Тери Пратчет
Въоръжени мъже (4)

— Фойерверки? — каза Ваймс.

Доктор Крусис приличаше на човек, който се опитва да хване плаващо дърво в неспокойно море.

— Да. Фойерверки. Да. За Деня на Основоположника. За нещастие някой хвърли запалена клечка, която възпламени кутията. — Изведнъж доктор Крусис се усмихна. — Скъпи ми Капитан Ваймс — каза той, като плесна с ръце, — макар и силно да ценя вашата загриженост, аз наистина…

— В онази стая ей там ли се съхраняваха? — попита Ваймс.

— Да, но това не е важно…

Ваймс отиде до дупката в стената и надникна вътре. Двама Убийци погледнаха към Доктор Крусис и небрежно посегнаха към различни части на облеклото си. Той поклати глава. Предпазливостта му може и да имаше нещо общо с начина, по който Керът сложи ръка върху дръжката на сабята си, но може и да беше понеже Убийците си имаха и някакъв кодекс, в края на краищата. Непочтено беше да убиеш някого, ако не са ти платили.

— Прилича на някакъв… музей — каза Ваймс. — Реликви от миналото на Гилдията, такива неща ли?

— Да, точно така. Вехтории. Знаете как се натрупват с годините.

— О! Е, всичко изглежда наред. Извинете за безпокойството, докторе. Ще си тръгвам. Надявам се, че не съм ви причинил ни най-малкото неудобство.

— Разбира се, че не! Радвам се, че можахме да успокоим опасенията ви.

Любезно, но твърдо ги поведоха към портата.

— На ваше място бих събрал тези стъкларии — подметна Капитан Ваймс, като отново погледна към отломките. — Някой може да се нарани с всичкото това пръснато стъкло наоколо. Не бих искал някой от хората ви да пострада.

— Още начаса ще се заемем с това, капитане — отвърна доктор Крусис.

— Хубаво. Хубаво. Много ви благодаря. — Капитан Ваймс се спря на прага, а после се плесна с ръка по челото. — Съжалявам, моля да ме извините — акълът ми е като отнесен напоследък… Какво казахте, че са откраднали?

По лицето на доктор Крусис не трепна нито мускулче, нито нерв.

— Не съм казвал, че нещо е било откраднато.

Ваймс зяпна срещу него за миг.

— Точно така! Извинете! Разбира се, че не сте… Извинения… Работата ми идва малко в повече, струва ми се. Ще тръгвам тогава.

Вратата се затръшна под носа му.

— Точно така — каза Ваймс.

— Капитане, защо?… — започна Керът.

Ваймс вдигна ръка.

— Това дооформя всичко, значи — изрече той малко по-високо от необходимото. — Няма за какво да се притесняваш. Да се връщаме в Двора. Къде е Волнонаемен Полицай Как-й-беше името?

— Тук, капитане — обади се Ангуа и излезе от уличката.

— Криеш се, а? А това какво е?

— Бау, бау, ауу, ауу.

— Кученце, капитане.

— Боже господи!

 

 

Биенето на голямата, ръждясала Погребална Камбана кънтеше из Гилдията на Убийците. Облечените в черно фигури се втурваха от всички страни, като се блъскаха и бутаха в бързината да стигнат на двора.

Съветът на Гилдията се събра набързо пред офиса на доктор Крусис. Заместникът му, господин Дауни, почука колебливо на вратата.

— Влез.

Съветът се вмъкна един по един вътре.

Офисът на Крусис беше най-голямата стая в сградата. На посетителите винаги им се струваше нередно, че Гилдията на Убийците има такива светли, просторни и добре проектирани постройки, по-скоро прилични на някой изискан благороднически клуб, отколкото на сграда, където смъртта се програмира като рутинно ежедневие.

