Тери Пратчет
Въоръжени мъже (15)

Хората се стичаха покрай Наблюдателницата. Керът спря двама от тях по простия начин — протегна ръка.

— Господин Попли, нали? Как върви бакалницата? Здравейте, госпожо Попли.

— Не сте ли чули? — отвърна шашардисаният човек. — Троловете са подпалили Двореца!

Той последва погледа на Керът нагоре по Широката Улица, където Дворецът стоеше тумбест и тъмен на ранния вечерен здрач. Необуздани пламъци изобщо не успяваха да се издигнат от всеки прозорец.

— Божичко — подсмихна се Керът.

— И джуджета чупят прозорци и всичко! — каза бакалинът. — Даже и кучетата не са в безопасност.

— Не можеш да им имаш вяра — сговорчиво отбеляза Къди.

Бакалинът се опули срещу него.

— Ти джудже ли си?

— Удивително! Как наистина го правят хората — каза Къди.

— Е, аз се махам! Няма да спра, за да гледам как малките дяволчета изнасилват госпожа Попли! Знаете какво казват за джуджетата!

Стражата наблюдаваше как двойката се изгубва отново в тълпата.

— Ами аз не знам — промърмори Къди, към никого определено. — Какво казват за джуджетата?

Керът хвана един човек, който буташе количка.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете какво става, сър? — каза той.

— И знаете ли какво казват за джуджетата? — обади се глас зад него.

— Това не е сър, това е Гърлото — поправи го Колън. — И я го вижте какъв цвят е!

— Трябва ли да е такъв лъскав целият? — попита Детритус.

— Чувствам се чудесно! Чувствам се чудесно! — каза Диблър. — Ха! Толкова за хората, дето ми вадят душата за качеството на стоките ми!

— Какво става, Гърло? — попита Колън.

— Те казват… — започна Диблър с позеленялото лице.

— Кой го казва? — попита Керът.

— Те казват. Знаете. Те. Всички. Те казват, че троловете са убили някого там в „Сестричките“, а джуджетата са разбили грънците от цялата нощна работа на Чоки трола и са съборили Месинговия Мост и…

Керът погледна към пътя.

— Ти току-що премина по Месинговия Мост.

— Ъхъ, ами… така казват.

— О, разбирам.

Керът се изправи.

— Дали случайно не казаха… един вид, минавайки… нещо друго за джуджетата? — намеси се Къди.

— Аз мисля, че ще ни се наложи да идем и да си кажем няколко приказки с Дневната Стража относно арестуването на Коулфейс — реши Керът.

— Ние нямаме никакво оръжие — възрази Колън.

— Сигурен съм, че Коулфейс няма нищо общо с убийството на Хемърхок. Ние сме въоръжени с истината. Какво може да ни нарани, щом сме въоръжени с истината?

— Ами, стрела от арбалет може, т.е. да ти мине право през окото и да ти излезе през тила.

— Добре, сержант, откъде можем да вземем още малко оръжие?

 

 

Корпусът на Оръжейния склад се чернееше на залеза.

Странно беше да се намери оръжейна в един град, който се осланя на измама, подкупи и асимилация, за да победи враговете си, но, както казваше Сержант Колън, веднъж като си им отнел оръжието, все трябва някъде и да го съхраняваш.

Керът потропа на вратата. След малко се чуха стъпки, и се отвори едно малко прозорче. Подозрителен глас се обади:

— Да?

— Ефрейтор Керът, градска милиция.

— Никога не съм я чувал. Разкарайте се.

Отворът щракна. Керът чу как Ноби се изкикоти.

Той отново похлопа на вратата.

— Да?

— Аз съм Ефрейтор Керът… — Преградата мръдна, но удари палката на Керът, която той заби в дупката. — … и съм тук, за да взема малко оръжие за хората си.

— Тъй ли? Къде са ти правомощията?

— Какво? Но аз съм…

Палката беше изблъскана и резето тупна на мястото си.

— Извинете ме. — Ефрейтор Нобс си проправи път. — Нека опитам аз. Бил съм тук и преди, нещо такова.

Той ритна вратата със стоманените върхове на ботушите си, познати и вдъхвали ужас винаги където мъже са били на пода и в невъзможност да се отбраняват.

Щрак.

— Казах ви да се разка…

— Ревизори.

Настъпи мигновено мълчание.

— Какво?

— Тук сме за инвентаризация.

