Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на диска (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Men at Arms, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мирела Христова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тери Пратчет. Въоръжени мъже
ИК „Вузев“, 1998
Редактор: Владимир Зарков
ISBN 954–422–051–8
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Въоръжени мъже от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Въоръжени мъже | |
Поредица | Светът на диска |
---|---|
Автор | Тери Пратчет |
Герои | Градската стража Хавлок Ветинари |
Местоположение | Анкх-Морпорк |
Мотиви | полицейски истории |
Поредна книга | петнайсета |
Въоръжени мъже (на английски: Men at Arms) е петнадесетия по ред роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е в жанр хумористично фентъзи и е издадена през 1993 г. Това е втората книга от поредицата, в която главни герои са хората от градската стража на Анкх-Морпорк.
Самюел Ваймс, командирът на градската стража на Анкх-Морпорк е изправен пред нови проблеми. Точно след сватбата си със Сибил Рамкин му се налага да поеме управлението на стражата, въпреки че вече се е оттеглил от службата. Междувременно стражата се е увеличила с още няколко души, в това число джуджета и тролове. С помощта на ефрейтор Керът Ваймс трябва да открие човекът, който стои зад серия убийства. В друга част на града сред аристократите е плъзнала мълвата, че в града има човек, във вените на който тече кръвта на старите крале. Сега трябва само да го намерят...
|
Когато най-накрая отвориха главната порта, около тях вече се беше събрала доста голяма тълпа. Буци лед издрънчаха по камъните, а струя свръхстуден въздух се втурна навън.
Скреж покриваше пода и редиците висящи трупове по обратното им пътуване назад през времето. Той покриваше и една оформена като Детритус буца, клекнала насред пода.
Изнесоха я навън на слънце.
— Очите му така ли трябва да светкат и да гаснат? — попита Диблър.
— Чуваш ли ме? — извика Къди. — Детритус?
Детритус примижа. Лед се свличаше от него на дневната горещина.
Усещаше как чудесната вселена на числата се пропуква. Качващата се температура удари мислите му като огнехвъргачка, погалила снежинка.
— Кажи нещо! — настоя Къди.
Кулите на интелекта се сринаха, щом огънят избуча през мозъка на Детритус.
— Ей, вижте това — каза един от чираците.
Вътрешните стени на склада бяха покрити с числа. Уравнения, сложни като нервна система, бяха изстъргани в скрежа. В някакъв момент на уравнението математикът беше сменил употребата на числа с букви, а после и самите букви не се бяха оказали достатъчно; скоби като клетки затваряха изразите, които за обикновените математици бяха това, което картата е за града.
Ставаха по-прости с приближаването на целта — по-прости и в същото време съдържащи в плавните си линии спартанска и чудна сложност.
Къди се вгледа в тях. Знаеше, че никога, даже и след сто години няма да е в състояние да ги разбере.
Скрежът се ронеше на по-топлия въздух.
Уравненията се стесняваха, докато се свличаха надолу по стената и по пода, където по-рано седеше тролът, докато не се превърнаха просто в няколко израза, които сякаш се движеха и искряха със свой собствен живот. Това беше математика без числа, чиста като светкавица.
Те се стесниха до точка, а в точката остана само много простия знак „=“.
— Равно на какво? — каза Къди. — Равно на какво?
Скрежът се срути.
Къди излезе навън. Сега Детритус седеше в локва вода, заобиколен от човешка тълпа случайни свидетели.
— Някой от вас не може ли да му даде одеяло или нещо подобно?
Един много дебел мъж каза:
— Ха? Че кой би използвал одеяло, след като е било върху трол?
— Ха, да, добър довод — съгласи се Къди. Той погледна към петте дупки в нагръдника на Детритус. Бяха около височината на главата на джудже, разбира се. — Бихте ли се приближили насам за момент, моля?
Човекът се ухили към приятелите си, после бавно се примъкна.
— Мисля, че можеш да видиш дупките в нагръдника му, нали? — каза Къди.
Диблър С.С.П.Г. беше от оцеляващите. По същия начин, по който гризачите и насекомите могат да усетят земетресение преди още първите трусове, така и той можеше да разпознае, ако по улицата се канеше да излезе нещо голямо. Къди беше се държал прекалено любезно. Когато едно джудже е толкова любезно, това означава, че то пести, за да е гадно по-късно.
