Тери Пратчет
Въоръжени мъже (16)

Беше в една спалня на клоун. Понякога Колън се беше чудил какво ли правят клоуните насаме, и ето, всичко беше тук — свръхголемият калъп за обувки, много широката преса за панталони, огледалото с всички свещи наоколо, няколко парчета грим с индустриални размери… и едно легло, което изглеждаше не по-сложно, отколкото одеяло на пода, защото точно това беше. На клоуните и глупаците не се препоръчваше да водят мек и лек живот. Хуморът беше сериозен бизнес.

Имаше и една дупка в стената, голяма точно колкото да пропусне човек. До нея беше натрупана малка купчинка натрошени тухли.

От другата страна беше тъмнина.

От другата страна, хора убиваха други хора за пари.

Керът промуши глава и рамене през дупката, но Колън се опита да го дръпне назад.

— Почакай, момче, не знаеш какви ужасии лежат отвъд тези стени…

— Само поглеждам, за да открия.

— Може да е зала за мъчения или подземие, или пък грозна яма, или всичко!

— Само спалня на ученик е, сержант.

— Виждаш ли?

Керът прекрачи. Чуваха го как се движи насам-натам в мрака. Беше мракът на Убийците, някак си по-богат и по-малко мрачен от мрака на клоуните.

Той отново подаде глава.

— От известно време никой не е бил там вътре, обаче. По целия под има прах, но по него има следи от стъпки. И вратата е заключена и залостена. От тази страна.

Останалата част от тялото му също се върна.

— Просто искам да се уверя, че напълно разбирам това — каза той на доктор Уайтфейс. — Бино е направил дупка към Гилдията на Убийците, нали? И после е отишъл и е вдигнал оня дракон във въздуха? И после се е върнал през тази дупка? Е, как тогава е бил убит?

— От Убийците, сигурно. Биха били в правото си. Нарушаване територията на Гилдията е много сериозно простъпка, в края на краищата.

— Някой виждал ли е Бино след експлозията?

— О, да. Боффо е бил дежурен на входната врата и ясно си го спомня, че е излязъл.

— Знае, че е бил той?

Доктор Уайтфейс погледна неразбиращо.

— Естествено.

— Как?

— Как? Познал го е, разбира се. Така познаваш кой човек кой е. Поглеждаш го и казваш… това е той. Нарича се раз-поз-на-ва-не — подчерта клоунът. — Бил е Бино. Боффо каза, че изглеждал много притеснен.

— А. Чудесно. Нямам повече въпроси, докторе. Бино имал ли е някакви приятели сред Убийците?

— Ами… възможно е, възможно е. Ние не сме против посетителите.

Керът се вгледа в лицето на клоуна. После се усмихна.

— Разбира се. Добре, това изяснява всичко, струва ми се.

— Ако само се беше придържал към нещо, знаете, истинско.

— Като кофа с вар над вратата, или пък яйчен пай? — осведоми се Сержант Колън.

— Точно така!

— Е, най-добре да тръгваме — каза Керът. — Предполагам, че няма да искате да подадете оплакване срещу Убийците?

Доктор Уайтфейс се опита да изглежда уплашен, но това не се получи много добре под една уста, изрисувана в широка усмивка.

— Какво? Не! Искам да кажа — ако Убиец беше навлязъл в нашата Гилдия, искам да кажа, не по почтена работа, и беше откраднал нещо, ами, ние определено бихме счели, че сме в правото си да, така де, да…

— Да изсипете желе в ризата му? — предположи Ангуа.

— Да го ударите по главата с плондер на пръчка? — попита Колън.

— Възможно.

— Всяка Гилдия сама за себе си, разбира се — съгласи се Керът. — Предлагам да тръгваме, сержант. Нямаме какво повече да правим тук. Извинявайте, че ви обезпокоихме, доктор Уайтфейс. Виждам, че това трябва доста да ви е напрегнало.

Клоунът се срути от облекчение.

— Няма защо. Няма защо. Щастлив съм да помогна. Знам, че и вие трябва да си вършите работата.

