Роалд Дал
Нагоре към Рая

През целия си живот мисис Фостър беше изпитвала почти патологичен страх, да не би да изпусне влак, самолет, параход или дори началото на театрална постановка. Иначе не беше особено притеснителна жена, но само мисълта, че би могла да закъснее в подобни случаи, я докарваше до такова нервно състояние, че получаваше тикове. Не й личеше кой знае колко — само едно мускулче в ъгълчето на лявото й око започваше да потрепва като потайно намигане. Но неприятното в случая беше, че то отказваше да се успокои цял час, че и повече, след като вече се бе настанила във влака, самолета или каквото и да било там.

Невероятно е наистина как при някои хора едно най-обикновено опасение, като например изпускането на влак, може да се разрасне в истинска мания. Най-малко половин час преди да е станало време да се тръгва за гарата, мисис Фостър излизаше от асансьора, напълно готова за път, с шапка, палто и ръкавици, след което, тъй като изобщо не беше в състояние да седне, започваше да се щура и да обикаля от стая в стая, докато съпругът й, на когото състоянието й трябва да е било добре известно, най-после се появеше от покоите си и с ледено сух глас изказваше предположението, че може би вече е време да тръгват.

Може би мистър Фостър е имал право да се дразни от тази глупава слабост на жена си, но нищо не би могло да го оправдае, че увеличавал страданията й, като съвсем излишно я е карал да чака. Имайте предвид, в никакъв случай не е сигурно, че го е правил нарочно, и все пак винаги когато трябваше да отидат някъде, той така прецизно разпределяше времето си — точно с едва-две минутки закъснение, нали разбирате — и държанието му беше толкова иронично, та трудно можеше да се повярва, че по свой отвратителен начин не измъчва нарочно клетата женица. И трябва да е бил напълно сигурен в едно — тя никога не би се осмелила да му извика да побърза. Твърде добре я беше дисциплинирал, за да направи такова нещо. Трябва също така да е знаел, че ако изчака след последния допустим момент, би я докарал почти до състояние на истерия. В един или два по-особени случая през последните години на съвместния им живот почти изглеждаше, че е искал да изпуснат влака само за да увеличи страданията на нещастната жена.

Ако допуснем (макар човек да не може да бъде сигурен), че съпругът наистина бе виновен, онова, което правеше поведението му още по-неразумно, бе фактът, че като изключим тази малка слабост, с която мисис Фостър не можеше да се пребори, тя бе и винаги е била примерна и любеща съпруга. Над трийсет години му беше служила вярно и честно. В това нямаше никакво съмнение. Дори тя, колкото и да беше скромна, осъзнаваше това и макар години наред да беше отказвала да повярва, че мистър Фостър би могъл съзнателно да я измъчва, напоследък имаше случаи, когато се беше улавяла, че започва да си задава някои въпроси.

Мистър Юджин Фостър, близо седемдесетгодишен, живееше с жена си в голяма шестетажна къща в Ню Йорк на Източна шейсет и втора улица. Имаха четирима прислужници. Домът им беше мрачен и малко хора им идваха на гости. Но тази януарска сутрин в къщата беше оживено и вътре цареше голяма суетня. Една от прислужничките разнасяше калъфи за мебели из стаите, докато друга покриваше с тях канапетата, масите и столовете. Икономът сваляше куфари и ги подреждаше в антрето. Готвачът току изскачаше от кухнята, за да се съветва с иконома, а самата мисис Фостър, в старомодно кожено палто и черна шапчица, кацнала на върха на главата й, пърхаше от стая в стая и си даваше вид, че надзирава действията на прислугата. В действителност единственото, за което си мислеше, бе, че ако мъжът й не излезе скоро от кабинета и не се приготви, тя ще изпусне самолета.

— Колко е часът, Уокър? — попита мисис Фостър иконома, когато мина покрай него.

— Девет и десет, госпожо.

— А дойде ли колата?

— Да, госпожо, чака. Тъкмо се канех да товаря багажа.

— До Айдълуайлд^[1] има един час път — каза тя. — Самолетът ми излита в единайсет. Трябва да съм там половин час по-рано заради формалностите. Ще закъснея. Просто знам, че ще закъснея.