— Аз просто, ъ-ъ, ще се залавям за мойта работа, значи — каза той и отстъпи назад.
— Нямам нищо против джуджетата, обърнете внимание — подхвана дебелият мъж. — Искам да кажа, джуджетата са на практика хора, така са ме учили. Просто по-ниски хора, почти. Но троловете… амииии… те не са същите като нас, нали?
— ’звинете, ’звинете, варда, дайте път.
Диблър постигаше с количката си измъкване, обичайно асоциирано с превозни средства, които имат пухкави зарове на предното стъкло.
— Ти там хубаво палто имаш — отбеляза Къди.
Количката на Диблър сви зад ъгъла на едно колело.
— Хубаво палто е — продължи Къди. — Знаеш ли какво трябва да направиш с такова палто?
Мъжът сбърчи чело.
— Да го съблечеш веднага и да го дадеш на трола.
— Ах, ти, малък…
Мъжът грабна Къди за ризата и го изви нагоре.
Ръката на джуджето мръдна много бързо. Изскърца метал.
Мъж и джудже направиха интересна и абсолютно неподвижна жива картина за няколко секунди.
Къди беше вдигнат почти наравно с лицето на мъжа, така че го загледа с интерес, докато очите му започнаха да се насълзяват.
— Пусни ме — посъветва го. — Леко. Правя неволни мускулни движения, ако се сепна.
Мъжът направи каквото му се каза.
— А сега си свали палтото… добре… просто го подай насам… благодаря ти…
— Брадвата ти… — промълви мъжът.
— Брадвата? Брадвата? Моята брадва? — Къди погледна надолу. — Добре, добре, добре. Изобщо не знаех, че я държа там. Моята брадва. Е, това е нещо.
Мъжът се опитваше да стои на пръсти. Очите му се насълзяваха.
— Интересното в тази брадва — заобяснява Къди, — е, че това е брадва за мятане. Бях шампион три години поред в Копърхед. Можех да я извадя и да разцепя клонче на трийсет ярда разстояние за една секунда. Обърнат с гръб. А в онзи ден бях болен даже. Жлъчна криза.
Той отстъпи назад. Човекът с благодарност се свлече на колене.
Къди наметна палтото връз раменете на трола.
— Хайде, ставай. Хайде да те водим вкъщи.
Тролът се изправи с мъка на крака.
— Колко пръста ти показвам? — попита Къди.
Детритус се взря.
— Два и един? — предположи той.
— Става — каза Къди. — Като за начало.
Господин Чийз погледна през бара към Капитан Ваймс, който от един час не беше мръднал. „Кофата“ беше свикнала на сериозни пиячи, които се наливаха без удоволствие, но с един вид целеустременост никога повече да не видят трезвеността. Това обаче беше нещо ново. Това беше обезпокояващо. Той не искаше някой да умре в ръцете му.
В бара нямаше никой друг. Той окачи престилката си на един пирон и се забърза навън към Наблюдателницата, почти сблъсквайки се с Керът и Ангуа на входа.
— О, радвам се, че си ти, Ефрейтор Керът. Най-добре да дойдеш. Капитан Ваймс…
— Какво се е случило с него?
— Не знам. Изпи ужасно много.
— Аз пък си мислех, че го е отказал!
— Аз мисля — предпазливо каза господин Чийз, — че случаят вече не е такъв.
Сцена, някъде близо до Каменната Уличка:
— Къде отиваме?
— Ще намеря някой, който да те погледне.
— Не искам лекар на джуджета!
— Тук горе трябва да има някой, който знае как да плесне малко бързо съхнещ цимент върху теб или каквото правиш там. Трябва ли да капеш така?
— Н’нам. Никога не съм се разкапвал преди, ’де сме?
— Н’нам. Никога не съм идвал тук.
Районът беше откъм ветровитата страна на дворовете за добитъка и зоната на кланицата. Това означаваше, че тя се избягва като място за живеене от всички, с изключение на троловете, за които органичните миризми бяха почти толкова съществени и забележими, колкото миризмата на гранит би била за хората. Старият виц разказваше: „Троловете живеят до обора с добитъка? Ами зловонието? О, говедата нямат нищо против…“
Което беше тъпо. Троловете не миришеха, освен за други тролове.
Постройките тук имаха по-плочест вид. Били са построени за хора, но са били пригодени от тролове, което най-общо означаваше, че вратите са били избити по-широки, а прозорците са били зазидани. Още беше ден. Не се виждаха никакви тролове.
