Тери Пратчет
Въоръжени мъже (2)

— Това — каза Ефрейтор Керът, — е Портата по Посока на Центъра. Към целия град. Което е каквото охраняваме.

— От какво? — попита Волнонаемен Полицай Ангуа, последното от новите попълнения.

— О, ами, знаеш. Варварски орди, войнстващи племена, бандитски армии… такива неща.

— Какво? Само ние ли?

— Ние? О, не! — Керът се засмя. — Това би било глупаво, нали? Не, ако видиш нещо подобно, просто биеш звънеца си, колкото можеш по-силно.

— И после какво става?

— Сержант Колън, Ноби и останалите ще се втурнат насам веднага, щом могат.

Волнонаемен Полицай Ангуа огледа мъгливия хоризонт.

Усмихна се.

Керът се изчерви.

Полицай Ангуа беше успяла да отдаде чест от първия път. Още нямаше пълна униформа, не и докато някой не занесеше, ами, да си го кажем направо, един нагръдник на стария Ремит, оръжейния майстор, и не му кажеше да го поразшири наистина доста тук и тук. А и нямаше такъв шлем на света, който да покрие цялата тази маса от пепеляво руса коса. Но, хрумна му на Керът, Полицай Ангуа всъщност нямаше да има нужда от всичко това. Хората щяха да се редят на опашка, за да ги арестува.

— Така, и какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще се отправим обратно към Наблюдателницата, мисля — каза Керът. — Сержант Колън ще чете вечерния рапорт, струва ми се.

Тя се справи и с „отправянето“. Това е специален вид ход, измислен от изнемощелите офицери в мултивселената — леко повдигане на извивката на ходилото, внимателно замахване с крака. Крачка, която може да се следва час след час, улица след улица. Волнонаемен Полицай Детритус нямаше да е подготвен да научи „отправянето“ още известно време или поне докато не престанеше да се строполява всеки път, когато отдадеше чест.

— Сержант Колън… Това беше онзи, дебелият, нали?

— Точно така.

— Защо си има маймунка?

— А! — рече Керът. — Струва ми се, че говориш за Ефрейтор Нобс…

— Човек ли е? Има лице като на загадка от онези, „да се свържат точките“!

— Има много хубава колекция от циреи, горкият човек. Прави си шегички с тях. Само никога не заставай между него и огледало.

Нямаше много хора по улиците. Беше твърде горещо дори и за Анкх-Морпоркско лято. Горещина се излъчваше от всяка повърхност. Реката се влачеше мудно по дъното на коритото си като студент около единайсет часа сутринта. Хората, които нямаха належаща работа навън, се спотайваха по мазетата и излизаха само нощем.

Керът се движеше из напечените улици със собственически вид и с лека патина от честна пот, като от време на време разменяше по някой поздрав. Всички познаваха Керът. Не беше трудно да го разпознаеш. Нямаше друг висок два метра с огненочервена коса. Освен това вървеше така, сякаш градът му принадлежи.

— Кой беше онзи човек с гранитеното лице, когото видях в Наблюдателницата? — попита Ангуа, докато се отправяха към Широката Улица.

— Тролът Детритус. Беше малко нещо престъпник, но сега ухажва Раби и тя казва, че щом той…

— Не, другият. — Ангуа научаваше като мнозина други, че Керът има известен проблем с метафорите. — С лице като… лице като на някой, на когото са му потънали гемиите.

— О, това беше Капитан Ваймс. Но той никога не е имал гемии, струва ми се. Уволнява се в края на седмицата и ще се жени.

— Не ми изглежда много щастлив от това.

— Не зная.

— Мисля, че не харесва новото попълнение.

Другият проблем с Полицай Керът беше, че не можеше да лъже.

— Е, не харесва много троловете. Цял ден дума не можахме да го накараме да каже, когато разбра, че трябва да се рекламираме, за да наберем тролско попълнение. А после пък трябваше да вземем и джудже, иначе щяха да ни създават проблеми. Аз също съм джудже, ама джуджетата тук не го вярват.

— Не думай? — рече Ангуа и го измери с поглед.

