Тери Пратчет
Въоръжени мъже (5)

Резето на задната врата към работилницата на джуджето Пр’роден Хемърхок се вдигна и тя се отвори със скърцане. Той отиде да провери дали няма някой отвън и потрепери.

Затвори вратата.

— Малко е студен вятърът — каза на другия посетител в стаята. — Но все пак се търпи.

Таванът на работилницата беше на едва пет стъпки от пода. Това беше повече от достатъчна височина за джудже.

— ОЛЕЛЕ… — каза един глас, нечут от никого.

Хемърхок погледна към нещото, притегнато на менгемето, и взе отвертка.

— ОЛЕЛЕ!

— Удивително — каза той. — Мисля, че задвижването на този лост надолу по барабана кара, ъ-ъ, шестте гнезда да се приплъзнат, като докарва нов куршум, ъ-ъ, в цевта. Това изглежда съвсем ясно. Задвижващият механизъм всъщност е просто един кремък с огниво. Пружината… ето тук… съвсем е ръждясала. Лесно мога да я сменя. Знаеш ли — той вдигна поглед, — това е много интересно устройство. С тези химикали по цевите и всичко останало. Такава проста идея. Да не би да е някакъв фокус? Някоя автоматична палячовщина?

Той зарови в един сандък с метални отломки за парче стомана, след което избра и пила.

— Бих искал да направя няколко скици след това — каза той.

Около трийсет секунди по-късно се чу едно „пук“ и се появи облак дим.

Пр’роден Хемърхок се съвзе и поклати глава.

— Ама че късмет! Можеше да стане много лоша злополука.

Опита се да отвее част от пушека, после отново посегна към пилата.

Ръката му мина през нея.

— ХМ.

Пр’роден опита отново.

И пилата беше нереална, също като пушека.

— Какво?

— ХМ.

Собственикът на странното съоръжение се беше облещил ужасено срещу нещо на пода. Пр’роден проследи погледа му.

— О!

Проумяването, което кръжеше на крайчето на съзнанието му, най-сетне го озари. Ето това беше характерното за смъртта. Когато ти се случи, си от първите, които го разбират.

Посетителят му сграбчи устройството от тезгяха и го натъпка в платнена торба. После се огледа диво наоколо, вдигна трупа на господин Хемърхок и го помъкна през вратата навън към реката.

Чу се далечно разплискване, или най-близкото до този звук, което може да се получи в река Анкх.

— О, боже — каза Пр’роден. — А не мога и да плувам.

— ТОВА, РАЗБИРА СЕ, НЯМА ДА Е ПРОБЛЕМ — успокои го Смърт.

Пр’роден го погледна.

— Доста по-нисък си, отколкото си те представях.

— ТОВА Е, ЗАЩОТО СЪМ КОЛЕНИЧИЛ, ГОСПОДИН ХЕМЪРХОК.

— Онова проклето нещо ме уби!

— ДА.

— Това е първият път, когато изобщо ми се случва нещо подобно.

— НА ТЕБ И НА КОГОТО И ДА БИЛО. НО НЕ И, ПОДОЗИРАМ, ЗА ПОСЛЕДЕН.

Смърт се изправи. Ставите на краката му изпукаха. Той вече не си удряше черепа в тавана. Вече нямаше таван. Стаята плавно беше избледняла в пространството.

Съществуваха такива неща като богове на джуджетата. По природа джуджетата не бяха религиозен вид, но в един свят, където подпорите на шахтите можеха да се съборят без предупреждение, а кухините, пълни с газ, внезапно можеха да експлодират, те бяха разбрали нуждата от богове като един вид свръхестествения еквивалент на каската. Освен това, когато си удариш палеца с четирикилограмов чук, хубаво е да има по кого да богохулстваш. Необходимо е да си много специален и решителен тип атеист, за да подскачаш нагоре-надолу, затиснал ръка под мишница и да крещиш: „О, произволни флуктуации във времепространствения континуум!“ или „Аааргх, примитивен и овехтял възглед на патерица!“

Пр’роден не си губи времето с въпроси. Много неща стават малко по-спешни, когато си мъртъв.

— Аз вярвам в прераждането.

— ЗНАМ.

— Опитвах се да водя добър живот. Това от полза ли е?

— НЕ ЗАВИСИ ОТ МЕН. — Смърт се прокашля. — РАЗБИРА СЕ… СЛЕД КАТО ВЯРВАШ В ПРЕРАЖДАНЕТО… ПАК ЩЕ СИ ПР’РОДЕН.

