Тери Пратчет
Въоръжени мъже (19)

Уиликинс дръпна завесите. Слънчевата светлина нахлу вътре. Ваймс простена и бавно се изправи в това, което беше останало от неговото легло.

— Божичко, човече — смотолеви той. — Що за време би нарекъл това?

— Почти девет сутринта, сър — опита прислужникът.

— Девет сутринта? Що за време за ставане? Аз обикновено не ставам преди следобедът да е останал без грам светлина!

— Но господарят вече не работи, сър.

Ваймс погледна към бъркотията от чаршафи и одеяла долу. Те се бяха омотали около краката му и се бяха завързали на възел. После си спомни съня си.

Вървеше из града.

Е, може би не толкова сън, колкото спомени. В края на краищата той обхождаше града всяка нощ. Някаква част от него не искаше да се предаде. Друга част от Ваймс се учеше да е цивилна, но старата маршируваше, не, придвижваше се в различна стъпка. Беше си помислил, че мястото изглежда запустяло и по-трудно за ходене от обикновено.

— Дали господарят ще иска аз да го обръсна или ще го направи сам?

— Ставам нервен, ако хората държат остриета близо до лицето ми. Но ако впрегнеш коня в каруцата, ще се опитам да стигна до другия край на банята.

— Много забавно, сър.

Ваймс се изкъпа пак само заради новото изживяване. Долавяше от някакъв общ фонов шум, че къщата жужи активно с приближаването на Големия ден. Лейди Сибил отдаваше на сватбата цялата целенасоченост на мисълта си, която обикновено би приложила за отглеждането на склонност към увиснали уши у блатните дракони. Половин дузина готвачи от три дни бяха заети в кухнята. Те печаха цял вол и приготвяха удивителни храни с редки плодове. Досегашната представа на Сам Ваймс за добра манджа беше черен дроб без проводи. Haute cuisine^[1] беше парчета сирене на пръчки, забити в половин грейпфрут.

Смътно си даваше сметка, че бъдещите женихи не се предполага да виждат предполагаемите невести в утрото на сватбата — вероятно за да не си плюят на петите. Това беше лош късмет. Щеше да му хареса да си поприказва с някого. Ако можеше да си поговори с някого, може би всичко щеше да придобие смисъл.

Той взе бръснача и погледна в огледалото към лицето на Капитан Самюел Ваймс.

 

 

Колън отдаде чест, после се взря в Керът.

— Добре ли си, сър? Изглеждаш така че малко сън би ти се отразил добре.

Десет часа, по-скоро множество опити за това, започна да бие из града. Керът се махна от прозореца.

— Бях навън да оглеждам.

— Трима новопостъпили тази сутрин — съобщи Колън.

Бяха се помолили да постъпят в „Армията на господин Керът“. Това леко го тревожеше.

— Добре.

— Детритус им дава много основно обучение. И сработва. След като той един час им крещи в ушите, те правят всичко, което им кажа.

— Искам всички мъже, които можем да изпратим, горе на покрива между Двореца и Университета — каза Керът.

— Там горе вече има Убийци. И Гилдията на Крадците е качила свои хора.

— Те са Крадци и Убийци. Ние не сме. Погрижи се някой да се качи и на Кулата на Изкуствата…

— Сър?

— Да, сержант?

— Ние си говорехме… аз и момчетата… и, ами…

— Да?

— Бихме спестили много неприятности, ако отидем при магьосниците и ги помолим…

— Капитан Ваймс никога не е поддържал никакви връзки с магьосничеството.

— Не, но…

— Без магия, сержант.

— Да, сър.

— Почетната стража определена ли е?

— Да, сър. Кохортите им светят в мораво и златно, сър.

— Наистина?

— Много е важно, сър, хубави чисти кохорти. Да уплашат врага до смърт.

— Добре.

— Но не мога да намеря Ефрейтор Нобс, сър.

— Това проблем ли е?