— Майка ми ме е осиновила.

— О! Да, ама аз не съм нито трол, нито джудже — сладко каза Ангуа.

— Да, но ти си ж…

Ангуа спря.

— Това ли е? Божичко! Това е Векът на Плодния Плъх, да ти кажа. Боже мили, ама той наистина ли мисли така?

— Той е малко консервативен.

— Консервиран, бих казала…

— Патрицият каза, че трябва да имаме известно представителство и от малцинствата.

— Малцинствата ли!

— Извинявай. Все едно, само още няколко дни му остават…

През улицата се чу трясък. Обърнаха се, когато една фигура изскочи от някаква кръчма и се втурна нагоре по улицата, следвана по петите — поне за няколко стъпки, — от дебел мъж в престилка.

— Стой! Стой! Нелицензиран крадец!

— А! — отрони Керът.

Той пресече пътя, следван от Ангуа, докато дебеланкото не намали ход до леко поклащане.

— ’бро утро, господин Фланъл. Някакъв проблем ли имате?

— Той взе седем долара, а аз тъй и не видях никакво Разрешително за Кражба! — каза господин Фланъл. — К’во ще направите по въпроса? Аз си плащам данъците!

— Всеки момент яростно ще се втурнем да го преследваме — спокойно отвърна Керът, като си изваждаше тетрадката. — Седем долара, нали така?

— Поне четиринайсет.

Господин Фланъл измери Ангуа с поглед. Мъжете рядко пропускаха тази възможност.

— Тя защо има шлем на главата? — попита той.

— Тя е новото попълнение, господин Фланъл.

Ангуа му се усмихна. Той отстъпи назад.

— Но тя е…

— Трябва да се върви в крак с времето, господин Фланъл.

Керът си прибра тетрадката. Господин Фланъл върна мисълта си към работата.

— Между другото, бяха ми осемнайсет доларите, дето ми ги завлече оня — остро каза той.

— O, nil desperandum, господин Фланъл, nil desperandum — весело рече Керът. — Хайде, Полицай Ангуа. Да пристъпим към разследванията си.

Той се отдалечи, докато Фланъл гледаше след тях със зяпнала уста.

— Да не забравите за двайсет и петте ми долара!

— Няма ли да преследваш човека? — попита Ангуа, като подтичваше, за да не изостава.

— Няма смисъл.

Керът свърна в една толкова тясна уличка, че почти не се виждаше. Той тръгна между влажните, обрасли с мъх стени, в дълбоката сянка.

— Интересно нещо. Обзалагам се, не са много хората, които знаят, че може да се стигне до Зефирова Улица от Широката Улица. Питай когото щеш. Ще ти кажат, че не можеш да излезеш от другия край на Ризената Уличка. Но можеш, защото се иска само да се изкачиш по Мормиева Улица, а после да се промъкнеш между тези „лули“ тука и да излезеш на „Борборигмична“, хубави са, нали, много добро желязо, и ето ни на Уилъмска Улица…

Той стигна до края на уличката, спря и се ослуша за миг.

— Какво чакаме? — попита Ангуа.

Чу се тропот от бягащи крака. Керът се облегна на стената, после протегна ръка към Зафирова Улица. Чу се тупване. Ръката на Керът не помръдна нито на косъм. Сигурно беше като да налетиш на греда.

Погледнаха надолу към фигурата в безсъзнание. Сребърни долари се изтъркаляха по паветата.

— О, боже, о, боже, о, боже! — рече Керът. — Горкият стар Н’драве. А беше ми обещал, че ще престане. Е, добре де…

Той вдигна един крак.

— Колко са парите? — попита той.

— Като че са три долара — преброи Ангуа.

— Браво. Точно толкова трябва да са.

— Не, съдържателят каза…

— Хайде. Обратно в Наблюдателницата. Хайде, Н’драве. Днес ти е щастливият ден.

— Защо да му е щастливият ден? — попита Ангуа. — Беше заловен, нали така?

— Да. От нас. От Гилдията на Крадците не го заловиха първи. Те не са толкова мили.

