Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на диска (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Men at Arms, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мирела Христова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тери Пратчет. Въоръжени мъже
ИК „Вузев“, 1998
Редактор: Владимир Зарков
ISBN 954–422–051–8
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Въоръжени мъже от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Въоръжени мъже | |
Поредица | Светът на диска |
---|---|
Автор | Тери Пратчет |
Герои | Градската стража Хавлок Ветинари |
Местоположение | Анкх-Морпорк |
Мотиви | полицейски истории |
Поредна книга | петнайсета |
Въоръжени мъже (на английски: Men at Arms) е петнадесетия по ред роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е в жанр хумористично фентъзи и е издадена през 1993 г. Това е втората книга от поредицата, в която главни герои са хората от градската стража на Анкх-Морпорк.
Самюел Ваймс, командирът на градската стража на Анкх-Морпорк е изправен пред нови проблеми. Точно след сватбата си със Сибил Рамкин му се налага да поеме управлението на стражата, въпреки че вече се е оттеглил от службата. Междувременно стражата се е увеличила с още няколко души, в това число джуджета и тролове. С помощта на ефрейтор Керът Ваймс трябва да открие човекът, който стои зад серия убийства. В друга част на града сред аристократите е плъзнала мълвата, че в града има човек, във вените на който тече кръвта на старите крале. Сега трябва само да го намерят...
|
По принцип в библиотеката на Невидимия Университет е много тихо. Чува се може би шумоленето на стъпки, докато магьосниците бродят между рафтовете, спорадичната суха кашлица обезпокоява академичната тишина, както и от време на време предсмъртният писък, когато някой непредпазлив студент забрави да се отнесе към някоя стара магическа книга с вниманието, което тя заслужава.
Погледнете орангутаните.
Във всички светове, удостоени с тяхното присъствие, се подозира, че те могат да говорят, но предпочитат да не го правят, да не би хората да ги накарат да работят, най-вероятно в телевизионната индустрия. Всъщност те могат да говорят. Само дето говорят на Орангутански. Хората могат да слушат само на езика на Удивлението.
Библиотекарят на Невидимия Университет едностранно беше решил да подпомогне взаимното разбиране, като направи Орангутанско — Човешки Речник. От три месеца работеше върху него.
Не беше лесно. Беше стигнал едва до „Уук“.[1]
Той беше долу в Купчините, където беше хладно.
И изведнъж някой запя.
Той измъкна химикалката от пръстите на долната си лапа и заслуша.
Някой човек би решил, че не може да повярва на ушите си. Орангутаните са по-разумни. Ако не можеш да повярваш на своите собствени уши, то на чии тогава ще можеш?
Някой пееше под земята. Или се опитваше да пее.
Хтоничните гласове звучаха горе-долу така:
— Злот, золт, Злот, Лзот…
— Слушай, бе… трол! Това е възможно най-простата песен. Виж, ето така: „Злато, злато, злато, злато“?
— Злато, злато, злато, злато…
— Не! Това е вторият стих!
Носеше се и ритмичният звук от разкопаването на пръст и от местенето на чакъл.
Библиотекарят обмисли нещата известно време. Значи… джудже и трол. Предпочиташе и двата вида пред хората. Поради една причина — никой от тях не беше от запалените читатели. Библиотекарят, разбира се, одобряваше много четенето по принцип, но конкретните читатели му лазеха по нервите. Имаше нещо, ами, светотатствено, в начина, по който те непрекъснато сваляха книги от рафтовете и износваха думите като ги четат. Той харесваше хора, които обичат и уважават книгите, а най-добрият начин да се прави това, по мнението на Библиотекаря, беше да ги оставиш по рафтовете, където Природата е отсъдила да си бъдат.
Приглушените гласове май се приближаваха.
— Злато, злато, злато…
— Сега пееш припева!
От друга страна, имаше си подходящ начин да влезеш в библиотека.
Той се приближи, поклащайки се, до лавиците и избра творческия труд на Хамтюлип „Как Дъ Съ Убиват Несекомии“. Всичките 2 000 страници.