— Ух — каза Детритус.
— Хайде, големи момко — подкани го Къди, като побутваше Детритус напред, както влекачът бута танкер.
— Волнонаемен Полицай Къди?
— Да.
— Ти си джудже. Това е Каменната Улица. А те намерят тук, а здравата си загазил.
— Ние сме градски стражи.
— Хризопрас, той и копролит не дава за тези работи.
Къди се огледа.
— А бе вие какво използвате за лекар, все пак?
Едно тролско лице се показа на вратата. И още едно. И още едно.
Това, което Къди беше сметнал за купчина чакъл, се оказа, че е трол.
Внезапно, навсякъде се оказа, че е пълно с тролове.
Аз съм страж, помисли си Къди. Така каза Сержант Колън. Престани да бъдеш джудже и започни да бъдеш Страж. Ето какво съм аз. Не джудже. Нощен Страж. Те ми дадоха значка, под формата на щит. Градски Страж, това съм аз. Нося значка.
Де да беше малко по-голяма.
Ваймс седеше тихо на една маса в ъгъла на „Кофата“. Пред него имаше някакви парчета хартия и шепа метални предмети, но той си гледаше юмрука. Лежеше на масата, стиснат така яко, че кокалчетата му бяха побелели.
— Капитан Ваймс?
Керът размаха ръка пред очите му. Отговор не последва.
— Колко е изпил?
— Две малки уискита, това е всичко.
— Това не би трябвало да го докара до такова състояние, дори и на празен стомах.
Ангуа посочи гърлото на една бутилка, подаваща се от джоба на Ваймс.
— Не мисля, че пие на празен стомах. Мисля, че първо го е запълнил с алкохол.
— Капитан Ваймс? — отново каза Керът.
— Какво държи в ръката си? — попита Ангуа.
— Не знам. Това е лошо, никога преди не съм го виждал такъв. Хайде. Ти вземи нещата. Аз ще взема капитана.
— Не си е платил пиенето — каза господин Чийз.
Ангуа и Керът го погледнаха.
— Заведението черпи, а? — сети се господин Чийз.
Около Къди имаше стена от тролове. Можеше и с тази дума да се опише. Точно в този момент отношението им изразяваше по-скоро изненада, отколкото заплаха, такава, каквато кучетата могат да проявят, ако някоя котка току-що се е пъхнала в колибките им. Но когато най-накрая привикнеха към мисълта, че котката наистина съществува, най-вероятно беше само въпрос на време това състояние на нещата да не продължава повече.
Най-накрая един от тях изломоти:
— К’во е т’ва, начи?
— Той — човек от Стражата, също като мен — каза Детритус.
— Той — джудже.
— Той — Стража.
— Той — шибан наглец, знам това.
Един набит тролски пръст ръгна Къди в гърба. Троловете се скупчиха.
— Броя до десет — каза Детритус. — После ’секи трол не гледа си тролската работа, той — съжаляващ трол.
— Ти, Детритус — каза един изключително широк трол. — ’секи знае ти глупав трол, ти постъпил в Стражата ’щото глупав трол, ти не мо’йш дъ броиш до…
Бам.
— Едно — започна Детритус. — Две… Три. Четиири-и… Пет… Шест…
Полегналият трол вдигна смаян поглед.
— Тоя Детритус, той броящ.
Нещо профуча и една брадва отскочи от стената близо до главата на Детритус.
По улицата идваха джуджета с целеустремен и смъртоносен вид. Троловете се разпръснаха.
Къди се затича напред.
— Вие всичките какво правите? Луди ли сте, или какво?
Едно джудже насочи треперещ пръст към Детритус.
— Какво е това?
— Той е Нощен Страж.
— На мен ми прилича на трол. Хванете го!
Къди отстъпи крачка назад и измъкна брадвата си.
— Познавам те, Силния-в-ръката — каза той. — За какво е всичко това?
— Ти знаеш, човече от Стражата. Нали някакъв трол е убил Пр’роден Хемърхок. Открили са трола!
— Не, това не е…
Зад Къди се чу шум. Троловете се бяха върнали, въоръжени за джуджета. Детритус се обърна и размаха пръст срещу тях.
— А трол мръдне, а започвам да броя.