— Мисля, че имате предостатъчно време, госпожо — любезно отвърна икономът. — Предупредих мистър Фостър, че трябва да тръгнете в девет и петнайсет. Има още пет минути.

— Да, Уокър, знам, знам, но моля ви, натоварете багажа по-бързо.

Тя закрачи нагоре-надолу из антрето и колкото пъти икономът се появеше, толкова пъти го питаше колко е часът. Този, непрекъснато си повтаряше тя, е единственият самолет, който не бива да пропусне. Бяха й необходими месеци, докато успее да склони мъжа си да й разреши да замине. Изпуснеше ли го, той като нищо щеше да реши, че трябва да отмени цялото начинание. А най-лошото беше, че той настояваше да я изпрати на летището.

— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам, знам, че ще го изпусна.

Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.

— Колко е часът, Уокър?

— Девет и осемнайсет, госпожо.

— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!

Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!

— Уокър, колко е часът?

— И двайсет и две минути, госпожо.

Докато й отговаряше, вратата на кабинета се отвори и мистър Фостър излезе в антрето. Остана за миг внимателно загледан в жена си. Тя също го изгледа — това дребно, но все още много подвижно старче с огромна брада.

— Хм! — рече той. — Ако искаш да хванеш самолета, в най-скоро време трябва да тръгнем.

— Да, скъпи, да! Всичко е готово. Колата чака.

— Това е добре — отвърна той. Наклонил глава на една страна, внимателно я наблюдаваше. Имаше странния навик да изкривява главата си и после няколко пъти бързо да я поклаща. Затова и защото скръстваше ръцете си високо пред себе си, до гърдите, приличаше на катеричка от Сентръл Парк.

— Ето Уокър ще ти държи палтото, скъпи. Облечи се.

— Ще се върна след минутка — отвърна той. — Искам само да си измия ръцете.

Тя го чакаше, а високият иконом стоеше до нея и държеше палтото и шапката.

— Уокър, ще го изпусна ли?

— Не, госпожо. Мисля, че всичко ще бъде наред.

После мистър Фостър се появи отново и икономът му помогна да си облече палтото. Мисис Фостър бързо излезе навън и се качи в наетия кадилак. Мъжът й вървеше след нея, но слизаше по стълбите бавно, като се спря по средата, за да огледа небето и да подуши студения утринен въздух.

— Струва ми се, че има малко мъгла — каза, докато сядаше в колата до нея. — А на летището винаги е по-лошо. Няма да се учудя, ако полетът вече е отменен.

— Не говори така, скъпи. Моля те.

Не си казаха нищо повече, докато колата не пресече моста и не излезе от Лонг Айлънд.

— Уредих въпроса с прислугата — обади се мистър Фостър. — Ще напуснат още днес. Платих им по половин заплата за шест седмици и казах на Уокър, че ще му телеграфирам, когато отново имаме нужда от него.

— Да — отвърна тя. — Той ми каза.

— Тази вечер ще се преместя да живея в клуба. Добре ще бъде малко да променя обстановката.

— Да, скъпи, ще ти пиша.

— От време на време ще наминавам към къщи, за да проверявам дали всичко е наред и да прибирам пощата.

— А не смяташ ли, че би било по-добре, ако Уокър остане през цялото време да наглежда къщата? — смирено попита тя.

— Глупости. Изобщо не е необходимо. А ще трябва да му плащам пълната заплата.

— Ах, да, разбира се.

— Освен това кой знае какво ще му хрумне на един прислужник, ако го оставиш сам в къщата — обяви мистър Фостър. Извади пура и след като отряза крайчето й със сребърно ножче, я запали със златната си запалка.

Жена му седеше неподвижно и здраво стискаше ръцете си под одеялото.

— Ще ми пишеш ли? — попита.

— Ще видя — отвърна той. — Но се съмнявам. Знаеш, че не обичам да пиша писма, освен ако няма нещо важно.

— Да, скъпи, знам, затова не се притеснявай.

Продължиха по булевард „Куинс“ и когато наближиха равното блатисто поле, върху което е построено летището „Айдълуайлд“, мъглата започваше да се сгъстява и колата трябваше да намали скоростта.