Той ги изпрати надолу по стълбите и към двора, като бръщолевеше празни приказки. Останалите от Стражата издрънчаха в поза „мирно“.

— Всъщност… — каза Керът, тъкмо когато го изпровождаха през входната врата, — има едно нещо, което бихте могли да направите.

— Разбира се, разбира се.

— Хм, знам, че е малко нахално, но винаги много съм се интересувал от обичаите на Гилдиите… така че… как мислите, дали някой не би ми показал вашия музей?

— Моля? Какъв музей?

— Музеят на клоуните?

— О, искате да кажете Залата на Лицата. Това не е музей. Разбира се. Нищо тайно няма в него. Боффо, отбележи си. Ще се радваме да ви разведем по всяко време, ефрейтор.

— Много ви благодаря, доктор Уайтфейс.

— По всяко време.

— Тъкмо ми свършва дежурството. Веднага би било хубаво. Тъй и тъй съм тук.

— Не може да ти свърши дежурството, когато… оу! — каза Колън.

— Извинявай, сержант?

— Ти ме ритна!

— По грешка ти стъпих на сандала, сержант. Съжалявам.

Колън се опита да съзре послание в лицето на Керът. Той беше свикнал на обикновения Керът. Сложният Керът беше обезкуражаваш като да те разкъса освирепяла патица.

— Ние ще, ъ-ъ, ние ще си ходим тогава, а?

— Няма смисъл да стоите тук, щом всичко е установено на място — каза Керът, като гримасничеше яростно. — Може да отнеме цялата нощ, наистина.

Той погледна към покрива.

— О, добре, сега, когато всичко е установено на място, ние ще си тръгваме, добре — каза Колън. — Така ли е, Ноби?

— О, да, става да си тръгваме, защото всичко е установено на място — потвърди Ноби. — Чуваш ли Къди?

— Какво, че всичко е установено на място? О, да. Най-добре да си тръгваме. Става ли, Детритус?

Детритус зяпаше мрачно в нищото, а краката му бяха отпуснати на земята. Това беше нормална стойка за трол, докато чака следващата мисъл да дойде.

Сричките на името му ритнаха един неврон да се задейства на пресекулки.

— Какво?

— Всичко е установено на място.

— Какво всичко?

— Знаеш… смъртта на Господин Хемърхок и всичко.

— Така ли?

— Да!

— О!

Детритус обмисли това известно време, кимна и се отпусна отново в каквото и да беше мисловното състояние, което по принцип заемаше.

Още един неврон го щипна.

— Добре.

Къди го погледна за миг.

— Това е то — каза той тъжно. — Това е всичко, което постигаме.

— Много скоро ще се върна — обеща Керът. — Ще тръгваме ли… Клоуне, нали така беше? Доктор Уайтфейс?

— Предполагам, че няма нищо лошо. Много добре. Боффо, покажи на Ефрейтор Керът всичко, което поиска да види.

— Добре, сър.

— Трябва да с весела работа да си клоун — предположи Керът.

— Трябва ли?

— Толкова много шегички и майтапи.

Боффо изгледа Керът накриво.

— Ами… Има си своите моменти…

— Сигурен съм. Сигурен съм.

 

 

— Често ли си дежурен на входната врата, Боффо? — любезно попита Керът, докато крачеха през Гилдията на Глупаците.

— Ха! Почти през цялото време.

— Тогава, онзи неговият приятел, сещаш се, Убиецът… кога го посети?

— О, ти значи знаеш за него.

— О, да.

— Преди около десет дни. Оттук, покрай редицата от пайове.

— Беше забравил името на Бино, но знаеше стаята. Не знаеше номера, но отиде право до нея — продължи Керът.

— Точно така. Предполагам, че доктор Уайтфейс ви е казал.

— Говорих с доктор Уайтфейс, да — каза Керът неопределено.

Ангуа усещаше, че започва да разбира начина, по който Керът задава въпроси. Той ги задаваше, като не ги задава. Той просто казваше на хората това, което си мисли или подозира, а те се озоваваха в ролята да запълват подробностите в усилие да не изостават. И той никога, всъщност, не изричаше лъжи.