— Е, това означава, че почетната стража ще е малко по-умна, сър.

— Изпратих го със специално поръчение.

— Ъ-ъ… не мога да открия и Волнонаемен Полицай Ангуа.

— Сержант?

Колън се изпъна. Отвън камбаните замираха.

— Ти знаеше ли, че тя е върколак?

— Хм… Капитан Ваймс един вид намекна, сър…

— Как е намекнал?

Колън направи крачка назад.

— Той един вид каза: „Фред, тя е проклет върколак. На мен ми харесва не повече, отколкото на теб, но Ветинари казва, че трябва да вземем един и от тях, а върколак е по-добре, отколкото вампир или зомби, и това е всичко.“ Това намекна той.

— Разбирам.

— Ъ-ъ… съжалявам за което, сър.

— Нека само се справим с този ден, Фред. Това е всичко…

— … бим, а-бам, а-бим-бам…

— Дори не стигнахме да подарим часовника на капитана. — Керът го извади от джоба си. — Сигурно си е тръгнал с мисълта, че не ни пука. Той сигурно е очаквал да получи часовник. Знам, че традицията винаги е била такава.

— Последните няколко дни бяха много натоварени, сър. Все едно, можем да му го дадем след сватбата.

Керът пусна часовника обратно в калъфа.

— Предполагам. Е, да се организираме, сержант.

 

 

Ефрейтор Нобс се влачеше с мъка през тъмнината под града. Очите му бяха привикнали към мрака. Умираше за цигара, но Керът го беше предупредил за това. Само вземи чувала, следвай дирята и донеси обратно тялото. И не задигай никакви бижута.

 

 

Хората вече запълваха Голямата Зала на Невидимия Университет.

Ваймс беше останал непоколебим за това. Единственото, за което удържа докрай. Той не беше точно атеист, защото атеизмът не спомага за оцеляване в един свят с няколко хиляди богове. Той просто не обичаше много който и да е от тях, и не виждаше на тях какво им влиза в работата, че ще се жени. Той беше отхвърлил всички храмове и църкви, но Голямата Зала имаше достатъчно църковен вид, а хората винаги си мислят, че е задължително за такива случаи. Не че е жизненоважно наистина да наминат някои богове, но те трябва да се чувстват като у дома си, ако случайно решат все пак.

Ваймс отиде там рано, защото няма нищо по-непотребно на света от един младоженец точно преди сватбената церемония. Взаимозаменяемите Еми бяха превзели къщата.

Двама разсилни вече бяха по местата си, готови да питат гостите от чия страна са.

Както и известен брой старши магьосници, които се мотаеха наоколо. Те автоматично ставаха гости на такава светска сватба и със сигурност на приема след нея. Май един печен вол нямаше да е достатъчен.

Въпреки дълбокото си неверие в магията, Ваймс харесваше магьосниците. Те не създаваха проблеми. Или най-малкото, не създаваха от неговия вид проблеми. Вярно, от време на време те разкъсваха времепространствения континиум или пък приближаваха кануто на реалността твърде близо до белите води на хаоса, но никога не нарушаваха същинския закон.

— Добро утро, Архиканцлер — поздрави той.

Архиканцлер Муструм Ридкъли, върховен лидер на всички магьосници в Анкх-Морпорк, когато си правеха труда да забележат това, весело му кимна.

— Добро утро, капитане. Трябва да кажа, че хубав ден сте избрали!

— Ха-ха-ха, хубав ден сте избрали! — изсмя се цинично Касиерът на Университета.

— О, боже — каза Ридкъли, — той отново мръдна. Не мога да го разбера този човек. Някой да е взел сушените жабешки хапчетата?

За Муструм Ридкъли — един човек, създаден от природата да живее навън и щастливо да трепе всичко, дето се прокашля в храстите — беше абсолютна загадка защо Касиерът (един човек, създаден от природата да седи в малка стаичка и да събира цифри), беше толкова нервен. Той беше опитвал всякакви неща, за да го, както казваше той, пооправи. Това включваше грубиянски шеги, изненадващи ранни утринни кросове, както и изскачане иззад вратата срещу него с маска на Уили Вампира, за да го, казваше той, изкара вън от себе си.

