Тери Пратчет
Въоръжени мъже (3)

За да разберем защо джуджетата и троловете не се харесват едни други, трябва да се върнем доста назад.

Те си приличат колкото сиренето и тебешира. Точно толкова, наистина. Едното е органично, другото не е, а и малко мирише на сирене. Джуджетата си изкарват хляба, като разбиват скали с ценни минерали в тях, а формата на живот, основана на силиция и известна като тролове, представлява, по принцип, скали с ценни минерали в тях. В далечната пустош те прекарват по-голямата част от деня в дрямка, но това не е състояние, в което една скала с ценни минерали в нея е препоръчително да бъде, когато наоколо се мотаят джуджета. А те мразят троловете, защото тъкмо когато си открил някой интересен пласт с ценни минерали, хич не би ти допаднало някоя скала внезапно да се надигне и да ти откъсне ръката, понеже току-що си забил кирка в ухото й.

Беше състояние на постоянна междувидова вендета и, както повечето добри вендети, вече не се нуждаеше от причина. Достатъчно беше, че винаги е съществувала.^[1]

Джуджетата мразеха троловете, защото троловете мразеха джуджетата, и обратното.

Стражата се промъкна на Уличката на Трите Лампи, която излизаше почти на средата на Късата Улица. Чуваше се далечно пращене на фойерверки. Джуджетата ги изстрелваха, за да отпъждат злите минни духове. Троловете ги изстрелваха, защото имаха хубав вкус.

— Не виждам защо да не ги оставим да се изпотрепят помежду си и после да арестуваме победените — каза Ефрейтор Нобс. — Винаги така сме правили.

— Патрицият наистина се сърди, чуе ли за етнически вражди — мрачно каза Сержант Колън. — Става наистина саркастичен по този въпрос.

Хрумна му една мисъл. Поободри се малко.

— Имаш ли някаква идея, Керът? — Хрумна му друга мисъл. Керът беше простовато момче. — Ефрейтор?

— Сержант?

— Оправи тази каша, ясно?

Керът надникна иззад ъгъла към приближаващите се стени от тролове и джуджета. Вече се бяха видели едни други.

— Прав си, сержант. Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус — не отдавай чест! — вие идвате с мен.

— Не можеш да го пуснеш да иде там! — възкликна Ангуа. — Това е сигурна смърт!

— Има истинско чувство за дълг това момче — подметна Ефрейтор Нобс. Измъкна един миниатюрен фас иззад ухото си и запали клечка в подметката на ботуша си.

— Не се безпокой, госпожице — каза Колън. — Той…

— Волнонаемен Полицай — каза Ангуа.

— Какво?

— Волнонаемен Полицай. Не „госпожице“. Керът казва никакви полови работи, докато съм на служба.

На фона на яростното кашляне на Ноби, Колън рече, ама много бързо:

— Това, което искам да кажа, Волнонаемен Полицай, е, че младият Керът има божествен нар. Ама с чували.

— Нар ли?

— Чували, казвам ти.

 

 

Друсането беше спряло. Сега Чаби наистина беше ядосан. Ама истински.

Чу се шумолене. Някакво зебло се отмести настрани и там, втренчен в Чаби, се появи още един мъжки дракон.

Изглеждаше раздразнен.

Чаби реагира по единствения начин, който знаеше.

 

 

Керът се изправи насред улицата, скръстил ръце, докато двамата новобранци стояха точно зад него и се опитваха едновременно да не изпускат от очи и двете приближаващи се тълпи.

Колън си мислеше, че Керът е простоват. Керът често правеше впечатление на хората като простоват. И такъв си беше.

Но хората бъркаха, защото си мислеха, че простоват означава същото като глупав.

Керът не беше глупав. Беше прям, честен, добронамерен и почтен във всяко свое начинание. В Анкх-Морпорк всичко това така или иначе обикновено би се свело до „глупав“ и би му определило коефициент на оцеляване колкото на медуза в доменна пещ, но имаше и други фактори. Единият беше тежката му ръка, която дори и троловете научи на уважение. А другият — всички искрено, почти свръхестествено харесваха Керът. Той се разбираше добре с хората, дори и когато ги арестуваше. Имаше изключителна памет за имена.

