Тери Пратчет
Въоръжени мъже (18)

Прозорецът беше здраво затворен.

— Но тя винаги го оставя отворен — проскимтя Ангуа.

— Тази вечер трябва да го е затворила — каза Гаспод. — Много странни хора има наоколо.

— Но тя знае за странните хора. Повечето от тях живеят в нейната къща!

— Просто ще трябва да се превърнеш отново в човек и да счупиш прозореца.

— Не мога да направя това! Ще съм гола!

— Е, и сега си гола, нали?

— Но съм вълк! Това е различно!

— Аз никога през живота си не съм носил нищо. Мен това никога не ме е притеснявало.

— Наблюдателницата — промълви Ангуа. — В Наблюдателницата все ще има нещо. Резервна ризница, поне. Чаршаф или нещо. И вратата не се затваря добре. Хайде.

Тя препусна по улицата, а Гаспод хленчеше след нея.

Някой пееше.

— Божичко — каза Гаспод, — виж това.

Четирима Стражи бъхтеха покрай тях. Две джуджета, два трола. Ангуа разпозна Детритус.

— Чат, чат, чат! Вие без съмнение най-ужасните новобранци, дето виждал някога съм! Влез в стъпка!

— Нищо не съм направил!

— Сега за пръв път в шибания си живот правиш нещо, Волнонаемен Полицай Коулфейс! То е мъжки живот в Стражата!

Отрядът сви зад ъгъла.

— Какво става тук? — каза Ангуа.

— Откъде да знам. Може и да разбера нещо повече, ако някой от тях спре да се изпикае.

Около Наблюдателницата в Двора на Псевдополис имаше малка тълпа. Те също като че бяха Стражи. Сержант Колън стоеше под една треперлива лампа, драскаше нещо върху дъската си и говореше на дребен мъж с големи мустаци.

— А вашето име, господине?

— СИЛАС! КАМБЪРБАЧ!

— Вие не бяхте ли градски глашатай?

— ТОЧНО ТАКА!

— Така. Дайте му шилинга. Действащ Полицай Къди? Един за твоя отряд.

— КОЙ Е ДЕЙСТВАЩ ПОЛИЦАЙ КЪДИ? — попита Камбърбач.

— Тук долу, господине.

Човекът погледна надолу.

— НО ТИ СИ! ДЖУДЖЕ! АЗ НИКОГА…

— Стой мирно, когато говориш на старшишишии офицер! — изрева Къди.

— В Стражата няма нито джуджета, нито тролове, нито хора, ясно — каза Колън. — Само Стражи, ясно? Така казва Ефрейтор Керът. Естествено, ако предпочиташ да си в отряда на Действащ Полицай Детритус…

— АЗ ОБИЧАМ ДЖУДЖЕТА — избърбори Камбърбач, припряно. — ВИНАГИ СЪМ ГИ ОБИЧАЛ. НЕ ЧЕ ИМА ТАКИВА В СТРАЖАТА, ДА ВИ КАЖА — добави той след по-малко от секунда размисъл.

— Бързо схващаш. Далеч ще стигнеш в тази армия — каза Къди. — Може да получиш крайче маршалски жезъл в салфетката си някой ден много скоро. Кръъъъгггъъъъмм! Чат, чат, чат…

— Пети доброволец до момента — сподели Колън с Ефрейтор Нобс, докато Къди и новото му попълнение се отдалечиха с тропот в мрака. — Дори Деканът на Университета се опита да постъпи. Удивително.

Ангуа погледна към Гаспод, който сви рамене.

— Детритус определено ги вкарва в ред — каза Колън. — За десет минути и стават на маджун в ръцете му. Забележи — добави той, — след десет минути всичко е маджун в тези ръце. Напомня ми за строевия сержант, когато за пръв път постъпих в армията.

— Суров беше, нали? — попита Ноби, докато си палеше цигара.

