Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (33)

НЕЩОТО, КОЕТО Е СЪРЦЕТО

Врамин се движи из Дома на мъртвите. Ако имахте очи на това място, пак нямаше да видите нищо. Прекалено е тъмно, за да помогнат очите. Но Врамин може да вижда.

Той минава през огромна стая. Когато стига до определено място в нея се появява неясна светлина с оранжев цвят, която се тълпи в ъглите.

Тогава те се появязат в просветващи правоъгълници, очертани по пода, появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от два фута, като одеждите и дрехите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето, някои са с криле, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде — дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват.

Понася се стон и пукот на крехки кости, последвани от раздвижване.

С шумолене, прищракване и разтриване те стават и се изправят.

После коленичат пред него, а въздухът се изпълва само с една дума:

— Господарю.

Той обръща зелените си очи към множеството, а отнякъде до ушите му стига смях.

Обръща се няколко пъти и размахва бастунчето си. Внезапно нещо се раздвижва и тя застава до него.

— Врамин, новите ти поданици ти отдават почит.

— Лейди, как успя да стигнеш дотук?

Тя се изсмива отново и не отговаря на неговия въпрос.

— И аз дойдох, за да те поздравя: привет, Врамин, Господарю на Дома на мъртвите!

— Много си любезна, уважаема лейди.

— Не става дума само за любезности. Краят наближава и желаното от мен вече е почти реалност.

— Ти ли вдигна тези мъртви?

— Разбира се.

— Знаеш ли местонахождението на Анубис?

— Не, но мога да ти помогна, за да го намериш.

— Тогава нека мъртвите си легнат отново, а аз ще помоля за твоето съдействие. Освен това мога да те попитам какво е твоето желание.

— А аз мога да ти кажа.

Внезапно мъртвите слизат в гробовете си и лягат. Светлините изчезват.

— Знаеш ли защо избяга Анубис?

— Не, току-що пристигнах.

— Напуснал е всичко, преследван от сина ти Тайфон.

Червената Магьосница се усмихва под воала си.

— Безмерно съм доволна, че Тайфон е жив — казва тя. — Къде е той сега?

— В момента преследва Озирис, за да го убие. Възможно е вече да е премахнал и кучето, и птицата.

Тя продължава да се смее, а нейното духче скача на рамото й, хванало стомаха си с две ръце.

— Колко прекрасно е всичко сега! Нека погледаме!

— Чудесно — съгласява се Врамин и очертава в тъмнината зелена рамка.

Изис приближава до него и хваща ръката му с двете си ръце.

Внезапно в рамката се появява картина, която се раздвижва.

Вижда се черна конска сянка, която самотно се движи по някаква стена.

— С нищо не може да ни помогне — отбелязва Врамин.

— Вярно е, но на мен ми е приятно да погледна отново своя син, който носи в себе си Бездната Скаганаук. Къде би могъл да е неговият брат?

— Отново тръгна с баща си, за да се сражават с Безименното.

Изис свежда поглед и картината започва да играе.

— Бих погледала още — казва тя най-после.

— Преди това ще трябва да открия Анубис и Озирис, ако още са живи, както и Мадрак.

— Съгласна съм.

Картината бавно се оформя в своята смарагдена рамка.