— Хемърхок беше убит от човек — каза Къди. — Капитан Ваймс мисли…
— Нощната Стража е хванала трола — намеси се друго джудже. — Проклети камънаци!
— Смукачи на кал!
— Монолити!
— Плъхоядци!
— Ха, човек съм от има-няма нула време — каза Детритус, — и вече ми писна от вас, глупави тролове. Вие какво си мислите, че казват хората, а? О, тия етноси, тия не знаят как да се държат в големия град, размотават се наоколо и размахват бухалки и при най-малкия повод.
— Ние сме Стражи — натърти Къди. — Нашата работа е да пазим мира.
— Добре — съгласи се Силния-в-ръката. — Идете и хубаво го пазете някъде, докато ни потрябва.
— Това не е Долината Куум — напомни Детритус.
— Точно така! — изкрещя едно джудже в дъното на тълпата. — Този път ви виждаме!
Тролове и джуджета се стичаха от двата края на улицата.
— Какво ли би направил Ефрейтор Керът в такъв момент? — прошепна Къди.
— Той вика, вие, лоши хора, ядосвате ме, спрете веднага.
— И после те ще се разотидат, така ли?
— Ъхъ.
— Какво ли би станало, ако пробваме и ние?
— Ще си търсим главите по канавките.
— Мисля, че си прав.
— Виждаш ли онази уличка? Хубава уличка. Вика ни, здрасти. Превъзхождат ви по брой… 256 + 64 + 8 + 2 + 1 към един. Прескочете насам да ме видите.
Бухалка отскочи от шлема на Детритус.
— Бягай!
Двамата Нощни Стражи се втурнаха към уличката. Импровизираните армии ги наблюдаваха и после, моментално забравили различията, се втурнаха да ги гонят.
— Накъде води?
— Далеч от хората, които ни преследват!
— Харесва ми тази уличка.
Зад тях преследвачите, внезапно опитвайки се да напреднат в една пролука, широка едва колкото да се помести трол, си дадоха сметка, че се бутат и блъскат със смъртните си врагове и започнаха да се бият помежду си в най-бързата, гадна и най-вече най-тясна битка, водена някога в града.
Къди махна на Детритус да спре и надникна иззад ъгъла.
— Мисля, че се отървахме. Единственото, което трябва да направим, е да излезем от другия край и да се върнем в Наблюдателницата. Ясно?
Той се обърна, не видя трола никъде, направи крачка напред и временно изчезна от света на хората.
— О, не — каза Сержант Колън. — Той обеща, че повече няма да го докосва! Вижте, изпил е цяла бутилка!
— Какво е това? От Беърхагъровото ли? — попита Ноби.
— Не бих казал, той още диша. Хайде, помогни ми да го вдигнем.
Нощната Стража се скупчи наоколо. Керът беше стоварил Капитан Ваймс на един стол насред Наблюдателницата.
Ангуа извади бутилката и погледна етикета.
— „Истинската автентична влажна планинска роса на Диблър, С.С.П.Г.“ — прочете тя. — Той ще умре! Тук пише: „Доказателство сто и петдесет процента“!
— Ами, това е просто рекламата на стария Диблър — прихна Ноби. — Никакво доказателство няма. Само косвени улики.
— Защо му я няма сабята? — попита Ангуа.
Ваймс отвори очи. Първото нещо, което видя, беше загриженото лице на Ноби.
— Аааргх! Сабя? Сдай я! Уураа!
— Какво? — каза Колън.
— Нема веч’ Страш! Всичко свърш…
— Мисля, че е малко пиян — напомни Керът.
— Пиян? Ас не пиян! Не би съ осмелил дъ ми ка’йш, че съм пиян, ’ко бех трсс’вен!
— Донесете му малко кафе — предложи Ангуа.
— Мисля, че нашето кафе няма да свърши работа за него — каза Колън. — Ноби, изтичай до Дебелата Сали на Пристегнатата Улица и вземи една кана от онова, тяхното специално Клачианско нещо. Да не е метална, обаче, да не забравиш.
Ваймс примигваше, докато го придвижиха до един стол.
— Всичко отиде. Бум! Бам!
— Лейди Сибил наистина ще побеснее — притесни се Ноби. — Знаете, той обеща, че ще престане.
— Капитан Ваймс? — каза Керът.
— Мм?
— Колко пръста съм вдигнал?
— Мм?