— О, боже! — възкликна мисис Фостър. — Сигурна съм, че сега вече ще го изпусна! Колко е часът?

— Стига си вдигала врява — сгълча я старецът. — И без това няма значение. Вече сигурно са го отменили. Никога не летят в такова време. Не знам защо изобщо си направи труда да излизаш.

Не беше сигурна, но й се стори, че в гласа му се бе появила нова нотка, и се обърна да го погледне.

Трудно беше да се забележи някаква промяна в изражението му под всичките тези косми. Единствено устата имаше значение. Искаше й се, както често й се бе искало и преди, да види тази уста по-ясно. Очите му никога нищо не изразяваха, освен ако не изпаднеше в буйна ярост.

— Разбира се — продължи той, — ако съвсем случайно наистина излети, тогава съм съгласен с теб — сега вече със сигурност си го изпуснала. Защо не се примириш с това?

Тя се извърна и се взря през прозореца в мъглата. Струваше й се, че колкото повече пътуваха, толкова по-гъста ставаше.

Сега едва успяваше да различи банкета на пътя и ивицата трева зад него. Знаеше, че мъжът й все още не беше свалил очи от нея. Погледна го отново и този път с ужас забеляза, че се бе вторачил в онова местенце в левия ъгъл на окото й, където усещаше как играе мускулчето.

— Така ли е? — попита той.

— Кое?

— Със сигурност ще го изпуснеш, ако излети. Не може да се кара бързо в тази гъста мъгла.

След това повече не говори с нея. Колата продължаваше да пълзи напред. Шофьорът беше насочил жълт фар към банкета на пътя и това му помагаше да се ориентира. Други светлини, някои бели, други жълти, непрекъснато изскачаха срещу тях от мъглата, а една особено ярка ги следваше отблизо през цялото време. Изведнъж шофьорът спря колата.

— Ето! — извика мистър Фостър. — Заседнахме. Знаех си аз.

— Не, сър — обади се шофьорът, като се обърна към него. — Успяхме. Това е летището.

Без да каже нито дума, мисис Фостър изскочи навън и се втурна през главния вход на сградата. Вътре беше стълпотворение от хора, предимно безутешни пътници, скупчени около гишетата за билети. Тя си проправи път и се обърна към служителя.

— Да — каза той. — Вашият полет временно е отменен. Но, моля ви, не си отивайте. Всеки момент очакваме времето да се изясни.

Тя се върна при мъжа си, който все още седеше в колата, и му съобщи какво беше научила.

— Но ти не чакай, скъпи — добави. — Няма никакъв смисъл.

— Няма — отвърна той. — Стига шофьорът да може да ме върне обратно. Ще можете ли да ме върнете?

— Мисля, че да — отвърна мъжът.

— Извадихте ли багажа?

— Да, сър.

— Довиждане, скъпи — каза мисис Фостър, като се наведе и бързо го целуна по твърдата сива четина на бузата.

— Довиждане — отвърна той. — Приятно пътуване.

Колата потегли и мисис Фостър остана сама.

Остатъкът от деня й се стори като някакъв кошмар. Час след час минаваха, а тя седеше на една пейка, колкото може по-близо до гишето, и на всеки половин час ставаше и питаше служителя има ли нещо ново. Всеки път получаваше един и същи отговор — че трябва да продължи да чака, защото мъглата можела да се вдигне всеки момент. Чак след шест вечерта обявиха по високоговорителите, че полетът се отлага за единайсет часа на другата сутрин.

След като чу това, мисис Фостър съвсем не знаеше какво да прави. Остана да седи на пейката поне още половин час, като се чудеше, изморена и замаяна, къде би могла да отиде, за да прекара нощта. Мисълта, че трябва да напусне летището, й бе непоносима. Не желаеше да вижда мъжа си. Ужасяваше се, че по един или друг начин щеше да й попречи да замине за Франция. Искаше й се да остане където си беше и да седи на пейката през цялата нощ. Това би било най-сигурно. Но вече се беше изтощила и не й трябваше много време, за да осъзнае, че все пак за една възрастна дама подобно поведение би било нелепо. Ето защо най-накрая отиде на телефона и се обади вкъщи. Мъжът й, който тъкмо се канеше да тръгва към клуба си, сам вдигна слушалката. Тя му съобщи новината и го попита дали прислугата е все още там.