Самата служба щеше да се проведе от Декана, който внимателно беше съставил една. В Анкх-Морпорк нямаше официална гражданска сватбена служба, по-различна от нещо като: „Е, хубаво тогава, щом трябва“. Той кимна ентусиазирано на Ваймс.

— Изчистихме органа си специално за случая.

— Ха-ха-ха, орган! — каза Касиерът.

— А е мощен този орган, както са… — Ридкъли спря, после даде знак на двойка студенти-магьосници. — Просто отведете Касиера и го накарайте да полежи малко, става ли? Мисля, че някой отново го храни с месо.

От далечния край на Голямата Зала се чу съскане, а после сподавен писък. Ваймс се вгледа в чудовищната подредба от тръби.

— Накарах осем студенти да помпат меховете — каза Ридкъли на фон от хриптене. — Има три клавиатури и стотина допълнителни копчета, включително и дванайсет с „?“ на тях.

— Звучи ми невъзможно да свири човек на него — учтиво каза Ваймс.

— А! Тук имахме късмет…

В един миг настъпи толкова силен шум, че слуховите нерви се затвориха с трясък. Когато отново се отвориха, някъде около прага на болката, едва успяха да различат началото и изключително извитите тактове на Фонделсоновия „Сватбен Марш“. Свиреше го с кеф някой, който беше открил, че инструментът няма просто три клавиатури, а цял куп специални акустични ефекти, като се почне от Газове в червата, та чак до Весело писукане на пиленца. Спорадично „уук!“ на задоволство можеше да се чуе сред звуковата експлозия.

Някъде под масата, Ваймс изкрещя на Ридкъли:

— Удивително! Кой го е построил?

— Не знам! Но на капака на клавиатурата пише А.Г.Джонсън!

Последва намаляващ вой, един последен ефект на старинна латерна, после тишина.

— Тези момчета двайсет минути помпаха резервоарите — каза Ридкъли, като се тупаше от праха, докато се изправяше. — Мина лесно на регистъра Vox Dei, бива си го това момче!

— Уук!

Архиканцлерът се обърна отново към Ваймс, който бе направил стандартната восъчна предбрачна гримаса. Залата вече се беше напълнила доста.

— Аз не съм експерт по тези въпроси, но носиш пръстена, нали?

— Да.

— Кой ще дава булката?

— Чичо й Лофтхауз. Той е малко ку-ку, но тя настоя.

— А кум?

— Какво?

— Кум. Нали знаеш? Той ти подава пръстена и трябва да се ожени за булката, ако ти побегнеш и т.н. Деканът специално го изучи това, нали, Декане?

— О, да — каза Деканът, който бе прекарал целия предишен ден с „Напътствената Книга на Лейди Дирдре за Етикета“. — Тя трябва да се омъжи за някого, след като веднъж е дошла. Не можем да оставим неомъжени булки да пърхат наоколо и да станат опасни за обществото.

— Съвсем забравих за кум!

Библиотекарят, който се беше отказал от органа, докато не се понапълни още малко, се оживи.

— Уук?

— Хубаво, иди намери някого — каза Ридкъли. — Имаш почти половин час.

— Не е толкова лесно, нали? Не растат по дърветата!

— Уук?

— Не се сещам кого да помолиш!

— Уук.

На Библиотекаря му харесваше да бъде кум. Позволено ти беше да целуваш шаферките, а на тях не им беше позволено да бягат. Той наистина беше разочарован, когато Ваймс го подмина.

