Тери Пратчет
Въоръжени мъже (21)

Тунелите блестяха от миризми, най-вече парливото жълто и земното оранжево на древната канализация. И почти нямаше въздушни течения, за да обезпокояват нещата. Линията, която беше Крусис, се промъкна през тежкия въздух. Остана и миризмата на исчезналото, жива като рана.

Подуших исчезналото в Гилдията, помисли си тя, точно след като Крусис мина покрай мен. И Гаспод каза, че в това нямало нищо особено, защото исчезналото си е било в Гилдията… но то не беше гръмнало в Гилдията. Подуших го, защото някой от хората там беше стрелял с нещото.

Тя зашляпа през водата в голямата пещера и ги видя, с носа си, и тримата — неясната фигура, която миришеше на Ваймс, падащата фигура, която беше Керът, завиващата фигура с исчезналото…

И тогава тя престана да мисли с главата си, остави се тялото й да вземе връх. Вълчите мускули я повлякоха напред и нагоре в скок, водни капчици се разлетяха от гривата й, а очите й — фиксирани върху врата на Крусис.

Исчезналото гръмна четири пъти. Не пропусна нито веднъж.

Тя тежко удари мъжа, като го събори назад.

Ваймс се изправи в експлозия от пръски.

— Шест изстрела! Това са шест изстрела, кучи сине! Сега те пипнах!

Крусис се обърна, докато Ваймс газеше към него и се спусна към един тунел, като вдигна още пръски.

Ваймс грабна арбалета от Керът, прицели се отчаяно и дръпна спусъка. Нищо не се случи.

— Керът! Идиот такъв! Ти не си запънал проклетото нещо!

Ваймс се обърна.

— Хайде, човече! Не можем да го оставим да избяга!

— Това е Ангуа, капитане.

— Какво?

— Тя е мъртва!

— Керът! Слушай. Можеш ли да намериш изхода от тази гадост? Не! Идвай с мен!

— Аз… не мога да я оставя тук. Аз…

— Ефрейтор Керът! Последвай ме!

Ваймс полупобягна, полузаджапа през надигащата се вода към тунела, който бе погълнал Крусис. Беше нагоре по наклон; той усещаше как водата спада, докато тича.

Никога не оставяй време на жертвата да си почине. Беше научил това от първия си ден в Стражата. Ако трябва да преследваш, тогава не се отказвай. Дай време на преследвания да спре и да помисли, ще свиеш на ъгъла и ще откриеш някой чувал, пълен с пясък, да лети срещу теб.

Стените и таванът се спускаха.

Тук имаше други тунели. Керът се беше оказал прав. Стотици хора трябва да бяха работили с години, за да построят всичко. Това, върху което беше построен Анкх-Морпорк, беше пак Анкх-Морпорк.

Ваймс спря.

Не се чуваше плискане, а отвори на тунели зееха навсякъде наоколо.

После просветна нагоре по един страничен тунел.

Ваймс се покатери натам и видя чифт крака на сноп светлина от един отворен капак на тавана.

Той се хвърли към тях и улови един ботуш, тъкмо когато той изчезваше в стаята отгоре. Ботушът го ритна, а той чу как Крусис падна на пода.

Ваймс сграбчи края на люка и се промуши през него.

Това не беше тунел. Приличаше на мазе. Той се плъзна върху кал и се удари о стена, хлъзгава от мръсотия. Върху какво е бил построен Анкх-Морпорк? Така…

Крусис беше само на няколко крачки, катереше се и се плъзгаше по едно стълбище. Някога горе е имало врата, но тя отдавна беше изгнила.

Имаше още стъпала и още стаи. Огън и наводнение, наводнение и ново строителство. Стаите се бяха превръщали в мазета, мазетата бяха ставали основи. Това не беше елегантно преследване; двамата мъже се плъзгаха и падаха, катереха се отново, пробиваха си път през висящите завеси от мръсотия. Крусис беше оставил свещи тук-там. Те хвърляха точно толкова светлина, че да накарат Ваймс да съжалява, че ги има.

И после под краката им се появи сух камък — не беше врата, а дупка, избита през стена. И имаше варели, някой и друг стол, старинни неща, които са били заключени и забравени.