Главата на Н’драве-то подскачаше от паве на паве.

— Свива три долара и после припка право към къщи — въздъхна Керът. — Това е той, Н’драве-то. Най-лошият крадец на света.

— Но ти каза, че Гилдията на Крадците…

— Като постоиш тук известно време, ще разбереш кое как е — отговори Керът. Главата на Н’драве-то издрънча в бордюра. — В края на краищата — добави Керът. — Но всичко сработва. Ще останеш изненадана. Всичко сработва. Де да не беше така. Но е така.

 

 

Докато Н’драве-то леко се разтрисаше от болка по пътя към безопасността в затвора на Стражата, убиваха един клоун.

Той се шляеше по една уличка с увереността на някой, който напълно се е разплатил с Гилдията на Крадците за годината, когато пред него изникна закачулена фигура.

— Бино^[1]?

— О, здравей… ти си Едуард, нали?

Фигурата се поколеба.

— Тъкмо се връщам към Гилдията — каза Бино.

Загърнатата фигура кимна.

— Добре ли си? — попита Бино.

— Съжалявам за т-ова — рече тя. — Но е за доброто на града. Н-ищо лично.

Той пристъпи зад клоуна. Бино усети бодване, и после неговата собствена, лична, вътрешна вселена изгасна.

После той седна.

— Оу! Забол…

Но не беше така.

Едуард д’Ийт се беше надвесил над него с ужасено изражение на лицето.

— Ох!… Не исках да те удрям толкова силно! Просто исках да те отстраня от пътя си!

— Но защо изобщо трябваше да ме удряш?

И после у Бино се прокрадна усещането, че Едуард се взира не точно в него и определено не говори на него.

Той погледна към земята и изпита онова странно чувство, познато само на наскоро споминалите се — ужас от това, което виждаш да лежи пред теб, последван от терзаещия те въпрос: е, кой тогава гледа?

— ЧУК, ЧУК.

Той вдигна очи.

— Кой е там?

— СМЪРТ.

— Коя смърт?

Във въздуха повя хлад. Бино чакаше. Едуард яростно го тупаше по лицето… е, по това, което съвсем доскоро беше лицето му.

— МИСЛЯ СИ… МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО? МАЙ НЕ МИ СЕ УДАВА МНОГО.

— Извинете? — попита Бино.

— С-ъжалявам! — простена Едуард. — Мислех за общото благо!

Бино видя как убиецът го влачи… тоест трупа му.

— Нищо лично, ми вика. Радвам се, че не беше нищо лично. Би ми било неприятно да си мисля, че току-що са ме убили заради нещо лично.

— ПРАВЯ ГО, ЗАЩОТО МИ ПОДСКАЗАХА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЪМ ПО-ЧОВЕЧЕН.

— Искам да кажа, защо? Мислех си, че наистина добре се разбираме. Много е трудно да спечелиш приятели с моята работа. И с твоята работа, предполагам.

— СЪОБЩИ ИМ ГО ПОЛЕКА, ТАКА МИ РАЗПРАВЯХА.

— Един миг си вървиш по пътя, а на следващия си мъртъв. Защо?

— СМЯТАЙ ПО-СКОРО, ЧЕ СИ… ПОСТАВЕН В НЕИЗГОДНО ИЗМЕРЕНИЕ.

Сянката на Бино клоуна се обърна към Смърт.

— За какво говориш?

— ТИ СИ МЪРТЪВ.

— Да. Знам.

Бино се отпусна и престана да разсъждава много-много върху събитията в един все по-неуместен за него свят. Смърт откри, че хората често го правят след първоначалното объркване. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Поне… ако имаха малко късмет.

— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МЕ ПОСЛЕДВАШ…

— Ще има ли пай с яйчен крем? Червени носове? Жонгльорски номера? Дали ще има торбести панталони?

— НЕ.

Бино беше прекарал почти целия си кратък живот като клоун. Той се усмихна мрачно под грима.

— Харесва ми.

 

 

Срещата на Ваймс с Патриция свърши като всички такива срещи — гостът си отиваше със смътното, но натрапчиво подозрение, че току-що е отървал живота си.