На Ваймс му беше някак леко на душата, докато вървеше по Скуун Авеню. Той усещаше, че има и един друг, вътрешен Ваймс, който му проглушаваше ушите. Не му обръщаше внимание.
Не можеше да си истински полицай в Анкх-Морпорк и да останеш с всичкия си. Трябваше да внимаваш. А да внимаваш в Анкх-Морпорк беше като да отвориш консерва с месо насред училище за пирани.
Всеки се справяше по свой си начин. Колън никога не мислеше за това, Ноби не се притесняваше, а новите, пък, те не бяха от достатъчно дълго, че да се износят, а Керът… той просто беше самият себе си.
Стотици хора умираха всеки ден в града, често пъти от самоубийство. Какво значение имаха още няколко?
Ваймс отвътре заблъска по стените.
Пред вилата на Рамкинови имаше известен брой карети, а мястото изглеждаше пренаселено от най-различни женски роднини и Взаимозаменяеми Еми. Те печаха неща и лъскаха неща. Ваймс премина през мястото, кажи-речи незабелязан.
Той откри Сибил в къщата на драконите, в гумените й ботуши и със защитна драконова броня. Тя изгребваше тор, очевидно в блажено неведение за контролираната бъркотия в къщата.
Вдигна поглед, щом вратата се затвори зад Ваймс.
— О, ето те и теб. Рано си се върнал. Не можех да понасям суетенето, така че излязох тук. Но скоро ще трябва да ида и да се преоблека… — Тя млъкна, когато видя изражението му. — Нещо не е наред, нали така?
— Няма да се върна повече там.
— Наистина ли? Миналата седмица каза, че ще работиш пълна смяна. Каза, че го чакаш с нетърпение.
Нищо не убягва на старата Сибил, помисли си Ваймс.
Тя го потупа по ръката.
— Радвам се, че се измъкна от това.
Ефрейтор Нобс се втурна в Наблюдателницата и затръшна вратата след себе си.
— Е? — каза Керът.
— Хич не е хубаво. Разправят, че троловете възнамерявали да се отправят към Двореца и да измъкнат Коулфейс. Разни шайки от джуджета и тролове се шляят насам-натам и си търсят белята. И просяци. Летис беше много известна. А и има много хора от Гилдиите навън. Градът — каза той важно, — определено е буре с Барут №1.
— Как ти се струва идеята за лагер на открито в равнината? — предложи Колън.
— Това какво общо има с всичко?
— Ако някой драсне една клечка някъде довечера и… „Сбогом, Анкх!“ — мрачно натърти сержантът. — Обикновено затваряме градските порти, нали така? Но сега в реката има не повече от няколко стъпки вода.
— Наводнявате града, просто за да изгасите огъня? — попита Ангуа.
— Аха.
— Още нещо — сети се Ноби. — Хората ме замеряха с разни неща!
Керът се беше втренчил в стената. Сега той измъкна малка, опърпана черна книжка от джоба си и започна да прелиства страниците.
— Кажи ми — каза той с леко отнесен глас, — извършено ли е непоправимо нарушение на реда и закона?
— Ъхъ. От около петстотин години — отсъди Колън. — Всичко, което е Анкх-Морпорк, е все непоправимо нарушение на реда и закона.
— Не, искам да кажа, повече от обичайното. Важно е. — Керът прелисти страница. Устните му безмълвно се мърдаха, докато четеше.
— Да ме замерят с разни неща ми звучи като нарушение на реда и закона — съгласи се Ноби.
Той усети изражението на лицата им.
— Не мисля, че това попада точно в параграфа — възрази Колън.
— Съвсем точно попадна по мен — каза Ноби, — а част от него даже ми влезе в ризата.
— Защо са те замеряли? — попита Ангуа.
— ’щото съм бил Нощен Страж. Джуджетата не харесват Стражата заради Господин Хемърхок, а троловете не харесват Стражата заради арестуването на Коулфейс, а Хората не харесват Стражата заради всичките тези ядосани джуджета и тролове наоколо.
Някой заблъска по вратата.
— Това вече сигурно е някоя ядосана тълпа — предположи Ноби.
Керът отвори вратата.