Крусис лежеше на няколко стъпки оттам, останал без дъх, и набиваше нов пълнител в исчезналото. Ваймс успя да се привдигне на ръце и колене, после пое жадно дъх. В стената наблизо беше вклинена свещ.

— Хванах… те — задъха се той.

Крусис се опита да стане, все още стиснал здраво исчезналото.

— Твърде си… стар… да избягаш — успя да каже Ваймс.

Крусис успя да се изправи, после залитна. Ваймс помисли върху това. „Аз съм твърде стар да бягам“, добави той и скочи.

Двамата мъже се изтърколиха в праха, изчезналото между тях. Много по-късно на Ваймс му хрумна, че последното нещо, което човек със здрав разум би направил, е да се бие с Убиец. Те имаха скрити оръжия навсякъде. Но Крусис нямаше намерение да пусне исчезналото. Държеше го неумолимо в две ръце, като се опитваше да удари Ваймс с цевта или с приклада.

Много любопитно, но Убийците почти не учеха ръкопашен бой. По принцип те бяха много добри във въоръжен бой, да не дава бог! Изисканите господа носеха оръжие, само долните класи използваха ръцете си.

— Хванах те — задъха се Ваймс. — Арестуван си. Стой арестуван, ясно?

Но Крусис не искаше да пусне. Ваймс пък не смееше да пусне — исчезналото щеше да бъде измъкнато от хватката му. Дърпаха го назад-напред помежду си в отчаяно, сумтящо съсредоточение.

Исчезналото избухна.

Появи се език от червен пламък, миризма на фойерверки и дрънчащ шум от три стени. Нещо удари Ваймс по шлема и издрънча към тавана.

Ваймс се вгледа в изкривените черти на Крусис. После той наведе глава и силно дръпна исчезналото.

Убиецът изпищя и го пусна, стиснал носа си. Ваймс се претърколи назад, с исчезналото в двете му ръце.

То мръдна. Внезапно прикладът беше на рамото му, а пръстът му на спусъка.

Ти си мой.

Той не ни е нужен повече.

Шокът от гласа беше толкова голям, че той извика.

По-късно Ваймс се кълнеше, че не е дръпнал спусъка. Той се мръдна по свое собствено желание, като дръпна пръста му със себе си. Исчезналото се блъсна в рамото му и една шестинчова дупка се появи в стената до главата на Убиеца, като го опръска с мазилка.

Ваймс смътно си даваше сметка през червената мъгла, която се вдигаше пред погледа му, как Крусис се довлече до една врата и залитна през нея, затръшвайки я след себе си.

Всичко, което ти мразиш, всичко, което не е добро — аз мога да го оправя.

Ваймс стигна до вратата, после пробва дръжката. Беше заключена.

Той вдигна исчезналото, без да мисли, и се остави спусъкът да дръпне отново пръста му. Голяма част от вратата и рамката се превърнаха в една обрамчена с трески дупка.

Ваймс отстрани с крак останалата част от нея и последва исчезналото.

Намираше се в коридор. Една дузина млади мъже го гледаха удивено от полуотворени врати. Всички носеха черно.

Той беше в Гилдията на Убийците.

Един стажант-Убиец погледна към Ваймс през ноздри.

— Ти кой си, за бога?

Исчезналото се завъртя срещу него. Ваймс успя да дръпне цевта нагоре, точно когато то гръмна, и изстрелът отнесе по-голямата част от тавана.

— Законът, вие кучи синове такива! — изкрещя той.

Те се облещиха срещу него.

Застреляй ги всичките. Прочисти света.

— Млъквай!

Ваймс, едно кръвясало, покрито в прах, стичащо кал и слуз от себе си нещо, изникнало от земята, изгледа свирепо треперещия студент.

— Къде отиде Крусис?

Мъглата се кълбеше около главата му. Ръката му изскърца от усилието да не стреля.

Младият мъж размаха припряно пръст към някакво стълбище. Беше стоял много наблизо, когато исчезналото стреля. Прах от мазилка го покриваше като дяволски пърхот.

Исчезналото отново се втурна, като помъкна Ваймс покрай момчетата и нагоре по стълбите, където още се виждаше следа от черна кал. Там имаше друг коридор. Врати се отваряха. Врати се затваряха отново, след като исчезналото стреля отново, разбивайки полюлей.