— Къде са ви правом…

— О? О? Той пита къде са ми правомощията? — Ноби се ухили злобно на стражите. — О? Държи ме и ме мотае тук, докато приятелчетата му изтичат отзад да донесат обратно заложените неща, а?

— Аз нико…

— И после, аха, ще видим стария номер с хилядата саби, а? Петдесет щайги, наредени на куп, а се оказва, че долните четиридесет са пълни с камъни?

— Аз…

— Как се казваш, господинчо?

— Аз…

— Ти ще отвориш веднага тази врата!

Преградата се затвори. Чу се шум от изтеглянето на резета от някой, който не е съвсем убеден, че това е добра идея и ще почне да задава уточняващи въпроси всеки миг.

— Имаш ли някаква хартия у себе си, Фред? Бързо!

— Да, но…

— Някаква хартия! Веднага!

Колън затършува из джоба си и подаде на Ноби сметката си от бакалина точно когато вратата се отвори. Ноби надуто влетя вътре, като застави човека отсреща да отстъпи назад.

— Не бягай! — изкрещя той. — Не съм открил нищо нередно…

— Не бях г…

— … ВСЕ ОЩЕ!

Керът има време да получи впечатлението за прилично на пещера място, пълно със сложни сенки. Освен мъжа, който беше по-дебел от Колън, там имаше и два трола, които явно работеха с точило. Настоящите събития изглежда не бяха проникнали през дебелите стени.

— Добре, никой да не се шашка, просто спрете това, което правите в момента, моля. Аз съм Ефрейтор Нобс, Анкх-Морпоркска Градска Ревизия, Градска Инспекция по Реда… — Листът хартия беше размахан пред очите на човека със замайваща погледа скорост, а гласът на Ноби се запъна малко, докато обмисляше края на изречението: — Бюро… Специална… Ревизионна… Инспекция. Колко човека работят тук?

— Само аз…

Ноби посочи троловете.

— Ами те?

Мъжът се изплю на пода.

— О, струва ми се, вие говорехте за хора.

Керът машинално протегна ръка и тя тресна Детритус по нагръдника.

— Хубаво — каза Ноби, — я да видим какво имаме тук… — Той мина бързо по редиците, така че всички трябваше да подтичват, за да не изостават. — Това какво е?

— Ъ-ъ…

— Не знаеш, а?

— Сигурно… това е… това е…

— Триструнен 2000-фунтов транспортируем обсаден арбалет с хаспел с двойно действаща вдигачка?

— Точно така.

— Това не е ли Клачианският подсилен арбалет с козия повдигащ механизъм и поддържащ щик?

— Ъъ… да?

Ноби го прегледа бегло, после го метна настрани.

Останалите от Нощната Стража гледаха удивени. Никога не бяха подозирали, че Ноби може да си служи с оръжие, различно от нож.

— Имате ли някой от онези Хершебиански дванайсетстрелни лъкове с гравитационното подхранване? — озъби се той.

— Ъ? Това, което виждате, е всичко, което имаме, господине.

Ноби изтегли един ловен арбалет от поставката му. Мършавите му ръце дръпнаха струните, докато изтегляше ръчката за изправяне.

— Продали сте стрелите за това нещо?

— Ей тук са!

Ноби избра една от лавицата и я пусна в прореза. После се прицели по продължение на стрелата. Обърна се.

— Харесва ми този инвентар. Ще го вземем всичкия.

Мъжът се вгледа вдън очите на Ноби и, за ужас и възхита на Ангуа, не припадна.

— Онази малка стрела мен не ме плаши.

— Тази малка стрела плаши ли те? — каза Ноби. — Не. Така. Това е малка стрела. Една малка стрела като тази не би уплашила мъж като теб, защото е такава малка стрела. Ще е нужна по-голяма стрела, за да уплаши мъж като теб.

Ангуа би дала едномесечната си заплата, за да види лицето на интенданта в анфас. Беше видяла как Детритус вдигна обсадния лък, изправи го с една ръка и с едва чуто ръмжене, после пристъпи напред. Сега тя можеше да си представи как очните ябълки се завъртат, щом студеният метал прониква през месестия червен тил на оръжейника.

— Е, сега вече, тази зад теб, тя е голяма стрела — каза Ноби.

Не че дългата шест стъпки желязна стрела беше остра. Беше предназначена да разбива врати, не за хирургия.

