Тери Пратчет
Въоръжени мъже (11)

Патрицият беше в Продълговатия Кабинет и гледаше през прозореца. Мултикамбанната какофония за пет часа тъкмо повяхваше.

Ваймс отдаде чест. Откъм гърба Ветинари приличаше на месоядно фламинго.

— А, Ваймс — каза той, без да поглежда назад, — би ли дошъл тук? И ми кажи какво виждаш.

Ваймс мразеше да си играе на гатанки, но така или иначе се присъедини към Патриция.

От Продълговатия Кабинет се откриваше гледка към половината град, макар че по-голямата част от него представляваше само покриви и кули. Въображението на Ваймс насели кулите с хора, стиснали исчезнали неща в ръце. Патрицият би бил лесна мишена.

— Какво виждаш там навън, капитане?

— Град Анкх-Морпорк, сър — отговори Ваймс, като внимателно удържа лицето си изпразнено от съдържание.

— И това навява ли ти някакви мисли, капитане?

Ваймс се почеса по главата. Щом трябваше да играе игрички…

— Ами, сър, когато бях дете, някога имахме крава, и един ден тя се разболя, и беше мое задължение винаги да й чистя тора, и…

— На мен ми напомня за един часовник — каза Патрицият. — Големи колела, малки колела. Всичките тиктакащи. Малките колела се въртят и големите колела се въртят, всичките с различна скорост, нали разбираш, но машината върви. И това е най-важното нещо. Машината продължава да върви. Защото, когато машината се счупи…

Той се обърна внезапно, отправи се към писалището си със своята обичайна хищническа стъпка и седна.

— Или пък някоя песъчинка може да влезе между колелата, и да ги изкара от равновесие. Една мъничка песъчинка. — Ветинари вдигна очи и стрелна Ваймс с безпощадна усмивка. — Не бих допуснал това.

Ваймс се втренчи в стената.

— Мисля, че ти казах да забравиш за някои неотдавнашни събития, капитане?

— Сър.

— И при все това се оказва, че Стражата явно се пъха между колелата.

— Сър.

— Какво да правя с теб?

— Не мога да кажа, сър.

Ваймс детайлно разгледа стената. Искаше му се Керът да беше тук. Момчето може и да беше простовато, но то беше толкова простовато, че понякога виждаше неща, които изтънчените пропускаха. И той непрекъснато раждаше простовати идеи, които ти пасваха в мозъка. Полицай, например. Беше казал на Ваймс един ден, докато крачеха по Улицата на Малките Богове: Знаете ли откъде идва думата „полицай“, сър? Ваймс не знаеше. Някога полис е означавало град, беше казал Керът. Ето това означава „полицай“: „човек на града“. Не са много хората, които знаят това. И думата „пол-езност“ също произлиза от „полис“. Някога е означавала „подобаващото поведение на някой, който живее в град“.

Човек на града… Керът винаги такива ги говореше. Като „коп“. Цял живот Ваймс беше вярвал, че на Стражите им викат така, понеже носят значки като копчета, но не, беше казал Керът, идва от старата дума cappere, залавям.

Керът четеше книги в свободното си време. Не много добре. Щеше да има истински трудности, ако човек му отрежеше показалеца. Но непрекъснато. И се разхождаше из Анкх-Морпорк в почивните си дни.

— Капитан Ваймс?

Ваймс примижа.

— Сър?

— Ти изобщо не разбираш деликатното равновесие на града. Ще ти кажа още веднъж. Тази работа с Убийците и джуджето и онзи клоун… ще престанеш да се бъркаш.

— Не, сър. Не мога.

— Дай ми значката си.

Ваймс погледна към значката си. Той всъщност никога не мислеше за нея. Беше просто нещо, което винаги е притежавал. Не означаваше нищо особено… наистина… по един или друг начин. Беше просто нещо, което винаги е имал.

— Моята значка?

— И сабята.

Бавно, с пръсти, които внезапно почувства като банани, и то не негови, Ваймс разкопча колана със сабята си.

