ще ти направи? — попита Ноби, докато вървяха към портата.

— Шапка, пълна с вар, вероятно — предположи Боффо. — Пай в лицето, ако имам късмет. — Отвори прозорчето във вратата. — Много от нас не са доволни — прошепна той. — Не разбирам защо трябва да им се разминава на тези копелета. Трябваше да идем при Убийците и да си оправим сметките.

— Защо Убийците? — попита Колън. — Те пък защо биха убили клоун?

Боффо придоби виновно изражение.

— Не съм казвал такова нещо!

Колън го изгледа свирепо.

— Определено става нещо странно, господин Боффо.

Клоунът се огледа, като че ли всеки миг очакваше яйчен пай за отмъщение.

— Намерете носа му — просъска той. — Само му намерете носа. Горкия му нос!

Вратата се затръшна с трясък.

Сержант Колън се обърна към Ноби.

— Веществено доказателство А имаше ли си нос?

— Да, Фред.

— Тогава какво бяха тия приказки?

— Откъде да знам. — Ноби почеса един многообещаващ цирей. — Може би говореше за изкуствен нос. Сещаш се. Онези червените, на ластик? Онези — каза Ноби, като направи гримаса, — дето си мислят, че са смешни. Такъв нямаше.

Колън потропа на вратата, като се погрижи да се отстрани от пътя на всякакви адски забавни глупави шеги, които биха се изсипали отгоре.

Прозорчето се отмести.

— Да? — изсъска Боффо.

— Ти изкуствения му нос ли имаше предвид? — попита Колън.

— Истинския! А сега се разкарайте!

Прозорчето се затръшна обратно.

— Побъркан — каза Ноби твърдо.

— Бино имаше истински нос. На теб стори ли ти се нещо не както трябва? — попита Колън.

— Не. Имаше две дупки на него.

— Е, не разбирам от носове — каза Колън, — но или Брат Боффо страшно греши, или става нещо съмнително.

— Като какво например?

— Е, Ноби, ти си това, което мога да нарека войник от кариерата, нали така?

— Точ’, Фред.

— Колко пъти си разжалван позорно?

— Много — отвърна Ноби гордо.

— Бил си на много бойни полета, нали?

— Дузини.

Сержант Колън кимна.

— Значи виждал си много трупове, нали, когато си се грижил за падналите…

Ефрейтор Нобс кимна. И двамата знаеха, че „грижа“ означава обиране на личните скъпоценности и свиване на ботушите им. В много далечни бойни полета, последното нещо, което много смъртно ранени врагове виждаха, беше Ефрейтор Нобс, упътил се към тях с чувал, нож и пресметливо изражение на лицето.

— Срамота е да се прахосват добрите неща — потвърди Ноби.

— Забелязал си как мъртвите тела стават… по-мъртви.

— По-мъртви от мъртви?

— Знаеш. По като трупове — каза Сержант Колън като експерт по съдебна медицина.

— Че се вкочанясват и стават морави и подобни ли?

— Точно така.

— А после един вид отпуснати и леки…

— Да, така…

— Става по-лесно да им свалиш пръстените, обаче…

— Въпросът, Ноби, е в това, че можеш да кажеш колко стар е един труп. Онзи клоун, например. Ти го видя, също както и аз. Какво би казал ти?

— Около пет стъпки и девет пръста, бих казал. Ботушите му не ми станаха, знам това. Твърде широки бяха.

— Питах от колко време е мъртъв?

— Два дена. Личи си, понеже има…

— Е, как тогава Боффо го е видял вчера сутринта?

Те продължиха да крачат нататък.

— Труден въпрос — призна си Ноби.

— Прав си. Очаквам капитанът много да се заинтригува.

— Може да е бил зомби?

— Не бих казал.

— Никога не съм понасял зомбита — размишляваше Ноби.

— Наистина ли?

— Винаги е толкова трудно да им задигнеш ботушите.

Сержант Колън кимна към един минаващ просяк.

— Още ли се занимаваш с народни танци в почивните нощи, Ноби?

— Да, Фред. Упражняваме „Събиране на Сладки Люляци“ тази седмица. Има една много сложна двойна пресечена стъпка.

— Ноби, ти определено си човек, който се оправя с всички части.

— Само ако не мога да им сваля пръстените, Фред.

— Това, което имам предвид, е, че представляваш любопитно раздвоена личност.

Ноби ритна малко, мърляво куче.

— Пак ли четеш книги, Фред?

— Трябва да си подобрявам мозъка. Заради тези новобранци е. Половината време Керът си е заровил носа в някоя книга, Ангуа знае думи, дето трябва да ги търся в речника, а даже и дребосъкът е по-умен от мен. Те все „уринират“, а не пикаят. Аз определено съм малко ненадарен в областта на главата.

— По-умен си от Детритус — утеши го Ноби.

— И аз така си казвам: „Фред, каквото и да се случи, ти си по-умен от Детритус“. Но после си казвам: „Фред, даже и маята е по-умна от него“.

 

 

Той се отвърна от прозореца.

Така значи. Проклетата Нощна Стража!

Онзи проклет Ваймс! Точно неподходящият човек на неподходящото място. Защо не се поучи от историята? Измяната е в самите му гени! Един град как би могъл да функционира както трябва, ако някой такъв се пъха навсякъде? Стражата не беше за това. Нощните Стражи се предполагаше да изпълняват това, което им се каже, и да се грижат останалите хора също да изпълняват.

Някой като Ваймс можеше да обърка нещата. Не защото беше умен. Един умен Нощен Страж беше противоречие. Но чистата случайност можеше да причини неприятности.

Исчезналото лежеше на масата.

— Какво да правя с Ваймс?

Убий го.