Весели спортни щампи бяха наредени по стените, макар че, като се вгледаше човек, се виждаше, че обектът на лова не са елени, нито лисици. Имаше и групови офорти, а по-отскоро, и новоиздокарани иконографии на Гилдията — редици усмихнати лица върху облечени в черно тела, а най-младите членове, седнали с кръстосани крака най-отпред, като един от тях прави физиономия.^[1]

В единия край на стаята се намираше голямата махагонова маса, където старейшините на Гилдията се събираха на седмични заседания. В другия край на стаята се намираше личната библиотека на Крусис, както и малък тезгях. Над тезгяха имаше аптечка, направена от стотици малки чекмеджета. Надписите по етикетите на чекмеджетата бяха с шифъра на Убийците, но външните посетители на Гилдията и без това бяха достатъчно уплашени, че да откажат да пийнат.

Четири колони от черен гранит опираха в тавана. По тях бях изписани имената на видни Убийци от историята. Писалището на Крусис стоеше здраво между тях. Той стоеше зад него, а изражението му беше по-дървено и от масата.

— Искам проверка по списък! — изрева. — Някой напускал ли е Гилдията?

— Не, сър.

— Как може да сте толкова сигурни?

— Стражите по покривите на Филигранната Улица казват, че никой нито е влизал, нито е излизал, сър.

— А тях кой ги наблюдава?

— Те се наблюдават един друг, сър.

— Много добре. Слушайте внимателно. Искам тая история да се оправи. Ако някой трябва да излезе от сградата, искам всички да се наблюдават. А после Гилдията да се претърси от горе до долу, разбрахте ли?

— За какво, докторе? — попита един младши лектор по отравяне.

— За… всичко, което е скрито. Ако намерите нещо и не знаете какво е то, незабавно изпратете за член на съвета. И не го докосвайте.

— Но, докторе, скрити са всякакви неща…

— Това ще е нещо различно, разбирате ли?

— Не, сър.

— Хубаво. И никой няма да споменава за това на скапаната Стража. Ти, момче… донеси ми шапката. — Доктор Крусис въздъхна. — Предполагам, че трябва да ида да кажа на Патриция.

— Лош късмет, сър.

 

 

Капитанът не каза нищо, докато не тръгнаха да пресичат Месинговия Мост.

— А сега, Ефрейтор Керът, знаеш, че съм казвал винаги колко важна е наблюдателността, нали?

— Да, капитане. Винаги съм обръщал голямо внимание на забележките ви по темата.

— И какво свърши твоята наблюдателност?

— Някой е счупил огледало. Всички знаят, че Убийците обичат огледала. Но ако това е музей, защо им е огледало вътре?

— Моля, сър?

— Кой каза това?

— Тук долу, сър. Волнонаемен Полицай Къди.

— О, да. Да?

— Разбирам малко от фойерверки, сър. След фойерверките има особен мирис. Не го подуших, сър. Подуших нещо друго.

— Добре… подушено, Къди.

— И имаше парчета прогорено въже и скрипци.

— Аз подуших дракон.

— Сигурен ли сте, капитане?

— Можете да ми вярвате.

Ваймс направи гримаса. Ако човек прекараше известно време в компанията на Лейди Рамкин, скоро разбираше как миришат драконите. Ако нещо си положеше главата в скута ти, докато вечеряш, не би могъл нищо да кажеш, само му поднасяш мръвчици и се молиш като луд да не кихне.

— В онази стая имаше стъклен шкаф — каза той. — Беше разбит. Ха! Нещо е откраднато. Имаше някаква карта в праха, но някой трябва да я е щипнал, докато старият Крусис ми говореше. Бих дал сто долара да знам какво пише на нея.

— Защо, капитане? — попита Ефрейтор Керът.

— Защото онзи кучи син Крусис не иска аз да науча.

— Аз знам какво може да е пробило дупката — обади се и Ангуа.

— Какво?

— Експлодиращ дракон.

Тръгнаха в потресено мълчание.

— Може и така да е, сър — лоялно каза Керът. — Малките дяволчета изгърмяват само като тропне шлем.

— Дракон — мърмореше Ваймс. — Какво те кара да мислиш, че е бил дракон, Волнонаемен Полицай Ангуа?

Ангуа се поколеба. „Защото едно куче ми каза“, не беше, разсъждаваше тя, многообещаващо за кариерата й, че да отговори така.