— Не е ядосана тълпа.
— Уук.
— Това е орангутан, който носи едно зашеметено джудже, следван от трол. Но е доста ядосан, ако това ще те успокои.
Прислужникът на Лейди Рамкин, Уиликинс, му беше напълнил една голяма вана. Ха! Утре това ще бъде неговият прислужник и неговата вана.
И това не беше някоя от онези стари вани за сядане, дето трябваше да я примъкваш пред огъня, не. Рамкиновата къща събираше вода от покрива в една голяма цистерна, след като се прецедеше от гълъбите, и после се загряваше от един древен гейзер за баня[2] и течеше по думкащи, пъшкащи оловни тръби в двойка могъщи, месингови кранове и после в емайлирана вана. На пухкава хавлия до нея бяха наредени неща — огромни кесета, три вида сапун, люфа.
Уиликинс стоеше търпеливо отстрани до ваната, като слабо загрята закачалка за хавлия.
— Да?
— Негова Светлост… т.е. бащата на нейно благородие… той искаше да му се търка гърба — обясни Уиликинс.
— Я иди и помогни на гейзера да поддържа пещта — твърдо нареди Ваймс.
Останал сам, той се измъкна от нагръдника си и го хвърли в ъгъла. Ризницата го последва, после шлемът, после кесията, както и различни кожени и памучни остатъци, които разделяха един Страж от света.
И после той потъна, отначало предпазливо, в сапунената вода.
— Опитай сапун. Ще свърши работа — предложи Детритус.
— Държиш здраво, нали? — пожела да се увери Керът.
— Извиваш ми главата!
— Давай, насапунисай главата.
— Насапунисай си твоята глава!
Чу се едно „танг“ и шлемът на Къди се откачи. Къди се появи, като примигваше на светлината. Той се концентрира върху Библиотекаря и изръмжа.
— Той ме удари по главата!
— Ууук.
— Той казва, че си излязъл през пода.
— Това не е причина да ме удря по главата.
— Някои от нещата, които излизат от пода на Невидимия Университет, нямат дори и глава — напомни Керът.
— Ууук!
— Или пък имат стотици. Защо сте копали там долу?
— Не сме копали долу. Копаехме нагоре…
Керът седна и заслуша. Прекъсна ги само два пъти.
— Стрелял е в теб?
— Пет пъти — потвърди Детритус щастливо. — Трябва да докладвам щети по нагръдника, но не и по задната част на бронята, дължащи се на това, че за щастие тялото ми застана на пътя и спести ценно градско имущество на стойност три долара.
Керът слуша още малко.
— Клоаки? — каза той най-накрая.
— Като целия град е, под земята. Видяхме корони и разни други неща, издълбани по стените.
Очите на Керът заблестяха.
— Това означава, че трябва да са още от времето, когато сме имали крале! И после, когато непрекъснато сме престроявали града, сме забравили, че те са там долу…
— Хм. Това не е всичко, което е долу — каза Къди. — Ние… открихме нещо.
— О?
— Нещо лошо.
— Хич няма да ти хареса — изсумтя Детритус. — Лошо, лошо, лошо. Че и по-лошо.
— Помислихме, че ще е най-добре да го оставим там — обясни Къди, — поради това, че е Доказателство. Но ти трябва да го видиш.
— Ще разстрои всичко — добави тролът, като и той се разгорещи.
— Какво беше то?
— Ако ти кажем, ти ще речеш, глупави етноси, вие ме майтапите — поколеба се Детритус.
— Така че най-добре да дойдете да видите — заключи Къди.
Сержант Колън погледна към останалата част от Стражата.
— Всички ли? — попита той нервно. — Ъ. Не трябва ли двама старши полицаи да останат тук горе? В случай, че стане нещо?
— Тук горе ли? — отвърна Ангуа язвително. — Или в случай, че стане нещо там долу?
— Аз отивам с Волнонаемен Полицай Къди и Волнонаемен Полицай Детритус — отсече Керът. — Мисля, че няма нужда да идва никой друг.
— Но може да е опасно! — възкликна Ангуа.
— Ако открия кой е стрелял по Стражите — каза Керът, — ще бъде.
