Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (27)

СПЕЧЕЛВАНЕ НА ЖЕЗЪЛА

Всички те стоят в Цитаделата на Марашек, докато мислите им се връщат назад.

— Донесох обувките — казва Уаким. — Ще ги получиш срещу моето име.

— Разполагам с ръкавицата — казва Мадрак и отвръща лицето си.

— …А аз нося жезъла — добавя Хор, но жезълът пада от ръката му.

— Той не ме пресече — пояснява Принцът, — защото не е изработен от материя или от нещо друго, върху което ти можеш да упражняваш контрол.

Мисълта на Принца запълва скритото око на Хор^[1].

Хор пристъпва напред, като левият му крак е по-дълъг от десния, но той пази пълно равновесие върху неравния в този миг под; прозорецът гори като слънце откъм гърба на Принца, а Стоманения Генерал е превърнат в злато и сякаш потича; Врамин изгаря като малка свещица, а Мадрак се превръща в дебела кукла, която подскача в края на гумена нишка; стените кънтят и пулсират навън и навътре с постоянен ритъм, като спазват темпа на музиката, носеща се от разместеното петолиние на остатъчния образ върху пода в края на тунела, който започва от прозореца и се е проточил като горящ мед, а кръвожадното създание над жезъла добива чудовищни размери, прекалено фини, за да бъдат зърнати в безкрая на стаята в кулата на Цитаделата на Марашек в Центъра на Средните светове, където Принцът се е усмихнал…

Хор прави още една крачка напред, а тялото му става прозрачно за неговия разум, така че всичко в самия него се превръща в нещо познато и заплашително.

„Луната идва като джин от лампата на негъра в нощта

и в прохода на моя взор минава пътят й.

А тя повдига дългия килим на дните, по който съм преминал,

и в пещерите на небето правим своята пътека.“

изрича глас, странно напомнящ този на Врамин, без да е неговият.

Хор вдига ръка срещу Принца.

Принцът вече е хванал китката му с изгаряща гривна.

Хор вдига друга своя ръка срещу Принца.

Принцът вече е хванал и тази китка с вледеняваща гривна.

Той вдига друга своя ръка и тя многократно е разтърсена от електрически ток.

Сетне повдига друга своя ръка — тя почернява и умира.

И той вдига още сто ръце, а те се превръщат в змии и се бият, помежду си, докато той, разбира се, е принуден да пошепне:

— Какво се получи?

— Един свят — казва Принцът, — на който ви пренесох.

— Не е честно да избираш такова бойно поле — отвръща Хор, — което е свят, твърде подобен на този, който познавам: само крачка встрани, ала така изкривен.

Думите му са оцветени във всички цветове от Блис; в тях не е скрит друг, втори смисъл и те откапват една след друга.

— Непристойно е желанието ти да ме убиеш.

— Беше ми наредено да го изпълня, а и сам го искам.

— Но не успя — казва Принцът и го принуждава със сила да коленичи на Млечния път, който се превръща в прозрачен чревен тракт, разпъван от бързи перисталтични движения.

Нищо не може да спре миризмата.

— Не е вярно — шепне Хор.

— Да, братко. Ти си победен. Не можеш да ме унищожиш. Аз съм по-силен от теб. Време е да си тръгваш, да се оттеглиш, да се върнеш у дома.

— Само след като изпълня целта си.

Звездите също като язвени огнища изгарят вътрешностите му и Хор възправя цялата сила на своето тяло срещу калейдоскопа, който е самият Принц. Принцът се отпуска на коляно, но при неговото коленичене се сипва същински град от викове: „Осанна“, понесъл се от безчислените цветя с кучешки лица, които избиват като пот по челото му, за да се слеят в стъклена маска, от която с пукот излитат светкавици. Хор простира ръце към деветнайсетте луни, които биват изядени от змиите на неговите пръсти: О, Боже, кой ли ще вика, ако не е неговата съвест в образа на баща му с птичата глава върху небесния трон с прокапваща кръв? Да се оттегли? Никога! Да се върне у дома? Червеният смях избухва, докато той удря под себе си нещото с лице на своя брат.

— Отстъпи и умри!

Тогава с риск…

…хвърли се далече напред…

…където времето е прах,

а дните — лилии без брой…

…Нощта е багрен базилиск, чието име е отказано

забвение…

Той се превръща в дърво с връх в небесата, което е посечено докрай и ще пада навеки.

В края на вечността той лежи по гръб и гледа нагоре към Принца Който е негов Брат и сега стои изправен в цялата си височина и не го изпуска от очите си.

— Брате, сега те пускам, да си ходиш, тъй като те победих в честен двубой — се появяват зелените букви.

Хор свежда глава и светът си тръгва, за да се върне отново старият свят.

— Брате, по-добре да ме беше убил — отбелязва той и кашля от понесените контузии.

— Не мога да го сторя.

— Недей ме отпраща, победен по този начин.

— Какво друго мога да направя?

— Подари ми мяра милост. Без да знам каква.

— Тогава чуй ме и върви си с чест. Знай, че щях да убия баща ти, но ще пощадя живота му, ако той ми помогне, когато дойде времето.

— Какво време?

— Той ще реши.

— Не те разбирам.

— Не, разбира се. Но все пак му предай посланието.

— …?

— Съгласен ли си?

— Съгласен — казва Хор и започва да става.

Когато се изправя на краката си, осъзнава че стои сам в Залата на стоте гоблена. В последния мъчителен миг научава нещо.

И бърза да го запише.