 

 

Действащ Полицай Къди се изкачи с мъка по стъпалата на Кулата на Изкуствата, като мърмореше сам на себе си. Знаеше, че не може да се оплаква. Бяха теглили жребий, защото, както каза Керът, не бива да караш хората да правят нещо, което ти самият не би направил. И той изтегли късата сламка, ха-ха, което означаваше най-високата сграда. Това означаваше, че ако възникне някакъв проблем, той щеше да го пропусне.

Не обърна внимание на тънкото въже, провесено от люка, високо горе. Даже и да беше помислил за него… какво от това? То беше просто въже.

 

 

Гаспод погледна нагоре към сенките.

Отнякъде в тъмнината дойде ръмжене. Не беше обикновено кучешко ръмжене. Първобитният човек е слушал такива звуци в дълбоките пещери.

Гаспод приседна. Опашката му тупна несигурно.

— Знаех си, че рано или късно ще те намеря. Старият нос, а? Най-добрият инструмент, познат на кучето.

Чу се ново изръмжаване. Гаспод изскимтя леко.

— Въпросът е… въпросът е… същинският въпрос е, как да ти кажа… нещото, което съм изпратен да направя…

По-късният човек също беше чувал такива звуци. Точно преди да закъснее завинаги.

— Виждам… не искаш да говориш точно сега. Но работата е там… тъй, аз знам какво си мислиш, този Гаспод на заповедите на един човек ли се подчинява?

Погледна съзаклятнически през рамо, като че можеше да има нещо по-лошо от това, което беше пред него.

— Това е цялата неразбория да си куче, разбираш ли? Това е нещото, което Големия Фидо не може да проумее, схващаш ли? Ти видя кучетата в Гилдията, нали? Чу ги как вият. О, да, Смърт за Човеците, Екстра. Но под всичко това стои Страхът. Там е гласът, който казва: „Лошо куче“… и той не идва отникъде другаде, а отвътре, чак вътре от костите, ’щото хората са направили кучетата. Аз знам това. Де да можех да не го знам, но е така. Това е Силата, да знаеш. Чел съм книги, да. Е, хубаво, дъвкал съм книги.

Тъмнината мълчеше.

— А ти си вълк и човек едновременно, нали така? Трудна работа. Виждам това. Малко раздвояване, един вид. Прави те като куче. ’щото точно това е кучето, наистина. Наполовина вълк и наполовина човек. Ти беше права. Ние даже си имаме имена. Ха! Така че нашите тела ни казват едно нещо, а главите ни казват друго. Кучешки живот е да си куче. И се обзалагам, че ти не можеш да избягаш от него. Наистина. Той е твоят господар.

Тъмнината мълчеше още повече. Гаспод си помисли, че чува движение.

— Той иска да се върнеш. Работата е там, че ако те намери, край. Той ще говори, а ти ще трябва да се подчиниш. Но ако се върнеш по собствена воля, тогава решението ще бъде твое. Ще бъдеш по-щастлива като човек. Искам да кажа, аз какво мога да ти предложа, освен плъхове и избор на бълхи? Искам да кажа, не знам, не го разбирам като кой знае какъв проблем, просто трябва да си седиш вкъщи шест или седем нощи всеки месец…

Ангуа изви.

Малкото останали косми по гърба на Гаспод щръкнаха. Опита се да си спомни коя беше вратната му вена.

— Не искам да ми се налага да влизам вътре и да те вадя.

Истината звучеше от всяка негова дума.

— Работата е… същинската работа е… че ще го направя, обаче — добави той треперейки. — Проклета работа е това, да си куче.

Той помисли още малко, после въздъхна.

— О, спомням си. Това е онази на гърлото.

 

 

Ваймс излезе на слънчевата светлина, само дето тя не беше много. От Центъра духаха облаци. И…

— Детритус?

Дрън.

— Капитан Ваймс, прив’т!

— Кои са всичките тези хора?

— Стражи, сър.

Ваймс се облещи изненадан срещу половин дузината разнородни стражи.

— Ти кой си?

— Волнонаемен Полицай Хролф Пижама, сър.

— А т… Коулфейс?

— Нищо не съм направил.

