Тери Пратчет
Въоръжени мъже (7)

— Това вълнение е изцяло по вина на Ветинари — каза Херцогът на Еорл. — Този човек няма стил! Сега, разбира се, имаме един град, където бакалите имат същото влияние като бароните. Той позволи дори на водопроводчиците да си направят Гилдия! Това противоречи на Природата, по скромното ми мнение.

— Нямаше да е толкова зле, ако беше дал един вид социален пример — изказа се Лейди Омниус.

— Или дори управляваше — вметна Лейди Селачии. — На хората май вече всичко може да им се размине.

— Признавам, че старите крале не бяха непременно нашия тип хора, към края — продължи Херцогът на Еорл, — но поне символизираха нещо, по мое скромно мнение. Имахме един благоприличен град в онези дни. Хората изпитваха повече уважение и си знаеха мястото. На хората им се даваше прилична дневна работа и не мързелуваха непрекъснато. А ние определено не отваряхме вратите пред всеки боклук, който можеше да мине през тях. И, разбира се, имахме и закон. Не е ли така, капитане?

Капитан Самюел Ваймс се беше втренчил стъклено в една точка някъде вляво и точно над лявото ухо на оратора.

Дим от пура висеше почти неподвижно във въздуха. Ваймс смътно си даваше сметка, че е прекарал няколко часа, като е ял твърде много храна в компанията на хора, които не му харесват.

Копнееше за миризмата на влажните улици и за усещането на паветата под мукавените си подметки. Поднос със следвечерни напитки кръжеше около масата, но Ваймс не се докосна до него, защото това разстройваше Сибил. А тя се опитваше да не го показва и това разстройваше него още повече.

От Беърхагъровото беше изтрезнял. Той мразеше да е трезвен. Това означаваше, че почва да мисли. Една от мислите, които се бутаха за пространство, беше, че такова нещо като скромно мнение не съществува.

Той нямаше много опит с богатите и властните. Полицаите нямаха такъв по правило. Не че богатите бяха по-малко предразположени към извършване на престъпления, а просто престъпленията, които те извършваха, бяха обикновено толкова над нормалното ниво на престъпността, че оставаха извън досега на някакви си хора с лоши ботуши и ръждясали ризници. Да притежаваш стотина бедни квартала не беше престъпление, макар че да живееш в такъв беше… почти. Да си Убиец — Гилдията всъщност никога не го казваше, но важно условие за постъпването беше да си син или дъщеря на благородник, — не беше престъпление. Ако имаше достатъчно пари, човек изобщо никога не можеше да извърши престъпление. Той просто правеше забавни дребни простъпки.

— А сега, накъдето и да погледнеш, е фрашкано с джуджета, тролове и грубияни — оплака се Лейди Селачии. — В Анкх-Морпорк има повече джуджета, отколкото в собствените им градове, или както там си наричат дупките.

— Вие какво мислите, капитане? — попита Херцогът на Еорл.

— Хмм? — Капитан Ваймс взе едно зрънце грозде и го запремята между пръстите си.

— Съвременният етнически проблем.

— Имаме ли такъв?

— Ами да… погледнете Каменната Улица. Там всяка нощ се бият!

— И нямат абсолютно никакво разбиране за религията!

Ваймс подробно разглеждаше зърното. Искаше да каже: „Разбира се, че се бият. Те са тролове. Разбира се, че се бъхтят един друг с бухалки — тролският по принцип е език на тялото и, ами, те обичат да крещят. Всъщност, единственият, който някога създава някакъв истински проблем на някого, е онзи кучи син Хризопрас, и то само защото той подражава на хората и бързо схваща. Колкото до религията, тролските богове са се блъскали един друг с бухалките десет хиляди години преди ние дори да сме престанали да се опитваме да ядем камъни.“

Но споменът за мъртвото джудже разбута нещо перверзно в душата му.

Той остави гроздето обратно в чинията си.

— Определено. Според мен, безбожните копелета трябва да се подберат и под строй да се изгонят от града с насочени копия срещу тях.

За един миг настъпи тишина.

— Точно това заслужават — добави Ваймс.

— Точно така! Те не са нищо повече от животни — каза Лейди Омниус.

Ваймс подозираше, че първото й име е Сара.

— Забелязали ли сте колко са им масивни главите? — попита Ваймс. — Това наистина е просто скала. Съвсем малки мозъци.