— Мога ли вече да дръпна спусъка? — избоботи Детритус в ухото на човека.

— Няма да посмеете да гръмнете с това нещо тук! Това е обсадно оръжие! Ще пробие стената!

— Накрая — уточни Ноби.

— Тази част за какво е? — попита Детритус.

— Сега, виж…

— Надявам се, че поддържаш всичко в изправност — каза Ноби. — Тия неща са ужас по отношение на металното износване. Особено на предпазителя.

— Какво е това предпазител? — попита Детритус.

Всичко се смълча.

Керът си намери гласа от много далече.

— Ефрейтор Нобс?

— Дасър?

— Оттук нататък поемам аз, ако не възразяваш. Той внимателно отстрани обсадния лък, но на Детритус не му беше харесала забележката за хората и той отново го насочи.

— Така — каза Керът, — не ми харесва този елемент на насилие. Ние не сме тук, за да малтретираме горкия човек. Той е градски служител, също като нас. Много погрешно от твоя страна е да го караш да се страхува. Защо просто не попиташ?

— Съжалявам, сър.

Керът потупа оръжейника по рамото.

— Може ли да вземем малко оръжие?

— Какво?

— Малко оръжие? За официална цел?

Оръжейникът изглеждаше неспособен да се справи с това.

— Искате да кажете, че имам избор?

— Ами определено. Ние упражняваме контрол чрез съгласие в Анкх-Морпорк. Ако се чувстваш неспособен да се съгласиш с нашата молба, само трябва да кажеш.

Чу се едно леко „звън“, щом върхът на желязната стрела се отърка още веднъж в тила на оръжейника. Той напразно затърси да каже нещо, защото единствената дума, за която точно сега можеше да се сети, беше: „Огън!“

— Ух. Ух. Ъхъ. Добре. Сигурно. Вземете каквото искате.

— Чудесно, чудесно. А Сержант Колън ще ти даде разписка, като добави, разбира се, че освобождаваш оръжието по свое доброволно съгласие.

— Мое доброволно съгласие?

— Имаш абсолютно свободен избор по въпроса, разбира се.

Лицето на човека се сгърчи от усилието на отчаяното размишление.

— Аз мисля…

— Да?

— Аз мисля, че всичко е наред, да ги вземете. Вземете ги веднага.

— Добър човек. Имаш ли количка?

— А дали случайно не знаеш какво казват за джуджетата? — обади се и Къди.

Още веднъж Ангуа я обзе мисълта, че Керът няма грам ирония в душата си. Той имаше предвид всяка дума, която кажеше. Ако човекът наистина се беше опънал, Керът най-вероятно щеше да отстъпи. Разбира се, съществуваше малка разлика между вероятно и сигурно.

Ноби беше някъде към края на редицата, като от време на време изпискваше от радост, щом откриеше някой интересен боен чук или пък особено зъл на вид меч. Опитваше се да хване всичко наведнъж.

После той изпусна купчината и се втурна напред.

— О, уау! Клачианска пожарна кола! Това е повече от мечтите ми!

Чуха го да рови из мрака. Появи се, като буташе някаква кофа върху малки скърцащи колела. Имаше цял куп дръжки и дебели кожени торби, и струйник отпред. Приличаше на много голям чайник.

— Кожата е държана мазна!

— Какво е това? — попита Керът.

— И в резервоара има масло! — Ноби енергично запомпа една дръжка. — За последно чух, че това нещо беше забранено в осем държави и три религии заявиха, че ще отлъчат всеки войник, когото хванат да го използва!^[1] Някой да има кибрит?

— Ето — каза Керът, — но какво е…

— Гледай!

Ноби запали клечка, поднесе я към цевта отпред пред устройството и дръпна ръчка.

Най-накрая успяха да изгасят пламъците.

— Има нужда малко да се регулира — каза Ноби през маската от сажди.

— Не — отсече Керът.

До края на живота си щеше да помни струята огън, която опърли лицето му по пътя към отсрещната стена.

— Но това е…

— Не. Твърде опасно е.

— Но те са имали предвид точно…

— То може да нарани хора.

— А! Така трябваше да кажеш. Ние търсим оръжие, което не наранява хора, така ли?

— Ефрейтор Нобс? — намеси се Сержант Колън, който се беше оказал по-близо до пламъка дори от Керът.

— Да, сержант?