— Нищо не съм направил, шефе! — поправи го с крясък Детритус.

— Коулфейс? В Нощната Стража?

Дрън.

— Ефрейтор Керът казва, че има нещо добро, заровено дълбоко някъде у всички — каза Детритус.

— А твоята работа каква е, Детритус?

Дрън.

— Отговорен инженер по дълбоките минни операции, нач’во!

Ваймс се почеса по главата.

— Това май е някаква шега, нали така?

— Това новият ми шлем, моят другар Къди направи ми го, сър. Ха! Хората не могат да кажат, ето го, иде глупавият трол. Трябва да кажат, кой е онзи добре изглеждащ военен трол ей там, вече действащ полицай, голямо бъдеще зад него, той има Съдба изписана по него целия като писмо.

Ваймс смля това. Детритус сияеше срещу него.

— А къде е Сержант Колън?

— Тук, Капитан Ваймс.

— Имам нужда от един добър кум, Фред.

— Тъй, сър. Ще доведа Ефрейтор Керът. Тъкмо проверява покривите…

— Фред! Познавам те повече от двайсет години! Божичко, единственото, което трябва да направиш, е да застанеш там. Фред, добър си за това!

Керът се появи на бегом.

— Съжалявам, че закъснях, Капитан Ваймс. Ъ-ъ… Ние наистина искахме това да бъде изненада…

— Какво? Каква изненада?

Керът зарови в кесията си.

— Ами, капитане… от името на Стражата… т.е., по-голямата част от Стражата…

— Чакай малко — каза Колън, — идва негова светлост.

Чаткането на копита и дрънченето на сбруя сигнализира за приближаването на каретата на Лорд Ветинари.

Керът се огледа към нея. После пак я погледна. И вдигна очи.

Проблесна метал, на покрива на Кулата.

— Сержант, кой е на Кулата? — попита той.

— Къди, сър.

— О. Добре. — Той се прокашля. — Както и да е, капитане… ние всички се обединихме и… — Той спря. — Действащ Полицай Къди, нали?

— Да. На него може да се разчита.

Сега каретата на Патриция беше на половината път към Саторовия Площад. Керът виждаше слабата тъмна фигура на задната седалка.

Той погледна нагоре към огромния сив силует на кулата.

Втурна се да бяга.

— Какво има? — попита Колън.

Ваймс също се втурна да бяга.

Кокалчетата на Детритус удариха земята, щом се метна след другите.

И тогава то тресна Колън — някакво яростно ожулване, сякаш някой беше духнал по голия му мозък.

— О, по дяволите — каза той тихичко.

 

 

Нокти задращиха в мръсотията.

— Той си извади сабята!

— Ти какво очакваше? В един миг момчето е на върха на щастието, придобива нещо ново, което да го интересува в живота, нещо може би по-добро дори от разходките, а после се обръща и вижда, в общи линии, върколак. Можеше да му намекнеш. Това време от месеца е, такива ми ти неща. Не можеш да го виниш, че се е изненадал, наистина. — Гаспод се изправи на крака. — Така, ти ли ще излезеш навън или аз ще трябва да вляза там вътре и да бъда брутално изпохапан?

 

 

Лорд Ветинари се изправи, когато видя Стражата да тича срещу него. Ето защо първият изстрел мина през бедрото му, вместо през гърдите му.

После Керът изби вратата на каретата и се метна върху мъжа. Ето защо следващият изстрел мина през Керът.

 

 

Ангуа се измъкна навън.

Гаспод леко се отпусна.

— Не мога да се върна. Аз…

Тя замръзна. Ушите й трепнаха.

— Какво? Какво?

— Той е ранен!

Ангуа подскочи и побягна.

— Ей! Чакай ме! — излая Гаспод. — Натам са „Сенките“!

 

 

Третият изстрел откърти стружка от Детритус, който се тресна в каретата, като я събори настрани и откъсна ремъците. Конете се измъкнаха нанякъде. Кочияшът вече си беше направил светкавично сравнение между условията на труд и надницата, и беше изчезнал в тълпата.