— Колко ръце тогава?
— Чет’р?
— Господ да ме убие, от години не съм го виждал в такова състояние — промърмори Колън. — Ето, нека опитам нещо. Искаш ли да пийнеш още едно, капитане?
— Той определено не се нуждае от…
— Млъквай, знам какво правя. Още едно малко. Капитан Ваймс?
— Мм?
— Никога не съм го виждал да не може да каже високо ясно „да!“ — каза Колън, като се изправи. — Мисля, че най-добре да го качим в стаята му.
— Аз ще го заведа, горкичкия.
Керът вдигна Ваймс с лекота и го преметна през рамо.
— Противно ми е да го гледам така — каза Ангуа, като го последва в коридора и нагоре по стълбите.
— Той пие само когато е потиснат.
— Защо се потиска?
— Понякога е, защото не е пил.
Къщата в Двора на Псевдополис първоначално е била фамилна резиденция на рода Рамкин. Сега първият етаж се заемаше от стражите на ad hoc основа. Керът имаше стая. Ноби последователно сменяше стаите, четири до момента, като се изнасяше, когато му станеше трудно да открие пода. И Ваймс имаше стая.
Кажи-речи. Трудно беше да се каже. Дори и затворникът в килията успява да отбележи личността си някъде по нея, но Ангуа никога не беше виждала такава необитавана стая.
— Тук ли живее? Боже мили.
— Ти какво очакваше?
— Не знам. Нещо. Каквото и да е. А не нищо.
Имаше мрачен железен креват. Пружините и матракът така бяха хлътнали, че образуваха един вид калъп, който принуждаваше всеки, който влезе в него, незабавно да се сгъне в спящо положение. Имаше умивалник, под счупено огледало. На умивалника имаше бръснач, внимателно насочен по посока на Центъра, защото Ваймс споделяше народното вярване, че това го държи наточен. Имаше кафяв дървен стол с изтърбушено плетено седалище. И малък сандък в долния край на кревата.
И това беше всичко.
— Поне килим — каза Ангуа. — Картина на стената. Нещо.
Керът настани Ваймс върху леглото, където той хлътна несъзнателно в калъпа.
— Ти нямаш ли нещо в твоята стая? — попита Ангуа.
— Да. Имам гравирана схема на шахта №5 у дома. Много интересен пласт. Помогнах да я изкопаят. И малко книги и неща. Капитан Ваймс всъщност не е домошар човек.
— Но тук няма дори свещ!
— Той си намира пътя до леглото по памет, така казва.
— Или украшение, или каквото и да е.
— Под леглото му има парче картон — сети се Керът. — Спомням си, че бях с него на Филигранната Улица, когато го намери. Каза: „В това има едномесечни подметки, ако мога правилно да преценя“. Много се зарадва.
— Дори ботуши ли не може да си позволи?
— Не бих казал. Знам, че Лейди Сибил му е предложила да му купи всички нови ботуши, които си поиска, а той малко се е обидил. Май се опитва да ги направи по-трайни.
— Но ти можеш да си купиш ботуши, а получаваш по-малко от него. И изпращаш пари вкъщи. Сигурно ги изпива всичките, идиотът.
— Не мисля така. Мислех, че не е близвал от месеци. Лейди Сибил го приучи към пурите.
Ваймс изхърка силно.
— Как можеш да се възхищаваш на такъв човек? — попита Ангуа.
— Той е разкошен човек.
Ангуа повдигна с крак капака на дървения сандък.
— Ей, не мисля, че е редно да правиш това… — умърлушено каза Керът.
— Просто гледам. Няма закон срещу това.
— Всъщност, съгласно Указа за Свободата на Личността от 1467 г., това е…
— Има само стари ботуши. И някаква хартия.
Тя се пресегна и вдигна грубо направена книга. Беше просто стиска неправилно оформени парчета хартия, притиснати едно към друго между картонени корици.
— Това принадлежи на Капитан…
Тя отвори книгата и прочете няколко реда. Устата й зина.
— Ще погледнеш ли това? Нищо чудно, че никога няма пари!
— Какво искаш да кажеш?
— Харчи ги по жени! Не би си го и помислил, нали? Погледни тази записка. Четири за една седмица!
Керът погледна през рамото й. На леглото Ваймс изпухтя.