— Женска интуиция? — пробва се тя.

— Мисля си — промърмори Ваймс, — дали не би опитала една интуитивна догадка и за това какво са откраднали?

Ангуа сви рамене. Керът забеляза колко интересно се движат гърдите й.

— Нещо, което Убийците са искали да задържат, където да го гледат? — каза тя.

— О, да — изсумтя Ваймс. — Предполагам, сега ще ми кажеш, че кучето е видяло всичко?

— Бау?

 

 

Едуард д’Ийт дръпна завесите, залости вратата и се облегна на нея. Толкова лесно се оказа!

Сложи вързопа на масата. Беше тънък и дълъг около четири стъпки.

Разгъна го внимателно и ето го… пред него.

Доста приличаше на рисунката. Типично за човека — цяла страница, пълна с педантични рисунки на арбалети, а това сложил в полето, все едно е без значение.

Беше толкова просто! Защо да го крие? Може би защото хората се страхуват. Хората винаги се страхуваха от силата. Правеше ги нервни.

Едуард го вдигна, полюля го малко в ръце, и откри, че то като че ли пасва много добре на ръката и рамото му.

Ти си мой.

И това, кажи-речи, беше краят на Едуард д’Ийт. Нещо продължи още известно време, но каквото беше и както си мислеше, не беше съвсем човешко същество.

 

 

Наближаваше пладне. Сержант Колън беше завел новите попълнения до стрелбището с лъкове на „Стрелбищното Увеселение“.

Ваймс излезе да патрулира с Керът.

Усещаше нещо в себе си да кипи и да прелива. Нещо помиташе върховете на корозиралите му, но въпреки това все още активни инстинкти, и се опитваше да привлече вниманието му към себе си. Той трябваше да действа.

Керът полагаше усилия, за да не изостава от него.

По улиците около Гилдията имаше стажант-Убийци, които още почистваха отломките.

— Убийци посред бял ден — изръмжа Ваймс. — Удивен съм, че не се превръщат на прах.

— Това важи за вампирите, сър — напомни Керът.

— Ха! Прав си. Убийци и лицензирани крадци и кръвожадни вампири! Знаеш ли, момче, някога това беше славен стар град.

Несъзнателно те влязоха в крак… в трамбоването.

— Когато сме имали крале ли, сър?

— Крале? Крале? По дяволите, не!

Двойка Убийци се огледаха изненадано.

— Ще ти кажа нещо. Монархът е абсолютният властник, нали така? Главният управник…

— Освен ако не е кралица.

Ваймс го изгледа свирепо, после кимна.

— Добре де, или главната управничка…

— Не, това може да се каже само, ако е млада жена. Кралиците по правило са по-стари. Не. Хм. Управница, струва ми се.

Ваймс спря. Има нещо във въздуха на този град, помисли си той. Ако Създателят бе казал: „Да бъде светлина“ в Анкх-Морпорк, не биха го оставили да продължи, защото всички хора щяха да попитат: „Какъв цвят?“

— Върховният властелин, така — каза и отново закрачи напред.

— Добре.

— Но това не е справедливо, разбираш ли? Един човек с властта за живот и смърт.

— Но ако той е добър човек…

— Какво? Какво? Добре. Добре. Нека вярваме, че е добър човек. Но вторият след него — той също ли е добър човек? Най-добре да се надяваш на това. Защото той също е върховният властелин, в името на краля. А останалите от двора… те трябва да са добри хора. Защото ако само един от тях е лош човек, резултатът е подкупност и покровителстване.

— Патрицият е върховният властелин — изтъкна Керът. Той кимна към минаващ трол: — ’обър ден, господин Карбункул.

— Но той не носи корона, нито седи на трон и не казва, че е справедливо той да управлява — каза Ваймс. — Мразя го, кучия му син. Но той е честен. Честен като тирбушон.

