Роджър Зелазни
Джек от сенките (9)

9

Веднага щом прокетото създание проникна във Високия Зандан то започна да лети от стая в стая, търсейки своя господар. Когато го откри, да хвърля сяра във вана с живак, то привлече вниманието му и увисна от услужливо протегнатия му пръст. След това му предаде, по свой начин, новината, която носеше.

Когато приключи, неговият господар извърши един любопитен ритуал, включващ парченце сирене, свещ и перо и накрая му позволи да напусне помещението.

А той самият се покатери на най-високата кула и доста дълго разглежда хоризонта на изток. После завъртя поглед към единствения проход, водещ към неговото царство — северозападният.

Да, там също! Но това беше невъзможно.

Освен ако, разбира се, това не е някаква грандиозна илюзия…

Той се спусна пъргаво по тясната, извита стълба, отвори една тайна врата и се провря навън. Вдигна глава, огледа внимателно черния небосвод, по чийто краища блещукаха звезди и подуши вятъра. Сетне извърна поглед към скалистия масив, върху който се издигаше неговия замък, мястото, където бе съсредоточена от край време цялата му вълшебна сила, фокусът, с чиято помощ извличаше могъщество от самите недра на земята, от ветровете и бурите в небето, за да я подчини единствено на своята воля. А щом силата му се криеше тук, следователно това място трябваше да е негов дом и крепост. Така и беше. Малцината, дръзнали да му причинят зло, бяха загинали в ужасни мъчения, научили горчивия урок, или бяха отлетели към Вечномрак върху кожени криле, където щяха да пребивават докато си възвърнат благоволението му. За последните се грижеше повече и нерядко — след изтичане на определеното от него наказание — ги вземаше при себе си на служба. Що се отнася до останалите Сили, затворени в своите сфери на влияние, те почти не му досаждаха, след като се приключи с уточняването на границите.

Немислимо бе който и да било да вдигне ръка срещу Високия Зандан… Само глупак или безумец би предприел подобно начинание.

Ала въпреки това докъдето му стигаше погледът се издигаха планини — каквито там никога не бе имало. Той напрегна очи за да разгледа по-внимателно далечните очертания. Безпокоеше го мисълта, че не бе успял да долови със сетивата си появата на толкова грандиозни сили, довели до израстването на несъществуващи планински масиви в самите граници на неговото царство.

Чул тропот по стълбата той се обърна. През тясната врата се показа Ивене, промуши се и седна до него. Носеше широка черна рокля, пристегната в кръста и закопчана на рамото й със сребърна брошка. Когато я обгърна с ръка за да я притегли към себе си тя потрепери, усещайки приливите на сила, които се вдигаха в неговото тяло. Сигурно разбра, че сега не му е до приказки, защото не бързаше да го заговори.

Той посочи с ръка планината, която разглеждаше, сетне и другата — на изток.

— Да, научих — кимна тя. — Каза ми вестоносецът. Затова побързах да те намеря. Донесох ти жезъла.

Тя вдигна черния калъф, който бе затъкнала в пояса си.

Той се усмихна и поклати глава. Изхлузи сребърния синджир с диаманта, който носеше на врата си, вдигна го и люшна камъка пред лицето й.

Ивене почувства, че светът пред очите й започва да се върти неудържимо, стори й се, че камъкът се разтворя и тя пропада вътре в него. Стените му ставаха все по-широки и постепенно обгърнаха цялото й зрително поле.

А след това пред нея вече не се виждаше диамантът, а северозападната планинска верига. Намираше се съвсем близо до първите хълмове от черни и гладки скали.

— Изглежда съвсем истинска — подхвърли тя.

Мълчание.

После, докато звезда след звезда, светлините в небето чезнеха зад върховете, хълмовете и склоновете, Ивене възкликна:

— О, тя расте! Не… движи се… идва право към нас — допълни почти веднага.

Планината изчезна и отново пред погледа й се полюшваше само камъкът. И тогава той се обърна и й посочи с ръка на изток.

Ето че източната планина също се разпростря пред тях, като огромен, неподвижен и причудлив кораб. Контурите й бяха очертани с хладна светлина, небето над нея също се смаляваше. Изведнъж зад високия й хребет изригнаха ослепителни пламъци, прехвърлиха билото и се стекоха от тази страна.

— Има някой горе на… — понечи да заговори тя.