— Суров? Суров? Божичко! Тринайсет седмици жива мизерия, това беше! Десет мили бягане всяка сутрин, половината време до шията в тор, а той крещеше непрекъснато и ни ругаеше във всеки миг, в който сме живи! Веднъж ме накара да стоя цяла нощ и да чистя клозетите с четка за зъби! Удряше ни със заострена пръчка, за да ни изкара от леглото! През какво ли не трябваше да минем за него, мразехме го и в червата, бихме го пречукали, ако ни стискаше, но, разбира се, никой не го направи. Прекара ни през тримесечна жива смърт. Но… знаеш ли… след заключителния парад… като се гледахме целите в новите си униформи и тъй де, най-сетне истински войници, и виждахме какво сме станали… ами, видяхме го в бара и, ами… нямам нищо против да ти кажа… — Кучетата гледаха как Колън обърсва нещо като намек за сълза. — … Аз и Тонкър Джаксън и Хоги Спъдс го причакахме в пряката и седем пъти го пребихме до смърт, три дена минаха, докато ми оздравеят кокалчетата. — Колън си издуха носа. — Щастливи дни… Варено бонбонче, Ноби, какво ще кажеш?

— Нямам нищо против, Фред.

— Дай едно на кученцето — подсказа Гаспод.

Колън му даде, а после се зачуди защо.

— Виждаш ли? — изфъфли Гаспод, като го схрускваше в ужасните си зъби. — Аз съм брилянтен. Брилянтен.

— По-добре се моли Големия Фидо да не разбере — сопна му се Ангуа.

— Цък. Той няма да ме докосне. Аз го притеснявам. Аз притежавам Силата. — Той яростно си зачеса ухото. — Виж, не си длъжна да се връщаш там, бихме могли да идем и…

— Не.

— Ето ти я историята на моя живот. Това е Гаспод. Я го ритнете.

— Мислех, че си имаш онова голямо щастливо семейство, където да се върнеш — каза Ангуа, докато отваряше вратата.

— Ъ? О, да. Точно така — припряно потвърди Гаспод. — Да. Но ми харесва моята, как да кажа, независимост. Мога да се върна бързо като стрела у дома, по всяко време, когато си поискам.

Ангуа притича на подскоци по стълбите и отвори с лапа най-близката врата.

Беше спалнята на Керът. Неговата миризма, един вид златно розов цвят, я изпълваше от край до край.

Рисунка от мина на джуджета беше забодена внимателно на стената. Друга стена беше заета от голям лист евтина хартия, на който беше начертана от усърден молив, с много задрасквания и петна, карта на града.

Пред прозореца, където съвестният човек би я сложил, за да се възползва максимално от наличната светлина, за да не се налага да хаби твърде много от градските свещи, имаше малка маса. На нея имаше малко хартия и кутия с моливи. Имаше и един стар стол; парче хартия беше сгънато и вклинено под клатещ се крак.

И това, като изключим сандъка с дрехите, беше всичко. Напомняше й за стаята на Ваймс. Това беше място, където някой идваше да преспи, не да живее.

Ангуа се зачуди дали изобщо имаше време, когато някой от Стражата да е наистина свободен от дежурство. Не можеше да си представи Сержант Колън в цивилни дрехи. Щом си Страж, ти си страж през цялото време, което си беше малка сделка в полза на града, тъй като той ти плащаше да си Страж само по десет часа от деня.

— Добре. Мога да използвам чаршаф от леглото. Затвори си очите.

— Защо? — каза Гаспод.

— От благоприличие, за бога!

Гаспод я погледна с недоумение.

— О, разбирам. Да, разбирам какво имаш предвид, определено. Божичко, не можеш да ме оставиш да гледам гола жена, о, не! Избива ме на похотливост. Хрумват ми идеи. Горкия, горкичкият аз.

— Знаеш защо!