— И значката.

— Хм. Не и значката.

— Защо не?

— Хм. Защото това е моята значка.

— Но и без това, като се ожениш, ти напускаш.

— Точно така.

Погледите им се срещнаха.

— Колко означава това за теб?

Ваймс се облещи. Не можеше да намери точните думи. Просто винаги е бил мъж със значка. Не беше сигурен, че може да е едното без другото.

Най-накрая Лорд Ветинари каза:

— Много добре. Струва ми се, че се жениш утре по пладне. — Дългите му пръсти взеха изписаната със злато покана от писалището му. — Да. Можеш да задържиш значката си тогава. И да се пенсионираш с чест. Но аз ще задържа сабята. А Дневната Стража много скоро ще бъде изпратена в Двора да обезоръжи хората ти. Разпускам Нощната Стража, Капитан Ваймс. След време мога да назнача някой друг начело — когато имам време за това. Дотогава ти и хората ти можете да се считате в отпуск.

— Дневната Стража? Шайка…

— Моля?

— Да, сър.

— Едно нарушение, обаче, и значката е моя. Помни това.

 

 

Къди отвори очи.

— Ти си жив? — каза Детритус.

Джуджето предпазливо свали шлема си. По края му имаше вдлъбнатина, а главата го болеше.

— Прилича ми на леко кожно ожулване — каза Детритус.

— На какво? Уууух! — Къди направи гримаса. — Ами ти как си?

Имаше нещо странно в трола. Още не беше прозрял съвсем какво е то, но определено имаше нещо непознато, освен всички дупки.

— Предполагам, че ризницата беше от полза — каза Детритус. Той дръпна каишките на нагръдника си. Пет метални диска се изплъзнаха от около нивото на колана. — Ако не ги беше забавила, сериозно щяха да ме остържат.

— Какво ти е? Защо говориш така?

— Как, за бога?

— Какво се е случило с приказките ти за „аз, големият трол“? Без да искам да те засегна.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Къди потрепери от студ и затъпка с крака, за да се стопли.

— Да се махаме оттук.

Те изтичаха до вратата. Беше здраво затворена.

— Можеш ли да я събориш?

— Не. Ако това място не беше защитено срещу тролове, щеше да е празно. Съжалявам.

— Детритус?

— Да?

— Добре ли си? Само че от главата ти излиза пара.

— Аз… се… чувствам… ъ-ъ…

Детритус примижа. Чу се дрънчене от падащ лед. Странни неща се случваха по черепа му.

Мисли, които обикновено странстваха вяло из мозъка му, внезапно заскачаха в трептящ, искрящ живот. И като че ставаха все повече и повече.

— Божичко — каза той, на никого конкретно.

Това беше достатъчно нехарактерна за трол забележка, че дори и Къди, чиито крайници вече се смръзваха, се опули срещу него.

— Аз наистина вярвам — каза Детритус, — че размишлявам истински. Колко интересно!

— Какво искаш да кажеш?

Още лед се изсипа от Детритус, когато той се почеса по главата.

— Разбира се! — каза той, като вдигна един гигантски пръст. — Свръхпроводимост!

— К’кво?

— Разбираш ли? Мозък от нечист силиций. Проблем с разсейване на топлината. Дневната температура е твърде висока, скоростта на обработване се забавя, времето става по-горещо, мозъкът спира напълно, троловете се превръщат на камък до падането на нощта, т.е., по-ниска температура — достатъчно, мозъкът работи по-бързо и…

— Мисля, че скоро ще замръзна от студ — каза Къди.

Детритус се огледа.

— Там горе има малки остъклени пролуки.

— Твърде високи, че да ги стигнъ, даже и нъ ръменете ти дъ стъпя — измънка Къди, като се свлече още по-надолу.

— А, но моят план предполага да хвърлим нещо през тях, за да привлечем помощ — каза Детритус.

— ’Къв план?

— Всъщност съм обмислил двайсет и три, но този има деветдесет и седем процента шанс за успех — каза Детритус сияещ.