Но камъкът изведнъж се пръсна на хиляди парченца, а веригата почервеня от горещина и нейният господар я изпусна. Тялото му се разтърси в болезнени конвулсии и тя подскочи уплашено.

— Какво стана?

Вместо отговор той протегна ръка.

— Какво има?

Той й посочи жезъла.

Ивене му го подаде и Повелителя на Прилепите го вдигна бавно. Без да промълви нито дума той призова своите слуги. Измина близо минута, преди да се появи първият. Не след дълго въздухът около тях гъмжеше от черни, пърхащи телца.

Той докосна с пръст един от прилепите и в краката му се строполи човешка фигура.

— Господарю! — извика човекът, свел глава. — Какво е вашето желание?

Той посочи Ивене, а мъжът бавно вдигна глава и я погледна.

— Представи се на поручик Квазер — нареди му тя. — Той ще ти даде оръжие и ще се разпореди какво да правиш.

Тя погледна към Повелителя и той кимна одобрително.

А след това се зае да докосва един по един прилепите и те се превръщаха отново в онова, което са били някога.

Огромен и мрачен чадър от прилепи се беше оформил над кулата и също толкова безкраен поток от човеци се стичаше край Ивене и изчезваше във вътрешността на крепостта.

Когато потокът секна Ивене извърна поглед на изток.

— Виж, планината се е приближила още — извика тя.

Повелителя постави ръка на рамото й, извърна я към себе си, повдигна я лекичко и я целуна.

— Какво смяташ да правиш?

Той посочи тайната врата.

— Не — отвърна тя. — Няма да си тръгна. Искам да остана и да ти помагам.

Ръката му не се отместваше от вратата.

— Имаш ли представа какво е онова там?

— Върви — рече тихо той, или може би само й се стори, че произнася тази дума.

По-късно, докато стоеше край прозореца и надзърташе към неумолимо растящата планина, тя отново си припомни странния разговор. А после заплака, осъзнала какво ги чака.

Плачеше за света, който им предстоеше да изгубят.

Те бяха съвсем истински, знаеше го със сигурност. Усещаше трепета на земната повърхност, докато го наближаваха, вибрациите им разтърсваха дори вътрешностите му. Не беше необходимо да се съветва със звездите — един поглед бе достатъчен за да осъзнае, че не са в благоприятно разположение. Той продължи да извлича от всичко наоколо силата, с чиято помощ бе вдигнал Високия Зандан и на която сега разчиташе за да го защити. Не беше се чувствал така от много време.

Над най-високия връх на новата планина започна да се вие змиевидно образование. Това беше огнен стълб с неимоверни размери. Чувал бе, че са съществували подобни Сили във времената преди неговото появяване. Ала онези, които са ги владеели, отдавна бяха издъхнали за последен път и Ключът бе безвъзвратно загубен. Той самият, както и повечето от Господарите, бе пропилял немалко време за да го търси. Изглежда обаче, че някой друг бе успял там, където той се бе провалил — или някоя от древните Сили отново се връщаше към живот.

Той продължи да наблюдава как огнената змия расте в небето. Красива изработка, помисли си не след дълго. Димящата й паст разцъфна на фона на звездите и бавно се спусна към него.

Започва се, рече си той.

Едва тогава вдигна жезъла и прие сражението.

Много време измина преди змията да се срине в подножието на планината с изкормени и димящи вътрешности от лава. Той облиза ситните капчици пот, които бяха избили над устната му. Противникът се оказа неимоверно силен. Планината продължаваше да настъпва, движението й не се беше прекратило нито за миг по време на двубоя.

Значи всичко е както в началото, рече си той.

Смадж крачеше нервно на поста си — бяха му определили да бди над гостната на Високия Зандан. Яд го беше, че не е в състояние да овладее безпокойството си пред петдесетте воини, които очакваха заповедите му. От тавана се сипеше ситен прах и покриваше всичко. От време на време някое окачено на стената оръжие издрънчаваше на пода и поне десетина от войниците подскачаха уплашено.

Той погледна към прозореца и бързо отмести очи — не се виждаше нищо, освен непрестанно растящия масив на планината, която изглеждаше вече на не повече от протегната ръка. Въздухът бе изпълнен с непрестанен и монотонен тътен, прекъсван от единични, смразяващи кръвта крясъци. Подобно на светкавици из двора на замъка се мяркаха призрачни очертания на обезглавени рицари, многокрили птици, чудовища с човешки глави, както и някакви безформени създания, които не оставяха никакъв спомен в мислите му, но нито едно от тях не предприемаше каквито и да било действия срещу тях. Скоро всичко трябваше да приключи, тъй като предните части на планината почти бяха доближили кулата на неговия господар.