— Дори и така да е, един добър човек като крал…

— Да? И после какво? Монархизмът осквернява съзнанието на хората, момче. Честните хора започват да се кланят и подмазват, само защото дядото на някой си бил по-голямо престъпно копеле, отколкото техния. Слушай! Сигурно някога сме имали добри крале! Но от кралете се раждат други крале! „И куче да е, ама от сой да е“, и накрая стигаш до шайка арогантни, престъпни копелета! Дето обезглавяват кралици и се бият с братовчедите си на всеки пет минути! И това е било с векове! И тогава един ден някакъв човек казал: „Стига вече крале!“ и ние сме се вдигнали, били сме се със скапаните благородници, смъкнали сме краля от трона, замъкнали сме го на Саторовия Площад и сме му отрязали шибаната глава! Хубава работа сме свършили!

— Уау! — каза Керът. — Кой е бил той?

— Кой?

— Човекът, който е казал: „Стига вече крале“.

Хората зяпаха. Лицето на Ваймс от мораво от гняв стана червено от смущение. Както и да е, в нюансите почти нямаше разлика.

— О!… Бил е Командир на Градската Стража в онези времена — смотолеви той. — Викали са му Старата каменна мутра.

— Никога не съм го чувал.

— Ами, той, ъ-ъ… не се споменава много в историческите книги. Понякога трябва да има гражданска война, и понякога, след това, е най-добре да се преструваш, че нищо не се е случило. Понякога хората трябва да свършат някоя работа, а после трябва да бъдат забравени. Той добре си е служил с брадвата, нали разбираш. Никой друг не би го направил. Кралски врат е било това, в края на краищата. Кралете са — той изплю думата, — специални. Дори и след като са видели… личните покои и са почистили… парчетата. Дори и тогава. Никой не е искал да прочисти света. Но той е взел брадвата, проклел ги е всичките и го е свършил.

— Кой крал е бил това? — попита Керът.

— Лоренцо Любезния — отвърна Ваймс отнесено.

— Виждал съм негова снимка в дворцовия музей — каза Керът. — Дебел стар мъж. Заобиколен от много деца.

— О, да — рече Ваймс внимателно. — Много е обичал деца.

Керът махна на няколко джуджета.

— Не съм знаел това — каза той. — Мислех си, че е имало просто някакво проклето въстание или нещо такова.

Ваймс сви рамене.

— В книгите по история го има, стига да знаеш къде да гледаш.

— И това е бил краят на кралете в Анкх-Морпорк.

— О, имало е един син, който е оцелял, струва ми се. И няколко луди роднини. Осъдени са били на изгнание. Това се предполага да е ужасна съдба за кралските особи. Аз лично не я разбирам.

— Струва ми се, че аз мога. И вие обичате града, сър.

— Е, да. Но ако се опре да избирам между изгнание и да ми отрежат главата, само ми помогни да си сваля куфара по стълбите. Не, слава богу, че сме се отървали от кралете. Но, искам да кажа… градът е функционирал.

— И още е така — каза Керът.

Те подминаха Гилдията на Убийците и се изравниха с високите, заплашителни стени на Гилдията на Глупаците, които заемаха другия край на квартала.

— Не, той просто върви. Искам да кажа, погледни там горе.

Керът послушно вдигна очи.

На кръстовището на Широката Улица и Алхимиците се намираше позната сграда. Фасадата беше богато украсена, но покрита с мръсотия. Бяха я колонизирали водоливници.

Разяденото мото над портала гласеше: „НИТО ДЪЖД, НИТО СНЯГ, НИТО МРАКА НА НОШТА МОГАТ ДА ВЪЗПРАТ ТЕЗИ ПРАТИНИЦИ ОТ ДЪЛГА ИМ“ и може и така да е било в по-свободни времена, но неотдавна някой беше счел за необходимо да закове допълнение, което гласеше:

НЕ ПИТАЙТЕ ЗА:

скали

тролофе със пръчки

Всекакви дракони

Г-жа Кейк

Угромни зелени нешта със зъби

Къквито и дъ е черни кучета с оранжеви вежди

Дъждове от на булонки.

мъгла.

Г-жа Кейк

— О! Кралската поща.