— Ня’ам к’во да ’фърля.

— Аз имам — увери го Детритус, като го награби. — Не се притеснявай. Мога да изчисля траекторията ти с удивителна точност. А след това единственото, което трябва да направиш, е да доведеш Капитан Ваймс или Керът, или някого.

Немощните протести на Къди описаха дъга през смразяващия въздух и изчезнаха заедно с прозореца.

Детритус седна отново. Животът беше толкова прост, като се замислеше наистина. А той наистина мислеше.

Беше сигурен седемдесет и шест процента, че ще стане с поне седем градуса по-студен.

 

 

Господин Диблър — „Сам Си Прерязвам Гърлото“ — Доставчик, Член на Гилдията на Търговците и всестранен занаятчия, беше мислил дълго и усилено за влизане в етническия хранителен бизнес. Но това беше естествено развитие на кариерата. Старата пирожка с наденички напоследък западаше, докато всичките тези тролове и джуджета се мотаеха наоколо с пари в джобовете или където троловете си държаха парите, а пари в притежание на други хора, винаги се беше струвало на Гърлото, че е нещо срещу правилния и естествен ред на нещата.

Джуджетата бяха лесни да ги нахраниш. Плъх на пръчка беше фасулска работа, макар че това означаваше общо подобрение в нормалните кетърингови стандарти на Диблър.

От друга страна, троловете бяха, по принцип, като стигнеш баш до същината на нещата, никой да не се засяга, да си кажем правичката… по принцип, те бяха ходещи скали.

Беше се посъветвал относно тролската храна с Хризопрас, който също беше трол, макар че човек едва ли би го познал вече — от толкова отдавна вече беше сред човеци, че носеше костюм и, както той самият казваше, беше научил ’секакви цивилизовани неща, като изнудване, заемане на пари при 300 процента „лихвъ нъ месец“, и такива ми ти неща. Хризопрас може и да беше роден в пещера над линията на вечния сняг някъде в някаква си планина, но след пет минути в Анкх-Морпорк беше паснал напълно. На Диблър му харесваше да мисли за Хризопрас като за приятел; би било отвратително да си мислиш за него като за враг.

Гърлото избра днешния ден за опит на новия си подход. Той буташе количката си с горещи закуски по улиците — широки и тесни, и крещеше:

— Наденички! Горещи наденички! В кифла! Месен пай! Вземете си, докато са горещи!

Това беше един вид за загрявка. Шансовете някое човешко същество да изяде нещо от количката на Диблър, освен ако то не е било размазано на земята и пъхнато под вратата след две седмици гладна диета, бяха, сега-засега, много далечни. Той съзаклятнически се огледа наоколо — на пристанищата винаги работеха тролове, и отметна покривката от един пресен поднос.

Ами сега, какво беше? О, да…

— Доломитни конгломерати! Вземете си дребни доломитни конгломерати тууук! Манганиеви бучки! Манганиеви бучки! Вземете си, докато са… ъъъ… на бучки. — Той малко се поколеба, а после се окопити. — Пемза! Пемза! Туф за долар! Печени варовици…

Няколко трола се приближиха, за да го позяпат.

— Вие, господине, вие изглеждате… гладен — каза Диблър, като се ухили широко на най-малкия трол. — Защо не опитате нашия шист в кифла? Ммм-ммм! Опитайте тази алувиална утайка, знаете какво имам предвид, нали?

С.С.П.Г. Диблър имаше цял куп недостатъци, но предразсъдъците по отношение на видовете не бяха от тях. Той обичаше всеки, който има пари, независимо от цвета и формата на ръката, която ги предлага. Защото Диблър вярваше в един свят, където мъдрите същества могат да вървят изправени, да дишат свободно, да следват живота, свободата и щастието, и да крачат към светлото ново утро. Ако можеха да бъдат убедени да изгълтат и нещо от подноса с горещите закуски на Диблър в същото време, всичко беше само за добро.

Тролът подозрително разгледа подноса, после вдигна една кифла.