Боффо отвори една врата и се засуети наоколо, докато запали свещ.

— Ето ни значи. Аз отговарям за това, когато не съм на скапаната врата.

— О, божичко — промърмори Ангуа. — Ужасно е.

— Много е интересно — каза Керът.

— Историческо е — каза Боффо, клоунът.

— Всичките тези малки главички…

Те се простираха надалеч на светлината на свещта, лавица върху лавица, миниатюрни малки клоунови личица — сякаш племе ловци на глави внезапно беше развило изтънчено чувство за хумор и желание да направи света едно по-добро място.

— Яйца — каза Керът. — Обикновени кокоши яйца. Това, което правиш, е, взимаш едно кокоше яйце, пробиваш дупки в двата му края и издухваш яйцето през тях, а после някой клоун изрисува грима си върху яйцето и това е официалният му грим и никой друг клоун няма право да го използва. Това е много важно. Някои лица са били в същото семейство с поколения, нали разбираш. Много ценно нещо е това, лицето на клоуна. Не е ли така, Боффо?

Клоунът го зяпаше.

— Откъде знаеш всичко това?

— Прочетох го в една книга.

Ангуа вдигна едно старинно яйце. Към него имаше прикрепен етикет, а на етикета имаше една дузина имена, всичките задраскани, с изключение на последното. Мастилото на по-раншните имена беше избледняло почти напълно. Тя го постави обратно на мястото му и несъзнателно избърса ръка в куртката си.

— Какво става, ако някой клоун иска да използва лицето на друг клоун? — попита тя.

— О, сравняваме всички нови яйца с яйцата по лавиците — обясни Боффо. — Не е разрешено.

Те вървяха между редиците лица. Ангуа си представи, че чува шляпането на един милион изпълнени с яйчен крем панталони и ехото от хиляда кряскащи носове и милион ухилени лица, които не се усмихват. На около половината път разстояние имаше някаква ниша, съдържаща маса и стол, полица, отрупана със стари регистри, и тезгях, покрит със засъхнали гърнета с боя, парчета боядисани конски косми, пайети и други боклуци от специализираното изкуство на рисувача на яйца. Керът вдигна кичур боядисани конски косми и замислено го завъртя между пръстите си.

— Но ако предположим, че клоун, искам да кажа, клоун със свое собствено лице… ако предположим, че е използвал лицето на друг клоун?

— Моля?

— Да предположим, че си използвал грима на някой друг клоун? — подсказа Ангуа.

— О, това става непрекъснато. Хората винаги си заемат мацване един на друг…

— Мацване? — каза Ангуа.

— Грим — преведе Керът. — Не, това, което Волнонаемният Полицай, струва ми се, те пита, Боффо, е: би ли могъл някой клоун да се изрисува така, че да прилича на друг клоун?

Боффо сбърчи чело, сякаш много упорито се опитва да разбере невъзможен въпрос.

— Моля?

— Къде е яйцето на Бино, Боффо?

— Това тук на масата. Можете да погледнете, ако искате.

Подаде яйце. То имаше кръгъл червен нос и червена перука. Ангуа видя как Керът го вдига на светлината и вади два червени кичура от джоба си.

— Но — каза тя, като се опита още веднъж да накара Боффо да разбере, — не би ли могъл да се събудиш някоя сутрин и да си сложиш такъв грим, че да приличаш на някой друг клоун?

Той я погледна. Трудно беше да се отгатне изражението му под постоянно отчаяно намръщената му уста, но доколкото тя можеше да каже, все едно му беше предложила да осъществи специфичен сексуален акт с малко пиленце.

— Как бих могъл да направя това? Тогава няма да съм аз.

— Някой друг, обаче, би могъл да го направи?

От бутониерата на Боффо бликна струйка вода.

— Госпожице, не съм длъжен да слушам такива мръсни приказки.

— Казваш значи — рече Керът, — че никой клоун никога не би гримирал лицето си по модела на друг, хм, клоун?