Защото през по-голямата част от своя млад живот той бе живял в малка колония на джуджета, където нямаше почти никакви други хора, с които да се запознае. После внезапно се озова в огромен град и сякаш някаква скрита дарба бе чакала, за да се разгърне. И продължаваше да се разгръща.

Той весело махна на приближаващите се джуджета.

— ’бро утро, господин Камбълтай! ’бро утро, господин Силния-в-ръката!

После се обърна и махна към водача на троловете. Чу се едно приглушено „пук“, щом избухна фойерверк.

— ’бро утро, господин Боксит!

Скръсти ръце на гърдите си.

— Бихте ли спрели всички и да ме чуете… — изрева високо.

Двата потока наистина спряха, с известно колебание и с естественото скупчване на хора в опашката. Трябваше да го направят или щяха да налетят върху Керът.

Ако той все пак имаше някаква минимална вина, то тя беше, че не обръщаше внимание на дреболиите около себе си, когато съзнанието му беше заето с други неща. Така че воденият шепнешком разговор зад гърба му в момента му убягваше.

— … ха! Това също беше засада! А майка ти беше руда…

— А сега, господа — подхвана Керът убедително и дружелюбно, — сигурен съм, че няма нужда от този войнствен маниер…

— … вие също ние причаквате от засада! Пра-пра-дядо ми беше в Долината на Куум, той ми каза!

— … в нашия красив град в този прекрасен ден. Трябва, като примерни граждани на Анкх-Морпорк, да ви помоля…

— … тъй ли? Ти пък да не би да знаеш кой ти е баща?

— … докато няма съмнение, че трябва да отпразнувате вашите горди национални обичаи, поучете се от примера на моите другари по служба, които са загърбили своите древни различия…

— … ще ви размачкам главите, ах, вие, мошенически джуджета!

— … в името на по-голямото благо на…

— … мога да те поваля и с една ръка, вързана на гърба!

— … града, значката на който те…

— … имаш тази възможност! И ДВЕТЕ ръце ще ти вържа на гърба!

— … с гордост и достойнство носят.

— Аааргх!

— Оуу!

Керът го осени мисълта, че май никой не му обръща внимание. Обърна се.

Волнонаемен Полицай Къди беше надолу с главата, понеже Волнонаемен Полицай Детритус се опитваше да го тресне в паветата за шлема, макар че Волнонаемен Полицай Къди се възползваше добре от ситуацията, като стискаше Волнонаемен Полицай Детритус за коляното и се опитваше да забие зъби в глезена на противника си.

Враждуващите демонстранти ги гледаха очаровани.

— Трябва да направим нещо! — каза Ангуа от скривалището на стражата в уличката.

— Амии… — рече Сержант Колън бавно, — винаги са много трудни, това етническите.

— Много лесно можеш да сбъркаш — съгласи се Ноби. — Много са докачливи, това основните етноси.

— Докачливи? Та те се опитват да се убият едни други!

— От културата е — промърмори Сержант Колън нещастно. — Няма смисъл да се опитваме да им наложим нашата култура, нали така? Това е расов предразсъдък.

На улицата Ефрейтор Керът се беше изчервил ужасно.

— Ако той докосне дори с пръст някой от тях пред очите на всичките им приятели — каза Ноби, — планът е: плюем си здраво на петите…

Вените бяха изпъкнали на мощния врат на Керът. Той заби ръце на кръста си и изрева с все сила:

— Волнонаемен Полицай Детритус! Отдай чест!

Бяха изгубили часове в опити да го научат. Мозъкът на Детритус се нуждаеше от известно време, докато се сдобие с някоя мисъл, но веднъж появила се там, тя не си отиваше бързо.

Той отдаде чест.

Ръката му беше заета от джудже.