Ваймс се помъкна да види бъдещата си невеста. Знаеше къде може да я открие.

Знакът, издраскан върху голямата, двойна порта на Морфична Улица, гласеше: „Тук имъ Дракуни“.

Месинговата гравюра отстрани на портата известяваше: „Анкх-Морпоркска Слънчева Обител за Болни Дракони“.

Един малък, кух и жалък дракон, направен от картон и стиснал кутия за волни пожертвувания, висеше тежко на верига за стената и държеше надписа: „Не Оставяй Пламъка Ми Да Угасне“.

Ето тук Лейди Сибил Рамкин прекарваше по-голямата част от дните си.

Тя, както казваха на Ваймс, беше най-богатата жена в Анкх-Морпорк. Всъщност беше по-богата от всички останали жени в Анкх-Морпорк, взети, ако това беше възможно, заедно.

Това щеше да е странна сватба, говореха хората. Ваймс се отнасяше към превъзхождащите го в социално отношение с едва прикрита ненавист, защото от жените го заболяваше главата, а от мъжете го засърбяваха юмруците. А Сибил Рамкин беше последният наследник на една от най-старите фамилии в Анкх. Но се събраха заедно като вейки във водовъртеж и стигнаха до неизбежното…

Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи.

А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна. Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушната“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.

Работата беше там, че на Сибил Рамкин едва ли някога й се налагаше да купува каквото и да било. Къщата беше пълна с тези огромни, солидни мебели, купени от предците й. Те никога не се износваха. Тя имаше цели кутии, пълни с бижута, които просто като че се бяха събрали с вековете. Ваймс видя изба, в която цял полк пещерняци можеха да се напият до такава забрава, че не биха имали нищо против да се загубят безследно.

Лейди Сибил Рамкин живееше доста добре ден за ден, като харчеше, изчисли Ваймс, наполовина по-малко от него самия. Но пръскаше доста повече пари за драконите.

Слънчевата Обител за Болни Дракони бе построена с много, ама много дебели стени и много, ама много олекотен покрив — една архитектурна особеност, обикновено срещана другаде само във фабриките за фойерверки.

А е така, защото естественото състояние на обикновения блатен дракон е да бъде хронично болен, естественото състояние на нездравия дракон пък е да бъде разпарцальосан по стените, пода и тавана на каквато и да е стая, в която се намира. Блатният дракон е зле ръководена, застрашително несигурна химическа фабрика на една стъпка разстояние от катастрофата. Една съвсем мъничка стъпка.

Съществува виждане, че навикът им да експлодират мощно, когато се ядосат, развълнуват, изплашат или просто им доскучае, е развита характеристика на оцеляването^[2] за отблъскване на хищниците. Яж дракони, обявяваше то, и ще имаш такова лошо храносмилане, че терминът „радиус на взривните поражения“ ще бъде напълно уместен.

Ето защо Ваймс внимателно отвори вратата. Миризмата на дракони го погълна. Това беше необичайна миризма дори и за Анкх-Морпоркските стандарти — караше Ваймс да си мисли за езеро, което няколко години са използвали, за да изхвърлят алхимични отпадъци, а после са го пресушили.

Малки дракони подсвиркваха и скимтяха към него откъм кошарите от двете страни на пътеката. Няколко развълнувани струйки пламък опърлиха космите по голите му пищялки.

Откри Сибил Рамкин с две от безбройните млади жени в бричове, които й помагаха да се грижи за Обителта. По принцип се казваха Сара или Ема и всичките изглеждаха еднакви на Ваймс. Бореха се с нещо, което приличаше на разярен чувал. Сибил вдигна поглед, щом той ги приближи.

— А, ето го и Сам — каза тя. — Дръж това, малко е.

Ръгнаха чувала в ръцете му. В същия миг един нокът се отпра от дъното на чувала и ожули нагръдника му в енергично желание да го изкорми. Една глава със заострени уши си проби път от другия край, две огнени червени очи се фокусираха за кратко, една озъбена уста зина цяла и струя зловонна пара се изля върху него.

