Тери Пратчет
Въоръжени мъже (20)

Имаше, в крайна сметка, две теории за края на Големия Фидо.

Едната, лансирана от кучето Гаспод, основана на свидетелски показания, беше, че останките му били взети от Мръсния Стар Рон и продадени за пет минути на един кожухар, и че Големия Фидо най-сетне отново видял дневната светлина като двойка маншони за уши и чифт пухкави ръкавици.

Другата, на която повярва всяко куче, основана на това, което колебливо би могло да се нарече истината на сърцето, беше, че той е оцелял от падането, избягал от града и в крайна сметка повел огромна глутница планински вълци, които нощем всявали ужас в самотните чифлици. Това правеше ровенето по бунищата и висенето около задните врати за отпадъци да изглежда… ами, по-поносимо. Те в края на краищата го правеха само докато Големия Фидо си дойдеше.

Нашийникът му се пазеше на тайно място и се посещаваше редовно от кучета, докато не забравиха за него.

Сержант Колън отвори вратата с върха на копието си.

Кулата е имала етажи, много отдавна. Сега тя беше куха по целия път нагоре, кръстосвана от златни снопове светлина от древните амбразури по прозорците.

Един от тях, изпълнен от светещи песъчинки прах, пронизваше напречно това, което до неотдавна, беше Действащ Полицай Къди.

Колън побутна предпазливо тялото. То не помръдна. Нищо с такъв вид не можеше да се помръдне. Изкривена брадва лежеше до него.

— О, не — промълви той.

От високото се спускаше тънко въже от онези, които Убийците използваха. Потрепваше. Колън погледна към мъглата нагоре и извади сабя.

Виждаше чак горе до върха, а на въжето нямаше никого. Което означаваше…

Той дори не се огледа, което му спаси живота.

Той се метна към пода и експлозията от исчезналото зад него се случи точно по същото време. По-късно се кълнеше, че е усетил вятъра от куршума, точно когато е минал над главата му.

После една фигура прекрачи през пушека и го удари силно, преди да избяга през отворената врата навън в дъжда.

— ДЕЙСТВАЩ ПОЛИЦАЙ КЪДИ?

Къди се поизтърси от праха.

— О! Разбирам. Хич не си и помислих, че това ще ми се размине. Не и след първите сто стъпки.

— ПРАВ СИ БИЛ.

Нереалният свят на живите вече избледняваше, но Къди гледаше свирепо към извитите останки от брадвата си. Това май го притесняваше повече, отколкото усуканите останки на самия Къди.

— Виж само! Татко ми направи тази брадва! Чудесно оръжие да го вземеш в отвъдния живот, няма що!

— ТОВА НЯКАКЪВ ВИД ПОГРЕБАЛЕН ОБРЯД ЛИ Е?

— Не знаеш ли? Ти си Смърт, нали така?

— ТОВА НЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ЗНАМ ЗА ПОГРЕБАЛНИТЕ ОБРЕДИ. ПО ПРИНЦИП АЗ СРЕЩАМ ХОРАТА ПРЕДИ ДА БЪДАТ ПОГРЕБАНИ. ОНЕЗИ, ДЕТО ГИ СРЕЩАМ СЛЕД КАТО СА ПОГРЕБАНИ, ИМАТ СКЛОННОСТ ДА СА МАЛКО ПРЕВЪЗБУДЕНИ И ИЗПИТВАТ НЕЖЕЛАНИЕ ДА ОБСЪЖДАТ НЕЩАТА.

Къди скръсти ръце.

— Ако няма да бъда погребан, както си му е редът, отказвам. Моята измъчена душа ще броди из света в страдание.

— НЯМА НУЖДА.

— Може, ако иска — озъби се духът на Къди.

— Детритус! Нямаш време да се рониш! Давай към Кулата! Вземи няколко човека с теб!

Ваймс стигна вратата на Голямата Зала с Патриция през рамо и с Керът, който залиташе след него. Магьосниците се бяха скупчили около вратата. Тъкмо започваха да падат големи, тежки капки дъжд и съскаха по горещите плочи.