— Пак продължавате!

— Да, но може би понякога случайно някой млад клоун би могъл…

— Виж, ние сме почтени хора, ясно?

— Извинявай. Мисля, че разбирам. Така… когато открихме горкия господин Бино, той беше без клоунската си перука, но нещо такова лесно би могло да падне в реката. Но носът му, така… казал си на Сержант Колън, че някой му е взел носа. Истинският му нос. Ти би ли могъл — попита Керът, с любезния тон на човек, който говори на идиот, — да посочиш истинския си нос, Боффо?

Боффо потупа големия червен нос на лицето си.

— Но това е… — започна Ангуа.

— … твоят истински нос — довърши Керът. — Благодаря ти.

Клоунът се поотпусна малко.

— Мисля, че най-добре да си вървите — каза той. — Не ми харесват тези неща. Разстройват ме.

— Извинявай — повтори Керът. — Само дето… струва ми се, че имам идея. Чудех се по-рано за това… а сега съм почти сигурен. Мисля, че знам за човека, който го е направил. Но трябваше да видя яйцата, за да съм сигурен.

— Казваш, че друг клоун го е убил? — войнствено се наежи Боффо. — ’щото ако го казваш, отивам право при…

— Не точно. Но мога да ти покажа лицето на убиеца.

Той се пресегна и взе нещо от боклуците на масата. После се обърна към Боффо и отвори ръка. Беше с гръб към Ангуа, така че тя не можеше да види съвсем ясно какво държи. Но Боффо нададе сподавен вик и побягна по улицата от лица, като големите му обувки шляпаха яко по каменните плочи.

— Благодаря ти — каза Керът към отдалечаващия му се гръб. — Много ни помогна. — Той отново сви ръка. — Хайде. Най-добре да вървим. Не мисля, че ще сме много обичани след минута-две тук.

— Какво му показа? — попита Ангуа, докато те се придвижваха с достойнство и все пак бързо към входната врата. — Беше нещо, което дойде да откриеш тук, нали? Всичките тези приказки, че си искал да видиш музея…

— Аз наистина исках да го видя. Добрият полицай трябва винаги да е отворен за нови изживявания — отговори Керът.

Успяха да стигнат до вратата. Отмъстителни пайове не излетяха от тъмнината.

Ангуа се облегна на стената отвън. Тук въздухът миришеше по-сладко, което беше необичайно да се каже за Анкх-Морпоркския въздух. Но отвън хората поне можеха да се смеят, без да им се плаща за това.

— Не ми показа какво го изплаши.

— Показах му убиец — каза Керът. — Съжалявам. Не мислех, че ще реагира така. Предполагам, че точно сега всички са малко превъзбудени. И е като с джуджетата и сечивата им. Всеки мисли по свой си начин.

— Ти си намерил лицето на убиеца там вътре?

— Да.

Керът отвори ръка. Държеше празно яйце.

— Изглежда така.

— Не е имал лице?

— Не, ти мислиш като клоун. Аз съм много простоват, но мисля, че е станало следното. Някой при Убийците е искал начин да влиза и да излиза, без да го виждат. Дал си е сметка, че между двете Гилдии има само една тънка стена. Имал е стая. Единственото, което е трябвало да направи, е било да открие кой живее от другата страна. По-късно той е убил Бино и е взел перуката и носа му. Истинският му нос. Така мислят клоуните. Гримът не е бил труден. Можеш да го вземеш отвсякъде. Влязъл е в Гилдията, гримиран да прилича на Бино. Минал е през стената. После е слязъл на двора пред музея, само че този път е бил облечен като Убиец. Взел е… исчезналото и се е върнал тук. Отново е минал през стената, преоблечен като Бино, и си е отишъл. И тогава някой е убил него.

— Боффо каза, че Бино изглеждал притеснен.