Самюел Ваймс посегна с големия пръст на крака си и пусна топлия кран.
На вратата се почука почтително и Уиликинс влезе вътре.
— Господинът ще иска ли нещо?
Ваймс помисли.
— Лейди Рамкин каза, че не бихте искали никакъв алкохол — добави Уиликинс, сякаш му четеше мислите.
— Така ли?
— Категорично, сър. Но тук имам една много хубава пура.
Той трепна, когато Ваймс отхапа края й и го изплю през ваната, но извади отнякъде кибрит и му я запали.
— Благодаря ти, Уиликинс. Как ти е малкото име?
— Малко име ли, сър?
— Искам да кажа, как ти викат хората, когато те опознаят?
— Уиликинс, сър.
— О, Добре, тогава. Хубаво. Можеш да си вървиш, Уиликинс.
— Да, сър.
Ваймс се отпусна в топлата вода. Вътрешният глас още беше там някъде, но той се опита да не му обръща внимание. По това време, казваше му той, щеше да минаваш по Улицата на Малките Богове, точно покрай парчето стара градска стена, където можеше да спреш, да свиеш една цигарка и да я изпушиш на вятъра…
За да го удави, той запя с цяло гърло.
Хлътналите канали под града кънтяха от човешки и близки до човешките гласове за пръв път от хилядолетия.
— Хей-хо…
— … хей-хо…
— Ууук уук уук уук уук…
— Всички вие глупаци!
— Нищо не мога да направя. Това е от моята почти джуджешка кръв. Ние просто обичаме да пеем под земята. Идва ни отвътре.
— Добре, но той защо пее? Той човекоподобно.
— Той е човек от по-общ тип.
Бяха донесли фенери. Сенки подскачаха сред колоните в голямата пещера и пробягваха по коридорите. Каквито и да бяха спотайващите се опасности, Керът не беше на себе си от радостта на откритието.
— Удивително! Виа Клоака се споменава в една стара книга, която четох, но всички са мислили, че е изгубена улица! Превъзходна изработка. Имали сте късмет, че реката е толкова пресъхнала. Изглежда, сякаш обикновено се пълни с вода.
— И аз това казах — съгласи се Къди.
Той предпазливо хвърли поглед към танцуващите сенки, които образуваха странни и обезпокоителни фигури на далечната стена — странни двуноги животни, страховити подземни неща…
Керът въздъхна.
— Престани да рисуваш сенки, Детритус.
— Ууук.
— Какво казал той?
— „Направи Деформирания Заек, той ми е любимият“ — преведе Керът.
Плъхове шумоляха в тъмнината. Къди се огледа. Не спираше да си представя фигури, там отзад, надзъртащи по някаква тръба…
Последваха обезпокоителни няколко мига, когато той изгуби от погледа си следите по мокрия камък, но отново ги улови близо до една обвита в плесен стена. И тогава се появи конкретната тръба. Той беше отбелязал резка върху камъка.
— Не е далече.
Подаде факлата на Керът, който изчезна. Те чуха стъпките му в калта, а после подсвирване от изненада, накрая тишина за известно време.
Керът се появи отново.
— Олеле… Вие двамата знаете ли кой е това?
— Прилича на… — започна Къди.
— Прилича на неприятности — довърши Керът.
— Виждаш ли защо не го качихме горе с нас? — каза Къди. — Да носиш труп на човек по улиците точно сега не би било добра идея, си рекох. Особено този труп.
— И аз си помислих част от това — осмели се да каже Детритус.
— Точно така. Браво, момчета. Мисля, че е най-добре… да го оставим за момента и по-късно да се върнем с чувал. И… не казвайте на никого.
— С изключение на сержанта и на всички — реши Къди.
— Не… дори и на тях не. Ще направи всички много… нервни.
— Както кажеш, Ефрейтор Керът.
— Тук си имаме работа с болно съзнание, момчета.
Подземна светлина озари Къди.
— А, ти подозираш Ефрейтор Нобс, сър?
— Това е по-лошо. Хайде, да се качваме обратно. — Той погледна назад към голямата, препречена с колона пещера. — Някаква идея къде сме, Къди?