— Чу Ефрейтор Керът. Без езически оръжия. Между другото, как така знаеш толкова много за всичко това?

— Военна служба.

— Наистина ли, Ноби? — попита Керът.

— Имах специална работа, сър. Много отговорна.

— И каква беше тя?

— Интендант, сър.

Ноби чевръсто отдаде чест.

— Ти си бил интендант? — промълви Керът. — В чия армия?

— При Херцога на Псевдополис, сър.

— Но Псевдополис винаги е губил войните!

— Е… ами…

— На кого си продал оръжието?

— Това е клевета, ето какво е! Те просто изискваха много време да се лъскат и точат.

— Ноби, Керът ти говори. Колко време беше нужно, приблизително?

— Приблизително? О? Около сто процента, ако говорим приблизително, сър.

— Ноби?

— Сър?

— Няма нужда да ми викаш сър.

— Дасър.

Накрая Къди остана верен на брадвата си, но добави и две нови, след като помисли малко; Сержант Колън си избра копие, защото нещото при копието, важното нещо, е, че всичко се случва на другия край, т.е. много далече; Волнонаемен Полицай Ангуа си избра, без много ентусиазъм, една къса сабя, а Ефрейтор Нобс…

… Ефрейтор Нобс представляваше един вид механичен таралеж от остриета, стрели, върхове и топчести неща по краищата на вериги.

— Сигурен ли си, Ноби? — попита Керът. — Нищо ли не искаш да оставиш?

— Толкова е трудно да избереш, сър.

Детритус се придържаше към огромния си лък.

— Това ли е всичко, което взимаш, Детритус?

— Не, сър! Взимам Флинт и Морийн, сър!

Двата трола, които работеха в оръжейната, се бяха подредили зад Детритус.

— Накарах ги да положат клетва, сър. Използвах тролската клетва.

Флинт аматьорски отдаде чест.

— Той каза, че ще ни разрита в гуухулуучните глави, ако не постъпим и не правим каквото ни се каже, сър.

— Много стара тролска клетва — обясни Детритус. — Много известна, много традиционна.

— Единият от тях може да носи Клачианската пожарна кола… — започна Ноби с надежда.

— Не, Ноби. Ами… добре дошли в Стражата, мъже.

— Ефрейтор Керът?

— Да, Къди?

— Не е честно. Те са тролове.

— Нуждаем се от всеки човек, когото можем да намерим, Къди. — Керът се изправи. — Така, не искаме хората да си мислят, че си търсим белята.

— О, оборудвани така, сър, няма нужда ние да си търсим белята — каза Сержант Колън унило.

— Въпрос, сър? — обади се Ангуа.

— Да, Волнонаемен Полицай Ангуа?

— Кой е врагът?

— Както изглеждаме, няма да имаме никакъв проблем да си намерим врагове — вметна Сержант Колън.

— Ние не си търсим врагове, ние търсим информация. Най-доброто оръжие, което можем да използваме сега, е истината, и като за начало, отиваме в Гилдията на Глупаците, за да открием защо Брат Бино е откраднал исчезналото.

— Той ли е откраднал исчезналото?

— Мисля, че може да е бил той, да.

— Но той умря преди да е било откраднато исчезналото! — изуми се Колън.

— Да — каза Керът. — Знам това.

— Е, на това вече — отсъди Колън, — му викам алиби.

Отрядът се подреди и, след кратка дискусия сред троловете кое им беше левият крак и кое десният, тръгна напред. Ноби не преставаше да се озърта с копнеещ поглед към пожарната кола.

Понякога е по-добре да запалиш огнехвъргачка, вместо да проклинаш тъмнината.

 

 

Десет минути по-късно те си бяха пробили път през тълпите и бяха пред Гилдиите.

— Виждате ли? — каза Керът.

— Те са опрени една на друга — съгласи се Ноби.

— И какво? Между тях още има стена.

— Не съм сигурен. Най-добре да разберем.

— Имаме ли време? — попита Ангуа. — Мислех си, че ще се виждаме с Дневната Стража.

— Първо има нещо, което трябва да открия — каза Керът. — Глупаците не ми казаха истината.