Лейди Рамкин сграбчи победоносно долната челюст и пъхна другата си ръка чак до лакътя вътре в гърлото на малкия дракон.

— Хванах те! — Тя се обърна към Ваймс, който все още стоеше вцепенен от шока. — Малкото дяволче не искаше да си изпие варовиковото хапче. Гълтай. Гълтай! Така! Я да видим има ли тук някое добро момче? Можеш да го пуснеш вече.

Чувалът се изплъзна от ръцете на Ваймс.

— Лош случай на Колики Без Пламък — рече Лейди Рамкин. — Надявам се, че сме го хванали навреме…

Драконът си проби път навън от чувала и се огледа да изпепели нещо наоколо. Всички се опитаха да се измъкнат настрани.

После погледът му се кръстоса и той изхълца.

Варовиковото хапче изсвистя в отсрещната стена.

— Всички долу!

Те се хвърлиха към прикритието, което им даваше някакво ведро и купчина тухли.

Драконът изхълца отново и ги погледна учуден.

После експлодира.

Надигнаха глави, щом пушекът се разнесе и погледнаха към тъжния малък кратер.

Лейди Рамкин извади кърпичка от джоба на кожената си престилка и си издуха носа.

— Глупаво копеленце — каза тя. — Е, хубаво. Как си, Сам? Беше ли при Хавлок?

Ваймс кимна. Никога през живота си, помисли си той, нямаше да свикне, че Патрицият на Анкх-Морпорк има име, нито пък че някой може да го познава толкова добре, та да се обръща така към него.

— Мислех си за вечерята утре вечер — отчаяно измънка той. — Така де, аз наистина не мисля, че бих могъл…

— Не ставай глупав — рече Лейди Рамкин. — Ще ти хареса. Крайно време е да се запознаеш с Подобаващите Хора. Знаеш това.

Той кимна с прискърбие.

— Ще те очакваме в къщата в осем часа — каза тя. — И не прави такива физиономии. Страхотно ще ти помогне. Твърде добър човек си, за да прекарваш нощите си в трамбоване по тъмните мокри улици. Крайно време е да се издигнеш в живота.

Ваймс искаше да каже, че на него му харесва да трамбова по тъмните, мокри улици, но каква полза. Не му харесваше много. Но това беше правил винаги. Мислеше за значката си по същия начин, по който мислеше за носа си. Нито я обичаше, нито я мразеше. Беше просто неговата значка.

— Така че намини. Страхотен купон ще бъде. Имаш ли носна кърпа?

Ваймс се паникьоса.

— Какво?

— Дай ми я. — Тя я поднесе към устата му. — Плюй!… — изкомандва го.

Тя потърка някакво петно на бузата му. Една от Взаимозаменяемите Еми се изкикоти едва чуто. Лейди Рамкин не й обърна внимание.

— Така е по-добре. А сега тръгвай и охранявай улиците за всички нас. И ако искаш да направиш нещо наистина полезно, можеш да потърсиш Чаби.

— Чаби?

— Избяга от кошарата си снощи.

— Дракон?

Ваймс простена, после измъкна евтина пура от джоба си. Блатните дракони се превръщаха в дребна досада за града. Лейди Рамкин много се ядосваше на това. Хората ги купуваха, когато бяха дълги по половин стъпка и представляваха много сладък начин да си палиш огъня, а после, когато почнеха да горят мебелите и да оставят разядени дупки по килима, пода и по тавана на мазето отдолу, ги пъдеха сами да се грижат за себе си.

— Отървахме го от един ковач на Лесната Улица — каза Лейди Рамкин. — Казах му: „Добри ми човече, можеш да използваш огнище като всички останали“. Горкото създание.

— Чаби — каза Ваймс. — Има ли огънче?

— Има син нашийник — каза Лейди Рамкин.

— Да, добре.

— Ще те последва като агънце, ако разбере, че имаш овъглена бисквитка.

— Така. — Ваймс се потупа по джобовете.

— Малко са превъзбудени в тази жега.