— И аз си помислих: това е странно, защото трябва да погледнеш клоуна съвсем отблизо, за да разбереш какво е истинското му изражение. Но би могъл да забележиш, ако гримът не е поставен много добре. Като, например, ако е бил поставен от някой, който не е свикнал много на това. Но важното е, че ако някой друг клоун види лицето на Бино да излиза през вратата, значи е видял самия човек да излиза. Те не могат да си представят някой друг да носи това лице. Те не мислят така. Клоунът и неговият грим са едно и също нещо. Без грима си клоунът не съществува. Един клоун не би носил лицето на друг клоун, както едно джудже не би използвало сечивата на друго джудже.

— Звучи ми опасно, обаче.

— Било е. Много опасно.

— Керът? Какво ще правиш сега?

— Мисля, че май е добра идея да открием чия е била стаята от другата страна на дупката, нали? Мисля, че може да принадлежи на малкото приятелче на Бино.

— В Гилдията на Убийците? Само ние двамата?

— Хм. Имаш право.

Керът изглеждаше толкова съкрушен, че Ангуа се предаде.

— Колко е часът? — попита тя.

Много внимателно Керът извади приготвения за подарък на Капитан Ваймс часовник от платнения му калъф.

— Часът е…

— … дрън, а дрън, а дран, бим… бам… бим…

Те изчакаха търпеливо, докато свърши.

— Седем без петнайсет — каза Керът. — Абсолютно точен при това. Сверих го с големия слънчев часовник в Университета.

Ангуа погледна към небето.

— Добре. Аз мога да разбера, струва ми се. Остави на мен.

— Как?

— Ъ-ъ… аз… ами, мога да си сваля униформата, нали така, и, ох, да си проправя път вътре като сестра на някоя кухненска прислужница или нещо подобно…

Керът погледна със съмнение.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа?

— Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Точно сега не.

— Добре тогава. Аз ще… ъ-ъ… виж… ти се върни при останалите момчета и… аз ще намеря някъде да се преоблека в нещо по-подходящо.

Тя нямаше нужда да се озърта, за да познае откъде дойде кикотенето. Гаспод имаше способността да се появява тихичко като малко облаче метан в препълнена стая, и то с обезпокоителното свойство на последния да запълва цялото налично пространство.

— Откъде можеш да намериш дрехи за преобличане тук наоколо? — попита Керът.

— Добрият Страж е готов винаги да импровизира — отвърна Ангуа.

— Това малко куче е ужасно хриптящо — каза Керът. — Защо винаги ни следва?

— Наистина не бих могла да знам.

— Той има подарък за теб.

Ангуа рискува да погледне. Гаспод държеше, но едва-едва, един много голям кокал в устата си. Беше по-широк, отколкото самият той беше дълъг и вероятно бе принадлежал на нещо, умряло и вкаменило се в катранена яма. Беше зелен и на места с козина.

— Колко хубаво — изрече тя студено. — Ти продължавай. Нека видя какво мога да направя…

— Ако си сигурна… — започна Керът колебливо.

— Да.

Когато той изчезна, Ангуа се упъти към най-близката уличка. До изгрева на луната оставаха само няколко минути.

 

 

Сержант Колън отдаде чест, когато Керът се върна, смръщен от някаква мисъл.

— Можем ли да си тръгваме вече, сър?

— Какво? Защо?

— Сега, когато всичко е изяснено?

— Аз просто казах това, за да приспя подозрението — обясни Керът.

— А! Много умно — бързо каза сержантът. — И аз така си помислих. Той казва това, за да приспи подозрението, помислих си аз.

— Там някъде още има убиец. Или нещо по-лошо.

Керът пробяга с поглед по зле подбраното войнство.

— Но точно сега си мисля, че ще се наложи да изясним тази работа с Дневната Стража.

— Ъ-ъ… Хората казват, че на практика там навън има въстание — вметна Колън.

— Ето защо трябва да го изясним.

Колън прехапа устна. Той не беше, сам по себе си, страхливец. Миналата година градът беше нападнат от дракон и Колън всъщност беше стоял на един покрив и беше пускал стрели към него, докато той връхлиташе надолу срещу него с отворена уста, макар че, ако трябва да си говорим честно, после му се наложи да си сменя бельото. Но тогава беше просто. Един страшно огромен огнедишащ дракон беше много прям. Така си беше: изправен точно пред теб и тъкмо се кани да те изпече жив. Това беше единственото, за което трябваше да се притесняваш. Честно казано, това беше доста множко, за което да се притесняваш, но и… просто. Никаква загадка.