Следващото сътресение бе толкова силно, че той изгуби опора и се строполи върху прашния под, очаквайки всеки миг стената да се стовари върху него. От тавана се посипа мазилка и едри парчета от каменния зид, а подпорните греди заскърцаха заплашително. Стените се изпъстриха със ситна мрежа от пукнатини и за миг му се стори, че целият замък отстъпва крачка назад. После, след няколко удара на сърцето, до ушите му достигна писък, идещ някъде отгоре, последван от ново сътресение, чийто епицентър този път бе някъде в двора. След това се възцари прашна тишина.

Той се изправи на крака и извика на войниците да се построят в боен ред.

Смадж избърса праха от очите си и се огледа.

Цялото му войнство се търкаляше по пода, нито една фигура не помръдваше.

— Стани! — изкрещя той, разтърквайки болезнено удареното си рамо.

Изчака малко и като видя, че реакция няма, приближи най-близкия човек и се надвеси над него. На пръв поглед не се виждаха никакви по-сериозни наранявания. Смадж замахна с ръка и го зашлеви през лицето. И този път нищо. Не долавяше никакво дишане.

Той извади сабята, върна се при вратата и надникна на двора, като се бореше с напиращата в гърдите му кашлица.

Замъкът бе скрит от сянката на планината, а в средата на двора се търкаляха останките от кулата. Мъртвешкото спокойствие, което цареше навън, изглеждаше дори по-ужасяващо от предишния постоянен тътен. Привиденията бяха изчезнали. Нищо не помръдваше наоколо.

Той продължи напред. На няколко места върху каменния калдаръм зърна обгорени следи, като от паднали светкавици.

Малко по-нататък лежеше проснато по очи тяло. Смадж изтича и го претърколи с върха на сабята си.

Като видя кой е, той изпусна сабята, падна на колене и притисна смазаната десница към гърдите си, а от гърлото му се откъсна мъчителен вопъл. Изведнъж долови някакво движение зад гърба си, отнякъде го полъхна топлина, чу се пращене на огън. Но Смадж не се обърна.

Не смееше дори да помръдне.

Някой се изкиска.

Едва тогава се огледа — първо наляво, после надясно.

В първия миг не зърна нищо.

Не — ето там, сред сенките!

Нещо помръдваше, на фона на рухналата стена…

— Здрасти, Смадж. Помниш ли ме?

Той примижа. Потърка очи.

— Аз… нещо не мога да те видя.

— Затова пък аз те виждам. Какво си стиснал тази мръвка?

Той остави внимателно ръката, вдигна сабята и се изправи.

— Кой си ти?

— Ела и ще разбереш.

— Ти ли направи всичко това? — той махна с ръка наоколо.

— Всичко.

— Тогава ще дойда.

Той пристъпи към фигурата и замахна със сабята. Острието разцепи въздуха, принуждавайки го да изгуби равновесие. Овладя се и отправи нов удар — отново безуспешно.

След седмия опит избухна в сълзи.

— Сега вече зная кой си! Излез от тези сенки да видим колко те бива!

— Щом казваш.

Нещо се раздвижи в мрака и изведнъж другият изникна пред него. Изглеждаше висок като титан, страховит и благороден.

Ръката на Смадж се поколеба и изведнъж дръжката й стана нетърпимо гореща. Той я изпусна, а другият се усмихна, докато острието дрънчеше върху камъните.

Смадж вдигна ръце, но изведнъж почувства, че са парализирани. През скованите му като клони на дръвче през зимата пръсти успя да разгледа лицето на своя противник.

— Ето, че се възползвах от поканата ти — подхвърли подигравателно Джек. — И както виждаш съм съвсем добре. Което със сигурност не може да се каже за теб… Радвам се, че пак се срещнахме — добави след кратка пауза той.

Смадж понечи да го заплюе, но устата му бе пресъхнала, а и ръцете му пречеха.

— Убиец! Чудовище! — изграка той.

— Крадец — поправи го любезно другият. — Освен това магьосник и завоевател.