— Пощенската Служба — поправи го Ваймс. — Дядо ми разказваше, че някога е могло там да пуснеш писмо и то без проблеми да бъде доставено до месец. Не е било необходимо да го даваш на някакво минаващо джудже и да се надяваш, че малкото копеленце няма да го изяде преди…

Гласът му заглъхна.

— Хм. Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил — весело отвърна Керът.

— Не че имам нещо против джуджетата. Винаги съм казвал, че бая трябва да се понапънеш, докато откриеш ъ-ъ… по-добра група висококвалифицирани, послушни, трудолюбиви…

— … малки копеленца?

— Да. Не!

Продължиха нататък.

— Тази госпожа Кейк — рече Керът, — определено е волева жена, а?

— Самата истина.

Нещо изскърца под огромния сандал на Керът.

— Още стъкло — каза той. — Далеч е стигнало.

— Експлодиращи дракони! Ама че въображение има това момиче!

— Бау, бау — обади се глас зад тях.

— Това проклето куче ни следва.

— Лае по нещо на стената — отбеляза Керът.

Гаспод ги изгледа студено.

— Бау, бау, по дяволите, оу, ау — каза то. — Вие, по дяволите слепи ли сте или какво?

Истина беше, че нормалните хора не можеха да чуят, когато Гаспод говори, защото кучетата не говорят. Широко известен факт. Той е широко известен на органично ниво, също както много други широко известни факти, които отхвърлят наблюденията на сетивата. Това е, защото ако хората ходят насам-натам и забелязват всичко, което непрекъснато се случва, никой никога нищо няма да свърши.^[2]

Освен това, почти всички кучета не могат да говорят. Тези, които могат, са просто статистическа грешка и следователно могат да не се вземат предвид.

Както и да е, Гаспод беше открил, че обикновено го чуват на подсъзнателно ниво. Например вчера някой разсеяно го ритна в канавката и едва беше направил няколко крачки, когато внезапно си помисли: „Ама че съм кучи син, а?“

— Там горе има нещо — каза Керът. — Виж… нещо синьо, и виси от онзи водоливник.

— Бау, бау, бау! Няма ли поне едно „благодаря“?

Ваймс се изправи върху раменете на Керът и протегна ръка по стената, но все още не успяваше да достигне малката синя ивица.

Водоливникът завъртя каменно око към него.

— Имаш ли нещо против? — попита Ваймс. — Виси на ухото ти…

Като стържеше камък в камък, водоливникът вдигна ръка и откачи досадния метал.

— Благодаря ти.

— Н’ма за к’во.

Ваймс слезе на земята.

— Вие харесвате водоливниците, нали, капитане? — попита Керът, като отминаха.

— Ъхъ. Те може да са само някакви си тролове, но не се забъркват с хората, рядко слизат под първия етаж и не извършват престъпления, за които някой някога да разбере. Моят тип хора.

Той разгъна ивицата.

Беше нашийник или, поне, това, което беше останало от нашийник — изгорен и в двата края. Думата „Чаби“ едва се четеше през саждите.

— Ама че дяволи! Те наистина са гръмнали дракон!

 

 

Трябва да представим най-опасния човек на света.

Никога, през целия си живот, той не беше наранил живо същество. Беше правил дисекция на неколцина, но само след като бяха умрели^[3], и се беше удивявал как добре са били сглобени, като се вземе предвид, че са плод на неквалифициран труд. В продължение на няколко години той не беше мърдал вън от една голяма, просторна стая, но това не беше никак зле, защото повечето от времето той така или иначе прекарваше в собствената си глава. Съществува един определен тип хора, които е много трудно да превърнеш в затворници.

Тъй или иначе, той беше решил, че по един час упражнения всеки ден са жизненоважни за здравословния апетит и за правилното движение на червата, така че в момента седеше върху един уред, който сам бе изобретил.

Състоеше се от седло над чифт педали, които посредством верига завъртаха едно голямо дървено колело, стърчащо понастоящем от земята на метална стойка. Друго, свободно въртящо се дървено колело, бе поставено пред седлото и можеше да се завърти посредством някакъв лост. Той беше сглобил допълнителното колело и лоста така, че да може да завърти цялото нещо към стената, когато приключи с упражненията си и, освен това, цялото нещо придобиваше задоволителна симетрия.