Тъй че отдаде чест, както държеше Волнонаемен Полицай Къди, премятайки го нагоре като малка, ядосана бухалка.

Звукът от срещащите им се шлемове отекна по сградите, а миг по-късно бе последван от трясъка при сгромолясването им на земята.

Керът ги побутна с върха на сандала си.

После се обърна и се насочи към джуджетата — демонстранти, като се тресеше от гняв.

В уличката Сержант Колън засмука ръба на шлема си от ужас.

— Вие имате оръжие, нали така? — изграчи Керът към стотината джуджета. — Признайте си! Ако джуджетата, които имат оръжие, не го пуснат на земята начаса, целия парад — и наистина имам предвид целия парад, — ще бъде вкаран в затвора! Хич не се шегувам!

Джуджетата от предната редица отстъпиха крачка назад. Разнесе се безразборното дрънчене на метални предмети, които се удрят в земята.

— Всичкото — заплашително напомни Керът. — Това включва и теб с черната брада, дето се опитваш да се скриеш зад господин Хамслингер! Виждам те, господин Силния-в-ръката! Пусни го. Хич не е забавно!

— Той ще умре, нали? — промълви Ангуа.

— Смешна работа е тази — каза Ноби. — Ако ние се бяхме опитали да направим това, щяха да са ни накълцали на кайма. Но това явно работи в негова полза.

— Божествен нар — каза Сержант Колън, на когото му се налагаше да се облегне на стената.

— Да не искаш да кажеш божествен дар? — попита Ангуа.

— Да. Такова нещо. Ъхъ.

— Как му се удава?

— Н’нам — каза Ноби, — предполагам, че лесно се харесва на другите.

Керът беше подхванал троловете, които се хилеха на поражението на джуджетата.

— А що се отнася до вас — рече той, — аз съвсем определено ще патрулирам около Каменната Улица довечера и не искам да виждам никакви проблеми. Ясно?

Огромни, свръхразвити крака се размърдаха и последва общо мърморене.

Керът поднесе ръка към ухото си.

— Не чувам добре.

Последва по-високо мънкане, един вид токата, оркестрирана за стотина неуверени гласове по темата: „Да, Ефрейтор Керът.“

— Така. А сега си вървете. И да си нямаме повече такива глупости, браво, добри момчета.

Керът изтупа праха от ръцете си и се усмихна на всички. Троловете изглеждаха озадачени. На теория, Керът трябваше да се е превърнал в тънка лента мас по улицата. Но незнайно защо това не се случваше…

Ангуа каза:

— Той току-що нарече стотина трола „добри момчета“. Някои от тях току-що са слезли от планините! Някои още имат лишеи по себе си!

— Най-хубавото нещо за един трол — одобри Сержант Колън.

И после светът експлодира.

 

 

Стражата беше тръгнала, преди Капитан Ваймс да се върне в Двора на Псевдополис. Той се забъхти нагоре по стълбите към канцеларията си, после седна в лепкавия кожен стол. Втренчи се с празен поглед в стената.

Искаше да напусне Стражата. Разбира се, че искаше.

Не беше нещо, дето да го наречеш начин на живот. Не и живот.

Саможиви часове. Никога да не си сигурен от днес за утре какъв в действителност е Законът в този прагматичен град. Да не говорим пък за домашен живот. Лоша храна, ядеш я кога както се случи. Досега дори беше изял и няколко от пирожките с наденички на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“. Винаги или валеше, или пък беше адски горещо. Никакви приятели с изключение на останалата част от отряда, защото те бяха единствените хора, които живееха в твоя свят.

Докато, както беше казал Сержант Колън, само след няколко дена той щеше да е сред „каймака“. По цял ден щеше само да яде и да язди насам-натам на голям кон и да раздава заповеди на хората.

 

 

В мигове като този образът на стария Сержант Кепъл минаваше през паметта му. Той беше началник на Стражата, когато Ваймс беше новобранец. И после, скоро след това, се пенсионира. Събраха пари и му купиха евтин часовник от онези, които ще работят няколко години, докато дяволчето вътре се изпари.