— Всички си отидоха — отвърна той.

— При това положение, скъпи, ще си намеря стая в хотел, колкото да прекарам нощта. Не бива изобщо да се притесняваш.

— Това ще е глупаво — отвърна той. — Имаш на разположение голяма къща. Използвай я.

— Но, скъпи, тя е празна.

— Тогава и аз ще остана с теб.

— Вкъщи няма храна, няма нищо.

— Ами хапни, преди да се прибереш. Не бъди толкова глупава, жено. Все вдигаш много шум за нищо.

— Да — каза тя. — Извинявай. Ще хапна тук един сандвич и после ще се прибера.

Навън мъглата малко беше поизтъняла, но независимо от това таксито пътува бавно и дълго и когато се прибра в къщата на Шейсет и втора улица, вече беше доста късно.

Когато я чу, че влиза, мъжът й излезе от кабинета си.

— Е — каза той, застанал до вратата, — как беше Париж?

— Излитаме утре в единайсет — отвърна тя. — Това е окончателно.

— Искаш да кажеш, ако се вдигне мъглата.

— Вече се вдига. Излезе вятър.

— Изглеждаш изморена. Трябва да си прекарала тревожен ден.

— Не беше много приятно. Смятам веднага да си легна.

— Поръчал съм кола за утре. В девет часа.

— О, благодаря ти, скъпи. И искрено се надявам, че няма да си правиш труда отново да ме изпращаш чак дотам.

— Не — бавно отвърна той. — Мисля, че няма. Но не виждам защо пътьом да не ме оставиш в клуба.

Тя го погледна и в този миг й се стори, че е много далеч от нея, отвъд някаква преграда. Изведнъж бе станал толкова малък и далечен, че не можеше да бъде сигурна нито какво прави, нито какво мисли, нито дори какъв е.

— Клубът ти е в долната част на Манхатън — каза тя. — Не е по пътя за летището.

— Но ти ще имаш много време, скъпа. Нима имаш нещо против да ме оставиш в клуба?

— Не, разбира се.

— Добре. Тогава до утре в девет часа.

Тя се качи в стаята си на втория етаж и беше толкова изтощена от изминалия ден, че щом си легна, заспа.

На следващата сутрин мисис Фостър стана рано и в осем и половина вече беше долу, готова за тръгване.

Малко след девет се появи мъжът й.

— Направи ли кафе? — попита той.

— Не, скъпи. Помислих, че ще закусиш в клуба. Колата вече чака. Аз съм съвсем готова за тръгване.

Стояха в антрето — напоследък като че ли се виждаха все в антрето — тя с шапка, палто и чантичка, той в костюм със старомодна тясна кройка и високи ревери на сакото.

— Багажът ти?

— На летището е.

— Ах, да. Разбира се. Ако смяташ да ме оставиш в клуба, няма да е зле вече да тръгваме.

— Да! — извика тя. — Да, моля те!

— Ще си взема само няколко пури. Веднага ще се върна. Ти се качвай.

Тя излезе и се запъти към колата. Когато наближи, шофьорът й отвори вратата.

— Колко е часът? — попита го тя.

— Около девет и петнайсет.

Мистър Фостър излезе след пет минути и докато го наблюдаваше как бавно слиза по стълбите, тя си помисли, че в тези тесни, подобни на кюнци панталони краката му изглеждаха като на козел. Както и предишния ден, той се спря насред стълбите, за да подуши въздуха и да погледне небето. Времето все още не беше много ясно, но през мъглата се процеждаха слънчеви лъчи.

— Този път може да имаш късмет — каза той, когато се настаняваше до нея в колата.

— Побързайте, моля ви — обърна се тя към шофьора. — Не се притеснявайте за одеялото. Аз сама ще го наглася. Моля ви, тръгвайте. Закъснявам.

Човекът се върна на мястото си зад волана и запали двигателя.

— Само за момент! — изведнъж се обади мистър Фостър. — Почакайте малко, ако обичате.