Ваймс се пресегна към една кошара с новоизлюпени и вдигна едно малко, което развълнувано запърха с набитите си крила. То се напъна и избълва къса струя син пламък. Ваймс бързо дръпна от пурата.

— Сам, наистина не бих искала да правиш това.

— Извинявай.

— Ако можеш да помолиш младия Керът и онзи мил Ефрейтор Нобс да си отварят очите…

— Няма проблем.

Поради някаква причина Лейди Сибил, с набито око във всяко едно друго отношение, настояваше да си мисли за Ефрейтор Нобс като за дързък, симпатичен вагабонтин. Това винаги бе озадачавало Сам Ваймс. Трябва да беше привличане на противоположностите. Рамкиновците бяха с родословие, по-високо и от комин на фурна навръх баир, а Ефрейтор Нобс бе отритнат от човешкия род за блъскане с лакти.

Докато вървеше надолу по улицата в старите си кожи и ръждясала ризница, с шлем, натъкнат на главата и с усещането за паветата през изтърканите подметки на ботушите си, което му подсказваше, че е на Акрова Улица, никой не би повярвал, че вижда мъжа, който много скоро щеше да се ожени за най-богатата жена в Анкх-Морпорк.

 

 

Чаби не беше щастлив дракон.

Липсваше му огнището. Беше му харесало в огнището. Получаваше всичките въглища, които можеше да изяде, а и ковачът не беше кой знае колко лош човек. Чаби не искаше много от живота и го получи.

После онази огромна жена го отведе и го затвори в кошара. Наоколо имаше и други дракони. Чаби не харесваше особено другите дракони. А и хората му даваха непознати въглища.

Доста се зарадва, когато някой го изкара от кошарата посред нощ. Помисли си, че се връща обратно при ковача.

Сега го озаряваше мисълта, че това не се случва. Беше в кутия, отвсякъде го бутаха и той започваше да се ядосва…

 

 

Сержант Колън си вееше с папката си, след което изгледа свирепо събраните стражи.

Прокашля се.

— Така, значи, хора. Настанете се.

— Настанили сме се, Фред — каза Ефрейтор Нобс.

— Обръщението е Сержант, Ноби.

— Все едно, за какво ни е да сядаме? Преди не правехме така. Чувствам се точно като глупак, да седя тук и да те слушам как разправяш…

— Трябва да го правим както трябва сега, когато сме повече — каза Сержант Колън. — Така! Аха. Добре. Браво. Приветстваме с добре дошъл в стражата днес Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — и Волнонаемен Полицай Къди, а така също и Волнонаемен Полицай Ангуа. Надяваме се да имате дълга и… какво държиш там, Къди?

— Моля? — отвърна Къди невинно.

— Няма как да не забележа, че ти още държиш там нещо, което очевидно е двуглава метателна брадва, волнонаемен полицай, въпреки че по-рано днес те информирах какви са правилата в Стражата.

— Етнокултурно оръжие, Сержант? — с надежда подсказа Къди.

— Можеш да я оставиш в чекмеджето си. Стражите носят една сабя, къса, и една палка.

С изключение на Детритус, добави той наум. Първо, защото дори и най-дългата сабя се сгушваше в огромното ръчище на трола като клечка за зъби, и второ, докато не оправеха онази работа с отдаването на чест, той нямаше намерение да види как един член на Стражата забива ръка в ухото си. Палка ще получи и ще му хареса. Дори и с нея най-вероятно ще се пребие сам до смърт.

Тролове и джуджета! Джуджета и тролове! Не го заслужаваше, не и на неговите години. И това не беше най-лошото.

Той се прокашля отново. Когато започна да чете от папката си, това беше напевния глас на някой, който се е учил как да говори пред хора в училище.

— Така — отново каза той, малко неуверено. — Тъй. Тук пише…

— Сержант?

— Сега ка… О, ти ли си, Ефрейтор Керът. Да?

— Не забравяш ли нещо, сержант? — попита Керът.

— Н’нам — предпазливо отвърна Колън. — Забравям ли?

— За новите, сержант. Нещо, дето трябва да направят? — подсказа Керът.