Ридкъли запретна ръкави.

— Гръм да ме порази! Какво е направило това на крака му?

— Ето какво причинява исчезналото! Погрижете се за него! И за Ефрейтор Керът също!

— Няма нужда — каза Ветинари, като се опитваше да се усмихне и да се изправи. — Това е само плът…

Кракът се строполи под него.

Ваймс примижа. Никога не беше очаквал това. Патрицият беше човекът, който винаги имаше отговори, който никога не се изненадваше. Ваймс имаше усещането, че историята се е отвързала и плющи…

— Можем да се справим с това, сър — каза Керът. — Имам хора по покривите и…

— Млъквай! Стой тук! Това е заповед! — Ваймс зарови из кесията си и овеси значката си върху разкъсаното сако. — Ей, ти… Пижама! Имам нужда от сабя!

Пижама изглеждаше намусен.

— Приемам заповеди само от Ефрейтор Керът…

— Дай ми сабя незабавно, ти ужасно дребно човече! Така! Благодаря ти! Сега да тръгваме към Кул…

Една сянка се появи на прага.

Детритус влезе вътре.

Те погледнаха към безжизненото тяло в ръцете му.

Той внимателно го остави върху пейка, без да каже нито дума, после отиде и седна в един ъгъл. Докато останалите се събраха около тленните останки на Действащ Полицай Къди, тролът свали своя домашно правен охлаждащ шлем и остана, втренчен в него, като го запремята в ръце.

— Беше на пода — каза Сержант Колън, облягайки се на рамката на вратата. — Трябва да са го бутнали по стълбите право от върха. Някой друг също е бил там. Трябва да се е спуснал по въжето и да ме е треснал яко по главата.

— Да те бутнат от Кулата не си струва — каза Керът неопределено.

Когато драконът дойде, беше по-добре, помисли си Ваймс. След като убиеше някого, поне още си беше дракон. Отиваше някъде другаде, но човек можеше да каже: това е дракон, ето какво е. Не можеше да прескочи през стената и просто да стане друг човек. Човек винаги знаеше с какво се бие. Нямаше нужда да…

— Какво е това в ръката на Къди? — попита той.

Проумя, че от известно време го е зяпал, без да го види. Издърпа го. Беше парче черен плат.

— Убийците носят това — каза Колън неразбиращо.

— Както и много други хора — каза Ридкъли. — Черното си е черно.

— Прав сте — каза Ваймс. — Да се предприеме каквото и да било действие на базата на това, би било прибързано. Знаете, най-вероятно да ме уволнят заради него. — Той размаха плата пред очите на Лорд Ветинари. — Навсякъде Убийци на стража. Изглежда, те нищо не са забелязали, а? Вие им дадохте проклетото исчезнало, защото си мислехте, че те могат най-добре да го опазят! Изобщо не си и помислихте да го дадете на стражите!

— Няма ли да започнем преследване, Ефрейтор Керът? — попита Пижама.

— Да преследваме кого? Да преследваме къде? — каза Ваймс. — Той е ударил стария Фред по главата и е офейкал. Би могъл да изтича зад ъгъла, да метне исчезналото през някоя стена и кой би разбрал. Не знаем кого търсим!

— Аз знам — каза Керът.

Той се изправи, като се държеше за рамото.

— Лесно е да бягаш. Доста сме бягали. Но не така се гони. Гони се, като се седи тихо на точното място. Капитане, искам сержантът да излезе там навън и да каже на хората, че сме хванали убиеца.

— Какво?

— Името му е Едуард д’Ийт. Да каже, че сме го арестували. Да каже, че е бил хванат и ранен лошо, но че е още жив.

— Но ние не…

— Той е Убиец.

— Ние нямаме…

— Да, капитане. Не обичам да лъжа. Но може би си струва. Както и да е, това не е ваш проблем, сър.

— Не е? И защо не е?

— Пенсионирате се след по-малко от час.

— Но все още съм капитан, ефрейтор. Така че ще трябва да ми кажеш какво става. Такъв е редът.

— Нямаме време, сър. Направи го, Сержант Колън.

