Тери Пратчет
Въоръжени мъже (10)

Къди и Детритус маршируваха по Фидрова Улица. От двете й страни бяха наредени работилници за щавене на кожи, пещи за тухли и складове за дървен материал. Това по принцип не се считаше за красив пейзаж, поради което, подозираше Къди, им бяха възложили да я надзирават, че „да опознаят града“. Разкарваше ги от пътя. Сержант Колън мислеше, че те замърсяват пейзажа наоколо само с присъствието си.

Не се чуваше никакъв друг шум, освен дрънченето на ботушите му и тропането на масивните юмруци на Детритус по земята.

Най-сетне Къди каза:

— Само искам да знаеш, че не ми харесва да съм в един екип с теб повече, отколкото на теб.

— Добре!

— Но ако ще трябва да го правим като хората, най-добре да направим някои промени, ясно?

— Като например?

— Като например това, че е смехотворно да не можеш дори да броиш. Знам, че троловете могат да броят. Ти защо не можеш?

— Мога да броя!

— Колко пръста ти показвам тогава?

Детритус примижа.

— Два?

— Добре. А сега колко пръста съм вдигнал?

— Два… и един повече…

— Така че два и един повече е?…

Детритус придоби сащисан вид. Това беше несигурната почва на висшата математика.

— Две и още едно е три.

— Две и още едно е три.

— А сега колко?

— Два и два.

— Това прави четири.

— Четири-ри.

— А сега колко?

Къди пробва с осем пръста.

— Два-пъти-по-четири.

Къди видимо се изненада. Беше очаквал „много“ или може би „множество“.

— Колко е два-пъти-по-четири?

— Две и две и две и две.

Къди наклони глава на една страна.

— Хмм… Добре. Два пъти по четири е нещо, което се казва осем.

— Осъм.

— Знаеш ли — каза Къди, подлагайки трола на дълъг, критичен поглед, — ти може и да не си чак толкова глупав, колкото изглеждаш. Това не е трудно. Да помислим. Искам да кажа… аз ще помисля, а ти можеш да се присъединиш, след като научиш думите.

 

 

Ваймс затръшна вратата на Наблюдателницата след себе си. Сержант Колън вдигна поглед от писалището си. Имаше самодоволно изражение.

— Какво става, Фред?

Колън си пое дълбоко дъх.

— Интересни неща, капитане. Аз и Ноби предприехме малко разследване към Гилдията на Глупаците. Написал съм го всичкото, дето го открихме. Всичко е тук. Добър рапорт.

— Чудесно.

— Всичко е написано, погледни. Както си му е редът. Пунктуация и всичко.

— Браво.

— Със запетайки и всичко, виж.

— Сигурен съм, че ще ми е много приятно, Фред.

— А и оне… Къди и Детритус също са открили нещо. Къди също е направил рапорт. Но няма толкова много препинателни знаци като в моя.

— Колко време съм спал?

— Шест часа.

Ваймс се опита да направи умствено място за всичко това, но не успя.

— Трябва да сложа нещо в себе си — каза той. — Малко кафе или нещо друго. И после светът някакси ще се пооправи.

 

 

Ако някой вървеше по Фидрова Улица, би видял един трол и едно джудже, които очевидно си крещяха един на друг въодушевено.

— Две-по-трийсет и две, и осем, и едно!

— Виждаш ли? Колко тухли има в тая купчина?

Пауза.

— Шестнайсет, осем, четири, една!

— Спомняш ли си какво казах за деленето на осем-и-две?

По-дълга пауза.

— Два-йсет и девет…?

— Точно така!

— Точно така!

— Можеш да го направиш!

— Мога да го направя!

— Ти си феномен по смятането на две!

— Аз съм феномен по смятането на две!

— Ако можеш да смяташ до две, значи можеш да смяташ всичко!

— Ако мога да смятам до две, значи мога да смятам всичко!

— И тогава светът е твоето мекотело!

— Моето мекотело! Какво е мекотело?

 

 

Ангуа трябваше да подтичва, за да не изостава от Керът.

— Няма ли да погледнем в сградата на операта?