— Ще трябва да го изясним значи?

— Да.

— О! Добре. Обичам да изяснявам нещата.

 

 

Мръсния Стар Рон беше член на Гилдията на Просяците с добро име. Той беше Мърморко, и то добър. Имаше навика да се примъква зад хората, като мърмореше на своя собствен език, докато не му платяха, та да престане. Хората мислеха, че той е луд, но, формално погледнато, случаят не беше такъв. Досегът му с реалността беше на космическо равнище и срещаше известни проблеми да се концентрира върху по-малки неща — като другите хора, стени и сапун (макар че за съвсем малките неща, като монетите например, зрението му беше превъзходно).

Следователно, той не беше изненадан, когато една красива млада жена прелетя край него и си свали всичките дрехи. Такива неща се случваха непрекъснато, макар и до този момент само от вътрешната страна на главата му.

После той видя какво се случи по-нататък.

Той видя как гладката златна фигура изчезна.

— Казах им! Казах им! Казах им! Ще им дам аз грънци от сбирката на вехтошаря, това ще направя. Майната им. Хилядолетна ръка и скарида! Казах им!

Гаспод размаха нещо, което от техническа гледна точка беше опашка, когато Ангуа се появи отново.

— Облеци се в несто по-потходяшто — каза той, гласът му леко приглушен от кокала. — Хубаво. Донесох ти това малко подаръце…

Той го пусна на паветата. Във вълчите очи на Ангуа не изглеждаше по-добре.

— За какво?

— Пълен е с хранително костномозъчно желе, този кокал — каза той обвинително.

— Забрави. Така, как обикновено влизаш в Гилдията на Убийците?

— А след това дали не бихме могли един вид да повисим с изплезен език на бунището на Фидрова Улица? — предложи Гаспод, а остатъците от опашката му все още тупаха по земята. — Там наоколо има такива плъхове, че козината ще ти настръхне… Не, добре, забрави — бързо довърши той, щом в погледа на Ангуа за момент проблесна огън.

Той въздъхна.

— До кухните има водосточна тръба.

— Достатъчно голяма за човек?

— Дори не и за джудже. Но не си струва. Тази вечер има спагети. В спагетите няма много кокали…

— Хайде.

Той закуцука нататък.

— Това беше хубав кокал. Току-що беше почнал да зеленясва. Ха! Обзалагам се, че няма да можеш да откажеш кутия шоколадови бонбони от господин Грамадата, обаче.

Той се сви от страх, щом тя се нахвърли върху него.

— За какво говориш?

— Нищо! Нищо!

Помъкна се след нея, като хленчеше.

Ангуа също не беше щастлива. Винаги беше проблем да й растат козина и кучешки зъби при всяко пълнолуние. Точно когато си мислеше по-рано, че е имала късмет, все откриваше, че не са много мъжете, които изпитват щастие от общуване, в което на партньорката им й расте козина и тя вие. Беше се заклела: повече никакви такива любовни заплитания.

Колкото до Гаспод, той се беше предал на живот без любов или поне не повече от практическата привързаност, изживяна досега, която се състоеше от много изненадана чихуахуа и една краткотрайна връзка с крака на някакъв пощальон.

 

 

Барутът №1 се плъзна надолу по сгънатата хартия в металната цев. По дяволите Ваймс! Кой би си помислил, че той ще се отправи към сградата на операта? Изгуби чифт цеви там горе. Но бяха му останали още три, опаковани добре в кухия приклад. Торбичка от барут №1 и елементарни познания за леенето на олово беше всичко, от което се нуждае човек, за да управлява един град…

Исчезналото лежеше на масата. Металът имаше синкав блясък. Или може би не толкова блясък, колкото лъскавина. И, разбира се, това беше само от маслото. Трябваше да повярва човек, че е само маслото. Явно беше нещо метално. Изобщо не можеше да е живо.