Ваймс се плъзна по корем и спря зад преобърнатата карета. Друг изстрел отскочи от паветата до ръката му.

— Детритус?

— Сър?

— Как си?

— Роня се малко, сър.

Изстрел удари колелото на каретата над главата на Ваймс и го завъртя.

— Керът?

— Точно през рамото ми, сър.

Ваймс се привдигна леко на лакти.

— Добро утро, ваша светлост — поздрави налудничаво. Той се облегна назад и измъкна обезобразена пура. — Имате ли огънче?

Патрицият отвори очи.

— А, Капитан Ваймс. И какво става сега?

Ваймс се ухили. Смешно, помисли си, как никога не се чувствам истински жив, докато някой не се опита да ме убие. Точно тогава забелязваш, че небето е синьо. Всъщност, точно сега не много синьо. Там горе има големи облаци. Но ги забелязвам.

— Очакваме още един изстрел. И после бягаме за хубаво скривалище.

— Аз явно… губя много кръв — отбеляза Лорд Ветинари.

— Кой би си помислил, че имате кръв — каза Ваймс с откровеността на човек, който вероятно ще умре. — Ами ти, Керът?

— Мога да си движа ръката. Боли като… в ада, сър. Но вие изглеждате по-зле.

Ваймс погледна надолу.

По цялото му сако имаше кръв.

— Парче камък трябва да ме е уцелило. Дори не съм го усетил!

Той се опита да си представи исчезналото наум.

Шест цеви, всичките на една линия. Всяка една от тях с оловния й куршум и заряд от барут №1, изведени в исчезналото като стрели на арбалет. Зачуди се колко ли време беше нужно, за да се сложат нови шест…

Но сме го хванали там, където го искаме! Има само един начин да излезеш вън от Кулата!

Ъхъ, може да седим тук на открито и той да стреля по нас с оловните си топчета, но сме го хванали точно там, където го искаме!

 

 

Като хриптеше и пръцкаше нервно, Гаспод се движеше в тромав бяг през „Сенките“ и видя със сърце, което се сви още повече от страх, група кучета пред себе си.

Той се бутна и загърчи през плетеницата крака.

Ангуа беше притисната между обръч от зъби.

Лаенето спря. Две големи кучета се отместиха настрани и Големият Фидо изящно пристъпи напред.

— Това, което имаме тук, изобщо не е куче. Шпионин, може би? Винаги има враг. Навсякъде. Те приличат на кучета, но вътре те не са кучета. Какво правехте?

Ангуа изръмжа.

О, боже, помисли си Гаспод. Тя може би щеше да успее да свали няколко от тях, но това бяха улични кучета.

Той се изплъзна изпод няколко тела и се появи в кръга. Големият Фидо насочи кръвясалия си поглед към него.

— И Гаспод, и той — каза пуделът. — Трябваше да се сетя.

— Остави я на мира.

— О? Ще се биеш срещу всички нас за нея ли?

— Аз имам силата — каза Гаспод. — Ти знаеш това. Ще го направя. Ще я използвам.

— Няма време за това! — излая Ангуа.

— Няма да го направиш — каза Големият Фидо.

— Ще го направя.

— Лапата на всяко куче ще се обърне срещу теб…

— Аз имам Силата, аз. Назад, всички вие.

— Каква сила? — попита Буцата. Течаха му лигите.

— Големият Фидо знае. Той е учил. Така, сега аз и тя ще си тръгнем оттук, нали? Спокойно и бавно.

Кучетата погледнаха към Големия Фидо.

— Хванете ги!

Ангуа оголи зъби.

Кучетата се поколебаха.

— Един вълк има челюсти четири пъти по-силни от на което и да е куче — каза Гаспод. — И то обикновен вълк…

— Вие всички какво сте? — озъби се Големия Фидо. — Вие сте глутницата! Никаква милост! Хванете ги!