Адски глупава идея, мрачно си помисли Ваймс, докато се взираше в стената. Човекът напуска работа, разделя се със значката си, с пясъчния си часовник и със звънеца, и какво му купуваме? Часовник.

Но на следващия ден той беше дошъл на работа, с новия си часовник. Да инструктира всички, беше казал; да пооправи някои нередности, ха-ха. Да се погрижи вие, младоците, да не загазите с нещо, ха-ха. Месец по-късно той внасяше въглищата, метеше пода и изпълняваше поръчки и помагаше на хората да си пишат отчетите. След пет години още беше там. И на шестата година още беше там, докато един от Стражите не дойде по-рано една сутрин и не го намери да лежи на пода…

И се оказа, че никой, ама съвсем никой, не знае къде е живял той, нито дали изобщо е имало госпожа Кепъл. Бяха събрали пари помежду си, за да го погребат, спомни си Ваймс. И на погребението имаше само стражи…

Като се замислеше, на погребенията на стражите винаги идваха само стражи.

Естествено, сега не беше така. Сержант Колън беше щастливо женен от години, може би защото той и жена му така бяха подредили работното си време, че се срещаха само случайно, обикновено на вратата. Но тя му оставяше прилично ядене в печката и явно там имаше нещо. Имаха си и внуци даже, така че, очевидно, имало е и мигове, когато им е било невъзможно да не се срещнат. Младият Керът трябваше да отбутва младите жени със сопа. А Ефрейтор Нобс… е, той сигурно си правеше собствени планове. Разправяха, че имал тяло на двайсет и пет годишен младеж, макар че никой не знаеше къде го крие.

Работата беше там, че всеки си имаше някого, та макар и в случая с Ноби това май да беше против желанието на другата страна.

Така че, Капитан Ваймс, за какво всъщност става въпрос? Грижа ли те е за нея? За любовта не се тревожи много-много, това е опасна дума за прехвърлилите четиридесетте. Или да не би просто да те е страх да не се превърнеш в някой старец, който ще умре, както винаги е живял, и ще бъде погребан от съжаление от група младоци, които никога не са знаели нищо за теб, освен, че си една стара пръдня, дето вечно се е навъртала наоколо и са я изпращали тук-там да донесе кафето и горещи фигини, и на когото са се присмивали зад гърба?

Беше се надявал да избегне това. И сега Съдбата му поднасяше приказка.

Разбира се, беше му известно от по-рано, че е богата. Но не беше очаквал да го привикат в офиса на господин Мокомби.

Господин Мокомби беше адвокат на фамилията Рамкин от много отдавна. От векове, всъщност. Той беше вампир.

Ваймс не обичаше вампири. Джуджетата бяха хрисими малки копеленца, когато бяха трезви, дори и троловете не бяха лоши, ако ги държеше човек пред погледа си. Но от всички неумрели вратът почваше да го сърби. Живей и остави и другите да живеят беше много хубав принцип, но точно в това се състоеше проблемът, ако човек се замислеше логично…

Господин Мокомби беше мършав, като костенурка и много блед. Отне му цял куп време, докато стигне до същината на нещата, и когато това стана, Ваймс се прикова към стола.

— Колко?

— Ъхъ… Струва ми се, че не греша — имението, включително и стопанствата, районите на градско разрастване, както и малкият район от нереално недвижимо имущество в близост до Университета, се изчисляват общо на приблизително… седем милиона долара на година. Да. Седем милиона по сегашна оценка, бих казал.

— И всичкото е мое?

— От часа на женитбата ви с Лейди Сибил. Макар че с това писмо тя ме инструктира да ви бъде даден достъп до всичките й сметки още от този момент.

Бисерните мъртви очи наблюдаваха внимателно Ваймс.