— Може да е под Двореца, сър.
— И аз така си помислих. Разбира се, тунелите вървят навсякъде…
Разтревоженият влак на мисълта на Керът се заклатушка по някаква далечна релса.
В канала имаше вода, дори и в тази суша. Извори се втичаха в него, или пък вода се процеждаше отгоре. Навсякъде капеше и плискаше вода. И хладен, хладен въздух.
Би било почти приятно, ако не беше тъжният, превит на две труп на някой, който абсолютно приличаше на Бино, клоуна.
Ваймс се избърса. Уиликинс беше оставил и халат с брокат по ръкавите. Той го облече и излезе в съблекалнята.
Това беше още едно ново нещо. Богатите имаха дори стаи, в които да се събличат и обличат, и дрехи, които да носят, докато влязат в стаите, където да се облекат.
Бяха оставени чисти дрехи за него. За тази вечер беше нещо крещящо в червено и жълто…
… по това време щеше да обхожда Сиропения Минен Път…
… и шапка. С перо на нея.
Ваймс се облече, че дори си сложи и шапката. Изглеждаше съвсем нормален и сдържан, докато не станеше ясно, че избягва да срещне собствения си поглед в огледалото.
Стражата седеше около голямата маса в общото помещение и в дълбок мрак. Бяха освободени от работа. Никога по-рано не им се беше случвало да са освободени от работа.
— Какво ще кажете да изкараме една игра на карти? — каза Ноби бодро.
Той измъкна мазно тесте някъде от противните дълбини на униформата си.
— Вчера вече обра надниците на всички — отвърна Сержант Колън.
— Е, значи сега е шансът да си ги върнете.
— Ъхъ, ама ти държеше пет краля в ръката си, Ноби.
Ноби разбърка картите.
— Смешна работа, навсякъде има крале, като погледнеш.
— Сигурно има, ако си погледнеш в ръкава.
— Не, искам да кажа, в Анкх има Кралски Път, и в картите, и получаваме Кралски Шилинг, когато постъпваме — обясни Ноби. — Навсякъде имаме крале, с изключение на онзи златен трон в Двореца. Да ви кажа… нямаше да ги има всичките тези неприятности наоколо, ако имахме крал.
Керът гледаше в тавана, веждите му сключени съсредоточено. Детритус броеше на пръсти.
— О, да! — заяде се Сержант Колън. — Бирата щеше да е по едно пени халбата, дърветата щяха да цъфнат отново. О, да, бе. Всеки път, когато някой си удари пръста на крака в този град, се оказва, че това нямало да се случи, ако сме си имали крал. Ваймс ще ти даде да се разбереш, ако те чуе да говориш така.
— Хората биха слушали краля, обаче.
— Ваймс би казал, че точно в това е проблемът — напомни Колън. — Това е като думите му за използването на магия. Такива неща го ядосват.
— Как на първо място се намира крал? — попита Детритус.
— Някой разрязва камък с трион — каза Колън.
— Ха! Антисиликонизъм!
— Не, някой вади сабя от камък — възрази Ноби.
— Как е знаел, че е вътре, обаче? — настоя Колън.
— Тя… тя е стърчала навън, не беше ли така?
— Където всеки би могъл да я вземе? В този град?
— Само законният крал би могъл да го направи, ясно.
— О, добре. Разбирам. О, да. Значи казваш, че някой е решил кой е законният крал, още преди той да я е измъкнал? На мен ми звучи като нагласена работа. Може би някой е имал фалшив кух камък и някое джудже, дето виси на другия край вътре с клещи, докато не се появи исканото момче…
Една муха подскача известно време по стъклото на прозореца, после закръжи из стаята и кацна на една греда, където мързеливо хвърлената брадва на Къди я разряза на две.
— Ти нямаш душа, Фред — укори го Ноби. — Нямам нищо против да съм рицар в бляскави доспехи. Ето това прави кралят, ако си му полезен. Прави те рицар.