И все пак…

И все пак…

— Казват, че било само едно просякинче от Гилдията.

Е? Какво от това? Беше удобна мишена. Не е моя вината. Твоя беше вината. Аз съм просто едно Исчезнало. Исчезналите не убиват хора. Хората убиват хора.

— Ти уби Хемърхок! Момчето каза, че ти само си гръмнало! А той те е поправял!

Ти благодарност ли очакваш? Той можеше да направи друго като мен.

— Това беше ли причина да го убиваш?

Определено. Ти нищо не разбираш.

Гласът в главата му ли беше или в исчезналото? Не можеше да е сигурен. Едуард спомена, че има глас… и казваше, че може да ти даде всичко, което поискаш…

 

 

Влизането в Гилдията беше лесно за Ангуа, дори и през ядосаните тълпи. Някои от Убийците, онези, от знатните домове, които имаха големи отпуснати кучета из къщите си по същия начин, по който по-нисшите хорица си имат черги, бяха довели някои със себе си. Освен това Ангуа беше с чисто родословие. Докато препускаше из сградите, тя привличаше възхитени погледи.

Да намери нужния й коридор също беше лесно. Запомни гледката от съседната Гилдия и броеше етажите. Във всеки случай, не трябваше много да се взира. Миризмата на фойерверки висеше във въздуха по целия коридор.

В коридора имаше и тълпа Убийци. Вратата на стаята беше разбита. Щом Ангуа надникна иззад ъгъла, тя видя да се появява доктор Крусис, а лицето му кипеше от ярост.

— Господин Дауни?

Един белокос Убиец го погледна с внимание.

— Сър?

— Искам да бъде открит!

— Да, докторе…

— Всъщност, искам го погребан! С изключителна Нелюбезност! И определям възнаграждението на десет хиляди долара — аз лично ще го платя, ясно? И без данъци за Гилдията.

Няколко Убийци небрежно се отстраниха от тълпата. Десет хиляди освободени от данъци долара бяха добри пари.

Дауни изглежда се притесни.

— Докторе, аз мисля…

— Мислиш? Не ти се плаща да мислиш! Един бог знае къде е стигнал чак идиотът. Наредих да се претърси Гилдията! Защо никой не е разбил вратата?

— Съжалявам, докторе, Едуард ни напусна преди седмици и аз не мислех…

— Не си мислел? На теб за какво ти се плаща?

— Него никога не съм го виждал в такова настроение — каза Гаспод.

Зад главния Убиец се чу прокашляне. Доктор Уайтфейс се беше появил от стаята.

— А, докторе — каза доктор Крусис. — Мисля, че може би е най-добре да идем и да обсъдим това по-нататък в кабинета ми, а?

— Аз наистина най-ужасно съжалявам, господарю мой…

— Забрави това. Малкият… дявол направи и двама ни на глупаци. О… нищо лично, разбира се. Господин Дауни, Глупаците и Убийците ще охраняват тази дупка, докато не доведем някакви зидари тук утре. Никой няма да минава през нея, ясно?

— Да, докторе.

— Много добре.

— Това е господин Дауни — обясни Гаспод, когато доктор Крусис и главният клоун изчезнаха по коридора. — Номер две при Убийците. — Той се почеса по ухото. — Би премахнал стария Крусис като едното нищо, ако не противоречеше на правилата.

Ангуа изтича напред. Дауни, който бършеше чело с черна кърпичка, погледна надолу.

— Здрасти, ти си нова. — Погледна към Гаспод. — И помиярът се е върнал, виждам.

— Бау, бау — каза Гаспод, а провисналата му опашка тупна по пода. — Между другото — добави той за улеснение на Ангуа, — често пъти е добър за по ментово бонбонче, ако го хванеш в добро настроение. Тази година е отровил петнайсет човека. С отровите е почти толкова добър, колкото и старият Крусис.

— Трябва ли да знам това?

Дауни я потупа по главата.