— Не бих казал, че знам. Облеклото никога не е било, сещаш се, част от кучешкото как-му-се-вика. — Гаспод се почеса по ухото. — Две метасинтактични променливи величини са това. Извинявай.

— С теб е различно. Ти знаеш какво съм аз. Така или иначе, кучетата по принцип са голи.

— Както и хората…

Ангуа се промени.

Ухото на Гаспод се приплеска над главата му. Въпреки усилията си той изскимтя. Ангуа се протегна.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Козината ми. Почти не мога да изкарам оплетените косми. А краката ми са покрити с кал.

Тя изтегли един чаршаф от леглото и го уви около себе си като импровизирана тога.

— Виждаш и хора с по-лош вид на улицата всеки ден. Гаспод?

— Какво?

— Можеш да си отвориш очите вече.

Гаспод примижа. Ангуа и в двете форми представляваше екстра гледка, но миг-два между тях двете, докато морфичният сигнал щъкаше между двете спирки, не беше нещо, което човек би желал да види на пълен стомах.

— Аз пък си мислех, че се свиваш на кълбо на пода и грухтиш, и ти расте козина и се протягаш — изскимтя той.

Ангуа се взря в косата си в огледалото, докато още имаше нощно зрение.

— Защо?

— Всичкото… това… боли ли?

— То е малко като кихане с цяло тяло. Мислиш ли, че той има гребен, а? Искам да кажа, гребен? Всеки си има гребен…

— Наистина… голямо… кихане ли?

— Даже и четка за дрехи може да свърши работа.

Те замръзнаха на място, щом вратата изскърца и се отвори.

Керът влезе. Той не ги забеляза в мрака, но се приближи тежко до масата. Лумна пламък и замириса на сяра, когато той запали първо клечка кибрит, а после свещ.

Той си свали шлема, после се отпусна, сякаш най-накрая бе позволил на тежест да падне от раменете му. Чуха го да казва:

— Това не може да бъде така!

— Какво не може? — попита Ангуа.

Керът се завъртя.

— Какво правите тук?

— Униформата ти е била открадната, докато си шпионирала в Гилдията на Убийците — подсказа Гаспод.

— Откраднаха ми униформата, докато бях в Гилдията на Убийците. Шпионирах. — Керът продължаваше да я зяпа. — Имаше някакъв старец, който непрекъснато мърмореше — отчаяно продължи тя.

— Мамка му? Хилядолетна ръка и скарида?

— Да, точно така…

— Мръсния Стар Рон. — Керът въздъхна. — Най-вероятно я е продал за едно малко. Знам къде живее, обаче. Напомни ми да ида и да си поприказвам с него, когато имам време.

— Ти не искаш да я попиташ какво е носила, докато е била в Гилдията — подшушна му Гаспод, който беше пропълзял под леглото.

— Млъквай!

— Какво? — сепна се Керът.

— Открих за стаята — бързо каза Ангуа. — Някой на име…

— Едуард д’Ийт? — каза Керът, сядайки на леглото. Старинните пружини казаха „скръц-скръц-скръц“.

— Откъде знаеш това?

— Мисля, че д’Ийт е откраднал исчезналото. Мисля, че той е убил Бино. Но… Убийци, които убиват без да им се плаща? Това е по-лошо, отколкото джуджетата и сечивата им. По-лошо е, отколкото клоуните и лицата им. Чувам, че Крусис наистина е разстроен. Изпратил е Убийци да търсят момчето из целия град.

— О! Добре. Не бих искала да съм в обувките на Едуард, когато го открият.

— Аз не бих искал да съм в обувките му и сега. А аз знам къде са те, нали разбираш. На горките му крака са. А те са мъртви.

— Значи Убийците са го открили?

— Не. Някой друг го е открил. И после Къди и Детритус. Ако мога да преценя, мъртъв е от няколко дни. Виждаш ли? Това не може да е така! Но аз избърсах грима на Бино и свалих червения му нос, и това определено беше той. И перуката е същата червена коса. Трябва да е отишъл право при Хемърхок.