Той зачака.

— Да. Точно така — каза Пр’роден.

Джуджетата са известни с чувството си за хумор, в известен смисъл. Хората ги посочват и казват: „Тези малки дяволчета нямат чувство за хумор“.

— ХМ. ИМАШЕ ЛИ НЕЩО СМЕШНО В ТОВА, КОЕТО ТОКУ-ЩО КАЗАХ?

— Хм. Не. Не… Не мисля.

— БЕШЕ КАЛАМБУР ИЛИ ИГРА НА ДУМИ. ПР’РОДЕН ОТНОВО.

— Така ли?

— НЕ ЗАБЕЛЯЗА ЛИ?

— Не мога да кажа.

— О!

— Съжалявам.

— КАЗАХА МИ ДА СЕ ОПИТАМ ДА НАПРАВЯ ЦЯЛАТА РАБОТА МАЛКО ПО-ПРИЯТНА.

— Пр’роден отново.

— ДА.

— Ще си помисля.

— БЛАГОДАРЯ ТИ.

 

 

— Тъй ’начи — каза Сержант Колън, — т’ва, момчета, е вашта палка, известна още като ваша нощна палка или служебно оръдие на труда. — Той млъкна, като се опитваше да си припомни военните си години, и се развесели. — Ще се грижите за нея — извика той. — Ще ядете с нея, ще спите е нея…

— Извинете.

— Кой каза това?

— Тук долу. Аз съм, Волнонаемен Полицай Къди.

— Да, пилигримче?

— Как да ядем с нея, сержант?

Надъханата мъжественост на Сержант Колън спадна като балон. Той подозираше Волнонаемен Полицай Къди. Силно подозираше Волнонаемен Полицай Къди, че е от онези, дето създават проблеми.

— Какво?

— Ами, за нож ли да я използваме, или за вилица, или да я срежем наполовина и да я използваме като клечки, а?

— За какво говориш?

— Извинете, сержант?

— Какво има, Волнонаемен Полицай Ангуа?

— Как точно да спим с нея?

— Ами, аз… исках да кажа… Ефрейтор Нобс, престани незабавно с това хихикане! — Колън си намести нагръдника и реши да поеме в друга посока. — Сега, т’ва, което имаме тук е кукла, модел или мостра — посочи към една смътно напомняща хуманоид форма, направена от кожа и напълнена със слама, закачена на кол, — наречена с прозвището Артър, оръжейни тренировки, за тая цел. Напред, Волнонаемен Полицай Ангуа. Кажи ми, Волнонаемен полицай, мислиш ли, че можеш да убиеш човек?

— За колко време?

Последва мълчание, докато вдигнаха Ефрейтор Нобс и го потупаха по гърба, за да се поуспокои.

— Много добре — каза Сержант Колън, — това, което трябва да направиш сега, е да си хванеш палката ето така и при команда №1, да се отправиш бързо към Артър и при команда №2, да го треснеш яко в тялото. Едно… две…

Палката отскочи от шлема на Артър.

— Много добре, само едно нещо не е наред. Някой може ли да ми каже какво?

Те поклатиха глави.

— Изотзад. Удряш ги изотзад. Няма смисъл да рискувате да си навличате неприятности, нали така? Сега ти опитай, Волнонаемен Полицай Къди.

— Но, сержант…

— Направи го.

Загледаха всички.

— Дали да не му донесем стол? — попита Ангуа след смущаващи петнайсет секунди.

Детритус се изкикоти.

— Той е твърде малък, за да бъде страж.

Волнонаемен Полицай Къди престана да подскача нагоре-надолу.

— Извинявай, сержант, джуджетата не правят така, нали разбираш?

— Но стражите правят така. Добре, Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — ти опитай.

Детритус хвана палката между това, което от техническа гледна точка трябва да се нарече палец и показалец, и я тресна в шлема на Артър. Той се загледа замислено в остатъка от палката. После сви своя, поради липса на по-добра дума, юмрук, и тресна Артър по това, което за кратко беше неговата глава, докато колът не се наби три стъпки в земята.

— А сега, това джуджето, и то може да опита — каза той.

Последваха нови притеснени пет секунди. Сержант Колън си прочисти гърлото.

— Ами, да, струва ми се, можем да приемем, че той е напълно обезвреден. Отбележи, Ефрейтор Нобс. Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — удържа ти се един долар за повреда на палка. И се предполага след това да можете да им задавате въпроси.

Той погледна към останките на Артър.