— Лейди Сибил — добави вампирът — притежава приблизително една десета от Анкх, обширни владения в Морпорк, плюс, разбира се, значителни земеделски земи в…

— Но… но… те ще бъдат наши общи…

— Лейди Сибил е много точна. Тя юридически прехвърля цялото си имущество на ваше име като неин съпруг. Тя има един вид… старомоден подход.

Той подаде един сгънат лист хартия през масата. Ваймс го взе, разгъна го и се облещи.

— Ако се споминете преди нея, разбира се — продължаваше напевно господин Мокомби, — то ще стане отново нейно по силата на общото владение, след женитба. Или на плода на вашия съюз, разбира се.

Ваймс не обели нито дума за този пункт. Само усети как ченето му увисва и малки късчета от мозъка му се спояват.

— Лейди Сибил — говореше адвокатът, а думите му идваха от много далеч, — макар и да не е вече така млада, е прекрасна, здрава жена и няма никаква причина да не…

Ваймс изкара останалата част от разговора на автопилот.

Не можеше да мисли за това сега. Щом се опиташе, мислите му се изплъзваха. И както ставаше винаги, когато светът му дойдеше в повече, те се измъкнаха другаде.

Той отвори най-долното чекмедже на писалището си и се втренчи в лъскавата бутилка на Най-Изтънченото Уиски на Беърхагър. Не беше сигурен как се бе озовала там. Но по някакъв начин, той никога не се реши да я изхвърли.

Почни го пак и даже няма да видиш пенсиониране. Придържай се към пурите.

Той затвори чекмеджето и се облегна назад, като измъкна наполовина изпушена пура от джоба си.

Може би тъй или иначе стражите не бяха толкова добри сега. Политика. Ха! Стражи като стария Кепъл биха се обърнали в гроба, ако знаеха, че Стражата е взела и…

И светът експлодира.

Прозорецът влетя навътре, поръсвайки стената зад писалището на Ваймс със стъклени парченца, и поряза едното му ухо.

Той се хвърли на пода и се сви под писалището.

Така, чашата преля! Този път алхимиците бяха вдигнали Сградата на Гилдията си за последно, ако питаха Ваймс…

Но когато надникна през рамката на прозореца, той видя, оттатък през реката, как струйка прах се издига над Гилдията на Убийците…

 

 

Останалата част от Стражата доприпка по Филигранната Улица, точно когато Ваймс стигна входа на Гилдията. Двама облечени в черно Убийци препречиха пътя му учтиво, но въпреки всичко подсказвайки му, че неучтивостта е възможно развитие на събитията. Зад портата се чуваха забързани стъпки.

— Виждате ли тази значка? Виждате ли я? — попита Ваймс.

— Все пак това е собственост на Гилдията — напомни един Убиец.

— Пусни ни да влезем, в името на закона! — изрева Ваймс.

Убиецът нервно се усмихна срещу него.

— Законът гласи, че законът на Гилдията важи зад оградата на Гилдията.

Ваймс го изгледа кръвнишки. Но беше вярно. Законите на града, такива, каквито бяха, спираха пред прага на Гилдиите. Те си имаха свои собствени закони. Гилдията притежаваше…

Той спря.

Зад него Волнонаемен Полицай Ангуа се пресегна и вдигна късче стъкло.

После тя разбута отломките с крак.

И тогава погледът й срещна очите на едно малко, неописуемо помиярче, което внимателно я наблюдаваше изпод каруца. Всъщност, неописуемо не беше най-точната дума. Много лесно беше да се опише. Приличаше на зловоние с мокър нос.

— Бау, бау — рече кучето отегчено. — Бау, бау, бау и грргх, грргх.

И изприпка до входа на някаква уличка. Ангуа се озърна и го последва. Останалата част от отряда се бяха събрали около Ваймс, който много се беше смълчал.

— Доведете ми Шефа на Убийците — каза той. — Веднага!

Младият Убиец се опита да се подсмихне.

— Ха! Мен униформата ви не може да ме уплаши.

Ваймс погледна към очукания си нагръдник и към износената си ризница.

— Прав си. Това не е страховита униформа. Съжалявам. Напред, Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Детритус.