— Урргх, юуук — каза той, — има всякакви амонити вътре! Юуук!

— Моля? — каза Диблър.

— Този шист е твърд.

— Чудесен и пресен! Точно както майка го копаеше!

— Ъхъ, и има скапан кварц по целия тоя гранит — каза друг един трол, който се надвеси над Диблър. — Запушва артериите, това кварцът.

Той тръшна скалата обратно върху подноса. Троловете се отдалечиха полекичка, като от време на време се обръщаха назад, за да изгледат подозрително Диблър.

— Твърд? Твърд! Как може да не е твърд? Та това е скала! — изкрещя Диблър след тях.

Той сви рамене. Е, добре. Отличителният белег на добрия бизнесмен е да знае кога да зареже неизгодните сделки.

Той затвори капака на подноса, после отвори друг.

— Храна от дупки! Храна от дупки! Плъх! Плъх! Плъх на пръчка! Плъх на кифла! Вземете си, докато са умрели! Вземете си малко…

Над него се разби стъкло и Волнонаемен Полицай Къди се приземи с главата надолу в подноса.

— Няма защо да се блъскате, има достатъчно за всички — успокои го Диблър.

— Измъкни ме — каза Къди приглушено. — Или ми подай кетчупа.

Диблър задърпа ботушите на джуджето. По тях имаше лед.

— Тъкмо слизаш от планината, нали така?

— Къде е човекът с ключовете от тоя склад?

— Ако ви е допаднал плъха ни, защо не опитате и тези прекрасно подбрани…

Брадвата на Къди се появи почти като на магия в ръката му.

— Ще ти отрежа коленете — каза той.

— ГерхардСокотГилдиятанаКасапитеекойтовитрябва.

— Така.

— Сегамоляприберетебрадвата.

Ботушите на Къди се плъзгаха по паветата, докато се отдалечаваше бързешком.

Диблър се взря в счупените останки от количката. Устните му се задвижиха, докато смяташе.

— Ей! — извика той. — Дължиш… ей, дължиш ми за три плъха!

 

 

Лорд Ветинари се почувства леко засрамен, докато наблюдаваше как вратата се затваря зад Капитан Ваймс. Не можеше да разбере защо. Разбира се, това беше удар за човека, но и единственият начин…

Той взе един ключ от някакво сандъче до писалището си и се приближи до стената. Ръцете му докоснаха следа върху мазилката, която очевидно не беше по-различна от една дузина други следи, но тази накара част от стената да се отмести настрани върху добре смазани панти.

Никой не знаеше всички коридори и тунели, скрити в стените на Двореца; говореше се, че някои от тях стигали доста по-далеч и оттам. А под града имаше произволен брой стари мазета. Някой човек с търнокоп и с усет за посоката можеше да стигне до където си поиска, само като събаряше забравени стени.

Той слезе по няколко тесни стълби и през един коридор влезе през врата, която отключи. Тя се отвори върху добре смазани панти.

Това не беше точно тъмница; стаята от другата страна беше доста просторна и добре осветена от няколко големи, но високи прозорци. Миришеше на дървен талаш и на лепило.

— Внимавай!

Патрицият се наведе.

Нещо прилепоподобно щракна и профуча над главата му, закръжи нестабилно в средата на стаята, след което се разлетя на една дузина тресящи се парчета.

— О, божичко — каза мек глас. — Хайде пак на чертожната дъска. Добър ден, Ваша Светлост.

— Добър ден, Леонард. Какво беше това?

— Наричам го пърхащо-крило-летящо-устройство — каза Леонард да Куирмски, докато слизаше от подвижната си стълба за изстрелване. — Работи посредством каучукови каишки, усукани здраво. Но не много добре, за съжаление.

Леонард от Куирм всъщност изобщо не беше чак толкова стар. Той беше от онези хора, които започват да изглеждат достопочтени на около трийсет години, и най-вероятно ще изглеждат пак така и на деветдесетгодишна възраст. Той не беше и точно плешив. Главата му просто беше прораснала през косата му, извисявайки се като могъщ каменен купол над гъста гора.