Но една глутница не действа така, беше казала Ангуа. Глутницата е съюз на свободни индивиди. Глутницата не скача, само защото са й казали — глутницата скача, защото всеки индивид, всичките наведнъж, решават да скочат.

Две от по-големите кучета се свиха…

Ангуа раздвижи глава от край до край, в очакване на първата атака…

Едно куче остърга земята с лапа…

Гаспод си пое дълбоко дъх и приготви челюст.

Кучетата скочиха.

— СЕДНЕТЕ! — изрече Гаспод на сносен Човешки.

Заповедта отскочи напред-назад по уличката и петдесет процента от животните се подчиниха. В повечето случаи, това бяха задните петдесет процента. Кучета насред скок установиха как предателските им крака се подвиват под тях…

— ЛОШО КУЧЕ!

… и това беше последвано от обезоръжаващо чувство за расов срам, което ги накара машинално да се свият раболепно — лошо решение насред въздуха.

Гаспод погледна нагоре към Ангуа, докато сащисани кучета заваляха наоколо.

— Казах, че имам Силата, нали така? Сега бягай!

Кучетата не са като котките, които развеселено търпят хората, само докато някой не измисли отварачка за консерви, която може да се използва и с лапа. Хората правеха кучетата, те взимаха вълци и им даваха човешки неща — ненужна интелигентност, имена, желание да принадлежат някому, както и измъчващ комплекс за малоценност. Всички кучета сънуват вълчи сънища и знаят, че мечтаят да ухапят Създателя си. Всяко куче знае, дълбоко в сърцето си, че е едно Лошо Куче…

Но яростното джавкане на Големия Фидо разруши магията.

— Хванете ги!

Ангуа се втурна по паветата. В другия край на улицата имаше каруца. А отвъд каруцата — стена.

— Не натам! — изскимтя Гаспод.

Кучетата се скупчваха след тях. Ангуа скочи върху каруцата.

— Не мога да се кача там! — каза Гаспод. — Не и с моя крак!

Тя скочи долу, сграбчи го за проскубания врат и скочи обратно. Зад каруцата имаше навес, издатина над него и… — няколко керемиди се изплъзнаха изпод лапите й и тупнаха на уличката, — къща.

— Лошо ми е!

— Флъкфъй!

Ангуа пробяга по билото на покрива и скочи от другата страна на улицата, като се приземи тежко в някакъв стар сламен покрив.

— Аааргх!

— Флъкфъй!

Но кучетата ги следваха. Не че улиците в „Сенките“ бяха много широки.

Друга тясна улица мина под тях.

Гаспод увисна застрашително от челюстите на върколака.

— Те са още след нас!

Гаспод затвори очи, щом Ангуа сви мускули.

— О, не! Не и Сиропения Минен Път!

Последва взрив на ускоряване, последван от един миг спокойствие. Гаспод затвори очи…

… Ангуа се приземи. Лапите й задращиха по мокрия покрив за един миг. Керемиди заваляха по улицата, после тя подскочи нагоре към билото на покрива.

— Можеш да ме пуснеш веднага. Незабавно и веднага! Ето ги, идват!

Първите кучета пристигнаха на отсрещния покрив, видяха дупката и се опитаха да се обърнат. Лапите им се плъзнаха по керемидите.

Ангуа се извъртя, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше се опитвала да не диша по време на това първо лудо втурване. Иначе би вдишала Гаспод.

Чуха гневното джавкане на Големия Фидо.

— Страхливци! Това няма и двайсет стъпки ширина! За един вълк не е нищо!

Кучетата измериха разстоянието със съмнение. Понякога едно куче трябва да клекне и да се запита: какъв вид съм аз?

— Лесно е! Аз ще ви покажа! Гледайте!

Големият Фидо се затича малко назад, спря, обърна се, затича… и скочи.