— О, Убийците не трябва да убиват, освен ако не им се плаща. От тези дребни бакшиши идва цялата разлика.

Сега Ангуа беше в положение да вижда вратата. На парче картон, забито в метална скоба, имаше написано име.

Едуард д’Ийт.

— Едуард д’Ийт — повтори тя.

— Това е име, което ми звучи много познато — каза Гаспод. — Семейство, което живееше на Кингсуей. Бяха богати като Креозот.

— Кой е Креозот?

— Някакъв шибан чужденец, който е бил богат.

— О!

— Но прадядото страдаше от ужасна жажда, а дядото гонеше всичко, облечено в рокля, негова рокля, нали разбираш, а старият д’Ийт, ами, той беше трезвен и чист, но изгуби остатъка от семейните пари поради това, че имаше бяло петно в главата, когато трябваше да различи едно от единайсет.

— Не разбирам как от това изобщо могат да се загубят пари.

— Може, ако решиш, че ще играеш на „Сакатия господин Лук“ с големите момчета.

Върколакът и кучето продължиха с лека стъпка по коридора.

— Знаеш ли нещо за Господаря Едуард? — попита Ангуа.

— Нищо. Къщата неотдавна беше продадена. Семейни дългове. Не съм го виждал.

— Ти определено си много осведомен.

— Въртя се наоколо. Никой не забелязва кучетата. — Гаспод сбърчи нос. Приличаше на попарен трюфел. — Срамота. Вони на исчезнало, нали.

— Да. Има нещо странно в това.

— Какво?

— Нещо не е наред.

Имаше и други миризми. Непрани чорапи, други кучета, грима на доктор Уайтфейс, вчерашната вечеря — ароматите изпълваха въздуха. Но огнената миризма на това, за което Ангуа сега машинално мислеше като за исчезнало, обвиваше всичко останало, парлива като киселина.

— Какво не е наред?

— Не знам… може би е миризмата на исчезналото…

— Цък. Оттук започна. Държаха исчезналото тук с години.

— Така. Добре. Ами, ние имаме име. То може да говори нещо на Керът…

Ангуа изприпка надолу по стълбите.

— ’звинявай… — каза Гаспод.

— Да?

— Как можеш да се превърнеш обратно на жена?

— Просто излизам от лунната светлина и… се съсредоточавам. Така става.

— Божичко! Това ли е всичко?

— Ако от техническа гледна точка е пълнолуние, мога да се Променям дори и през деня, ако искам. Длъжна съм да се Променям, само когато съм на лунна светлина.

— Шегуваш ли се? Ами вълчата отрова?

— Вълча отрова? Това е растение. Вид самакитка, струва ми се. Та какво тя?

— Не те ли убива?

— Виж, няма защо да вярваш на всичко, което чуваш за върколаците. Ние сме хора като всички останали. През повечето време — добави тя.

По това време вече бяха извън Гилдията и се бяха упътили към уличката, която всъщност и стигнаха, но на която й липсваха определени важни характеристики, от последно им идване. Най-забележимата липса беше униформата на Ангуа, но и световен недостиг на Мръсния Стар Рон.

— По дяволите!

Те погледнаха към празното парче кал.

— Имаш ли други дрехи?

— Да, но само у дома на Брястова Улица. Това ми е единствената униформа.

— Трябва ли да си облечеш някакви дрехи, докато си човек?

— Да.

— Защо? Бих казал, че една гола жена би се чувствала добре във всякаква компания, без да искам да те засегна.

— Предпочитам дрехи.

Гаспод подуши в мръсотията.

— Хайде, тогава — въздъхна той. — Най-добре да настигнем Мръсния Стар Рон, преди ризницата ти да се е превърнала в бутилка от Беърхагъровото, нали?

Ангуа се огледа наоколо. Миризмата на Мръсния Стар Рон беше на практика материална.

— Добре. Но нека побързаме.

Вълча отрова ли? Нямаш нужда от тъпи стари билки, за да си затрудняваш живота, ако прекарваш по една седмица всеки месец с по два крака повече и с по четири допълнителни цицки.