— А сега, струва ми се, е дошло време да демонстрираме изкуството на стрелбата с лък.

 

 

Лейди Сибил Рамкин погледна към тъжната ивица кожа, което беше единственото останало от покойния Чаби.

— Кой би направил такова нещо на едно нещастно малко драконче?

— Опитваме се да открием — каза Ваймс. — Ние… ние мислим, че може би са го вързали на стена и той е експлодирал.

Керът се наведе над стената на една кошара.

— Кууши-кууши-куу?

Доброжелателен пламък му отнесе веждите.

— Искам да кажа, той беше толкова кротък — промълви Лейди Рамкин. — И на мравката път сторваше, горкичкото ми мъниче.

— Как може някой да вдигне дракон във въздуха? — попита Ваймс. — Би ли могъл да го направиш като го ритнеш?

— О, да — увери го Сибил. — Ще си загубиш крака, обаче.

— Значи не е било това. А някакъв друг начин? Така че да не пострадаш?

— Всъщност, не. Би било по-лесно да го накараш сам да експлодира. Наистина, Сам, не искам да говорим за…

— Трябва да знам.

— Ами… по това време на годината мъжките се бият. Правят се да изглеждат по-големи, нали разбираш? Затова винаги ги държа отделно.

Ваймс поклати глава.

— Но драконът беше само един.

Зад тях Керът се наведе над следващата кошара, където един крушовиден мъжки дракон отвори едно око и го изгледа свирепо.

— Яяя-добро-момче? — промълви Керът. — Сигурен съм, че тук някъде имам бучка въглен…

Драконът отвори и другото си око, примижа, след което беше вече напълно буден и се изправи на задните си крака. Ушите му се присвиха. Ноздрите му запламтяха. Крилата му се развяха. Пое си дъх. От стомаха му се понесе клокоченето на втурващите се киселини, щом се отвориха шлюзове и клапи. Краката му се отлепиха от пода. Гръдният му кош се разшири…

Ваймс удари Керът по хълбока и го събори на земята.

В кошарата си драконът примижа. Врагът загадъчно беше изчезнал. Изплашен!

Той се успокои, като изпусна огромен пламък.

Ваймс свали ръце от главата си и се преобърна.

— Защо направихте това, капитане? — попита Керът. — Аз нямаше да…

— Той нападна друг дракон! — изкрещя Ваймс. — Такъв, който не искаше да отстъпи! — Изправи се на колене и потупа Керът по нагръдника. — Лъскаш го наистина добре! Можеш да се огледаш в него. И всички останали могат!

— О, да, разбира се! — възкликна Лейди Сибил. — Всички знаят, че драконите трябва да се държат настрана от огледала…

— Огледала — повтори Керът. — Ей, там имаше парчета…

— Да. Показал е огледало на Чаби.

— Горкото мъниче сигурно се е опитвало да стане по-голямо от самото себе си — каза Керът.

— Тук си имаме работа с извратено съзнание — установи Ваймс.

— О, не! Така ли мислиш?

— Да.

— Но… но… не може да си прав. Защото Ноби през цялото време беше с нас.

— Не Ноби — раздразнено каза Ваймс. — Каквото и да е способен да направи на един дракон, съмнявам се, че може да го накара да експлодира. В този свят има по-странни хора дори и от Ефрейтор Нобс, момчето ми.

Изражението на Керът се смени с маска на заинтригуван ужас.

— Боже мой!

 

 

Сержант Колън огледа мишените. После си свали шлема и избърса чело.

— Струва ми се, че може би Волнонаемен Полицай Ангуа не трябва да се опитва повече с големия лък, докато не измислим как да я спрем… да не се пречка.

— Съжалявам, сержант.

Те се обърнаха към Детритус, който стоеше глуповато зад купчина счупени лъкове. За арбалети и дума не можеше да става. В масивните му ръце те стояха като фиби. На теория големият лък би бил смъртоносно оръжие в ръцете му, но само ако той овладееше изкуството кога да пусне стрелата.

Детритус сви рамене.

— Съжалявам, господине. Стрелите не са тролско оръжие.

— Ха! — каза Колън. — Що се отнася до теб, Волнонаемен Полицай Къди…

— Просто не мога да му хвана цаката на прицелването, сержант.

— Аз пък си мислех, че джуджетата са известни с бойните си умения!

— Да, ама… не тези умения.

— Засада — промърмори Детритус.

Тъй като беше трол, мърморенето му отекна и в най-отдалечените сгради. Брадата на Къди настръхна.