— Да може само да помръдна…

— Ще можеш. Хайде, лешояд такъв, вдигни сабята и отрежи главата на твоя любим господар.

— Аз не…

— Отсечи я с един удар! Искам да я свършиш бързо — както постъпи палачът с мен.

— Никога! Той беше добър господар. Нищо лошо не ми е сторил. Няма да посегна на тялото му.

— Чак пък добър! Беше жесток садист.

— Само към враговете си — и то когато си го заслужаваха.

— Е, сега вече виждаш своя нов господар. И ако искаш да се закълнеш във вярност пред него, трябва първо да му поднесеш главата на предишния.

— Няма да го направя.

— Това е единственият начин да запазиш живота си. Що се отнася до останалото — пак с твоята ръка ще бъде изпълнено.

Като каза това, в тялото на Смадж проникна един дух и той изведнъж почувства, че се изправя и вдига високо сабята. Дръжката все така гореше дланите му, но той не я изпускаше.

Едновременно проклинайки и ридаейки той приближи проснатото тяло, замахна и стовари острието на сабята върху врата му. Главата се изтърколи на няколко крачки, оставяйки след себе си кървава диря.

— А сега ми я донеси.

Смадж я вдигна за косата, изпъна ръка и се върна при мястото, където го очакваше другият. Джек прие кървавия дар и го разлюля във въздуха.

— Благодаря ти — произнесе той. — Прилича си с оригинала, нали? Като я гледам, чудя се, какво ли е станало с моята предишна глава? Няма значение. Ще видиш, че ще ми потрябва.

— Убий ме сега — помоли го Смадж.

— Съжалявам, но ще трябва да отложим тази работа за по-късно. Засега можеш да правиш компания на останките на твоя бивш господар, заедно с другите.

Той щракна с пръсти и Смадж се строполи на земята, където захърка шумно.

Когато вратата се отвори, Ивене не се обърна за да погледне влезлия.

След продължително мълчание чу гласа му и потрепери.

— Сигурно си знаела — каза й той, — че рано или късно ще се върна за теб.

Тя не отговори.

— В края на краищата, аз ти обещах — продължи той.

— Значи дойде за да ме откраднеш?

— Не — рече той. — Дойдох за да те направя господарка на Сенчестата Обител — и моя господарка.

— Да ме откраднеш — повтори тя. — Няма друг начин да ме имаш сега, а и това е любимият ти подход за да се сдобиваш с желаните неща. Само любовта не можеш да откраднеш, Джек.

— Ще мина и без нея.

— И сега накъде? Към Сенчестата Обител?

— Защо, та Сенчестата Обител е тук. Това място също може да ни послужи за гнезденце.

— Знаех си… — прошепна едва чуто тя. — Значи ще управляваш тук, на мястото на моя доскорошен господар. Какво си направил с него?

— А той какво направи с мен?

— Ами другите…?

— Всички спят, с изключение на един, който съм избрал за да те позабавлява. Ела, погледни от прозореца.

Тя го последва с вдървени движения.

Той отмести тежката завеса и посочи. Ивене наклони леко глава и проследи пръста му.

Точно под тях, върху една равна площадка, която досега не съществуваше, танцуваше Квазер. Масивният бисексуален гигант се полюшваше бавно в ритъма на Адския танц. На няколко пъти падна, но веднага се изправяше и продължаваше.

— Какво прави той?

— Преживява отново легендарните мигове, които му осигуриха победата в Адските Игри. Ще продължава така, докато се спука някой голям кръвоносен съд или сърцето му не издържи.

— Но това е ужасно! Защо не го спреш?

— Нима? Аз пък мислех, че онова, което извърши по отношение на мен е по-ужасно. Ти ме обвиняваш, че не съм сдържал обещанието си. Добре, аз му обещах възмездие и както виждаш се погрижих да го получи.

— Що за сила притежаваш? — попита го тя. — Когато ние… когато те познаваха по-отблизо не владееше подобни неща.

— Да, но сега открих Изгубения Ключ — отвърна той. — На Колиния.

— И как го намери?

— Това няма значение. По-важното е, че сега вече мога да накарам планините да се движат и да изригват земните недра, мога да изпращам светкавици и да призовавам на помощ древни духове. Мога да унищожа всеки един от Господарите дори ако е в центъра на своята сила. Сега аз съм най-могъщият магьосник в цялата тъмна полусфера.

— Разбирам — кимна тя. — Ти вече не си онзи, когото познавах.