Вдъхновенията непрекъснато се изливат през вселената. Тяхната посока — като че ги интересуваше! — е правилното съзнание на място в правилното време. Те удрят правилния неврон, последва верижна реакция и малко по-късно някой примигва глуповато срещу телевизионните светлини и се чуди, как по дяволите се е озовал с идеята за предварително нарязания на филийки хляб.

Леонард от Куирм знаеше за вдъхновенията. Едно от най-ранните му изобретения беше заземена метална нощна шапка, слагана с надеждата, че проклетите, неща ще престанат да напускат нажежените си до бяло релси из изтерзаното му въображение. Това рядко ставаше. Той познаваше срама да се буди и да открива чаршафите, покрити с нощни скици на непознати обсадни машини и новаторски дизайни на машинки за белене на ябълки.

Фамилията да Куирм някога била доста богата и младият Леонард бил изпращан в най-различни училища, където той погълнал една камара информация, въпреки навика си да зяпа през прозореца и да скицира полета на птиците. Леонард беше един от онези нещастни индивиди, съдбата на които е да бъдат очаровани от света, вкуса, формата и движението му…

Той бе очаровал и Лорд Ветинари, което обяснява защо още беше жив. Някои неща са толкова съвършени, че е трудно да ги унищожиш. Единственото по рода си нещо е винаги специално.

Той беше образцов затворник. Дайте му достатъчно дърво, тел, боя и най-вече, дайте му хартия и моливи… и той сам си седеше затворен.

Патрицият отмести купчина чертежи и седна.

— Тези са добри. Какво представляват?

— Карикатурите ми — каза Леонард.

— Тази е хубава, с малкото момче и хвърчилото му, закачено за дърво.

— Благодаря. Мога ли да ви предложа малко чай? Опасявам се, че напоследък не виждам много хора, с изключение на човека, който смазва пантите.

— Дошъл съм да…

Патрицият спря и побутна една от рисунките.

— За тази се е залепило парче жълта хартия — каза той, подозрително. Той го дръпна. То се отлепи от рисунката с леко засмукващо движение, а после се залепи за пръстите му. На бележката, с разкривения отзад напред почерк на Леонард, се четяха думите: „итобар аджелгзи авоТ :.леБ“.

— О, много съм доволен от това — каза Леонард. — Наричам го „Моята удобна хартия за драскане с лепило, която се отлепва, когато поискаш“.

Патрицият си поигра с него известно време.

— От какво е направено лепилото?

— Варени охлюви.

Патрицият издърпа хартията от едната си ръка. Тя се залепи за другата.

— За това ли си дошъл да ме видиш? — попита Леонард.

— Не, дойдох да поговоря с теб за исчезналото.

— О, боже. Много съжалявам.

— Опасявам се, че то е… избягало.

— Божичко мили. Мисля, беше казал, че сте го унищожили.

— Дадох го на Убийците да го унищожат. В края на краищата, те се гордеят с артистичното качество на своята работа. Те биха се ужасили при мисълта, че някой може да има такава сила. Но проклетите глупаци не са го унищожили. Помислили си, че биха могли да го заключат някъде. А сега са го изгубили.

— Те не са го унищожили?

— Очевидно не, глупаците.

— Нито пък ти. Чудя се защо?

— Аз… знаеш ли, аз не знам?

— Изобщо не трябваше да го правя. То беше просто приложение на принципи. Балистика, нали разбираш. Проста аеродинамика. Химична сила. Малко наистина добри сплави, макар че аз самият го казвам. И доста се гордея с идеята за нареза за стрелбата. Трябваше да направя един доста сложен уред за това, знаеш. Мляко? Захар?

— Не, благодаря ти.

— Хората го търсят, предполагам?

— Убийците го търсят. Но няма да го намерят. Не мислят както трябва.

Патрицият взе купчина скици на човешкото тяло. Бяха изключително добри.