Коридорът свърши на широка площадка на върха на доста по-внушително стълбище и срещу голяма дъбова врата.

Ваймс простреля ключалката, ритна вратата и после доста дълго се бори с исчезналото, за да го наведе. Една стрела от арбалет изсвистя над главата му и удари някого далече в дъното на коридора.

Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!

Крусис стоеше до бюрото си, като трескаво се опитваше да пъхне нова стрела…

Ваймс се опита да смълчи пеенето в ушите си.

Но… защо не? Защо да не стреля? Кой беше този човек? Винаги беше искал да направи града по-чисто място и защо да не започне оттук. И тогава хората щяха да открият какъв е законът…

Прочисти света.

Пладне започна.

Пукнатата бронзова камбана в Гилдията на Учителите започна да бие и имаше дванайсетия час само за себе си за поне седем удара, преди часовникът от Гилдията на Пекарите с бързо темпо да я догони.

Крусис се изправи, после започна да се промъква към заслона на една от каменните колони.

— Не можеш да ме застреляш — каза той, наблюдавайки исчезналото. — Знам закона. Както и ти. Ти си страж. Не можеш хладнокръвно да ме застреляш.

Ваймс примижа над цевта.

Щеше да е толкова лесно. Спусъкът натягаше пръста му.

Трета камбана започна да бие.

— Не можеш просто да ме убиеш. Такъв е законът. А ти си страж — повтори доктор Крусис. Той облиза изсъхналите си устни.

Цевта се наклони малко. Крусис почти си отдъхна.

— Да. Аз съм страж.

Цевта се вдигна отново, насочена към челото на Крусис.

— Но когато камбаните спрат — каза Ваймс тихо, — аз повече няма да съм страж.

Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!

Ваймс намести приклада под мишницата си, така че едната му ръка беше свободна.

— Ще го направим по правилата. По правилата. Трябва да го направим по правилата.

Без да поглежда надолу, той дръпна значката от остатъците от сакото си. Дори и през калта, тя все още блестеше. Винаги я беше държал излъскана. Щом я завъртя веднъж-дваж като монета, медта улови светлината.

Крусис я гледаше като котка.

Камбаните отслабваха. Повечето от кулите бяха спрели. Сега се носеше само шумът от гонга на Храма на Малките Богове, както и камбаните от Гилдията на Убийците, които винаги модно закъсняваха.

Гонгът спря.

Доктор Крусис остави арбалета, елегантно и педантично, на бюрото до себе си.

— Ето! Оставих го!

— А… Но искам да съм сигурен, че няма да го вземеш отново.

Черната камбана от Гилдията на Убийците заби пътя си към пладнето.

И спря.

Тишината се затръшна като гръм.

Малкият метален звън, когато значката на Ваймс тупна на пода, я изпълни от край до край.

Той вдигна исчезналото и леко остави напрежението да се отпусне от ръката му.

Заби камбана.

Беше тенекиена, весела, лека мелодийка, едва чута изобщо, с изключение на тази дупка тишина…

Бим, бам, бам, бом…

… но много по-точна от пясъчни часовници, водни часовници и стенни часовници.

— Остави исчезналото, капитане — каза Керът, като бавно се изкачваше по стълбите.

Той държеше сабята си в едната ръка, а часовникът за подарък в другата.

… бам, бам, бам, бим…

Ваймс не помръдна.

— Остави го. Остави го веднага, капитане.

— Мога да изчакам още една камбана — каза Ваймс.

… бам, бам…

— Не мога да те оставя да направиш това, капитане. Ще бъде убийство.

… бум, бам…

— Ти ли ще ме спреш?

— Да.

… бам… бам…

Ваймс леко обърна глава.

— Той уби Ангуа. Това нищо ли не означава за теб?

… бам… бам… бам… бам…

Керът кимна.

— Да. Но лично не е същото като важно.

Ваймс погледна по продължение на ръката си. Лицето на доктор Крусис, устата, отворена от ужас, беше в центъра на цевта.

… бам… бам… бам… бам… бам…

— Капитан Ваймс?

… бам.

— Капитане? Значка 177, капитане. Никога не е имала нещо повече от мръсотия по нея.