— Но… някой стреля в Детритус. И уби просякинчето.

— Да.

Ангуа седна до него.

— И това не може да е бил Едуард…

— Ха! — Керът си разкопча нагръдника и извади ризницата си.

— Значи търсим някой друг. Трети човек.

— Но няма улики! Има само някакъв мъж с исчезнало! Някъде в града! Където и да е! А съм толкова уморен!

Пружините казаха отново „скръц“, когато Керът се изправи и се заклатушка към стола и масата. Той седна, придърпа парче хартия към себе си, огледа молив, подостри го на сабята си и, след един миг размисъл, започна да пише.

Ангуа го наблюдаваше мълчаливо. Керът имаше кожена фланела с къси ръкави под ризницата. В горната част на лявата му ръка имаше белег по рождение. Беше във формата на корона.

— Да не би да записваш всичко, както правеше Капитан Ваймс?

— Не.

— Какво правиш тогава?

— Пиша на мама и татко.

— Наистина ли?

— Винаги пиша на мама и татко. Обещах им. Така или иначе, помага ми да мисля. Винаги, когато мисля, пиша писма до вкъщи. Татко ми изпраща много добри съвети, освен това.

Пред Керът имаше дървена кутия. В нея бяха натрупани писма. Бащата на Керът имаше навика да отговаря на Керът на гърба на собствените писма на сина му, защото хартията трудно се намираше по дъното на мините на джуджетата.

— Какви добри съвети?

— За миньорството, обикновено. За местенето на скали. Знаеш. Слагане на подпори и укрепване. В мината не можеш да грешиш. Трябва да правиш нещата както трябва.

Моливът му скърцаше по хартията.

Вратата още беше открехната, но на нея се чу колебливо потропване, което казваше, чрез един вид метафорична морзова азбука, че този, който чука, вижда много добре, че Керът е в стаята си с една оскъдно облечена жена, и се опитва да чука, без всъщност да бъде чут.

Сержант Колън се прокашля. В звука имаше цинизъм.

— Да, сержант? — каза Керът, без да се обръща.

— Какво искате да направя после, сър?

— Разпрати ги по отряди, сержант. Поне по един човек, едно джудже и един трол във всеки.

— Дасър. Какво ще правят, сър?

— Ще бъдат видими, сержант.

— Така, сър. Сър? Един от доброволците току-що… той е господин Блийкли, сър. От Брястова Улица? Той е вампир, е, от техническа гледна точка, но той работи добре в кланицата, така че, наистина не е…

— Благодари му много и го отпрати вкъщи, сержант.

Колън погледна към Ангуа.

— Дасър. Така — колебливо каза той. — Но той не е проблем, той просто се нуждае от тези допълнителни хомогоблини в кръ…

— Не!

— Добре. Чудесно. Аз ще, ъ-ъ, ще му кажа да се маха, тогава.

Колън затвори вратата. Пантата изскърца похотливо.

— Наричат те сър — каза Ангуа. — Забелязваш ли това?

— Знам. Не е правилно. Хората трябва да мислят сами, така казва Капитан Ваймс. Проблемът е, че хората мислят сами, ако им кажеш да го правят. Как пишеш „възможност“?

— Не го пиша.

— Добре. — Керът още не се обръщаше. — Ще обединим града през остатъка от нощта, струва ми се. Всички видяха смисъла.

Не, не са, помисли си Ангуа, на спокойствие вътре в главата си. Те видяха теб. Това е като хипноза.

Хората живеят твоите видения. Ти мечтаеш, точно както Големия Фидо, само дето той мечтаеше за кошмар, а ти мечтаеш за всички. Ти наистина мислиш, че всички по начало са добри. Само за миг, докато са близо до теб, всички останали също го вярват.