— И морално, разбира се… — промълви Лорд Еорл. Понесе се мърморене в знак на неопределено съгласие. Ваймс посегна към чашата си.

— Уиликинс, не мисля, че Капитан Ваймс иска вино — рече Лейди Рамкин.

— Грешка! — весело каза Ваймс. — И докато сме още на темата — ами джуджетата?

— Не знам дали някой е забелязал — подхвана Лорд Еорл, — но вече определено няма толкова кучета наоколо, колкото имаше по-рано.

Ваймс се облещи. За кучетата беше вярно. Напоследък не се размотаваха насам-натам, това беше истина. Но той беше посетил няколко бара на джуджета с Керът и знаеше, че джуджетата наистина ще изядат някое куче, но само ако не успеят да уловят плъх. А десет хиляди джуджета, които ядат непрекъснато с нож, вилица и лопата, нямаше да могат да направят даже и дупчица в Анкх-Морпоркската популация на плъховете. Това беше съществена характеристика на всички писма, които джуджетата пишеха до вкъщи: елате всички и донесете кетчупа.

— Забелязали ли сте колко са им малки главите? — успя да измисли Ваймс. — Много ограничен черепен капацитет, със сигурност. Проверен факт.

— И никога не им виждаш жените — каза Лейди Сара Омниус. — Намирам това за много… подозрително. Нали знаете какво казват за джуджетата — мрачно добави тя.

Ваймс въздъхна. Той много добре знаеше, че човек непрекъснато им вижда жените, макар че те изглеждаха точно както и мъжете. Определено всеки, който знаеше нещо за джуджетата, знаеше и това.

— И са лукави малки дяволчета — намеси се Лейди Селачии. — Много прозорливи.

— Знаете ли — Ваймс поклати глава, — знаете ли, именно това е, което е адски дразнещо, нали? Начинът, по който те могат да са едновременно толкова неспособни за каквато и да е рационална мисъл, и в същото време да са толкова адски лукави.

Само Ваймс видя погледа, който Лейди Рамкин стрелна към него. Лорд Еорл изгаси пурата си.

— Те просто пристигат и превземат всичко. И работят като луди мравки през цялото време, когато истинските хора би трябвало малко да поспят. Не е естествено.

Съзнанието на Ваймс подмина забележката и я сравни с по-раншната, за приличната дневна работа.

— Е, едно от тях вече няма да работи толкова много — каза Лейди Омниус. — Прислужницата ми каза, че едно от тях било намерено в реката тази сутрин. Може би някаква племенна вражда или нещо подобно.

— Ха… това е начало, във всеки случай — засмя се Лорд Еорл. — Не че някой ще забележи едно повече или по-малко.

Ваймс се усмихна сияйно.

Близо до ръката му имаше бутилка вино, въпреки най-добрите и тактични усилия на Уиликинс да я отстрани. Гърлото й изглеждаше подканящо лесно да бъде уловено…

Той усещаше поглед върху себе си. През масата срещна погледа на човек, който внимателно го наблюдаваше и чийто последен принос към разговора беше: „Бихте ли били така любезен да ми подадете подправките, капитане?“ В лицето нямаше нищо забележително с изключение на погледа — абсолютно спокоен и леко развеселен. Това беше доктор Крусис. Ваймс изпита силното усещане, че му четат мислите.

— Самюел!

Ръката на Ваймс спря насред път. Уиликинс стоеше до нейно благородие.

— Изглежда на входа има някакъв млад мъж, който те търси — съобщи Лейди Рамкин. — Ефрейтор Керът.

— Божичко, това е вълнуващо! — възкликна Лорд Еорл. — Дали не е дошъл да ни арестува, какво мислите? Ха, ха, ха.

— Ха — каза и Ваймс.

Лорд Еорл сръга съседа си.

— Предполагам, че някъде са извършили престъпление.

— Да — потвърди Ваймс. — Съвсем наблизо, струва ми се.

Поканиха Керът вътре, стиснал шлем под мишница почтително.

Той се облещи срещу подбраната компания, нервно облиза устни, после отдаде чест. Всички гледаха него. Трудно беше да не забележиш Керът в стая. В града имаше и по-големи хора от него. Той не изпъкваше. Той просто изглеждаше така, без да се опитва, сякаш изопачаваше нещата около себе си. Всичко се превръщаше във фон на Ефрейтор Керът.

— Свободно, ефрейтор — каза Ваймс. — Какво се готви? Тоест, питам — бързо добави той, като знаеше неконтролируемия подход на Керът към образния език, — каква е причината да си тук в този момент?