Блъскащият дух на исчезналото, който се вливаше по ръцете на Ваймс, срещна армиите на чистата твърдоглава същност на Ваймс, надигнала се в другата посока.

— На твое място бих го свалил, капитане. Нямаш нужда от него — каза Керът, като че говореше на дете.

Ваймс се вгледа в нещото в ръцете си. Пищенето сега беше притъпено.

— Свали го, Страж! Това е заповед!

Исчезналото издрънча на пода. Ваймс отдаде чест и тогава осъзна какво прави. Той примига срещу Керът.

— Лично не е същото като важно?

— Слушай — каза Крусис, — съжалявам за… момичето, това беше нещастен случай, но аз само исках… Има доказателство! Има…

Крусис почти не обръщаше никакво внимание на стражите. Той измъкна една кожена чанта от масата и я размаха към тях.

— Тук е! Всичкото, Сир! Доказателство! Едуард беше глупав, той си мислеше, че всичко опира до корони и церемонии, той и представа си нямаше какво е открил! И тогава, снощи, беше така сякаш…

— Не ме интересува — промълви Ваймс.

— Градът има нужда от крал!

— Той няма нужда от убийци — каза Керът.

— Но…

И тогава Крусис се хвърли към исчезналото и го сграбчи.

В един миг Ваймс се опитваше да събере отново мислите си, а в следващия те бягаха в далечните краища на съзнанието му. Той гледаше в устата на исчезналото. То му се хилеше.

Крусис се отпусна до колоната, но исчезналото остана неподвижно, насочило се срещу Ваймс.

— Всичко е там, Сир — каза Убиецът. — Всичко е записано. Цялото нещо. Белези по рождение и пророчества, и генеалогия и всичко. Дори и сабята ти. Това е сабята!

— Наистина ли? — промълви Керът. — Мога ли да видя?

Керът свали сабята, за ужас на Ваймс се приближи до масата и дръпна свитъка документи от чантата. Крусис кимна одобрително, сякаш награждаваше добро момче.

Керът прочете страница, после обърна на следващата.

— Това е интересно.

— Точно така. Но сега трябва да отстраним този досаден полицай.

Ваймс усети как вижда целия път по цевта, чак до малкия метален куршум, който скоро щеше да се стрелне към него…

— Срамота — каза Крусис, — само ако ти имаше…

Керът излезе пред исчезналото. Движението на ръката му дори не се видя. Почти не се чу звук.

Моли се никога да не се изпречиш пред добър човек, помисли си Ваймс. Ще те убие без дори и дума.

Крусис погледна надолу. По ризата му имаше кръв. Той вдигна ръка към дръжката на сабята, щръкнала от гърдите му, после се взря в очите на Керът.

— Но защо? Ти можеше да бъдеш…

И умря. Исчсзналото падна от ръцете му и гръмна на пода.

Настъпи тишина.

Ваймс се облегна на масата и се помъчи да си върне дъха.

— По дяволите… неговата… кожа.

— Сър?

— Той… той те нарече Сир. Какво искаше да каже с това…

— Закъсня, капитане — каза Керът.

— Закъснял съм? Закъснял съм? Какво искаш да кажеш?

Ваймс се помъчи да попречи на мозъка си да се раздели с действителността.

— Трябваше да си се оженил… — Керът погледна часовника, после го затвори и го подаде на Ваймс. — … преди две минути.

— Да, да. Но той те нарече Сир, чух го…

— Само номер на ехото, предполагам, господин Ваймс.

Една мисъл си проби път през вниманието на Ваймс. Сабята на Керът беше дълга няколко стъпки. Беше я забил в Крусис до дръжката. Но Убиецът бе стоял с гръб към…

Ваймс погледна към колоната. Беше от гранит и дебела една стъпка. Нямаше пропукване. Само една дупка с формата на острие и отпред, и отзад.

— Керът… — започна той.

— Изглеждате ужасно, сър. Трябва да ви поизчистим.

Керът дръпна кожената чанта към себе си и я преметна през рамо.

— Керът…

— Сър?

— Заповядвам ти да дадеш…

— Не, сър. Не можете да ми заповядате. Защото сега вече сте, без да искам да ви обидя, цивилен. Това е нов живот.