— Нощен страж в противна вехта броня е твоето абсолютно metier[3] — каза Колън, който гордо се огледа, за да види дали някой не е забелязал наклоненото нещо над е-то. — Цък, чакай си колкото щеш да изпитвам уважение към някакъв си хапльо, само защото ей сега бил измъкнал сабя от камък. Това не те прави крал. Виж, някой, който може да забие сабя в камък… такъв човек, е, той вече е крал.
— Такъв човек ще е ас №1 — каза Ноби.
Ангуа се прозя.
— Звън-звън звън-звън…
— Какво по дяволите е това? — попита Колън.
Столът на Керът тупна напред. Той порови из джоба си и извади кадифена торбичка, която изсипа на масата. От нея се изплъзна златен диск, около три инча в диаметър. Когато натисна едно копче отстрани, той се отвори като черупка на мида.
Освободените от работа Стражи се взряха в него.
— Часовник ли е? — попита Ангуа.
— Ръчен часовник.
— Много е голям.
— Това е заради часовниковия механизъм. Трябва да има място за всичките колелца. Малките часовници имат само онези времеви демончета в тях и не са трайни и, както и да е, показват развалено време…
— Звън-звънн звън-звън, звън-звънче звън звън…
— И свири мелодийка! — каза Ангуа.
— На всеки час. Част от часовниковия механизъм.
— Звън. Звън. Звън.
— И после удря часовете.
— Значи изостава — отсъди Сержант Колън. — Всички останали просто удрят, няма как да ги пропуснеш.
— Братовчед ми Йорген прави такива — каза Къди. — Показват по-добро време от демоните или водните часовници, или от свещите. Или от онези големите, с махалата.
— Има пружина и колелца — обясни Керът.
— Важното нещо — започна Къди, като извади леща някъде от брадата си и внимателно разгледа часовника, — е едно малко въртящо се, кажи го де, дето спира колелцата да вървят много бързо.
— Как знае, че вървят много бързо? — попита Ангуа.
— Вградено е, един вид. Аз самият много не го разбирам. Какъв е този надпис тук…
Той го прочете на глас.
— „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“?
— Това е игра на думи — подсказа Керът.
Последва дълга, смутена тишина.
— Хм. Дадох по няколко долара за всеки от вас, новите — добави той, като се изчерви. — Искам да кажа… можете да ми ги върнете, когато искате. Ако искате. Искам да кажа… вие няма начин да не сте приятели. След като веднъж вече го познавате.
Останалите Стражи размениха погледи.
Той би могъл да поведе армии, помисли си Ангуа. Наистина би могъл. Някои хора са вдъхновявали цели държави към велики дела заради силата на мечтите си. Той също би могъл. Не защото мечтае за маршируващи орди или за световно господство, или пък за империя на хиляди години. Само защото си мисли, че всеки един наистина дълбоко в себе си е почтен и ще живее просто чудесно, само ако направи едно малко усилие, и той вярва толкова силно в това, че то гори като пламък, който е по-голям от самия него. Той има мечта и ние всички сме част от нея, така че тя оформя света около него. И странното е, че никой не иска да го разочарова. Би било като да ритнеш най-голямото кученце във вселената. Това е един вид магия.
— Позлатата се изтърква — промърмори Къди. — Но е хубав часовник — бързо добави той.
— Надявах се, че тази вечер ще можем да му го дадем. И да излезем всички… да пийнем… по едно…
— Не е добра идея — каза Ангуа.
— Остави за утре — посъветва го Колън. — Ще направим почетен ескорт на сватбата. Това е традиция. Всеки си вдига сабята и образуваме един вид дъга.
— За всички имаме само една сабя — мрачно напомни Керът.
Всички забиха поглед в земята.
— Не е честно — подхвана Ангуа. — Не ме е грижа кой какво е откраднал от Убийците, но той беше прав, че се опита да разбере кой е убил господин Хемърхок. И никого не го е грижа за Летис Нибс.
— Аз искам да открия кой стреля по мен — вметна Детритус.
— Не мога да проумея защо някой ще е толкова тъп, че да краде от Убийците — промълви Керът. — Така каза Капитан Ваймс. Той каза, че трябва да си глупак да си помислиш да се промъкнеш на това място.