— Почакай малко, почакай малко — намеси се Сержант Колън. — Това вече стига твърде надалеч. Виж, не искам да убиваме никого, нали така? Аз по случайност съм сержант тук, ако някого го интересува. Ясно, Керът? Ноби? Никакво стреляне или игра със саби. Стига това, че навлизаме на територията на Гилдията, но ще си навлечем наистина сериозни неприятности, ако вземем, че застреляме някого. Лорд Ветинари няма да се задоволи със сарказма. Той може да използва… — Колън преглътна, — ирония. Това е заповед, ясно? Така или иначе, какво искате да направите?

— Аз просто искам хората да ми кажат какво става — обясни Керът.

— Е, и ако не ти кажат, не можеш да ги нараниш — отсече Колън. — Виж, ти можеш да задаваш въпроси, твое право е. Но ако доктор Уайтфейс се запъне, ще се разкараме, ясно? Побиват ме тръпки от клоуните. А той е най-лошият от всички. Ако не иска да отговори, ще си тръгнем мирно и тихо и, ох, не знам, ще измислим нещо друго. Това е заповед, както вече казах. Разбрахте ли ме? Това е заповед.

— Ако той не отговори на въпросите ми, ще си тръгна мирно и тихо. Добре.

— Толкова, щом се разбрахме.

Керът потропа на вратата на Гилдията, вдигна ръце, улови яйчения пай, щом той се появи от цепнатината и го натъпка обратно вътре. После ритна вратата, така че тя потъна няколко инча навътре.

Някой зад нея каза:

— Оу!

Вратата се отвори още малко, за да открие малък клоун, покрит с разтвор от вар и яйчен крем.

— Нямаше нужда да правите това.

— Аз просто исках да вляза в духа на нещата — каза Керът. — Аз съм Ефрейтор Керът и това е гражданската милиция, а всички ние обичаме да се посмеем на хубавата шега.

— ’звинете ме…

— С изключение на Волнонаемен Полицай Къди. А Волнонаемен Полицай Детритус, и той обича да се посмее на хубавата шега, макар и няколко минути след всички останали. А сме тук, за да се срещнем с доктор Уайтфейс.

Косата на клоуна щръкна. От бутониерата му бликна струйка вода.

— Имате ли… имате ли уговорка?

— Не знам — каза Керът. — Имаме ли уговорка?

— Аз имам желязна топка с шипове — осмели се да отговори само Ноби.

— Това е утринна звезда, Ноби.

— Така ли?

— Да. Уговорката е ангажимент да се срещнеш с някого, докато утринната звезда е голяма буца желязо, използвана за разбиване на черепи със злоба. Важно е да не се объркват двете, нали така, господин…? — Той повдигна вежди.

— Боффо, сър. Но…

— Така че, дали не би могъл да изтичаш и да кажеш на господин Уайтфейс, че сме тук с желязна топка с ши… Какво говоря аз? Искам да кажа, без уговорка, за да се срещнем с него? Моля? Благодаря ти.

Клоунът офейка.

— Така — каза Керът. — Това добре ли беше, сержант?

— Той може дори да стане сатиричен — умърлуши се Колън.

Зачакаха. След известно време Волнонаемен Полицай Къди измъкна отвертка от джоба си и разгледа машинката за хвърляне на яйчен пай, закачена над вратата. Останалите пристъпяха от крак на крак, с изключение на Ноби, който непрекъснато пускаше неща върху своите.

Боффо се появи отново, съпровождан от двете страни от двама шута, които изглеждаха така, сякаш изобщо нямат чувство за хумор.

— Доктор Уайтфейс твърди, че такова нещо като градска милиция няма — осмели се да каже той. — Но. Хм. Доктор Уайтфейс казва, че ако наистина е важно, ще види някои от вас. Но не троловете, нито джуджето. Чухме, че имало шайки тролове и джуджета, които тероризирали града.

— Тъй говорят — кимна Детритус.

— Случайно дали не знаете какво каз… — започна Къди, но Ноби го сръга да мълчи.

— Ти и аз, сержант? — предложи Керът. — И ти, Волнонаемен Полицай Ангуа.

— О, боже — каза Сержант Колън.

Но те последваха Керът в мрачните сгради и по тъмните коридори към кабинета на доктор Уайтфейс. Шефът на всички клоуни, глупаци и шутове стоеше насред стаята, докато някакъв шут се опитваше да пришие няколко допълнителни пайети върху палтото му.

— Е?

— ’бър вечер, докторе — каза Керът.

— Бих искал да изясня, че Лорд Ветинари незабавно ще бъде информиран за това.

— О, да. Аз ще му кажа — обеща Керът.