— Керът, все още аз ръководя Стражата! Аз съм този, който се предполага да дава заповеди.

Керът наведе глава.

— Съжалявам, капитане.

— Така. Хубаво, че поне за това се разбрахме. Сержант Колън?

— Сър?

— Разпространи новината, че сме арестували Едуард д’Ийт. Който и да е той.

— Дасър.

— А следващата ви стъпка, господин Керът?

Керът погледна към насъбралите се магьосници.

— Извинете, сър?

— Уук?

— Първо, трябва да отидем в Библиотеката…

— Първо — каза Ваймс, — някой може да ми заеме шлем. Не се чувствам, че съм на работа, когато съм без шлем. Благодаря, Фред. Така… шлем… сабя… значка. Сега…

Под града се носеше шум. Той се процеждаше през всевъзможни маршрути, но беше неясен, като звук от кошер.

И светеше едва забележима светлина. Водите на Анкх, ако разбираме тази стихия в най-широк смисъл, бяха мили, да разширим определението докрай, тези тунели с векове.

Сега се чуваше допълнителен шум. Стъпки газеха леко по тинята, едва доловими, освен ако ушите не бяха привикнали към фоновия шум. А някаква неясна фигура се движеше през мрака, после спря в един кръг тъмнина, който водеше към по-малък тунел…

— Как се чувствате, ваша светлост? — попита Ефрейтор Нобс, социалният катерач.

— Ти кой си?

— Ефрейтор Нобс, сър! — Отдаде чест.

— Ние ли сме те назначили на работа?

— Дасър!

— А! Ти си джуджето, нали така?

— Несър. Това беше покойният Къди, сър! Аз съм едно от човешките същества, сър!

— Ти да не си назначен в резултат на някаква… специална процедура?

— Не, сър — каза Ноби гордо.

— Боже господи!

Патрицият си чувстваше главата малко поолекнала от загубата на кръв. А и Архиканцлерът му беше дал голяма чаша с нещо, което било чудодейно лекарство, макар и да не беше уточни, какво точно лекува. Вертикалността, очевидно. Но беше мъдро да не спира да седи изправен, обаче. Хубава идея беше да го виждат, че е жив. Много любопитни хора надничаха през вратата. Важно беше да ги увери, че слуховете за неговата смърт са силно преувеличени.

Ефрейтор — самопровъзгласил се за човек — Нобс и няколко други стражи се бяха скупчили около Патриция по заповед на Капитан Ваймс. Някои от тях бяха доста по-обемисти, отколкото той бая зашеметено си спомняше.

— Ей ти там, добри човече. Ти взел ли си Кралския Шилинг? — обърна се той към едного.

— Нищо не съм взимал.

— Прекрасно, браво.

И после тълпите се разпръснаха. Нещо златно и смътно напомнящо на куче се втурна през тях, като ръмжеше, долепило нос до земята. И пак изчезна, покривайки пода на библиотеката с дълги, леки стъпки. Патрицият долови разговор.

— Фред?

— Да, Ноби?

— Това не ти ли се стори малко познато?

— Не знам за какво намекваш.

Ноби се размърда неудобно.

— Трябваше да й се накараш, че не е в униформа.

— Малко е трудно.

— Ако аз бях притичал оттук без дрехи, щеше да ме глобиш с половин долар за неприлично облекло…

— Ето ти половин долар, Ноби. Сега млъкни.

Лорд Ветинари засия срещу тях. После следваше стражът в ъгъла, още един от онези, големите като буци…

— Още ли сте добре, ваша светлост? — попита Ноби.

— Кой е този господин?

Той проследи погледа на Патриция.

— Това е Детритус, тролът, сър.

— Защо седи така?

— Мисли, сър.

— От доста време не се е помръдвал.

— Той мисли бавно, сър…

Детритус се изправи. Имаше нещо в начина, по който го направи, някакъв намек за могъщ континент, започващ тектонично движение, завършващо със страховитото създаване на някоя недостъпна планинска верига, която ще кара хората да се спират и да гледат. Нито един от зрителите не беше запознат с изживяването да гледат израстването на планина, но сега имаха някаква смътна представа на какво прилича: приличаше на изправянето на Детритус с изкривената брадва на Къди в ръка.