Сержант Колън се почеса по носа. Да видим… Съгласно устава, те взеха и се разписаха за по една риза (ризница, желязна), един шлем, железен и меден, един нагръдник, железен (с изключение на Волнонаемен Полицай Ангуа, на която трябва да се направи специален, и Волнонаемен Полицай Детритус, който се разписа за една набързо преправена ризница, принадлежала някога на боен слон), една палка, дъбова, една пика за непредвидени случаи или алебарда, един арбалет, един пясъчен часовник, една къса сабя (с изключение на Волнонаемен Полицай Детритус) и една значка, служебна, от Нощната Стража, медна.

— Струва ми се, че всичко си имат, Керът. За всичко се разписаха. Даже и Детритус намери някой да сложи „X“ вместо него.

— Трябва да положат клетва, сержант.

— О! Ъ. Така ли?

— Да, сержант. Такъв е законът.

Сержант Колън видимо се притесни. Сигурно беше такъв законът, отгоре на всичко. Керът беше далеч по-добър в тези неща. Той знаеше законите на Анкх-Морпорк наизуст. Беше единственият. Колън пък знаеше само, че не се закле, когато постъпваше, а колкото до Ноби, най-близкото, което можеше да докара до някаква клетва, беше: „Я, майната му, да си поиграем на войници.“

— Добре, тогава. Всички вие, ъ-ъ, трябва да дадете клетва… ъ-ъ… и Ефрейтор Керът ще ви покаже как. Ти положи ли, ъ-ъ, клетва, когато постъпваше, Керът?

— О, да, сержант. Само че никой не ме попита, затова я положих пред себе си, мълчешком.

Керът се изправи и си свали шлема. Приглади коса. После вдигна дясната си ръка.

— Вие също си вдигнете десните ръце — каза той. — Ъъ… това е тази откъм Волнонаемен Полицай Ангуа, Волнонаемен Полицай Детритус. И повтаряйте след мен… — Той затвори очи, а устните му замърдаха за миг, все едно четеше нещо откъм вътрешността на черепа си. — „Аз запетайка скоба името на постъпилия скоба запетайка…“ — Той им кимна. — Кажете го.

Те повториха в хор. Ангуа се опита да не се разсмее.

— „… тържествено се заклевам в скоба бога по избор запетайка в който вярва новопостъпилият скоба…“

Ангуа не можеше да поеме риска да погледне Керът в лицето.

— „… да поддържам Законите и Порядките на град Анкх-Морпорк запетайка да служа на общественото благо запетайка и да закрилям поданиците на Негово наклонена черта Нейно скоба задраскай ненужното скоба Величество скоба името на действащия монарх скоба…“

Ангуа се опита да се съсредоточи върху една точка зад ухото на Керът. За капак на всичко, търпеливият монотонен глас на Детритус беше с няколко дузини думи след всички останали.

— „… без страх запетайка облага запетайка или мисъл за лична безопасност точка и запетая да преследвам злосторниците и да защитавам невинните запетайка като дам живота си ако е необходимо в името на споменатото задължение запетайка така че о скоба гореспоменатото божество скоба помогни ми точка Богове Пазете Краля наклонена черта Кралицата скоба задраскай ненужното скоба точка.“

Ангуа се успокои с признателност и чак тогава наистина видя лицето на Керът. Без съмнение по бузата му се процеждаше сълза.

— Ъ… така… това е, значи, благодаря ти — каза Сержант Колън след известно време.

— … за-щи-та-вам не-вин-ни-те за-пе-тай-ка…

— Волнонаемен Полицай Детритус, довърши си на спокойствие.

Сержантът прочисти гърло и отново се консултира с папката си.

— Така, Грабър Хоскинс отново е вън от затвора, така че стойте нащрек, знаете на какво прилича като си пийне за отпразнуването, а гаднярът Коулфейс, трола, снощи е пребил четирима…

— … в и-ме-то на спо-ме-на-то-то за-дъл-же-ние за-пе-тай-ка…

— Къде е Капитан Ваймс? — попита Ноби. — Това той трябваше да го прави.