Те отново се вгледаха в пода.
— Като клоун или шут ли? — попита Детритус.
— Детритус, той нямаше предвид Глупак с шапка и звънци — обясни Керът внимателно. — Той просто имаше предвид, че трябва да си някакъв идио… — Той млъкна. Втренчи се в тавана. — О, боже… Толкова ли е просто?
— Колко просто? — попита Ангуа.
Някой потропа на вратата. Не беше учтиво чукане. Беше трополенето на някой, който или щеше да накара да му отворят вратата, или щеше да я събори.
Един страж залитна в стаята. Половината му броня я нямаше, окото му беше насинено, едва разпознаха в него Скъли Мълдуун от Дневната Стража.
Колън му помогна да се изправи.
— Бил ли си се, Скъли?
Скъли погледна нагоре към Детритус, после изскимтя.
— Копелетата нападнаха Наблюдателницата!
— Кой?
— Те!
Керът го потупа по рамото.
— Това не е трол. Това е Волнонаемен Полицай Детритус… не отдавай чест! Тролове са нападнали Дневната Стража?
— Те мятат павета!
— Не можеш да им имаш вяра — подметна Детритус.
— На кого? — не разбра Скъли.
— На троловете. Гадни парчета са, по мое мнение — каза Детритус с цялото убеждение на трол със значка. — Трябва да се държат под око.
— Какво е станало с Куирк? — осведоми се Керът.
— Не знам! Вие всичките трябва да направите нещо!
— Ние сме отстранени — напомни Колън. — Официално.
— Не ми ги разправяйте такива!
— А! — изсумтя Керът весело. Той измъкна къс молив от джоба си и отметна малка „чавка“ в черната си книжка. — Още ли имате онази малка къща на Лесната Улица, Сержант Мълдуун?
— Какво? Какво? Да! И какво тя?
— Наемът струва ли повече от фартинг[4] на месец?
Мълдуун се опули срещу него със здравото си око.
— Ти глупак ли си или какво?
Керът му се усмихна широко.
— Точно така, Сержант Мълдуун. Струва ли, обаче? Струва ли поне един фартинг, какво бихте казали?
— Наоколо по улиците търчат джуджета и търсят да се сбият, а ти се интересуваш от цените на имотите?
— Фартинг?
— Не ставай глупав! Струва поне пет долара на месец!
— Аха! — Керът отново отметна в книжката. — Това ще да е от инфлацията, разбира се. И очаквам, че имате тенджера… имате ли поне 2 1/3 акра земя и повече от половин крава?
— Добре, добре — примири се Мълдуун. — Това е някаква шега, нали?
— Мисля, че може би квалификацията за имущественото състояние може да се снеме — реши Керът. — Тук пише, че тя може да се снеме за гражданин с добро име. Най-накрая, имало ли е, по ваше мнение, непоправимо нарушение на закона и реда в града?
— Те преобърнаха количката на Диблър Гърлото и го накараха да изяде две от пирожките си с наденички!
— О, не думай! — сепна се Колън.
— Без горчица!
— Мисля, че в такъв случай отговорът е „Да“.
Керът отново отметна страницата, после затвори книжката с твърд замах.
— Най-добре да вървим.
— Беше ни казано… — започна Колън.
— Съгласно Законите и Порядките на Анкх-Морпорк — изрече Керът, — всички жители на града, в моменти на непоправимо нарушаване на закона и реда, трябва, при молба на офицер на града, който е гражданин с добро име, — тук пише много за имоти и подобни, и после продължава, — да се обединят във войска за защита на града.
— Какво означава това? — озадачи се Ангуа.
— Милиция… — разсъждаваше Сержант Колън.
— Почакайте, вие не можете да направите това! — стресна се Мълдуун. — Това са глупости!
— Такъв е законът. Никога не са го отменяли — каза Керът.
— Ние никога не сме имали милиция! Никога не ни е трябвала!
— Досега, струва ми се.
— Сега, виж какво — опита пак Мълдуун, — вие ще се върнете с мен в Двореца. Вие сте хора от Стражата…
— И ще защитим града — съгласи се Керът.