Той погледна към Квазер. Гигантът току що се бе строполил и правеше отчаяни опити да се надигне.

Ивене се извърна встрани.

— Ако пощадиш всички, които си пленил в замъка — заяви с разтреперан глас тя, — ще постъпя както пожелаеш.

Той протегна ръка, сякаш се канеше да я погали. Ала ръката му замръзна от страшния крясък, отекнал от площадката под прозореца. На лицето му изгря зловеща усмивка. Твърде сладък е вкусът на отмъщението, за да се отказвам от него, помисли си той.

— Пощадата, както имах възможността да науча от личен опит, е точно онова, което ти отказват, когато най-много се нуждаеш от него. Ала когато ти самият държиш козовете, същите тези хора вдигат шум до небето за да я получат.

— Сигурна съм — отвърна тя, — че никой в това място не е молил за пощада.

Тя се извърна и обшари с поглед лицето му.

— Не — заключи накрая. — Там няма милост. На времето в теб имаше толкова много нежност. А сега от нея не е останала и следа.

— Какво според теб ще правя с Ключа, след като се разплатя с всички мои врагове? — попита я той.

— Не зная.

— Намислил съм да обединя тъмното царство…

— Под твоя власт, естествено.

— Естествено — нима някой друг е в състояние да го осъществи? А след това ще положа основите на една нова мирна и законосъобразна епоха.

— С твои закони. И твой мир.

— Ти все още не ме разбираш. Мислих много за тези неща. Вярно, че отначало желаех да се сдобия с Ключа за да си отмъстя, но по-късно ми хрумнаха и други идеи. Той ще ми послужи за да сложа край на дребните дрязги между Господарите и да допринеса за всеобщото благоденствие на държавата, която ще основа.

— Щом е така, започни от тук. Създай твоето лелеяно благоденствие във Високия Зандан — или Сенчестата Обител — както ти харесва.

— Вярно, че успях да се разплатя за повечето от злините, които ми сториха… — произнесе замислено той. — И все пак…

— Започни с пощадата и някой ден наистина ще благославят името ти — продължи вдъхновено тя. — Забрави за нея и тогава всички ще те проклинат.

— Дали пък… — поде той и неволно отстъпи назад.

Очите й се плъзнаха по гордата му фигура.

— Какво стискаш там, под наметалото? Сигурно си го донесъл за да ми го покажеш.

— Нищо — отвърна той. — Току що промених намеренията си. Ще се върна след малко.

Но тя пристъпи внезапно напред и дръпна встрани наметалото.

И тогава в стаята отекнаха писъци и Джек изпусна отрязаната глава, за да я хване за китките. В дясната си ръка Ивене държеше закривен кинжал.

— Чудовище! — изкрещя тя и го ухапа по бузата.

Той призова силата, произнесе една едничка дума и кинжалът се превърна в черно цвете, което той приближи към лицето й. Тя го заплю, опита се да го ритне, но не след дълго движенията й станаха вяли, а клепачите й започнаха да се спускат. Веднага щом се унесе в дрямка той я отнесе при леглото и я положи нежно отгоре. Девойката все още се съпротивляваше, но беше съвсем отпаднала.

— Казват, че силата може да разруши всичко добро в онзи, който я владее — изстена тя. — Ала ти не се безпокой. Дори без твоята сила пак щеше да си този, който си сега — Джек от Злото.

— Така да бъде — кимна той. — И въпреки това ще осъществя всичко, което съм замислил. Ще видиш сама, аз ще се погрижа за това.

— Не. Много преди да го завършиш ще се самоубия.

— Аз ще пречупя волята ти и ти ще ме обикнеш.

— Няма да ти позволя да докоснеш нито тялото, нито душата ми.

— Заспивай сега… — прекъсна я той. — А когато се събудиш, ще се любим. Отначало ще се съпротивляваш, а сетне ще ми се отдадеш — първо тялото, а сетне и душата си. Ще лежиш и ще ме очакваш търпеливо, а аз ще идвам да те вземам — отново и отново. А после ти самата ще почнеш да ме търсиш. А сега спи, докато аз принеса в жертва Смадж пред олтара на неговия доскорошен Господар и почистя това място от всичко, което пробужда отвращението ми. Сънувай хубави неща. Чака те нов живот.

А след това той си тръгна и изпълни всичко, което й бе обещал.