Наричаше го „завъртането на колелото с педали и друга машина с колело.“

 

 

И Лорд Ветинари работеше.

Обикновено беше в Продълговатия Кабинет или седеше на обикновения си дървен стол в подножието на стълбището в двореца на Анкх-Морпорк; на върха на стълбището имаше сложно украсен трон, покрит с прах. Това беше тронът на Анкх-Морпорк и всъщност беше направен от злато. Никога и през ум не му беше минавало да седи върху него.

Но днес беше хубав ден, така че работеше в градината.

Посетителите на Анкх-Морпорк често оставаха изненадани да видят, че прикрепени към Двореца на Патриция има и някои интересни градини.

Патрицият не беше от градинарския тип. Но някои от предшествениците му бяха, а Лорд Ветинари никога не променяше или унищожаваше нищо, ако нямаше логична причина да го направи. Той поддържаше малката зоологическа градина и конюшнята за състезателни коне, дори признаваше, че градините сами по себе си представляват изключителен исторически интерес, защото съвсем очевидно случаят беше точно такъв.

Беше ги създал Адски Глупавия Джонсън.

Много велики градинари — декоратори са останали в историята и са били запомнени единодушно с величествените паркове и градини, които са проектирали с почти богоподобна сила и предвидливост, без да се замислят са правили езера, местили са хълмове и са засаждали гори, за да дадат възможност на бъдещите поколения да оценят върховната красота на дивата Природа, преобразена от Човека. Помнеха се и Браун „Способностите“, и Смит „Прозорливостта“, и Де Вере Слейдгор „Интуицията“…

А в Анкх-Морпорк се беше случил Адски Глупавия Джонсън.

Адски Глупавия Джонсън, дето: „Може да ви изглежда малко разхвърляно сега, ама върнете се след петстотин години“. Адски Глупавия Джонсън, дето: „Ама вижте, плановете си бяха съвсем наред, когато ги правих“. Адски Глупавия Джонсън, който беше накарал да издигнат изкуствен хълм от 2 000 тона пръст пред Имението Куирм, защото: „Ще се побъркам по цял ден да гледам дървета и планини, а вие?“

Дворцовият парк на Анкх-Морпорк се считаше за върха, ако въобще можеше да се нарече така, на кариерата му. Например съдържаше декоративното езерце с пъстърви, дълго сто и петдесет крачки и, поради една от онези незначителни грешки в означенията, които бяха такава отличителна черта на проектите на Адски Глупавия, широко един пръст. Беше обитавано от една пъстърва, което беше доста удобно, стига тя да не се опиташе да се обърне. А веднъж беше нарисувал сложен фонтан и когато го пуснали за първи път, единственото, което направил, било да пъшка зловещо пет минути, после изстрелял малко каменно херувимче хиляда стъпки нагоре във въздуха.

Имаше укрепителен ров, което е като заграждение, само че по-дълбок. Заграждението е прикрит ров и стена, построена така, че да дава възможност на земевладелците да наблюдават хълмистите гледки, без да допускат добитък и неудобни бедняци да минават през тревните площи. Под заблудения молив на Адски Глупавия бяха го изкопали дълбок петдесет стъпки и вече беше взел три жертви — градинари.

Лабиринтът беше толкова малък, че хората се объркваха, само докато го търсят.

Но Патрицият по-скоро харесваше градините, по особено тих начин. Той имаше определено становище относно манталитета на по-голямата част от човечеството, а градините го караха да се чувства напълно извинен.

Купчини хартия бяха натрупани върху моравата около стола. Чиновници ги преподновяваха или периодично ги отнасяха. Бяха разни чиновници. В Двореца се вливаше всякакъв вид и род информация, но имаше само едно място, където тя се събираше накуп, също както нишките на паяжината се събират в центъра й.

Огромен брой управници, добри, лоши, а най-често мъртви, знаят какво се е случило; малцина действително успяват с цената на много усилия да научат какво става. Лорд Ветинари смяташе и двата вида за лишени от амбиция.