— Трябва да ви покажа нещо, сър. Ух. Сър, мисля, че е от Убий…

— Да излезем и да поговорим за това отвън, а?

Доктор Крусис не беше трепнал и с мускул.

Лорд Еорл се облегна назад.

— Е, трябва да кажа, че съм впечатлен — каза той. — Винаги съм си мислил, че вие, Стражите, сте съвсем безполезна сбирщина, но виждам, че съблюдавате задълженията си непрекъснато. Винаги нащрек за криминалните съзнания, а?

— О, да. Криминалните съзнания. Да.

По-хладният въздух на фамилния коридор дойде като благослов. Той се облегна на стената и примижа срещу картата.

— Исчезнало?

— Помните ли, казахте ми, че сте видели нещо в двора… — започна Керът.

— Какво е исчезнало?

— Може би нещо не е било в музея на Убийците и те са закачили този знак върху него? — попита Керът. — Нали знаете, като „Свален за Почистване“? Правят такива неща в музеите.

— Не, не бих казал т… Какво ли знаеш ти за музеите, между другото?

— О, ами доста, сър. Понякога ги посещавам в почивните си дни. Онзи в Университета, разбира се, и Лорд Ветинари ме пуска в онзи, в стария Дворец, а после има и по Гилдиите, те обикновено ме пускат, стига да помоля учтиво, а съществува и музеят на джуджетата, недалеч от Заскрежената Улица…

— Има ли наистина там? — попита Ваймс, заинтригуван неволно. Беше минавал по Заскрежената Улица хиляди пъти.

— Да, сър, точно до Пумпаловата Улица.

— Я виж ти. Какво има вътре?

— Много интересни образци хляб на джуджета, сър.

Ваймс обмисли това за един миг.

— Точно сега не е важно. И „изчезнало“ не се пише така.

— Вярно, сър.

Той запремята картончето напред-назад между пръстите си.

— Човек трябва да е глупак, за да влезе в Гилдията на Убийците.

— Да, сър.

Гневът беше изгорил изпаренията. Още веднъж той изпита… не, не тръпката, това не беше точната дума… усещането за нещо. Още не беше сигурен какво е. Но то беше там и го очакваше…

— Самюел Ваймс, какво става?

Лейди Рамкин затвори вратата на трапезарията зад себе си.

— Наблюдавах те — каза тя. — Държиш се много грубо, Сам.

— Опитвах се да не го правя.

— Лорд Еорл е много стар приятел.

— Така ли?

— Е, познавам го от много години. Не го понасям всъщност. Но ти го караше да изглежда глупак.

— Той самият се правеше да изглежда глупак. Аз само му помагах.

— Но често те чувах да си… груб за джуджетата и троловете.

— Това е различно. Аз имам право. Този идиот няма да познае някой трол, даже и да го прегази като валяк.

— О, той ще познае, ако трол го прегази — поправи го Керът услужливо. — Някои от тях тежат колкото…

— Какво е толкова важно, обаче? — попита Лейди Рамкин.

— Ние… търсим кой е убил Чаби — каза Ваймс.

Изражението й се промени начаса.

— Това е нещо друго, разбира се. Такива хора трябва публично да бъдат шибани с камшик.

„Защо ли казах това? — мислеше си Ваймс. — Може би защото е вярно. Това… исчезналото… изчезва, а в следващия миг едно малко дждудже — занаятчия е изхвърлено в реката и гадно течение минава оттам, където трябва да са му гърдите. Те са свързани. Сега единственото, което трябва да направя, е да открия връзката…“

— Керът, можеш ли да се върнеш с мен до дома на Хемърхок?

— Да, капитане. Защо?

— Искам да огледам онази работилница. И този път имам джудже със себе си.

Нещо повече, добави мислено, имам Ефрейтор Керът. Всички харесват Ефрейтор Керът.

 

 

Ваймс слушаше, докато разговорът жужеше монотонно на езика на джуджетата. Изглеждаше така, сякаш Керът побеждава, но работата висеше на косъм. Кланът отстъпваше, но не поради здрав разум, или подчинение на закона, а защото… ами… защото не някой друг, а Керът молеше за това.

Най-накрая ефрейторът вдигна поглед. Той седеше на едно тяхно столче, така че на практика краката му обрамчваха главата.

— Трябва да разбереш, така де, че работилницата е много важна за едно джудже.