— По-късно. Който и да е бил горе, ще си е тръгнал далеч преди ние да стигнем там. Трябва да кажем на капитана.

— Мислиш, че е била убита от същото нещо както Хемърхок?

— Да.

 

 

— Това са… деветъ-ъ птици.

— Точно така.

— Това е… един мост.

— Така.

— Това са… четири… десет лодки.

— Хубаво.

— Това са… хиляда. Три сто. Шей-сет. Четири тухли.

— Браво.

— Това са…

— Бих си починал малко сега на твое място. Нали не искаш да изхабиш всичко с броене…

— Това е… един мъж, който бяга…

— Какво? Къде?

 

 

Кафето на Шам Харга беше като разтопено олово, но имаше едно предимство: когато го изпиеше човек, обземаше го онова преизпълващо чувство на облекчение, че е стигнал до дъното на чашата.

— Това — каза Ваймс, — беше адски ужасно кафе, Шам.

— Така е — потвърди Харга.

— Искам да кажа, че в живота си съм изпил много лошо кафе, но това… това беше все едно прокарвам коса по езика си. Колко време е вряло?

— Днес коя дата сме? — попита Харга, докато бършеше чаша. Той по принцип бършеше чашите. Никой никога не разбираше какво се случва с чистите.

— Петнайсти август.

— Коя година?

Шам Харга се усмихна или поне раздвижи разните мускули около устата си. Шам Харга беше държал успешно закусвалня в продължение на много години, само като се усмихваше винаги, като никога не отпускаше кредит и като си даваше сметка, че повечето от клиентите му искат храна, правилно балансирана между четирите хранителни групи: захар, нишесте, мазнина и препечени хрускави парченца.

— Искам две яйца — каза Ваймс, — жълтъците им да са наистина твърди, но белтъците да са толкова рохки, че да капят като захарен сироп. И искам бекон, оня специалния, покрит целия с кокалени бучки и кандилкаща се мазнина. И филия пържен хляб. От онзи, дето кара артериите ти да задрънчат, само като го видят.

— Трудна поръчка.

— Вчера се справи. И ми дай още малко кафе. Черно като полунощ при лунно затъмнение.

Харга изглежда се изненада. Това не беше в стила на Ваймс.

— Че това колко черно е?

— О, доста черно, струва ми се.

— Не е задължително.

— Какво?

— В безлунна нощ има повече звезди. Близко е до акъла. Повече изпъкват. В безлунна нощ може да е доста светло.

Ваймс въздъхна.

— Облачна безлунна нощ? — подсказа той.

Харга внимателно погледна в каничката за кафе.

— Купеста или переста?

— Не те разбрах?

— Светлините на града се отразяват в купестите облаци, защото са ниско над земята, нали разбираш. Забележи, може също да се получи разпръсване на ледените кристали на голяма височина в…

— Безлунната нощ — каза Ваймс с приглушен глас, — е черна колкото това кафе.

— Добре!

— И поничка. — Ваймс сграбчи мазната жилетка на Харга и го придърпа, докато не доближиха носове. — Поничка като поничка, от тесто, направено от брашно, вода, едно голямо яйце, захар, щипка мая, канела на вкус и мармалад, желе или пълнеж от плъх, в зависимост от националните или видови предпочитания, ясно? Не като поничка в някакъв метафоричен смисъл. Просто поничка. Една поничка.

— Поничка.

— Да.

— Само трябваше да кажеш.

Харга си поизтупа жилетката, изгледа Ваймс обидено и се върна в кухнята.

 

 

— Спри! В името на закона!

— И какво е името на закона, тогава?

— Откъде да знам!

— Защо го преследваме?

— Защото той бяга!

Къди беше страж едва от няколко дни, но вече беше възприел един важен и основен факт: че е почти невъзможно човек да е на улицата и да не нарушава закона. Има цял поменик от нарушения на разположение на някой полицай, който иска да си уплътни деня с някой гражданин, като се започне от Шляене с Намерение, мине се през Възпрепятстване и се стигне до Мотаене, Едновременно с това Съпроводено от Неправилния Цвят/Форма/Вид/Пол. За кратко му мина през ума, че ако някой не се втурва да бяга при вида на Детритус, който трополи със страшна скорост след него, най-вероятно е виновен в престъпването на Декрета за Притежаването на Адска Глупост от 1581 г. Но вече беше много късно да вземе това предвид. Някой бягаше, а те го преследваха. Те го преследваха, защото той бягаше, а той бягаше, защото те го преследваха.