— … но дълбоко понякога — добави Ноби, като оглеждаше различните възможни пътища за бягство.

Тролът се облещи срещу тълпата, сякаш се чудеше те пък какво правят тук. После, като люлееше ръце, той тръгна напред.

— Действащ Полицай Детритус… ъ-ъ… тъй като ти беше… — осмели се да каже Колън.

Детритус не му обърна внимание. Сега той се движеше доста бързо по измамния начин, по който го прави лавата.

Той стигна до стената и я изби от пътя си.

— Някой да му е давал сяра? — попита Ноби.

Колън се огледа към стражите наоколо.

— Волнонаемен Полицай Боксит! Волнонаемен Полицай Коулфейс! Задръжте Действащ Полицай Детритус!

Двата трола погледнаха първо към отдалечаващата се фигура на Детритус, после се спогледаха и накрая се обърнаха към Сержант Колън.

Боксит успя да отдаде чест.

— Разрешение да напусна, за да присъствам на погребението на баба ми, сър?

— Защо?

— Или аз, или тя, сержант.

— Ще ни ритат по гуухулуучните глави — каза Коулфейс, мислителят с по-малко заобикалки.

Пламна огънче. В каналите долу, светлината му беше като зараждаща се звезда.

Ваймс запали първо пурата си, а после и лампа.

— Доктор Крусис? — каза той.

Шефът на Убийците замръзна.

— Ефрейтор Керът ей тук има и арбалет. Не съм сигурен дали ще го използва. Той е добър човек. Той мисли, че всички останали също са добри хора. Аз не съм. Аз съм долен, гаден и уморен. А сега, докторе, имахте време да помислите, вие сте интелигентен мъж… Какво правехте тук долу, моля? Не може да сте търсил тленните останки на младия Едуард, защото нашият Ефрейтор Нобс го изнесе в моргата на Стражата тази сутрин, най-вероятно, задигайки дребните лични бижута, които е имал по себе си, но Ноби така си прави. Той има престъпно съзнание, този наш Ноби. Но за него ще кажа още, че няма престъпна душа. Надявам се, че е избърсал клоунския грим от лицето на горкото момче. Божичко. Вие го използвахте, нали? Той уби горкия стар Бино, а после взе исчезналото и е бил там, когато то е убило Хемърхок, той дори е оставил малко от перуката на Бино по гредите. И точно когато някой добър съвет хубаво би му помогнал, като, например, да се предаде, вие сте го убил. Интересното е, че младият Едуард не би могъл да е мъжът на Кулата отпреди малко. Не и с прободната рана в сърцето и всичко останало. Аз знам, че да си умрял не винаги е пречка за кротко забавление в този град, но не мисля, че младият Едуард много-много е шавал. Парчето плат беше хубава идея. Но, да ви кажа, аз никога не съм вярвал на тези неща — следи от стъпки в цветната леха, издайнически копчета, такива ми ти неща. Хората си мислят, че това е да си полицай. Не е вярно. Полицайството е късмет и бъхтене повечето време. Но повечето хора биха повярвали. Искам да кажа, той е бил мъртъв… какво… няма два дни, а тук долу е хубаво и хладно… би могъл да го издърпаш, смея да кажа, че би могъл да заблудиш хората, които няма да се вглеждат много-много, след като той веднъж вече е върху плочите, и бихте имали човека, който е убил Патриция. Обърнете внимание, дотогава половината град вече ще се бие с другата, смея да твърдя. Ще се намесят и още няколко смърти. Чудя се дали това би ви интересувало. — Той спря. — Все още нищо не сте казал.

— Ти не можеш да разбереш.

— Да?

— Д’Ийт беше прав. Той беше луд, но беше прав.

— За какво, доктор Крусис?

И тогава Убиецът изчезна, като се метна в някаква сянка.

— О, не — каза Ваймс.

Шепот отекна из пещерата, направена от човек.