— Добре — рече Ваймс — Разбирам.

— И, ъъ… ти си по-голям.

— Моля?

— По-голям. По-голям от джудже.

— О!

— Ъъ. Вътрешността на една такава работилница е като… ами, като вътрешността на дрехите му, ако разбираш какво искам да кажа. Казват, че можеш да погледнеш, ако и аз съм с теб. Но не трябва да докосваш нищо. Ъъ. Не им е много приятно това, капитане.

Едно джудже, което вероятно беше Госпожа Хемърхок, подаде връзка ключове.

— Винаги добре съм се разбирал с джуджетата — каза Ваймс.

— Това не им е приятно, сър. Хм. Мислят, че никаква полза няма да има от това.

— Ще се постараем!

— Хм. Това не го преведох, както трябва. Хм. Те мислят, че от нас няма да има никаква полза. Не че искат да ни обидят, сър. Те просто мислят, че нас не биха ни пуснали където и да било, сър.

 

 

— Оу!

— Съжалявам за това, капитане — каза Керът, който вървеше като буквата Г. — След вас. Внимавайте с главата…

— Оу!

— Може би е най-добре вие да седнете, а аз да огледам.

Работилницата беше дълга и, разбира се, ниска още една малка врата в най-отдалечения край. Под някакъв люк имаше голям тезгях. На отсрещната стена имаше ковачница и лавица с инструменти. И дупка.

Парче мазилка беше отхвръкнала няколко стъпки над земята, а от зидарията отдолу тръгваха радиално множество пукнатини.

Ваймс се ощипа по носа. Днес не беше имал време да поспи. Това беше друг проблем. Ще трябва да свикне да спи, когато се стъмни. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал нощно време.

Той вдиша шумно.

— Надушвам фойерверки.

— Може да е от ковачницата — каза Керът. — Както и да е, троловете и джуджетата пускат фойерверки из целия град.

Ваймс кимна.

— Добре. Та какво можем да видим?

— Някой е халосал стената доста силно ето тук.

— Може да се е случило по всяко време — каза Ваймс.

— Не, сър, защото на пода има прах от мазилка, а едно джудже винаги си държи работилницата чиста.

— Наистина ли?

Имаше най-различни оръжия, някои от тях наполовина довършени, по рафтове до тезгяха. Ваймс вдигна един почти довършен арбалет.

— Добра работа е вършил. Много добър техничар е бил.

— Славеше се с това — съгласи се Керът, като безцелно ровеше по тезгяха. — Много фина ръка. Правеше музикални кутии като хоби. Никога не можеше да устои на техническо предизвикателство. Ъ-ъ… Какво всъщност търсим, капитане?

— Не съм сигурен. Ето това е добро…

Беше бойна брадва, и толкова тежка, че ръката на Ваймс увисна. Сложни гравирани линии покриваха острието. Трябва да беше резултат от седмици работа.

— Да не е нещо специално за съботните вечери, а?

— О, не, това е погребално оръжие.

— Така си и знаех!

— Искам да кажа, изработено е, за да бъде погребано с джудже. Всяко джудже се погребва с оръжие. Нали знаете? Да го носи със себе си… там, където отива.

— Но това е чудесна изработка! И острието му е като… ааргх! — Ваймс засмука пръста си, — като бръснач.

Керът изглеждаше шокиран.

— Разбира се. Иначе каква полза от него като се изправи пред тях с долнопробно оръжие.

— За кого говориш?

— За всичко лошо, което той срещне по пътя след смъртта — каза Керът едва забележимо притеснен.

— А!

Ваймс се поколеба. Това беше област, в която не се чувстваше удобно.

— Това е древна традиция.

— Аз пък си мислех, че джуджетата не вярват в дяволи, демони и подобни неща.

— Вярно е, но… ние не сме сигурни дали те го знаят.

— О!

Ваймс остави брадвата и вдигна нещо друго от полицата на тезгяха. Беше рицар в броня, висок около девет инча. На гърба му имаше ключе. Той го обърна и после за малко не го изпусна, когато фигурата замърда крака. Той остави нещото и то сковано замарширува по пода, като размахваше сабя.

— Движи се малко като Колън, нали — каза Ваймс. — Часовников механизъм!

— Излиза на мода — отбеляза Керът. — Господин Хемърхок беше добър в това.

Ваймс кимна.