— Ти, дяволско тролско изчадие, ще си взема…

— Стига вече — бързо се намеси Сержант Колън, — мисля да спираме обучението. Ще трябва да го… един вид научавате в хода на работата, ясно?

Колън въздъхна. Той не беше жесток човек, но през целия си живот беше живял само или като войник, или като страж, и сега се чувстваше потиснат. Иначе не би казал това, което изрече в следващия миг.

— Не знам, наистина не знам. Да се биете помежду си, да съсипвате оръжие… искам да кажа, кого си мислим, че заблуждаваме! Така, сега е почти пладне, починете си няколко часа, ще се видим довечера. Ако решите, че си заслужава да се появите.

Чу се едно „танн“! Арбалетът на Къди беше изстрелял в ръката му. Стрелата профуча край ухото на Ефрейтор Нобс и се приземи в реката, където се заби.

— Съжалявам — каза Къди.

— Цък, цък — поклати глава Сержант Колън.

Това беше най-лошото. Щеше да е много по-добре, ако беше нарекъл джуджето с разни имена. Щеше да е много по-добре, ако беше направил да изглежда така, че джуджето заслужава някаква обида.

Той се обърна и тръгна към Двора на Псевдополис.

Чуха го, че измърмори нещо.

— Какво каза той? — попита Детритус.

— „Великолепен отряд мъже“ — повтори Ангуа, като се изчерви.

Къди се изплю на земята, което не продължи дълго с оглед на близостта му до нея. После бръкна в наметалото си и измъкна, като магьосник, който вади заек от два пъти по-малка шапка, двуглавата си бойна брадва. И се затича.

До мига, в който стигна невинната си цел, се беше превърнал в неясно петно. Нещо се сцепи и чучелото експлодира като ядрена купа сено.

Другите двама се приближиха и огледаха резултата, а парченца плява плавно се стелеха по земята.

— Да, добре — каза Ангуа. — Но той напомни, че след това се предполага да можеш да им задаваш въпроси.

— Но не каза, че те трябва и да им отговарят — мрачно каза Къди.

— Волнонаемен Полицай Къди, удържа ти се един долар за мишена — каза Детритус, който вече дължеше единайсет долара за стрели.

— „Ако си заслужава да се появите!“ — изсумтя Къди, като отново скри брадвата някъде по себе си. — Видомразец!

— Не мисля, че точно това искаше да каже — утеши го Ангуа.

— О, за тебе е добре — каза Къди.

— Защо?

— ’щото си мъж — обясни Детритус.

Ангуа беше достатъчно умна, за да спре за миг и да премисли.

— Жена — каза кротко.

— Все същото — човек.

— Само в най-широк смисъл. Хайде, да идем да пийнем по едно…

Преходният миг на другарство в нещастието се изпари напълно.

— Да пия с трол?

— Да пия с джудже?

— Добре — рече Ангуа. — Какво ще кажете ти и ти да дойдете и да пийнете с мен?

Свали шлема и разтърси коса. Женските тролове нямат коса, макар че по-големите късметлийки от тях могат да си отгледат чудесни лишеи, а едно женско джудже по-вероятно би получило комплимент колко копринена му е брадата, отколкото за косата си. Но може би просто гледката, която разкри Ангуа, да остърга искрички от някаква споделена, древна, космическа мъжественост.

— Нямах много възможности да се поогледам, наистина. Но видях едно местенце на Лъскавата Улица.

Което означаваше, че трябва да прекосят реката, като поне двама от тях се опитват да посочат на минувачите, че не са с поне един от останалите двама. Което означаваше, че с отчаяно безгрижие те се оглеждаха наоколо.

И Къди видя джуджето във водата.

Ако можеше да се нарече вода.

Ако още можеше да се нарече джудже.

Те погледнаха надолу.

— Знаете ли — каза Детритус след малко, — т’ва прилича на джуджето, дето прави оръжие на Заскрежената Улица.

— Пр’роден Хемърхок? — попита Къди.

— Същият, да.

— Прилича малко на него — призна Къди, като все още говореше абсолютно спокойно, — но не точно на него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ангуа.

— Защото господин Хемърхок — отвърна Къди, — нямаше такава огромна дупка, там, където трябва да му е гръдният кош.

 

 

„Той никога ли не спи?“ — мислеше си Ваймс. — „Този проклет човек никога ли не отпуска глава за почивка? Никъде ли няма една стая с черен халат, дето да виси на вратата?“

Той почука на вратата на Продълговатия Кабинет.