— О, боже!

— Така че осланям се на Стражата.

— Това трябва да е Капитан Ваймс, за когото си ми казвал.

Лорд Ветинари винаги се наслаждаваше на спорадичните си разговори с Леонард. Човекът винаги се отнасяше към града, сякаш беше някакъв друг свят.

— Да.

— Надявам се, че си му внушил важността на задачата.

— Донякъде. Абсолютно съм му забранил да се заеме с нея. На два пъти.

Леонард кимна.

— Ах. Аз… мисля, че разбирам. Надявам се да проработи. — Той въздъхна. — Предполагам, че трябваше да го демонтирам, но… виждах ясно колко е завършено. Имах странното усещане, че просто сглобявам нещо, което вече съществува. Понякога се чудя откъде ми хрумна цялата идея. Изглеждаше… не знам… светотатство, струва ми се, да го разглобя. Би било като да разглобиш човек. Бисквитка?

— Да разглобиш човек понякога е необходимо — отвърна Лорд Ветинари.

— Това, разбира се, е въпрос на гледна точка — каза Леонард да Куирмски учтиво.

— Ти спомена светотатство. Обикновено това предполага някакви богове, нали така?

— Тази дума ли използвах? Не мога да си представя, че има бог на Исчезналите.

— Доста е трудно, да.

Патрицият се размърда неловко, посегна до себе си и измъкна някакъв предмет.

— Какво е това? — попита той.

— О, чудех се къде ли се е дянало — каза Леонард. — Това е модел на моята завъртаща-се-във-въздуха-машина.^[1]

Лорд Ветинари побутна малкия ротор.

— Дали ще проработи?

— О, да — каза Леонард. Той въздъхна. — Ако можеш да намериш един мъж със силата на десет, който да върти дръжката с около хиляда оборота в минута.

Патрицият си отдъхна по начин, който едва тогава привлече леко вниманието към по-важния момент на напрежение.

— Ами… сега в този град има един човек с исчезналото. Използвал го е веднъж успешно и почти е успял втори път. Някой би ли могъл да е измислил исчезналото?

— Не. Аз съм гений.

Леонард го каза съвсем простичко. Беше констатация.

— Разбрах. Но след като веднъж е било измислено исчезналото, Леонард, колко голям гений е нужно да бъде човек, че да направи второ?

— Техниката за нарези на пушки изисква значителен финес, а запъващият механизъм, който плъзга куршума, е прецизно балансиран, и разбира се, краят на цевта трябва да е много… — Леонард срещна изражението на Патриция и сви рамене. — Трябва да е умен мъж.

— Този град е пълен с умни мъже — каза Патрицият. — И с джуджета. Умни мъже и джуджета, които бърникат разни работи.

— Толкова много съжалявам.

— Те никога не мислят.

— Наистина.

Лорд Ветинари се облегна назад и се вгледа в нощното небе.

— Те правят неща, като да отворят „Рибния Бар за Вкъщи“ на Трижди Късметлията на мястото на стария храм на Дагоновата Улица в нощта на Зимното слънцестоене, и то когато е пълнолуние.

— Това са те хората, за съжаление.

— Тъй и не разбрах какво е станало с господин Хонг.

— Горкият човек.

— После, ето ги и магьосниците. Ръч, ръч, ръчкат. Никога не помислят, преди да грабнат нишката от материята на реалността и да я дръпнат.

— Шокиращо.

— Алхимиците? Тяхната представа за граждански дълг е да се смесват неща, за да се види какво става после.

— Чувам трясъците дори и тук.

— И после, разбира се, после идва някой като теб…

— Аз наистина ужасно съжалявам.

Лорд Ветинари премяташе модела на летящата машина из пръстите си.

— Ти мечтаеш да летиш.

— О, да. Тогава хората ще са истински свободни. От въздуха граници не съществуват. Няма да е възможно да има повече война, защото небето е безкрайно. Колко щастливи бихме били, само ако можехме да летим.

Ветинари продължаваше да премята машината в ръцете си.