— Капитан Ваймс? Първото нещо, което добрият Убиец научава, е…

Чу се оглушителна експлозия и лампата се разпадна на части.

— … никога да не стои близо до светлината.

Ваймс тупна на пода и се претърколи. Друг изстрел удари една стъпка встрани и той усети разплискването на студена вода.

И под него имаше вода.

Анкх се надигаше и в съгласие със закони, по-стари от тези на града, водата си проправяше пътя обратно нагоре по тунелите.

— Керът — прошепна Ваймс.

— Да? — Гласът дойде някъде откъм тъмната като в рог чернота отдясно.

— Нищо не виждам. Изгубих си нощното зрение, като запалих онази проклета лампа.

— Усещам водата да приижда.

— Ние… — започна Ваймс, после спря, като си представи наум скрития Крусис, който се прицелва в мястото на звука.

Трябваше да го застрелям първо, помисли си той. Той е Убиец!

Наложи се лекичко да се повдигне, за да запази лицето си от надигащата се вода.

После чу леко плискане. Крусис вървеше към тях.

Чу се драскане, после светна. Крусис беше запалил факла и Ваймс погледна нагоре, за да види мършавата фигура на светлината. Другата му ръка крепеше исчезналото.

Нещо, което Ваймс беше научил като млад страж, изплува в паметта му. Ако се налага да погледнеш по дължината на стрела от лошия й край, ако някой те държи изцяло в плен на волята си, тогава надявай се и се моли като луд да е зъл човек. Защото злите обичат властта над хората и искат да те видят уплашен. Те искат да знаеш, че ще умреш. За да могат да говорят. За да могат да злорадстват.

Те ще те гледат как се гърчиш. Те ще отлагат мига на убийството, както друг човек ще протака хубавата пура.

Така че надявай се като луд, екзекуторът ти да е зъл човек. Добрият човек ще те убие, без дори да каже и дума.

После, за свой безкраен ужас, той чу как Керът се изправя.

— Доктор Крусис, арестувам ви за убийството на Пр’роден Хемърхок, Едуард Д’Ийт, клоуна Бино, Летис Нибс и Действащ Полицай Къди от Градската Стража.

— Божичко, всичките тези ли? Опасявам се, че Едуард уби Брат Бино. Това си беше негова собствена идея, на малкия глупак. Той каза, че не го е искал. И разбрах, че Хемърхок е бил убит случайно. Необикновен нещастен случай. Той е бърникал там и зарядът е гръмнал, куршумът отскочил от наковалнята му и го убил. Така каза Едуард. После дойде да ме види. Беше много разстроен. Направи пълни самопризнания за всичко, да знаете. Така че аз го убих. Е, какво друго можех да направя? Беше съвсем луд. Не можеш да се справиш с такъв човек. Мога ли да ви помоля да отстъпите назад, Сир? Бих предпочел да не ви застрелвам. Не! Освен ако не ми се наложи!

На Ваймс му се стори, че Крусис спори със самия себе си. Исчезналото яростно се люлееше.

— Той бръщолевеше — каза Крусис. — Каза, че исчезналото убило Хемърхок. Аз го попитах: нещастен случай ли беше? А той отвърна: не, не било нещастен случай, исчезналото убило Хемърхок.

Керът направи още една стъпка напред. Крусис сега като че беше в своя си свят.

— Не! Исчезналото уби и просякинчето. Не бях аз! Защо да правя нещо такова?

Крусис направи крачка назад, но исчезналото се залюля нагоре към Керът. На Ваймс му се стори, че то се движи по своя воля, като животно, което души въздуха…

— Залегни! — просъска Ваймс.

Той се пресегна и се опита да си намери арбалета.

— Той каза, че исчезналото ревнувало! Хемърхок иначе щял да направи още исчезнали! Стой, където си!

Керът направи още една крачка.

— Трябваше да убия Едуард! Той беше романтик, щеше да го направи не така, както трябва! Но Анкх-Морпорк има нужда от крал!

Оръжието се дръпна рязко и стреля в същия миг, в който Керът отскочи настрани.