— А, капитане. — Патрицият вдигна очи от документацията си. — Бяхте похвално бърз.

— Така ли?

— Получихте ли съобщението ми? — попита Лорд Ветинари.

— Не, сър. Бях… зает.

— Така ли. И какво ли би могло да ви заеме?

— Някой е убил господин Хемърхок, сър. Голям човек в общността на джуджетата. Бил е… застрелян с нещо като обсадно оръдие или нещо подобно, и са го изхвърлили в реката. Току-що го извадихме. Тъкмо бях тръгнал да кажа на жена му. Мисля, че живее на Сиропената Улица. А после си помислих, така и така минавам оттук…

— Това е много злощастно.

— Определено е, за господин Хемърхок — съгласи се Ваймс.

Патрицият се облегна назад и се вгледа във Ваймс.

— Кажете ми — попита той, — как е бил убит?

— Не знам. Никога не съм виждал нещо подобно… имаше просто една страхотно голяма дупка. Но ще открия какво е било.

— Хм. Споменах ли, че доктор Крусис дойде да ме види тази сутрин?

— Не, сър.

— Беше много… загрижен.

— Да, сър.

— Мисля, че сте го разстроили.

— Сър?

Патрицият изглежда стигна до решение. Столът му политна напред.

— Капитан Ваймс…

— Сър?

— Знам, че се пенсионирате другиден и затова се чувствате малко… неспокойно. Но докато сте капитан на Нощната Стража, ви моля да следвате две много ясни указания…

— Сър?

— Ще преустановите каквито и да било разследвания във връзка с тази кражба от Гилдията на Убийците. Разбирате ли? Това си е работа само на Гилдията.

— Сър.

Ваймс внимателно запази лицето си неподвижно.

— Искам да вярвам, че неизречената дума в това изречение беше „да“, капитане.

— Сър.

— И тази също. Що се отнася до злощастния господин Хемърхок… Тялото е било открито едва преди малко?

— Да, сър.

— Тогава то е извън юрисдикцията ви, капитане.

— Какво? Сър?

— Дневната Стража може да се справи с това.

— Но ние никога не сме се разправяли с такива неща като „дневна“ юрисдикция!

— Въпреки това, при сегашните обстоятелства, ще инструктирам Капитан Куирк да поеме разследването, ако се окаже, че такова е необходимо.

„Ако такова е необходимо. Ако хората по случайност не свършат с наполовина отнесен гръден кош. Треснати от метеорит, може би“ — мислеше си Ваймс.

Той си пое дълбоко дъх и се облегна на писалището на Патриция.

— Майонезеният Куирк не може задника си с атлас да намери! А той и идея си няма как да говори с джуджетата! Той им вика „чакълосмукачи“! Моите хора откриха тялото! Моя юрисдикция е!

Патрицият плъзна поглед към ръцете на Ваймс. Капитанът ги свали от писалището, като че ли то внезапно беше станало нажежено до бяло.

— Нощна Стража. Това сте вие, капитане. Вашите права и задължения се свеждат до часовете на нощта.

— Тука говорим за джуджета! Ако ние не го направим, както трябва, те ще вземат закона в свои ръце! Това обикновено означава, че ще отрежат главата на най-близкоседящия трол! И вие ще пуснете Куирк да се оправя с това?

— Наредих ви, капитане.

— Но…

— Можете да си вървите.

— Вие не можете…

— Казах, че можете да си вървите, Капитан Ваймс!

— Сър.

Ваймс отдаде чест. После се обърна кръгом и стегнато излезе от стаята. Той затвори внимателно вратата, така че почти не се чу щракване.

Патрицият го чу как тресна стената отвън. Ваймс не можеше да знае, но в стената пред Продълговатия Кабинет имаше значителен брой едва забележими вдлъбнатини, като дълбочината им съответстваше на емоционалното му състояние в момента.

Ако се съди по шума й, тази щеше да има нужда от услугите на мазач.

Лорд Ветинари си позволи да се усмихне, макар че в това нямаше нищо смешно.

Градът функционираше. Това беше саморегулираща се колегия от Гилдии, свързани от неумолимите закони на взаимния интерес, и тя работеше. В общи линии. Горе-долу. Като цяло. Обикновено.

Последното нещо, от което се нуждаеше, беше някакъв си Нощен Страж да се бута, където не му е работата, и да разваля всичко, като отвързан… отвързан… обсаден катапулт.

Обикновено.

Ваймс изглеждаше в подходящото емоционално състояние. С малко повече късмет, заповедите му щяха да постигнат желания ефект.