Траекторията му почти нямаше дъга. Малкият пудел се ускори в пространството, засилен не толкова от мускули, колкото от онова, каквото и да беше, дето гореше в душата му.

Предните му лапи докоснаха керемидите, сграбчиха се с нокти за миг в гладката повърхност и не откриха за какво да се задържат. В тишина той се плъзна назад и надолу по покрива, над ръба…

… и увисна.

Той обърна очи нагоре, към кучето, което го стискаше.

— Гаспод? Ти ли си това?

— Ъхъф — каза Гаспод, с пълна уста.

Пуделът не тежеше почти нищо, но от друга страна и Гаспод не тежеше почти нищо. Беше се втурнал напред и беше вкопчил крака, за да улови напъна, но нямаше нищо, за което да ги вкопчи. Той неумолимо се заплъзга надолу, докато предните му крака не стигнаха в улука, който започна да скърца.

Имаше удивително ясна гледка към улицата, три етажа под него.

— О, по дяволите! — възкликна Гаспод.

Челюсти сграбчиха опашката му.

— Пусни го — каза Ангуа неясно.

Гаспод се опита да поклати глава.

— Преффани да фе бофиш! — измънка през крайчеца на устата си. — Храброто Куфе Голяма Фабота Фърши! Храбро куфе в Фпаефние на покриф! Не!

Улукът отново изскърца.

Ще се счупи, помисли си той. Историята на моя живот…

Големия Фидо се изви с мъка.

— За какво ме държиш?

— Фа нафийника ти — каза Гаспод през зъби.

— Какво? Да върви по дяволите и той!

Пуделът се опита да се извърне, като злобно завърша из въздуха.

— Префтани, ти, тъпо копеле! Заради фебе фсифки фе паднем! — изръмжа Гаспод.

На отсрещния покрив, кучешката глутница гледаше в ужас. Улукът отново изскърца.

Ноктите на Ангуа врязаха бели линии по керемидите.

Големия Фидо се въртеше и виеше, като се бореше срещу захапката върху нашийника му.

Който, най-накрая, се скъса.

Кучето се преметна във въздуха, като увисна за един миг преди гравитацията да го овладее.

— Свободен!

И после падна.

Гаспод се стрелна назад, щом лапите на Ангуа се изплъзнаха изпод нея, и се приземи малко по-нагоре на покрива, като размахваше крака. И двамата успяха да стигнат до гребена и увиснаха там, като се задъхваха.

После Ангуа се втурна с подскоци, като премина следващата улица, преди още червената мъгла да е изчезнала пред погледа на Гаспод.

Той изплю нашийника на Големия Фидо, който се плъзна надолу по покрива и изчезна през ръба.

— О, благодаря ти! — извика той. — Много ти благодаря! Да! Остави ме тук, точно така! Мен със само три здрави крака! Хич да не те е грижа за мен! Ако имам късмет, ще падна от покрива, преди да умра от глад! О, да! Историята на моя живот! Ти и аз, малката! Заедно! А можехме да успеем!

Той се обърна и погледна към кучетата, наредени по покривите от другата страна на улицата.

— Ей, вие! Вървете си вкъщи! ЛОШО КУЧЕ!

Той се плъзна по другия край на покрива. Там имаше улица, но си беше чисто падане. Той пропълзя по покрива на съседната сграда, но път надолу нямаше. Имаше обаче балкон, един етаж по-надолу.

— Паралелно мислене — промърмори той. — Това е то. Сега един вълк, същинският вълк, ще скочи, а ако не може да скочи, ще се забие. Докато аз, поради превъзхождащата си интелигентност, мога да оценя цялото как-му-се-викаше и да стигна до разрешение посредством приложението на умствения процес.

Той сръга водоливника, клекнал на крайчеца на улука.

— К’уо и’къс?

— Ако не ми помогнеш да сляза на онзи балкон, ще ти пикая в ухото.

 

 

— ГОЛЕМИЯ ФИДО?

— Да?

— СЕДНИ!