— Какво има, скъпи? — Тя го видя, че рови из джобовете на палтото си.

— Бях приготвил малък подарък за Елен. Къде съм го оставил, за бога? Сигурен съм, че го държах в ръка, докато слизах надолу.

— Не видях да носиш нещо. Какъв подарък?

— Малка кутийка, увита в бяла хартия. Вчера забравих да ти я дам. Не искам и днес да я забравя.

— Кутийка ли! — възкликна мисис Фостър. — Не съм виждала никаква кутийка!

Тя трескаво затърси по задната седалка. Мъжът й продължаваше да рови из джобовете на палтото си. После го разкопча и заопипва сакото си.

— По дяволите! — каза. — Трябва да съм я забравил в спалнята. Няма да се бавя и минутка.

— Но моля те! — извика тя. — Нямаме време. Моля те, остави! Можеш да го изпратиш и по пощата. И без това е някой глупав гребен. Ти винаги й подаряваш гребени.

— Че какво им е лошото на гребените, ако смея да попитам? — извика той, бесен, че един път и тя не се е сдържала.

— Нищо, скъпи, сигурна съм. Но…

— Спрете! — нареди той. — Отивам да го донеса.

— Бързай, скъпи! Моля те, бързай!

Стоеше неподвижна и го чакаше.

— Колко е часът?

Шофьорът погледна ръчния си часовник.

— Почти девет и половина.

— За един час можем ли да стигнем до летището?

— Точно за толкова.

В този момент мисис Фостър забеляза нещо бяло, което се подаваше от цепнатината между седалката и вратата откъм страната на мъжа й. Пресегна се и изтегли малка, увита в хартия кутийка и в същото време й направи впечатление колко дълбоко и здраво беше заклещена, сякаш е била натикана там с ръка.

— Ето я! — извика тя. — Намерих я! О, боже, сега ще се бави с часове, за да я търси. Моля ви, изтичайте бързо и му кажете да слезе, моля ви!

На шофьора — мъж с капризна малка ирландска уста — тази работа не допадна особено, но слезе от колата и се изкачи по стълбите до входната врата. После се върна обратно.

— Вратата е затворена — съобщи той. — Имате ли ключ?

— Да, почакайте. — Тя трескаво затърси из чантичката си. Малкото й лице бе напрегнато от тревогата, устните — издадени напред като тръбичка. — Ето го! Не, аз сама ще отида. Ще се справя по-бързо. Знам къде е.

Тя бързо излезе от колата и изкачи стълбите до входната врата, като държеше ключа в ръка. Мушна го в ключалката и тъкмо да го завърти, замръзна на място. Повдигна глава и остана съвсем неподвижна, тялото й се закова насред цялото бързане да превърти ключа, да влезе вътре и тя зачака — пет, шест, седем, осем, девет, десет секунди. Начинът, по който беше застанала — с вирната глава и напрегнато тяло — създаваше впечатлението, че се ослушва да чуе повторно някакъв звук, който беше доловила миг преди това някъде далече от вътрешността на къщата.

После най-неочаквано отново се оживи. Извади ключа от ключалката и изтича надолу по стълбите.

— Твърде късно е! — извика тя на шофьора. — Не мога да го чакам. Просто не мога. Ще изпусна самолета. Бързайте, моля ви, бързайте! Към летището!

Ако шофьорът я беше наблюдавал, щеше да забележи, че лицето й беше пребледняло мъртвешки, а цялото й изражение изведнъж се беше променило. Нямаше го вече онзи добродушен и глуповат израз. Чертите й бяха придобили някаква особена твърдост. Малката уста, обикновено тъй вяла, сега се беше стегнала и изтъняла, очите блестяха, а гласът й, когато проговори, бе придобил нова властна нотка.

— Бързайте, ако обичате, бързайте!

— Съпругът ви няма ли да пътува с вас? — попита удивен шофьорът.

— Разбира се, че не! Само щях да го оставя в клуба. Няма значение. Той ще разбере. Ще си извика такси. Не се бавете с излишни приказки. Тръгвайте! Аз трябва да хващам самолет за Париж!