— Цивилен?

Ваймс разтърка чело. Сега всичко се блъскаше в мозъка му — исчезналото, клоаките, Керът и фактът, че действаше на чист адреналин, който много скоро си представя сметката и не ти отпуска кредити. Той се отпусна.

— Но това е моят живот. Керът! Това ми е работата.

— Гореща вана и нещо за пийване, сър. От това имаш нужда. Ще ти е от огромна полза. Да вървим.

Погледът на Ваймс обгърна падналото тяло на Крусис, после исчезналото. Той отиде да го вдигне, после се спря тъкмо навреме.

Даже и магьосниците нямаха нещо такова. Едно избухване на жезъл и те трябваше да бягат и да залягат.

Нищо чудно, че никой не го беше унищожил. Не можеше да се унищожи нещо толкова съвършено. То извикваше нещо дълбоко в душата. Хвани го в ръка и ти притежаваш силата. Повече сила от който и да е лък или копие — те просто събираха силата на собствените ти мускули, като се замислеше човек. Но исчезналото ти даваше сила отвън. Не ти използваше него, а то използваше теб. Крусис вероятно е бил добър човек. Той вероятно много любезно е изслушал Едуард, после с взел изчезналото, то е овладяло и него.

— Капитан Ваймс? Мисля, че най-добре да изнесем това оттук — каза Керът, като посегна надолу.

— Каквото и да правиш, не го докосвай! — предупреди Ваймс.

— Защо не? Това е само едно устройство.

Керът вдигна исчезналото за цевта, разгледа го един миг и после го разби в стената. Парчета метал се разхвърчаха в кръг наоколо.

— Единствено по рода си — каза той. — Да си единствено по рода си винаги е много специално, казваше баща ми. Да тръгваме.

Той отвори вратата.

Той затвори вратата.

— Под стълбището има около стотина Убийци.

— Колко стрели имаш за лъка си? — попита Ваймс. Той още се беше втренчил в обезобразеното оръжие.

— Една.

— Тогава е хубаво, че поне няма да имаш никакъв шанс да презареждаш отново.

На вратата се почука учтиво.

Керът погледна към Ваймс, който сви рамене, и отвори вратата.

Беше Дауни. Той вдигна празна ръка.

— Можете да свалите оръжието. Уверявам ви, че няма да ви е необходимо. Къде е Доктор Крусис?

Керът посочи.

— Ах! — Той вдигна поглед към двамата Стражи.

— Бихте ли оставили тялото му на нас, ако обичате? Ние ще го погребем в нашата гробница.

Ваймс посочи към тялото.

— Той уби…

— А сега е мъртъв. И трябва да ви помоля да напуснете.

Дауни отвори вратата. Убийци бяха наредени отстрани по широкото стълбище. Не се виждаше никакво оръжие. Но при Убийците нямаше нужда от това.

На дъното лежеше тялото на Ангуа. Стражите бавно слязоха долу, после Керът коленичи и го вдигна.

Той кимна към Дауни.

— Скоро ще изпратим някой да прибере тялото на доктор Крусис.

— Но аз си мислех, че сме се разбрали, че…

— Не. Трябва да се види, че той е мъртъв. Нещата трябва да се виждат. Нещата не трябва да стават на тъмно или зад затворени врати.

— Опасявам се, че не мога да отстъпя пред молбата ви — твърдо каза Убиецът.

— Това не беше молба, сър.

Десетки Убийци ги гледаха, докато минаваха през вътрешния двор.

Черните порти бяха затворени.

Никой като че нямаше намерение да ги отвори.

— Съгласен съм с теб, но може би трябваше да го кажеш по друг начин — каза Ваймс. — Те изобщо не изглеждат щастливи…

Вратите се разбиха. Една дълга шест стъпки желязна стрела подмина Керът и Ваймс и отстрани голяма част от стената в отсрещния край на двора.

Два удара отстраниха остатъка от портите и Детритус прекрачи вътре. Той огледа събраните Убийци, а в очите му светеше червен огън. И изръмжа.