 

 

Ваймс седеше пред кафето си и гледаше нещото, което взе от покрива.

Приличаше на малка мундхармоника, в случай че хармониката се ограничеше до шест ноти, и то всичките еднакви. Беше направена от стомана, заварена наедно. По едната страна имаше ивица назъбен метал, като сплескано зъбно колело, а цялото нещо вонеше на фойерверк.

Той го остави внимателно до чинията си.

Прочете рапорта на Сержант Колън. Фред Колън беше прекарал доста време над него, най-вероятно с речник. Гласеше следното:

Рапорт от Серж. Ф. Колън. Прибл. 10 ч. днес, 15 август.

Аз си вървех с маршова стъпка придружен от Ефрейтор, Г.С.Ст.Д. Нобс, към Гилдията на Глупаците и Веселджиите на Божествената Улица, там където ние разговорихме с клоуна Боффо, който каза, че клоунът Бино, corpus derelicti, определено е бил видян от него, клоуна Боффо, да напуска Гилдията предишната сутрин, точно след експлозията. (Това по мое мнение е лъжлива следа, поради следната причина, че трупът беше мъртъв поне от два дена, Ефр. Г.С. Ст.Д. Нобс е съгласен, така че някой ни праща за зелен хайвер, никога нямай вяра на някой, дето си пада на задника, за да си изкарва хляба.) Където пък ни срещна господин Уайтфейс, и, проклетникът почти ни derrieve velocite оттам. Стори ни се, т.е., на мен и на Ефр. Г.С. Ст.Д. Нобс, че Глупаците се притесняват, че може да са били Убийците, но ние не знаем защо. Освен това, клоунът Боффо ни помоли да потърсим носа на Бино, но той си имаше нос, когато го видяхме тук, така че, казахме на клоуна Боффо, дали не е имал предвид изкуствен нос, той вика, не, истински, по дяволите.

При което се връщаме тук.

Ваймс се зачуди какво ли означаваше derriere velocite. Цялата работа с носа приличаше на ребус, облечен в загадки, или поне в писанията на Сержант Колън, което си беше почти същото. Защо да ги карат да търсят нос, който не е липсвал?

Погледна рапорта на Къди, написан с внимателния ъгловат почерк на някой, който е свикнал повече на рунически букви. И саги.

Капитан Ваймс, настоящето тук е моята хроника, на Волнонаемен Полицай Къди. Свежо бе утрото и бодри сърцата ни, когато се отправихме към Гилдията на Алхимиците, където събитията се развиха, както сега ще възпея. Те включваха експлодиращи топки. Колкото до разследването, за което бяхме изпратени, бяхме информирани, че приложеният лист хартия (приложен) е писан от ръката на Леонард от Куирм, който изчезнал при загадъчни обстоятелства. То се отнася до това как да се прави прах, наречен Барут №1, който се използва за фойерверки. Господин Силвърфиш алхимикът казва, че всеки алхимик го знае. Освен това, в полето на листа, има една рисунка на Исчезналото, защото аз попитах братовчед ми Грабпот за Леонард, а той е продавал бои на Леонард и той разпозна почерка и каза, че Леонард винаги е писал отзад напред, щото бил гений. Прекопирал съм го тук.

Ваймс остави листовете на масата и ги затисна с парчето метал.

После бръкна в джоба си и извади две метални сачми.

Пръчка, каза водоливникът.

Ваймс погледна чертежа. Приличаше, както беше отбелязал Къди, на тяло на арбалет с тръба отгоре. Покрай него имаше няколко чертежа на странни механични устройства, и чифт от малките шестцевни неща. Цялата рисунка приличаше на драсканица. Някой, вероятно този Леонард, е чел книга за фойерверки и си е драскал в полето.