— Да, доктор Крусис — каза той, без да вдига поглед.

„Как по дяволите го прави?“ — чудеше се Крусис. — „Знам, че изобщо не вдигнах никакъв шум…“

— Ах, Хавлок… — започна той.

— Имаш нещо да ми казваш ли, докторе?

— Ами… загубено е.

— Да. И без съмнение, вие много усърдно го търсите. Чудесно. Приятен ден.

През цялото време Патрицият не си помръдна главата. Дори не си направи труда да попита за какво става дума. „Той много добре знае, по дяволите“ — мислеше си Крусис. „Как е възможно никога да не можеш да му кажеш нещо, дето да не го знае?“

Лорд Ветинари остави лист хартия върху една от купчините, после взе друг.

— Още си тук, доктор Крусис.

— Мога да ви уверя, Милорд, че…

— Сигурен съм, че можеш. Има един въпрос, обаче, който ме занимава.

— Милорд?

— Защо то се оказа откраднато от твоята Гилдия? Беше ми дадено да разбера, че е било унищожено. Съвсем сигурен съм, че така бях наредил.

Точно този въпрос Убиецът се беше надявал, че няма да му бъде зададен. Но Патрицият беше добър в тази игра.

— Ъ-ъ. Ние… ами, моят предшественик, си мислехме, че може да служи като предупреждение и за пример.

Патрицият вдигна поглед и се усмихна весело.

— Прекрасно! Винаги съм имал страхотна вяра в ефективността на примерите. Така че, сигурен съм, ще успеете да оправите всичко това, като причините минимално неудобство наоколо.

— Сигурно, Милорд — отвърна Убиецът мрачно. — Но…

Започна пладне.

Пладнето в Анкх-Морпорк продължаваше повечко време, тъй като дванайсетият час беше приет с консенсус. По принцип, първата камбана, която започваше да бие, беше в Гилдията на Учителите, в отговор на универсалните молитви на членовете й. После водният часовник в Храма на Малките Богове задвижваше големия бронзов гонг. Черната камбана в Храма на Съдбата удряше веднъж, неочаквано, но по това време сребърният карильон, задвижван от педали, в Гилдията на Глупаците вече дрънчеше, като гонговете, камбаните и звънците на всички Гилдии и храмове биеха с пълна сила, така че беше невъзможно да ги отделиш едни от други, с изключение само на лишената от език, магическа октиронова камбана на Стария Том в часовниковата кула на Невидимия Университет, дванайсетте отмерени мълчаливи паузи на която временно надмогваха цялата шумотевица.

И най-накрая, няколко удара след всички останали, идваше камбаната на Гилдията на Убийците, която винаги беше последна.

Досами Патриция, декоративният часовник с циферблат от цветя удари два пъти и клюмна.

— Казваше нещо? — мило напомни Патрицият.

— Капитан Ваймс, проявява интерес.

— Божичко. Но на него това му е работата.

— Наистина ли? Трябва да настоя да го отзовеш!

Думите отекнаха из градината. Няколко гълъба отлетяха.

— Настояваш значи? — попита Патрицият сладко.

Доктор Крусис отстъпи и отчаяно затърси обяснение.

— Той е един слуга, в края на краищата. Не виждам никаква причина да му се позволи да се намесва в неща, които не го засягат.

— По-скоро вярвам, че той се смята за слуга на закона.

— Той е бюрократично нищожество и нагло парвеню!

— Боже мой. Не одобрявам силните ти емоции. Но щом настояваш, незабавно ще го заставя да се подчини.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Не ме оставяй да те задържа.

Доктор Крусис се оттегли по посоката, подсказана му от небрежния жест на Патриция.

Лорд Ветинари отново се наведе над бумагите си и дори не вдигна поглед, когато се чу далечен, сподавен вик. Вместо това посегна надолу и разлюля малко сребърно звънче.

Един чиновник бързо се приближи.

— Би ли донесъл стълбата, Дръмнот? Доктор Крусис май падна в рова.