— Да, сигурно бихме били.

— Бях опитал с часовников механизъм, да ти кажа.

— Извинявай? Мислех си за нещо друго.

— Исках да кажа, часовников механизъм, който да захранва летящата ми машина. Но не стана.

— О!

— Съществува граница за силата на пружината, независимо колко здраво я навива човек.

— О, да. Да. И ти се надяваш, че ако навиеш пружината в едната посока, цялата й енергия ще се развие в другата. А понякога трябва да натегнеш пружината толкова силно, колкото ще удържи — каза Ветинари, — и да се молиш да не се скъса.

Изражението му се промени.

— О, боже…

— Моля? — каза Леонард.

— Той не удари стената. Може да съм стигнал твърде далече.

 

 

Детритус седеше и изпаряваше. Сега се чувстваше гладен — не за храна, а за неща, за които да мисли. С падането на температурата ефективността на мозъка му нарастваше още повече. Трябваше да направи нещо.

Той пресметна броя на тухлите в стената, първо по двойки, после по десетици и накрая по шестнайсетици. Числата се заформяха и вървяха през мозъка му в ужасено подчинение. Откри делението и умножението. Алгебрата беше изобретена и предложи интересно развлечение за минута-две. И тогава той усети как мъглата от числа се разнася, вдигна очи и видя искрящите, далечни планини на висшата математика.

Троловете произхождаха от високи, скалисти и най-вече студени места. Силициевите им мозъци бяха свикнали да работят на ниски температури. Но долу, в душните равнини, прословутата жега ги забавяше и ги правеше тъпи. Работата не беше в това, че само глупави тролове идват в града. Троловете, които решаваха да слязат в града често пъти бяха доста умни… но ставаха глупави.

Детритус минаваше за умствено недоразвит дори и за градските тролски стандарти. Но това беше просто защото мозъкът му беше естествено оптимизиран за температури, рядко стигани в Анкх-Морпорк дори и в най-студените зими…

Сега мозъкът му приближаваше идеалната си температура за работа. За нещастие, това беше съвсем близо до тролската оптимална точка на смъртта.

Част от мозъка му отдели малко мисъл върху това. Имаше висока вероятност за спасение. Това означаваше, че той ще трябва да си тръгне оттук. Това означаваше, че отново ще стане глупав, точно толкова сигурно, колкото 10–3(Me/Mp)?6?G–1/2N~10N. Най-добре да направи максималното тогава.

Той се върна обратно в света на числата, толкова сложни, че нямаха смисъл, а само преходна гледна точка. Освен това продължи със замръзването до смърт.

 

 

Диблър стигна до Гилдията на Касапите много скоро след Къди. Големите червени врати бяха отворени насила и един малък касапин седеше точно насред тях и си търкаше носа.

— Накъде тръгна?

— Натам.

А в главната зала на Гилдията баш касапинът Герхард Сок залиташе наоколо на кръгчета. Това беше, понеже ботушите на Къди се бяха забили в гърдите му. Джуджето висеше на престилката на човека като яхтсмен, носен от бурята, и въртеше насам-натам брадвата си пред лицето на Сок.

— Дай ми го веднага или ще те накарам да си изядеш собствения нос!

Тълпа от чираци — касапи се опитваше да стои настрани.

— Но…

— Хич недей да спориш с мен! Аз съм полицай от Нощната Стража, такъв съм!

— Но ти…

— Имаш един последен шанс, господинчо. Дай ми го веднага!

Сок затвори очи.

— Какво искаш?

Тълпата чакаше.

— Ах. Ахаха. Не ти ли казах?

— Не!

— Сигурен съм, че ти казах, да знаеш.

— Не каза!

— Е, добре. Става дума за ключа за фючърсния свински склад, ако трябва да знаеш.

Къди скочи на земята.

— Защо?

Брадвата отново закръжи пред носа му.

— Просто питах — каза Сок с отчаян и далечен глас.

— Там има един от хората на Стражата, който ще измръзне до смърт.