Някъде отстрани дойде шума от маршируващи кокалчета. Отрядът на Детритус правеше нова обиколка.

Е, хубаво. Той рано или късно ще трябва да узнае…

— Керът?

— Хмм?

— Ами знаеш ли… когато Къди, тролът и аз постъпихме в Стражата… ами, ти знаеш защо бяхме ние тримата, нали?

— Разбира се. Представителство на малцинствените групи. Един трол, едно джудже, една жена.

— А!

Ангуа се поколеба. Навън още беше пълнолуние. Тя би могла да му каже, да изтича навън, да се Промени и до зори да бъде вече далеч от града. Щеше да се наложи да го направи. Тя беше спец по бягането от градове.

— Не беше точно така. Нали разбираш, в града има много неумрели и Патрицият настояваше…

— Целуни я — каза Гаспод изпод леглото.

Ангуа замръзна. Лицето на Керът придоби обичайния леко озадачен вид на човек, чиито уши току-що са чули нещо, за което мозъкът му е програмиран да вярва, че не съществува. Той започна да се изчервява.

— Гаспод! — озъби се Ангуа, минавайки на Кучешки.

— Знам какво правя. Един Мъж, една Жена. Това е Съдба — каза Гаспод.

Ангуа се изправи. Керът също се стрелна прав, толкова бързо, че столът му се преобърна.

— Трябва да тръгвам вече…

— Хм. Недей…

— Сега просто посегни — каза Гаспод.

Това никога няма да стане, каза си Ангуа. Никога не става. Върколаците трябва да се занимават само с върколаци, те са единствените, които разбират…

Но… От друга страна… след като тъй или иначе ще трябва да бяга…

Тя вдигна пръст.

— Само секунда — каза весело и с едно движение се пресегна под леглото и измъкна Гаспод за мръсния врат.

— Ти имаш нужда от мен! — изскимтя кучето, докато го носеха към вратата. — Искам да кажа, какво знае той? Неговата представа за приятно изкарано време е да ти показва Колоса на Морпорк! Сложи ме…

Вратата се затръшна. Ангуа се облегна на нея.

Ще свърши точно така, както стана в Псевдополис и Куирм и…

— Ангуа?

Тя се обърна.

— Не казвай нищо. И може и да е добре.

След малко пружините на леглото казаха „скръц“.

И скоро след това за Ефрейтор Керът Светът на Диска се раздвижи. А той дори не си направи труда да спре, за да отмени поръчката за хляба и вестниците.

 

 

Ефрейтор Керът се събуди около четири сутринта, в онзи таен час, известен само на нощните хора като престъпници, полицаи и други несретници. Той лежеше на своята половина от тясното легло и зяпаше стената.

Определено беше преживял интересна нощ.

Макар че наистина беше простоват, той не беше глупав, а и винаги си даваше сметка за това, което може да бъде наречено Механика. Беше се запознавал с няколко млади дами и ги беше извеждал на много ободряващи разходки да гледат очарователна железария и интересни граждански постройки, докато те необяснимо защо загубеха интерес. Беше патрулирал в „Ямите на Проститутките“ доста често, макар че госпожа Пам и Гилдията на Шивачките се опитваха да придумат Патриция да преименува района на „Улицата на Договорната Любов“. Но той никога не ги беше виждал свързани по някакъв начин със самия себе си, никога не беше се чувствал сигурен, така да се каже, че пасва на мястото.

Това вероятно не беше нещо, за което ще пише на родителите си. Те почти сигурно знаеха.

Той се измъкна от леглото. Стаята беше душна и гореща, със спуснати завеси.

Зад гърба си чу как Ангуа се изтърколи в хлътнатината, освободена от тялото му.

После, с две ръце и значителна сила, той дръпна завесите и пусна кръглата, бяла светлина на пълната луна в стаята.

Зад гърба си сякаш чу Ангуа да въздъхва на сън.