По-умните Убийци ги осени мисълта, че във въоръжението им няма нищо, което би могло да убие трол. Те имаха чудесни малки ками, но се нуждаеха от тежки ковашки чукове. Имаха къси копия, намазани с изтънчени отрови, нито една от които не действаше върху трол. Никой от тях никога не беше си и помислял, че троловете са достатъчно важни, че да биват убивани по поръчка. Внезапно Детритус се оказа много важен. В едната му ръка беше брадвата на Къди, а в другата — могъщият му арбалет.

Някои от по-умните Убийци се обърнаха и си плюха на петите. Други не бяха толкова досетливи. Няколко стрели рикошираха от Детритус. Притежателите им видяха лицето му, когато той се обърна към тях, и пуснаха лъковете си.

Детритус вдигна бухалката си.

— Действащ Полицай Детритус!

Думите прокънтяха в двора.

— Действащ Полицай Детритус! Мир-рно!

Детритус много бавно вдигна ръка.

Дрън.

— Чуй ме, Действащ Полицай Детритус — каза Керът. — Ако има рай за Стражите, и в името на всички богове, надявам се, че има, то Действащ Полицай Къди е там, пиян като дива маймуна, с плъх в едната ръка и халба от най-доброто на Беърхагър в другата, и точно сега е вдигнал поглед към нас^[1] и казва: моят приятел Действащ Полицай Детритус няма да забрави, че е Страж. Не и Детритус.

Последва дълъг, опасен миг, чу се още едно „дрън“.

— Благодаря ти. Действаш Полицай. Ти ще ескортираш господин Ваймс до Университета. — Керът огледа Убийците наоколо. — Приятен ден, господа. Ние може да се върнем.

Тримата Стражи прекрачиха развалините.

Ваймс не каза нищо, докато напълно не бяха излезли на улицата, и после се обърна към Керът.

— Той защо те нарече…

— Моля да ме извините, ще я занеса обратно в Наблюдателницата.

Ваймс погледна към трупа на Ангуа и усети как влакът на мисълта дерайлира. Някои неща бяха твърде трудни, за да мисли за тях. Искаше един хубав, спокоен час някъде, където да събере всичко. Лично не е същото като важно. Що за човек можеше да мисли така? И го осени мисълта, че докато Анкх в миналото си беше имал своя дял от зли управници или просто лоши управници, още никога не беше попадал под ботуша на добър управник. Това можеше да бъде най-ужасяващата перспектива от всички.

— Сър? — учтиво каза Керът.

— Хм. Ще я погребем при Малките Богове, какво ще кажеш? — предложи Ваймс. — Това е един вид традиция на Стражите…

— Да, сър. Вие вървете с Детритус. С него няма проблеми, когато му давате заповеди. Ако нямате нищо против, мисля, че няма да присъствам на сватбата. Знаете как е…

— Да. Да, разбира се. Хм. Керът? — Ваймс примижа, за да отблъсне подозренията, които крещяха за внимание. — Ние не трябва да съдим твърде строго Крусис. Аз го мразех, кучия му син, като луд, така че искам да съм справедлив с него. Знам какво прави исчезналото на хората. Ние всичките сме еднакви за него. И аз щях да съм същият на неговото място.

— Не, капитане. Ти го остави.

Ваймс се усмихна изнурено.

— Сега ме наричат господин Ваймс.

 

 

Керът се върна в Наблюдателницата и положи тялото на Ангуа върху плочата на импровизираната морга. Трупът вече започваше да се вкочанява.

Той донесе малко вода и почисти козината й колкото можа по-добре.

Това, което направи после, би изненадало, да речем, някой трол или джудже или някой, който не знае за реакцията на човешкото съзнание при стресови ситуации.

Той си написа рапорта. Изми пода на основната стая; бяха си направили разписание на дежурствата, и сега беше негов ред. Изми се. Смени си ризата и превърза раната на рамото си, почисти си бронята, като търка с телена четка и редуващи се парцали, докато най-накрая отново видя лицето си в нея.

Чу, от много далече, Фонделсоновия „Сватбен Марш“, оркестриран за чудовищен орган под акомпанимента на Безразборни Земеделски Звуци. Измъкна половин бутилка ром от това, което Сержант Колън си мислеше, че е сигурното му скривалище, отсипа си съвсем малко, и отпи наздравица с думите: „За господин Ваймс и Лейди Рамкин!“ с ясен, откровен глас, който жестоко би притеснил всеки, който го чуеше.