Фойерверки.

Е… фойерверки? Но фойерверките не бяха оръжие. Трошачките гърмяха. Ракетите се вдигаха във въздуха, кажи-речи, но единственото, за което можеше да е сигурен човек при тях, беше, че ще ударят небето.

Хемърхок се славеше с това, че е майстор по механизмите. Това не беше основен атрибут на джуджетата. Хората си мислеха, че е, но не беше. Те бяха майстори на метала, вярно, и правеха добри саби и бижута, но не бяха твърде технични, когато опреше до неща като зъбни колела и пружини. Хемърхок беше необикновен.

Така че…

Да предположим, че съществуваше оръжие. Да предположим, че в него имаше нещо, което беше различно, странно, ужасяващо.

Не, не би могло да е това. То или щеше да се разпространи светкавично, или щеше да бъде унищожено. Не би свършило в музея на Убийците. Какво слагаха в музеите? Неща, които не са проработили или са били загубени, или е трябвало да бъдат запомнени… е, къде тогава е смисълът да се излага нашият фойерверк на показ?

На вратата беше видял много заключалки. Така че… не беше музей, в който просто можеш да влезеш. Може би трябва да си някой високопоставен Убиец и някой ден някой от Шефовете на Гилдията би те отвел там посред, ха, нощ, и би ти казал… би казал…

Поради някаква причина в този момент пред него изпъкна лицето на Патриция.

Още веднъж Ваймс усети острието на нещо, някакво фундаментално, централно нещо…

 

 

— Къде може да е отишъл? Къде може да е отишъл?

Около вратите имаше лабиринт от улички. Къди се облегна на една стена и се опита да си поеме дъх.

— Ето го! — изкрещя Детритус. — По Китовидната Улица!

Той се впусна в преследването с грохот.

 

 

Ваймс остави чашата с кафе.

Който и да беше изстрелял тези оловни топчета срещу него, се беше оказал много точен за тези няколкостотин ярда и беше дал шест изстрела по-бързо, отколкото човек би пуснал стрела…

Ваймс взе тръбите. Шест малки тръби, шест изстрела. А човек можеше да си напълни джоба с тези неща. Можеше да стреля по-надалеч, по-бързо, по-точно от всеки друг с каквото и да било друго оръжие…

Така. Нов вид оръжие. Много, много по-бързо от стрела. На Убийците не би им харесало това. Изобщо не би им харесало. Дори не си падаха по стрели. Убийците предпочитаха да убиват отблизо.

Така че бяха сложили… изчезналото на сигурно място и под ключ. Само боговете знаеха как са стигнали до него по начало. И няколко старши Убийци сигурно знаеха за него. Сигурно си препредаваха тайната: внимавайте за такива неща…

 

 

— Там долу! Влезе по Опипващата Уличка!

— Забави! Забави!

— Защо? — попита Детритус.

— Сляпа улица е.

Двамата Нощни Стражи се побиха на място.

Къди знаеше, че временно той е интелектът на сдружението, макар че понастоящем Детритус броеше — с лице сияещо от гордост — камъните по стената до него.

Защо бяха преследвали някого през половината град? Защото бягаше. Никой не бягаше от Стражата. Крадците просто си развяваха разрешителните. Нелицензираните крадци нямаха за какво да се страхуват от Стражата, защото си пазеха целия страх за пред Гилдията на Крадците. Убийците винаги се подчиняваха на буквата на закона. А честните хора не бягаха от Стражата.^[1]

Да се бяга от Нощната Стража си беше направо подозрително.

Произходът на името на Опипващата Улица за щастие се губеше в славните мъгли на времето, но то си беше заслужено. Тя се беше превърнала в един вид тунел, като горните етажи бяха надстроени навън и над нея, оставяйки едва няколко инча от небето.

Къди надникна иззад ъгъла в мрака.

Щрак. Щрак.

Дойде дълбоко от тъмнината.

— Детритус?

— Ъхъ?

— Той имаше ли оръжие?

— Само пръчка. Една пръчка.

— Само че… надушвам фойерверк.