Убиецът внезапно осъзна, че са му запречили слънцето.

— Но тези, ще се съгласиш, струва ми се — каза Ваймс някъде иззад затъмнението, — са страховити униформи.

Убиецът кимна бавно. Не беше си мечтал за това. Обикновено пред Гилдията никога нямаше стражи. Какъв би бил смисълът? Той имаше, скрити из изискано ушитите му черни дрехи, поне осемнайсет средства за убиване на хора, но започваше да осъзнава, че Волнонаемен Полицай Детритус има само по едно в края на всяка от ръцете си. По-подръка, както се оказваше.

— Аз ще, ъ-ъ… ще ида да доведа Шефа, тогава, а? — попита той.

Керът се наведе към лицето му.

— Благодаря за съдействието — сериозно каза той.

 

 

Ангуа гледаше кучето. То гледаше нея.

Тя приклекна, щом животинчето седна и яростно се зачеса по ухото.

Като се огледа внимателно, за да се увери, че никой не може да ги види, тя излая въпрос.

— Не фе притефнявай — каза кучето.

— Ти можеш да говориш?

— Хм. За това не се изисква кой знае колко интелигентност. А и не се изисква кой знае колко интелигентност, за да се забележи ти каква си.

Ангуа се паникьоса.

— От миризмата е, момиче. Нищо ли не си научила? Подуших те от цяла миля разстояние. Рекох си, о-хооо, какво ли прави една от тях в Стражата, а?

Тя диво размаха пръст.

— Само да кажеш на някого!…

Кучето придоби по-наранен вид от нормално.

— И без това никой няма да ме чуе.

— Защо не?

— ’Щото всички знаят, че кучетата не могат да говорят. Чуват ме, нали разбираш, ама освен ако нещата не са се закучили съвсем, просто си мислят, че сами си говорят. — Въздъхна. — Повярвай ми. Знам за какво говоря. Чел съм книги. Е… дъвкал съм книги. — То отново се почеса по ухото. — Струва ми се, че можем да сме си от полза…

— По какъв начин?

— Ами можеш да ми намериш някой бифтек. Прави чудеса с паметта ми, това бифтека. Прочиства я.

Ангуа се намръщи.

— Хората не обичат думата „изнудване“.

— Това не е единствената дума, която не обичат — отвърна кучето. — Вземи мен, например. Аз имам хронична интелигентност. Това от каква полза е за едно куче? Да съм си я искал? Не и аз. Аз просто си намирам едно топло местенце за през нощта във Високо Енергийната Магическа Сграда на Университета, на мен никой не ми беше казал за всичката онази шибана магия, дето се просмуква непрекъснато навън, и какво после — отварям си очите, главата ми започва да се пени като цяла доза соли, ох-ох, мисля си аз, ето, пак се почна, здравей, абстрактно концептуализиране, ето ни, интелектуално развитие… От каква шибана полза ми е това на мен? Последният път, когато се случи, се оказа, че спасявам света от ужасни как-им-се-викаше от Подземните Измерения, а някой да ми каза едно „мерси“ поне? К’во Добро Кученце, Да му Дадем ли Кокалче? Ха-ха. — То вдигна протрита лапа. — Казвам се Гаспод. Нещо подобно ми се случва почти всяка седмица. Като изключим това, аз съм си просто едно куче.

Ангуа се предаде. Тя хвана проядения крайник и го раздруса.

— Казвам се Ангуа. Знаеш какво съм.

— Вече забравих.

 

 

Капитан Ваймс гледаше отломките, разпръснати из двора, през някаква дупка на една от стаите на приземния етаж. Всички прозорци наоколо бяха изпочупени, а по земята имаше много стъкла. От огледала. Разбира се, убийците бяха пословично суетни, но огледалата трябваше да са по стаите, нали така? Човек не би очаквал много стъкло навън. Стъклото се чупеше, то не експлодираше.

Той видя как Волнонаемен Полицай Къди се наведе и вдигна два скрипеца, закачени за парче въже, прогорено в единия край.