В равнината навън имаше гръмотевици. Керът виждаше светкавици да съшиват хоризонта и подушваше дъжда. Но въздухът на града беше спокоен и нажежен, още по-горещ от далечната перспектива за буря.

Университетската Кула на Изкуствата изникна черна пред него. Виждаше я всеки ден. Тя стърчеше над половината град.

Зад него леглото каза „скръц“.

— Мисля, че ще има… — започна той и се обърна.

В момента, в който се обърна, той пропусна проблясването на лунната светлина върху метал откъм върха на кулата.

 

 

Сержант Колън седеше на пейката извън нажежения въздух на Наблюдателницата.

Някъде отвътре се чуваше чукане. Къди беше влязъл вътре преди десет минути с торба сечива, два шлема и целенасочено изражение. Да пукнеше, ако знаеше върху какво работи малкият му дявол.

Той заброи отново, много бавно, като отмяташе имена върху дъската си.

Нямаше съмнение в това. Сега Нощната Стража имаше почти двайсет члена. Може би повече. Детритус беше стигнал критична точка, като беше заклел още двама човека, още един трол и дървено чучело от пред „Коркочорапно Гиздаво Облекло и Сие“.^[1]

Ако продължеше така, биха могли да отворят старите Наблюдателници близо до главната порта, точно както в старите дни.

Той не можеше да си спомни кога Стражата е имала двайсет човека за последен път.

Всичко това изглеждаше добра идея навремето. То определено слагаше капака на нещата. Но на сутринта Патрицият щеше да чуе за това и щеше да настои да види старши офицера.

А Сержант Колън не беше съвсем наясно в съзнанието си кой е старши офицерът в момента. Чувстваше, че това трябва да е или Капитан Ваймс, или, по някакъв начин, който не можеше точно да определи, Ефрейтор Керът. Но капитанът го нямаше, а Ефрейтор Керът беше само ефрейтор, и Фред Колън имаше ужасното предчувствие, че когато Лорд Ветинари извикаше някого, за да бъде ироничен с него и да каже неща като: „И кой ще им плаща надниците, моля?“, това щеше да е той, Фред Колън, дето абсолютно и без майтап ще го пуснат по Анкх без гребло.

Освен това им се свършваха чиновете. Имаше само четири чина под чин „сержант“. Ноби посрещаше на нож който и да е друг да бъде произведен ефрейтор, така че имаше известно количество задръстване по стълбицата на кариерата. Освен това някои от Стражите си го бяха сложили в главите, че начинът да бъдеш повишен в чин, е да доведеш половин дузина нови стражи. При сегашния ритъм на развитие на Детритус, той щеше да е вече Висш Върховен Генерал-Майор преди края на месеца.

А това, което правеше всичко много странно, беше, че Керът все още си оставаше…

Колън погледна нагоре, когато чу дрънчене на счупено стъкло. Нещо златно и неясно се хвърли през един горен прозорец, приземи се в сенките и избяга, преди той да различи какво е.

Вратата на Наблюдателницата се отвори с трясък и се появи Керът, със сабя в ръка.

— Къде отиде? Къде отиде?

— Н’нам. Какво, по дяволите, беше това?

Керът спря.

— Хм. Не съм сигурен.

— Керът?

— Сержант?

— На твое място бих си облякъл нещо, момче.

Керът остана загледан в предутринния мрак.

— Искам да кажа, обърнах се и то беше там, и…

Той погледна надолу към сабята в ръката си, сякаш не беше осъзнал, че я носи.

— О, проклятие!

Той изтича обратно в стаята си и си награби панталона. Докато се напъхваше в него, внезапно усети една мисъл в главата си, ясна като лед.

Ти си надут глупак, ето какво си. Грабна сабята машинално, нали? Всичко обърка! Сега тя избяга и никога повече няма да я видиш!

Той се обърна. Малко сиво куче го наблюдаваше внимателно от вратата.