— Капитан Ваймс… си оправя нещата — отвърна Сержант Колън. — Не е лесно това, да се учиш да си цивилен. Така.

Той отново си погледна дъската, после погледна пак към стражите. Мъже… ха! Устните му заиграха, докато броеше. Там, застанал между Ноби и Волнонаемен Полицай Къди стоеше един много малък, дрипав човек, с толкова пораснали брада и коса, че приличаше на пор, който надзърта иззад храсталак.

— … о ско-ба гор-еспом-енат-ото бож-ес-тво ско-ба по-мо-гни ми точ-ка.

— О, не — каза сержантът. — Какво правиш тук, Н’драве? Благодаря ти, Детритус — не отдавай чест! — вече можеш да си седнеш.

— Господин Керът ме вкарва вътре.

— Превантивно задържане, старши — каза Керът.

— Пак ли? — Колън откачи ключовете на килията от гвоздея им над писалището и ги метна към крадеца. — Добре. Килия №3. Дръж ключовете у теб, ще викнем, ако ни потрябват.

— Ти си сладур, господин Колън — рече Н’драве-то, докато слизаше по стълбите към килиите.

Колън поклати глава.

— Най-лошият крадец на света.

— Не ми изглежда да е толкова печен — възрази Ангуа.

— Не, искам да кажа най-лошият. В смисъл „хич не го бива“.

— Спомняш ли си, когато тръгна да върви целия онзи път към Дънманифестин, за да открадне Тайната на Огъня от боговете? — каза Ноби.

— И аз му казах: „Ама ние я имаме, Н’драве, имаме я от хиляди години“ — добави Керът. — А той вика: „Точно така, значи има и антикварна стойност“.^[3]

— Горкото старо момче — промърмори Сержант Колън. — Добре. Какво друго имаме да правим… да, Керът?

— Сега трябва да получат Кралския Шилинг.

— Така. Да. Добре.

Колън порови из джоба си и извади три Анкх-Морпоркски долара колкото пайети. Имаха златно съдържание горе-долу колкото морската вода. Метна ги един по един към новобранците.

— Това се нарича Кралският Шилинг — каза той, поглеждайки към Керът. — Н’нам защо. Трябва да ти го дадат, когато постъпваш. Разпоредби, ще рече. Показва, че си приобщен. — За един миг май се притесни, после се прокашля. — Така. О, да. Ония камен… троловете де — поправи се той, — имат някакво шествие по Късата Улица. Волнонаемен Полицай Детритус… не му позволявайте да отдаде чест! Така. Какво означава това?

— Тролската Нова Година е — отговори Детритус.

— Така ли? Предполагам, че трябва да понаучим за това сега. А и тук се казва, че ония мръс… митинг на джуджета или нещо подобно…

— Деня на Битката при Долината Куум — подсказа Полицай Къди. — Славната победа над троловете.

Изглеждаше самодоволен, доколкото изобщо нещо можеше да се види изпод брадата му.

— Тъй ли, бе? От засада — изръмжа Детритус и изгледа кръвнишки джуджето.

— Какво? Троловете бяха, дето… — поде Къди.

— Млъкнете! Вижте, тук пише… пише, че ще маршируват… пише, че ще демонстрират по Късата Улица. — Той обърна листа хартия. — Така ли е?

— Троловете ще вървят в едната посока, джуджетата — срещу тях? — попита Керът.

— Е, ето ти парад, дето не е за изпускане — отбеляза Ноби.

— Какво му е лошото? — попита Ангуа.

Керът размаха неопределено ръце във въздуха.

— О, боже. Ще бъде ужасно. Трябва да направим нещо.

— Джуджетата и троловете са като маслото и огъня — обясни Ноби. — Да си наливала някога масло в огъня, госпожице?

Обикновено червендалестото лице на Сержант Колън беше станало бледорозово. Той закопча сабята на колана си и грабна палката си.

— Помнете, трябва да внимаваме, като излезем там, навън.

— Ъхъ — каза Ноби, — трябва да внимаваме и да останем тук, вътре.