— Не мога да си представя защо безпокоите мен, когато по улиците има размирици.

— Ах, ами… с това ще се справим по-късно. Но Капитан Ваймс винаги ми казваше, сър, че има големи престъпления и малки престъпления. Понякога малките престъпления изглеждат големи, а големите престъпления почти не можеш да ги видиш, но жизненоважното нещо е да решиш кое какво е.

Те се втренчиха един в друг.

— Е? — попита клоунът.

— Бих искал вие да ми разкажете за събитията в Сградата на тази Гилдия през по-предишната нощ.

Доктор Уайтфейс го загледа. После попита:

— А ако не ви кажа?

— Тогава, опасявам се, че ще трябва, с изключително нежелание, да бъда принуден да изпълня заповедта, която ми беше дадена точно преди да вляза тук. — Той хвърли бегъл поглед към Колън. — Точно така, нали, сержант?

— Какво? Ъ? Ами, да…

— Много бих предпочел да не правя това, но нямам избор.

Доктор Уайтфейс изгледа кръвнишки и двамата.

— Но това е собственост на Гилдията! Вие нямате право да… да…

— За това аз не знам, аз съм само ефрейтор. Но никога досега не съм отказвал да се подчиня на ясна заповед и съжалявам, но ще изпълня тази напълно и безпрекословно.

— Така, вижте, сега…

Керът се приближи още малко.

— Ако ще ви е някаква утеха, най-вероятно ще се срамувам от това.

Клоунът се вгледа в честните му очи и видя, както правеха всички, само чистата истина.

— Чуйте! Само ако извикам — доктор Уайтфейс почервеня под грима, — мога да събера една дузина хора тук.

— Повярвайте ми — каза Керът, — това само може да ми помогне да се подчиня.

Доктор Уайтфейс се гордееше със способността си да съди човешките характери. В решителното изражение на Керът нямаше нищо друго, освен абсолютна, добросъвестна честност. Той завъртя безцелно една перодръжка в ръцете си, после с внезапно движение я захвърли.

— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Как открихте, а? Кой ви каза?

— Наистина не бих могъл да споделя с вас. Но така или иначе, нещата се връзват. За всяка от Гилдиите има само по един вход, но Сградите на Гилдиите са опрени една в друга. Някой просто е трябвало да мине през стената.

— Уверявам ви, че ние не знаехме за това.

Сержант Колън беше онемял от възхищение. Беше виждал хора да блъфират при лошо раздаване, но никога не беше виждал някой, който да блъфира без карти.

— Ние си помислихме, че това е само някаква шега — оправда се клоунът. — Помислихме си, че младият Бино го е направил просто с хумористична цел, а после той облещи очи и ние не…

— Най-добре ми покажете дупката — прекъсна го Керът.

 

 

Останалите от Нощната Стража стояха във варианти на „свободно“ във вътрешния двор.

— Ефрейтор Нобс?

— Да, Волнонаемен Полицай Къди?

— Какво казват всички за джуджетата?

— О, хайде, занасяш ме, нали? Всеки, който знае нещо за джуджетата, знае и това.

Къди се прокашля.

— Джуджетата не го знаят.

— Какво искаш да кажеш с това „джуджетата не го знаят“?

— На нас никой не ни е казвал това, което всички го знаят за джуджетата.

— Ами… предполагам, мислили са си, че вие го знаете — каза Ноби немощно.

— Не и аз.

— О, добре.

Ноби хвърли поглед към троловете, после се наведе към Къди и прошепна в приблизителното място на ухото му.

Къди кимна.

— О, това ли е всичко?

— Да. Ъ-ъ… вярно ли е?

— Какво? О, да. Разбира се. За едно джудже е естествено. Някои имат повече от другите, разбира се.

— Навсякъде е така.

— Аз самият, например, съм спестил повече от седемдесет и осем долара.

— Не! Искам да кажа… не силно надарен с пари. Искам да кажа…

Ноби отново зашепна. Изражението на Къди не се промени. Ноби изви вежди.

— Вярно е, така ли?

— Откъде да знам? Аз не знам колко пари по принцип имат хората.

Ноби се отказа.

— Има едно нещо, което поне е вярно. Вие джуджетата наистина обичате златото, нали?

— Естествено, че не. Не ставай глупав.

— Ами…

— Ние казваме това, просто за да го вкараме в леглото.