Там, върху страницата, с усукания почерк на Ваймс, бяха изписани думите:
Г-жа Гаскин, Превзетата ул.: 5$
Г-жа Скърик, Сиропената ул.: 4$
Г-жа Маруун, Уиксънска ул.: 4$
Анабел Къри, ЛобСнийкс: 2$
— Анабел Къри не ще да е била много добра, щом е само за два долара — озъби се Ангуа.
Тя усети внезапно охлаждане на температурата.
— Не бих казал това — проточи Керът. — Тя е само на девет годинки.
Една от ръцете му здраво стисна китката й, а другата издърпа книгата от пръстите й.
— Ей, пусни ме!
— Сержант! — извика Керът, през рамо, — можеш ли да се качиш тук за малко?
Ангуа се опита да се отскубне. Ръката на Керът беше неподвижна като желязно менгеме.
Стъпките на Колън изскърцаха нагоре по стълбището и вратата се отвори.
Държеше съвсем малка чашка с маша.
— Ноби донесе каф… — започна той и спря.
— Сержант — Керът не откъсваше очи от лицето на Ангуа, — Волнонаемен Полицай Ангуа иска да знае за госпожа Гаскин.
— Вдовицата на стария Леги Гаскин ли? Тя живее на Превзетата Улица.
— А госпожа Скърик?
— На Сиропената Улица? Взима да пере чужди дрехи сега.
Сержант Колън гледаше ту единия, ту другия и се опитваше да разбере ситуацията.
— Госпожа Маруун?
— Това е вдовицата на Сержант Маруун, продава въглища на…
— Ами Анабел Къри?
— Още учи в Благотворителното Училище на Злобните Сестри на Седморъкия Сек, нали така? — Колън нервно се усмихна на Ангуа, все още не беше сигурен какво става. — Тя е дъщерята на Ефрейтор Къри, но разбира се, той беше преди ти да дойдеш…
Ангуа погледна лицето на Керът. Изражението му беше неразгадаемо.
— Това са вдовици на полицаи? — каза тя.
Той кимна.
— И едно сираче.
— Скапан жесток живот — каза Колън. — Няма пенсии за вдовиците, нали разбираш.
Тя погледна единия, после другия.
— Нещо не е наред ли? — учуди се Колън.
Керът отпусна хватката си, обърна се, мушна книгата в сандъчето и затвори капака.
— Не.
— Виж, съжаляв… — започна Ангуа.
Керът не я погледна повече и кимна към сержанта.
— Дай му кафето.
— Но… четиринайсет долара… това е почти половината му заплата!
Керът вдигна безжизнената ръка на Ваймс и се опита да разтвори свития юмрук, но макар и Ваймс да беше съвсем отпуснат, пръстите му бяха заключени.
— Искам да кажа, половината от заплатата му!
— Не знам какво стиска. — Керът не й обръща внимание. — Може би е улика.
Той взе кафето и издърпа Ваймс за яката.
— Само изпий това, капитане, и всичко ще изглежда доста по-… ясно…
Клачианското кафе има още по-голям отрезвяващ ефект дори и от неочаквания кафяв плик от данъчния. Всъщност, кафеджиите — ентусиасти взимат предпазната мярка да се напият до забрава преди да докоснат питието, защото Клачианското кафе те връща обратно през трезвеността и, ако не внимаваш, те извежда на другия край, където съзнанието на човек не трябва да стига. Стражите обикновено бяха на мнение, че поначало Самюел Ваймс е с поне две малки назад и че се нуждае от едно здраво двойно, дори за да бъде трезвен.
— Внимателно… внимателно… — Керът остави няколко капки да се стекат между устните на Ваймс.
— Виж, когато казах… — започна Ангуа.
— Забрави го. — Керът дори не се обърна.
— Исках само…
— Казах, забрави го.
Ваймс отвори очи, погледна света и изпищя.
— Ноби!
— Да, старши?
— Ти Специалното от Червената Пустиня ли купи или от Извитата Планинска Изправница?
— Червената Пустиня, шефе, защото…
— Можеше да ми кажеш. Най-добре ми дай… — Той погледна към ужасената гримаса на Ваймс, — половин чаша от Беърхагъровото. Изпратихме го твърде далеч в другата посока.
Донесоха и дадоха чашата. Ваймс се поотпусна, щом това даде ефект.
Дланта му се отпусна.
— О, богове! — изпъшка Ангуа. — Имаме ли някакви бинтове?