Къди си отдръпна главата, много предпазливо.

В работилницата на Хемърхок миришеше на фойерверки. А господин Хемърхок свърши с голяма дупка в гърдите. И едно чувство на определен страх, което е много по-ясно и ужасяващо от неопределения страх, се прокрадваше у Къди. Напомняше на чувството, което те обзема, когато играеш на високи залози и противникът ти внезапно се ухилва — разбираш, че ти не знаеш всички правила на играта, но със сигурност знаеш, че ще си късметлия, ако се измъкнеш оттук, и то ако имаш много, много късмет, поне с риза на гърба си.

От друга страна… представяше си лицето на Сержант Колън. Ние преследвахме този човек по една улица, сержант, и после си тръгнахме…

Той извади сабята си.

— Волнонаемен Полицай Детритус?

— Да, Волнонаемен Полицай Къди?

— Последвай ме.

 

 

Защо? Проклетото нещо беше направено от метал, нали така? Десет минути в гореща пещ и това е краят на проблема. Нещо такова, нещо опасно, защо просто да не се отърват от него? Защо да го пазят?

Но това не беше в човешката природа, нали така? Понякога нещата бяха твърде очарователни, за да ги унищожиш.

Той погледна към странните метални цеви. Шест къси тръби, заварени заедно, здраво пломбирани в единия край. На върха на всяка една от тръбите имаше малка дупчица…

Ваймс бавно взе едно от парчетата олово…

 

 

Уличката изви веднъж-дваж, но от нея не се рояха други улици или врати. В далечния край имаше една. Беше по-голяма от нормална врата и с тежка конструкция.

— Къде сме? — прошепна Къди.

— Не знам — каза Детритус. — Някъде зад пристанището.

Къди отвори вратата със сабя.

— Къди?

— Ъхъ?

— Минахме седем-десет и девет стъпки!

— Това е хубаво.

Покрай тях се втурна студен въздух.

— Склад за месо — прошепна Къди. — Някой е разбил ключалката.

Той се промъкна навътре във висока, мрачна зала, голяма като храм, на какъвто в известен смисъл приличаше. Бледа светлина се процеждаше през високите, покрити с лед прозорци. От кука на кука, чак горе до тавана, висяха трупове на заклани животни.

Те бяха полупрозрачни и толкова студени, че дъхът на Къди се превръщаше на кристалчета във въздуха.

— О, божичко — каза Детритус. — Струва ми се, че това е фючърсният свински склад на Морпорк Роуд.

— Какво?

— Работех тук — каза тролът. — Навсякъде съм работил. „Разкарай се, глупав трол такъв, много си тъп“ — добави мрачно.

— Има ли някакъв начин да излезем оттук?

— Главната порта е на Морпорк Стрийт. Но тук никой не влиза с месеци. Докато има свинско.^[2]

Къди потрепери.

— Ей, ти вътре! — изкрещя той. — Стражата е! Покажи се веднага!

Една тъмна фигура се появи измежду две предпрасета.

— А сега какво ще правим? — попита Детритус.

Далечната фигура вдигна това, което приличаше на пръчка, и го задържа като арбалет.

И стреля. Първият изстрел издрънча от шлема на Къди.

Една каменна ръка стисна джуджето за главата и Детритус бутна Къди зад гърба си, но фигурата вече бягаше, бягаше към тях и продължаваше да стреля.

Тролът примижа.

Още пет изстрела, един след друг, надупчиха ризницата му.

После бягащият мъж мина през отворената врата и я затръшна след себе си.

 

 

— Капитан Ваймс?

Той погледна нагоре. Беше Капитан Куирк от Дневната Стража с двама от хората си зад него.

— Да?

— Елате с нас. И ми дайте сабята си.

— Какво?

— Мисля, че ме чухте, капитане.

— Виж, това съм аз, Куирк. Сам Ваймс, помниш ли? Не ставай глупак.

— Не съм глупак. Имам хора с арбалети. Хора. Глупакът ще си ти, ако откажеш да бъдеш арестуван.

— О? Аз съм арестуван?

— Само ако не дойдеш с нас…