Такъв шок, тя може никога да не се Промени обратно, казваха мислите му. Кой го е грижа, че е върколак? Това не те притеснява, докато не го узнаеш! Случайно, някоя бисквитка из теб може с успех да бъде хвърлена на малкото куче на прага, макар че, като се замислиш, шансовете да имаш бисквитка у себе си точно сега, са много малки, така че забрави изобщо, че си си го помислил. Жалко, че оплеска всичко това, нали?

… мислеше Керът.

— Бау, бау — каза кучето.

Керът сбърчи чело.

— Ти си, нали? — попита той и насочи сабя.

— Аз? Кучетата не говорят — отрече Гаспод припряно. — Слушай, аз би трябвало да знам. Нали съм от тях?

— Ти ще ми кажеш къде отиде тя. Веднага! Или…

— Тъй ли? Виж какво — мрачно започна Гаспод, — първия спомен в живота си, тъй, първия, беше, че ме хвърлиха в реката в чувал. С тухла. Мен. Искам да кажа, имах криви крака и смешно обратно ухо, искам да кажа, че бях пухкав. Хубаво, все едно, чакаше ме Анкх. Хубаво, излязох на брега. Но това беше началото и никога не е ставало по-добре. Искам да кажа, излязох на брега вътре в чувала, като мъкнех тухлата. Трябваха ми три дни, за да си прегриза пътя навън. Давай. Заплашвай ме.

— Моля те — промълви Керът.

Гаспод се почеса по ухото.

— Може би ще успея да я проследя в града — каза Гаспод. — Ако получа подобаващото, знаеш, насърчение.

— Ако я намериш, ще ти дам всичко, което поискаш.

— О, добре. Ако. Така. О, да. Всичко е много хубаво, това ако. Ами какво ще кажеш за нещо в аванс? Виж тези лапи, хей? Амортизация. И този нос не души от само себе си. Това е прецизно настройван инструмент.

— Ако не започнеш да търсиш веднага, аз лично ще… — Керът се поколеба. Никога през живота си не беше се отнасял жестоко с животно. — Ще отнеса въпроса до Ефрейтор Нобс — довърши той.

— Ей така ми харесва — горчиво каза Гаспод. — Стимул.

Той притисна изприщения си нос към земята. Беше само шоу, тъй или иначе. Миризмата на Ангуа висеше във въздуха като дъга.

— Наистина ли можеш да говориш? — попита Керът.

Гаспод завъртя очи.

— Разбира се, че не.

 

 

Фигурата беше стигнала върха на кулата.

Лампи и свещи бяха запалени из целия град. Той беше разстлан под него. Десет хиляди малки земни звезди… и той можеше да убие всекиго, когото пожелае, просто така. Беше като да си господ.

Удивително как се чуваха звуците тук горе. Беше като да си господ. Той чуваше виенето на кучетата, звука на гласове. От време на време някой ставаше по-силен от останалите, издигайки се в нощното небе.

Ето това беше власт. Властта, която имаше долу, властта да каже: направи това, направи онова… онова беше просто нещо човешко, но това… това беше… като да си господ.

Той нагласи исчезналото, зареди шестте малки цеви и се прицели напосоки в светлина. После в още една. И още една.

Той наистина не трябваше да го оставя да застреля просякинчето. Планът не беше такъв. Водачите на Гилдиите, такъв беше планът на горкия Едуард. Водачите на Гилдиите, като начало. Остави града без водачи и в смут, а после застани пред глупавия му кандидат и кажи: „Давай напред и управлявай, такава е твоята съдба“.

Стара болест беше този вид мислене. Прихващаше се от корони и глупави истории. Човек вярваше… ха… вярваше, че някакъв номер, като… като да се изтегли меч от камък, е един вид квалификация за кралски пост. Меч от камък ли? Исчезналото беше по-магическо от това.

Той залегна, погали исчезналото и зачака.