— Ние търсим нещо, което не трябва да е тук. Или нещо, което трябва да е, а го няма. Липсва ли нещо?

— Трудно е да се каже, сър. Няма го.

— Какво?

— Каквото и да липсва, сър — добросъвестно отвърна Керът.

— Искам да кажа — търпеливо обясни Ваймс, — нещо, което не е тук, а ти би очаквал да го намериш.

— Ами, той има… имаше… всички обичайни инструменти, сър. И хубави, при това. Срамота, наистина.

— Кое?

— Ще ги стопят, разбира се.

Ваймс се вгледа в подредените рафтове с чукове и пили.

— Защо? Друг не може ли да ги използва?

— Какво, да използва същинските сечива на някое друго джудже? — Устата на Керът се изкриви от отвращение, все едно някой му беше предложил да обуе старите шорти на Ефрейтор Нобс. — О, не, това не е… редно. Искам да кажа, те са си… част от него. Искам да кажа… някой друг да ги използва, след като той ги е използвал през всичките тези години, искам да кажа… ърргх.

— Наистина ли?

Войникът с часовниковия механизъм мина под тезгяха.

— Би било… нередно. Ъ-ъ… Отвратително.

— О! — Ваймс се изправи.

— Капи…

— Оу!

— … внимавайте с главата. Съжалявам.

Като си търкаше с едната ръка темето, Ваймс използва другата, за да опипа дупката в мазилката.

— Тук… вътре има нещо. Подай ми едно от онези длета. — Последва тишина. — Длето, моля. Ако това те кара да се чувстваш по-добре, опитваме се да открием кой е убил господин Хемърхок. Ясно?

Керът взе едно от длетата, но със значително колебание.

— Това е длето на господин Хемърхок, негово е — каза той с укор в гласа.

— Ефрейтор Керът, ще престанеш ли да бъдеш джудже за две секунди? Ти си страж! И ми дай проклетото длето! Доста ми дойде днес! Благодаря ти!

Ваймс разби зидарията и един груб оловен диск изпадна в ръката му.

— Прашка? — попита Керът.

— Тук вътре няма място — възрази Ваймс — Както и да е, как по дяволите, е могло да се забие толкова дълбоко в стената? — Той пъхна диска в джоба си. — Това май с всичко — каза той, като се изправи. — Най-добре да… оу!… ох, измъкни онзи войник, а? Най-добре да оставим подредено.

Керът затършува в тъмнината под тезгяха. Чу се шумолене.

— Тук отдолу има някакъв лист, сър.

Керът се появи, размахвайки малък жълтеникав лист хартия. Ваймс примижа срещу него.

— На мен не ми говори нищо — каза той най-сетне. — Не е на езика на джуджетата, знам това. Но тези символи… тези неща съм ги виждал и по-рано. Или нещо подобно на тях. — Той подаде листа обратно на Керът. — Ти какво можеш да проумееш от това?

Керът се намръщи.

— Става за шапка или лодка. Или нещо като хризантема…

— Имам предвид символите. Тези символи, ей тук.

— Н’нам, капитане. Изглеждат ми познати, обаче. Нещо… като писмото на алхимиците?

— О, не! — Ваймс закри очите си с ръце. — Не и скапаните алхимици! О, не! Не и онази шибана шайка от луди търговци на фойерверки! Мога да понеса Убийците, но не и тези идиоти! Не! Моля! Колко е часът?

Керът хвърли поглед към пясъчния часовник на колана си.

— Около единайсет и половина, капитане.

— Тогава си отивам да спя. Тези шутове могат да почакат до утре. Можеш да ме направиш много щастлив, ако ми кажеш, че този лист хартия е принадлежал на Хемърхок.

— Съмнявам се, сър.

— Аз също. Хайде. Да излезем през задната врата.

Керът се промъкна навън.

— Внимавайте с главата, капитане.

Ваймс, почти на колене, се спря и се вгледа в рамката на вратата.

— Е, ефрейтор, знаем, че не е бил трол, който го е направил, нали? Поради две причини. Едната е, че трол не би могъл да се промъкне през тази врата, тя е за размерите на джудже.

— Каква е другата причина, сър?

Ваймс внимателно измъкна нещо от една треска на трегера на ниската врата.

— Другата причина, Керът, е, че троловете нямат коса.

Няколкото кичура, които се бяха закачили в нишките на гредата, бяха червени и дълги. Някой невнимателно ги беше оставил там. Някой висок. По-висок от джудже, във всеки случай.