По вратата се чу дращене. Той пусна Гаспод да влезе. Малкото куче се пъхна под масата, без да каже нищо.

После Керът се качи в стаята си, седна на стола и се загледа навън през прозореца.

Следобедът течеше бавно. Дъждът спря някъде около следобедния чай.

Появиха се светлини, из целия град.

Скоро след това изгря луна.

Вратата се отвори. Ангуа влезе с лека стъпка.

Керът се обърна и се усмихна.

— Не бях сигурен. Но си помислих, ами, не беше ли само сребро, дето може да ги убие? Оставаше ми само да се надявам.

 

 

Беше два дена по-късно. Дъждът беше започнал. Не се изливаше, той се влачеше бавно от сивите облаци, като се стичаше на струйки през калта. Изпълваше Анкх, която още веднъж се процеждаше през подземното си царство. Изливаше се от устата на водоливниците. Удряше се в земята толкова силно, че се появяваше един вид мъгла от рикошетите.

Барабанеше по надгробните плочи в гробището зад Храма на Малките Богове, както и в малката яма, изкопана за Действащ Полицай Къди.

Винаги имаше само стражи на погребенията на стражи, помисли си Ваймс. О, понякога имаше роднини, като Лейди Рамкин и Ръби — приятелката на Детритус, но никога нямаше тълпи. Може би Керът беше прав. Когато човек станеше страж, преставаше да бъде каквото и да е друго.

Макар че днес имаше и други хора, застанали мълчаливо на перилата покрай гробището. Те не бяха на погребението, но го наблюдаваха.

Имаше един малък свещеник, който изнесе общата „попълнете името на починалия тук“ служба, предназначена да е неопределено задоволителна за каквито и богове да я слушаха. После Детритус положи ковчега в гроба, а свещеникът хвърли церемониална шепа върху ковчега, само дето вместо тропането на пръст се чу едно много окончателно „пльос“.

И Керът, за изненада на Ваймс, изнесе реч. Тя отекна над наквасената земя чак до дърветата, от които капеше дъжд. Тя наистина се основаваше на единствения текст, който можеше да се използва в този случай: той беше мой приятел, той беше един от нас, той беше добър полицай.

Той беше добър полицай. Това се казваше на всяко погребение на страж, на което Ваймс бе присъствал. То вероятно щеше да се каже дори и на погребението на Ефрейтор Нобс, макар че всеки щеше да се скръсти пръсти зад гърба си. Това трябваше да се каже.

Ваймс се вгледа в ковчега. И тогава го полази едно странно усещане, толкова коварно, колкото и дъждът, който се процеждаше във врата му. Не беше точно подозрение. Ако останеше достатъчно дълго в главата му, щеше да е подозрение, но точно сега то беше само лек сърбеж на недоверие.

Трябваше да попита. Никога нямаше да спре да мисли за това, ако поне не попиташе.

И докато се отдалечаваха от гроба, той каза:

— Ефрейтор?

— Дасър.

— Значи никой не е намерил исчезналото?

— Не, сър.

— Някой каза, че ти си го държал последен.

— Трябва да съм го оставил някъде. Знаете колко напечено беше всичко.

— Да. О, да. Съвсем сигурен съм, че те видях да изнасяш повечето от него от Гилдията…

— Сигурно, сър.

— Да. Ъ-ъ… Надявам се, че си го сложил някъде на сигурно място, значи. Мислиш ли, ъ-ъ… мислиш ли, че си го оставил на сигурно място?

Зад тях гробарят започна да зарива мократа, лепкава глина на Анкх-Морпорк в дупката.

— Мисля, че така направих, сър. А вие? Както виждам, май никой не го е намерил. Искам да кажа, много скоро ще узнаем, ако някой го е намерил!

— Може би всичко е за добро, Ефрейтор Керът.

— Определено се надявам да е така.

— Той беше добър полицай.

— Да, сър.

Ваймс реши да рискува.

— Ами… стори ми се, докато носехме този малък ковчег… че е малко по-тежък?…

— Наистина ли, сър? Не мога да кажа, че забелязах.

— Но поне му направихме погребение, каквото подобава на джудже.

— О, да. Постарах се за това, сър.