Мисис Фостър го подтикваше от задната седалка и човекът през цялото време караше бързо, така че тя хвана самолета минути преди да излети. Скоро летеше високо над Атлантическия океан, удобно излегната в самолетното кресло, заслушана в шума на моторите, най-после на път за Париж. Новото настроение още не я беше напуснало. Чувстваше се някак особено прекрасно и удивително силна. Беше малко напрегната от всичко това, но то се дължеше по-скоро на учудването й от постъпката, отколкото от нещо друго. И колкото повече самолетът се отдалечаваше от Ню Йорк и Шейсет и втора улица, толкова по-силно я завладяваше някакво огромно спокойствие. Когато стигна в Париж, беше силна и уверена.

Видя внуците си и отблизо те се оказаха дори по-красиви, отколкото на снимките. Като ангели, повтаряше си тя, толкова са хубави. Всеки ден ги извеждаше на разходка, черпеше ги с пасти, купуваше им подаръци и им разказваше чудни приказки. Веднъж в седмицата, във вторник, пишеше писмо на мъжа си — хубаво непринудено писмо, изпъстрено с новини и клюки, което винаги завършваше с думите: „И да се храниш редовно, скъпи, макар че се опасявам, че няма да го правиш, когато не съм при теб.“

Когато шестте седмици изтекоха, всички съжаляваха, че тя трябва да се връща в Америка при съпруга си. Тоест всички, с изключение на нея самата. Странно, но това като че ли не причиняваше чак такава мъка, каквато би очаквала, а когато ги целуваше за довиждане, в поведението и в думите й имаше нещо, което сякаш намекваше, че съществува възможност да се върне, и то в не много далечно бъдеще.

Като вярна съпруга обаче, каквато си беше, тя не пресрочи престоя си. Точно шест седмици след пристигането си изпрати телеграма на мъжа си и взе обратния самолет за Ню Йорк.

Мисис Фостър пристигна на „Айдълуайлд“ и заинтригувана отбеляза, че не я чака кола. Може би й беше малко забавно. Тя обаче запази пълно спокойствие и когато носачът й помогна да се настани с багажа в таксито, не прекали с бакшиша.

В Ню Йорк беше по-студено, отколкото в Париж и по канавките се търкаляха буци мръсен сняг. Таксито спря пред къщата на Шейсет и втора улица и мисис Фостър успя да убеди шофьора да изкачи двата й големи куфара до площадката пред входната врата. След това му плати и натисна звънеца. Изчака, но отговор нямаше. За всеки случай позвъни отново и чу как звънът остро отекна далече в килера в задната част на къщата. Но така и никой не дойде.

Извади собствения си ключ и сама си отвори вратата.

Първото, което видя, когато влезе, беше голямата купчина писма на пода, където бяха изпадали, след като са ги пъхали в кутията. Вътре беше тъмно и студено. Големият часовник беше все още покрит с чаршаф, за да не се праши. Независимо от студа обаче въздухът беше странно тежък и наоколо се разнасяше някаква особена лека миризма, която преди не бе усещала.

Тя бързо прекоси антрето и за миг изчезна зад ъгъла вляво, към задната част на къщата. Имаше нещо преднамерено и целенасочено в това й действие. Приличаше на жена, тръгнала да провери слух или да затвърди някакво свое подозрение. Когато се върна няколко минути по-късно, по лицето й проблясваше искрица задоволство.

Застана насред антрето, сякаш се чудеше какво да предприеме по-нататък. После внезапно се обърна и влезе в кабинета на мъжа си. Върху бюрото му откри тефтера с адресите и след като порови известно време, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ало — каза. — Обаждам се от Източна шейсет и втора улица, Ийст Сайд, номер девет… да, точно така. Ще можете ли да изпратите човек колкото може по-скоро? Да, като че ли е заседнал между втория и третия етаж. Поне там свети лампичката… Веднага? О, колко сте любезни. Виждате ли, краката ми вече не ги бива много да изкачват стълби. Сърдечно ви благодаря. Дочуване.

Тя остави слушалката и остана да седи до бюрото на мъжа си и търпеливо да чака човека, който скоро щеше да дойде да поправи асансьора.

Бележки

[1] Старото име на международното нюйоркско летище „Кенеди“. — Б.пр. ↑