Ваймс се вгледа в тях. По-скоро приличаха на прежда, отколкото на коса. Хубави червени влакна. Е, добре. Следата си беше следа.

Той внимателно ги сгъна в парче хартия, взета назаем от тетрадката на Керът, и ги подаде на ефрейтора.

— Ето. Пази го като очите си.

Те изпълзяха навън в нощта. За стените беше закачена тясна дъсчена пътека, а отвъд нея беше реката. Ваймс внимателно се изправи.

— Не ми харесва това, Керът. Има нещо лошо в дъното на това.

Керът погледна надолу.

— Искам да кажа, че се случват тайнствени неща — търпеливо обясни Ваймс.

— Да, сър.

— Да се връщаме в Двора.

Те се отправиха към Месинговия Мост, много бавно, защото Керът весело припознаваше всеки, когото срещнеха. Наострени грубияни, чийто нормален отговор на забележка от страна на Стражата учтиво би бил парафразиран в ред символи, обикновено разположени на най-горния ред на машинописната клавиатура, сега всъщност се усмихваха неловко и промълвяха нещо безобидно в отговор на неговото сърдечно: „Добър вечер, Баровецо! Внимавай как я караш!“

Ваймс спря насред моста, за да запали пура и драсна клечка кибрит в един от декоративните хипопотами. После погледна надолу към мътната вода.

— Керът?

— Да, капитане?

— Мислиш ли, че съществува нещо такова като престъпно съзнание?

Керът почти чуто се опита да осмисли това.

— Какво… искате да кажете като… господин Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“ ли, сър?

— Той не е престъпник.

— Опитвали ли сте от неговия пай, сър?

— Искам да кажа… да… но… той просто географски се разклонява във финансовото полукълбо.

— Сър?

— Искам да кажа, че той просто се разминава с останалите хора относно положението на нещата. Като парите. Той мисли, че те всичките трябва да са в неговия джоб. Не, имах предвид…

Ваймс затвори очи и си помисли за дим от пури и пълни напитки, и лаконични гласове. Имаше хора, които крадяха пари от хората. Става. Това беше просто кражба. Но имаше хора, които, с една лесна дума, биха откраднали човечността от хората. Това беше нещо друго.

Работата беше в това… е добре де, той не харесваше джуджета и тролове. Но той никого не харесваше особено. Работата беше в това, че той всеки ден се движеше в тяхната компания и имаше право да не ги харесва. Работата беше в това, че никой дебел идиот нямаше правото да говори такива неща.

Той се втренчи във водата. Един от пилоните на моста беше точно под него, Анкх се всмукваше и клокочеше долу. Останките — дървени греди, клони, боклуци, — се бяха струпали в един вид мръсно плаващо островче. По него растяха дори гъбички.

Това, което можеше да му помогне тъкмо сега, беше бутилка от най-доброто на Беърхагър. Светът доплуваше на фокус, когато го погледнеше през дъното на бутилката.

Нещо друго изплува на фокус.

Учение за сигнатурите. Така го наричаха билкарите. Също както боговете слагат етикет „Използвай ме“ на растенията. Ако едно растение прилича на част от тялото, то е добро за болести, характерни за тази част. Има зъбна билка за зъби, далачна билка за… далак, очанка за очи… съществува дори гъба, наречена Phallus impudicus, и не знам това за какво е, ама Ноби е голям спец по омлетите с гъби. Е, тогава… ей тези гъбички там долу са или точното лекарство за ръце, или…

Ваймс въздъхна.

— Керът, можеш ли да ми донесеш канджа, моля?

Керът проследи погледа му.

— Точно вляво на този пън, Керът.

— О, не!

— Съжалявам, но е точно това. Измъкни го, открий кой е бил, изготви рапорт за Сержант Колън.

Трупът беше на клоун. Щом Керът се покатери по купа и разчисти боклуците, той изплува с лице нагоре, с голяма, зелена усмивка, изрисувана върху физиономията му.

— Той е мъртъв!

— Заразно е, нали?

Ваймс погледна към ухиления труп. Не разследвай. Стой настрана. Остави го на Убийците и на скапания Куирк. Това са твоите заповеди.

— Ефрейтор Керът?

— Сър?

Това са твоите заповеди…

Е, по дяволите. За кого го мислеше Ветинари? Един вид войник, навит на пружина.

— Ще открием какво става тук.

— Да, сър!

— Каквото и да става. Ще открием.