 

 

Денят настъпи.

— Изобщо нищо не съм докосвал — каза Коулфейс и се обърна на плочата си.

Детритус го удари по главата с бухалката си.

— Станете, войници! Размърдайте камъни и по чорапите! Туй още един красив ден в Стражата! Волнонаемен Полицай Коулфейс, на крака, ти ужасно дребосъче!

Двайсет минути по-късно един гурелив Сержант Колън преглеждаше бойните редици. Те се бяха проснали по пейките, с изключение на Действащ Полицай Детритус, който стоеше щръкнал с вид на официална готовност за действие.

— Така, момчета — започна Колън, — тъй, както вие…

— Ей, момчета, да слушате хубаво сега! — избоботи Детритус.

— Благодаря ти, Действащ Полицай Детритус — каза Колън отегчено. — Днес Капитан Ваймс се жени. Ние ще направим почетен ескорт. Някога, в старите дни точно това правехме, когато се женеше Страж. Така че искам шлемовете и ризниците чисти и излъскани. А кохортите да светят. Нито едно петънце кал… Къде е Ефрейтор Нобс?

Чу се едно „дрън“, когато ръката на Действащ Полицай Детритус се удари в новия му шлем.

— Не е виждан от часове, сър! — докладва той.

Колън завъртя очи.

— И няколко от вас ще… Къде е Волнонаемен Полицай Ангуа?

Дрън.

— Никой не я е виждал от снощи, сър.

— Добре. Изкарахме нощта, ще изкараме и деня. Ефрейтор Керът казва, че трябва да си отваряме очите.

Дрън.

— Да, сър!

— Действащ Полицай Детритус?

— Сър?

— Какво е това на главата ти?

Дрън.

— Действащ Полицай Къди ми го направи, сър. Специален часовников мислещ шлем.

Къди се прокашля.

— Тези големи парчета са охлаждащи перки, ясно? Боядисани в черно. Аз свих един часовников механизъм от братовчед ми, а тази перка тука духа въздух над…

Той млъкна, щом видя изражението на Колън.

— Върху това работеше цяла нощ, нали?

— Да, защото предполагам, че тролските мозъци стават твърде…

Сержантът му махна да замълчи.

— Значи си имаме часовников войник, така ли? Ние сме истинска образцова армия, нали…

 

 

Гаспод беше географски притеснен. Той знаеше къде се намира горе-долу. Беше някъде отвъд „Сенките“, в мрежата от пристанищни резервоари и животински обори. Макар да си мислеше за града като за своя собственост, това не беше негова територия. Тук имаше плъхове, големи почти колкото него, а той по принцип беше един вид във формата на териер, Анкх-Морпоркските плъхове пък бяха достатъчно интелигентни, за да я разпознаят. Освен това го бяха ритнали два коня и за малко не го прегази каруца. И загуби следата. Ангуа беше свивала напред-назад, беше използвала покрив и беше пресичала реката на няколко пъти. Върколаците инстинктивно умееха да избягват преследвачи. В края на краищата, оцеляващите бяха наследници на онези, които можеха да надбягат озверяла тълпа. Онези, които не можеха да надхитрят тълпа, никога нямаха наследници, та даже и гробове.

Няколко пъти следата почти изчезваше в стена или някоя колиба с нисък покрив и Гаспод трябваше да се върти, куцукайки, около нея, докато я открие отново.

Разпокъсани мисли се колебаеха в шизофреничното му кучешко съзнание.

— Умното Куче Голяма Работа Върши — промърмори той. — Всички казват: Добро кученце. Не, не го казват, правя го, защото ме заплашиха. Чудесният нос. Не исках да правя това. Ще получиш кокал. Аз съм само плавей в морето на живота, аз. Кой е добро момче? Затваряй си устата.

Слънцето се изкачваше с мъка по небето. Ниско долу, Гаспод се влачеше с мъка по земята.