В останките лежеше правоъгълна карта.

Космите по ръката на Ваймс настръхнаха.

Подуши воня във въздуха.

Ваймс би бил първият, който да си признае, че не е добър полицай, но по-вероятно биха му спестили усилието, защото много други хора с радост биха свършили това вместо него. Определено у него имаше някаква упорита кръвожадност, която разстройваше важните хора, а всеки, който разстройва важните хора, автоматически не може да е добър полицай. Но си беше развил инстинкти. Човек не би могъл да прекара цял живот на улицата и да ги няма. По същия начин, по който цялата джунгла незабележимо се променя при далечното приближаване на ловеца, така настъпи промяна и в усещането за града.

Нещо ставаше тук, нещо нередно, а той не можеше да разбере какво точно. Тръгна да се пресяга надолу…

— Какво означава това?

Ваймс се изправи. Не се обърна.

— Сержант Колън, искам да се върнеш в Наблюдателницата заедно с Ноби и Детритус — каза той. — Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Къди, вие оставате с мен.

— Да, шефе! — отвърна Сержант Колън, като тропна силно с крак, енергично се изпъна и отдаде чест, за да подразни Убийците. Ваймс оцени това.

Чак тогава се обърна.

— Ах, доктор Крусис.

Шефът на Убийците беше побелял от гняв, което контрастираше хубаво с абсолютното черно на дрехите му.

— Никой не ви е викал! Какво ви дава право да идвате тук, господин полицай? Да се разхождате наоколо, все едно това място ви принадлежи?

Ваймс помълча, а сърцето му пееше. Наслаждаваше се на момента. Искаше му се да вземе този миг и да го притисне внимателно в някоя дебела книга, че когато остарее, да си го вади понякога и да си го припомня.

Бръкна в нагръдника си и извади писмото на адвоката.

— Е, ако искате най-основната причина, то е, защото май наистина ми принадлежи.

Хората могат да бъдат определени по нещата, които мразят. Съществуваха доста неща, които Капитан Ваймс мразеше. Убийците бяха почти начело на списъка, веднага след кралете и неумрелите.

Трябваше да признае, обаче, че доктор Крусис много бързо се съвзе. Не избухна, когато прочете писмото, нито тръгна да спори, нито заяви, че е фалшификация. Той просто го сгъна, подаде го обратно и каза студено:

— Разбирам. Имате правото на владение, най-малко.

— Точно така. Бихте ли ми казали какво става тук, моля?

Усещаше как останалите старши Убийци влизат в двора през една дупка в стената. Много внимателно гледаха към отломките.

Доктор Крусис се поколеба за миг.

— Фойерверки.

 

 

— Стана това — каза Гаспод, — че някой сложил дракон в една кутия точно досами стената в двора, така, и после отишли и се скрили зад една от статуите и дръпнали връвта, а в следващия миг — бум!

— Бум?

— Точно така. После нашето приятелче скача в дупката за няколко секунди, тъй, пак излиза, притичва през двора, а на следващата минута навсякъде е пълно с Убийци и той е сред тях. И какво толкова? Още един в черно. Никой не забелязва, нали разбираш?

— Искаш да кажеш, че той още е там?

— Откъде да знам? Качулки и наметала, всички в черно…

— И как така можа да видиш всичко?

— О, аз винаги отскачам до Гилдията на Убийците в сряда вечер. Сервират грил, нали разбираш? — Гаспод въздъхна при вида на неразбиращото й изражение. — Готвачът винаги приготвя разни неща на грил в сряда вечер. Никой не си яде черния пудинг. Така че, то се мотае из кухнята, ясно, бау, бау, дайте ми, моля, дайте, я да видим едно добро момче, виж го ти, малкото му копеленце, гледа сякаш разбира всяка дума, дето я казвам, я да видим какво имаме тук за едно добро кученце…

Един миг изглеждаше смутен.

— Гордостта е нещо страхотно, но наденичката си е наденичка — каза той.