Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nunc Dimittis, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Правда Митева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Роалд Дал. Разкази с неочакван край
ИК „Унискорп“, 2003
Художник: Валентин Киров
ISBN 954-8456-56-7
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ira999; последна редакция: Alegria)
Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по-силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.
Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.
Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.
Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.
И така… сега като се замисля, стигам до извода, че съм от онзи вид — рядък, забележете, но въпреки всичко, съвсем определен вид — богат, безгрижен, високообразован мъж на средна възраст, обожаван (подбирам думата много внимателно) от многобройните си приятели заради неговия чар, пари, образованост, щедрост, и искрено се надявам, заради него самия. Ще го откриете (този вид) единствено в големите столици — Лондон, Париж, Ню Йорк; в това съм абсолютно сигурен. Парите, които притежава, са спечелени от вече покойния му баща, към чиято памет е склонен да се отнася с презрение. Това не е по негова вина. Просто в природата му има нещо, което го кара тайничко да гледа с превъзходство на хора, които никога не са могли да направят разликата между Шератон и Чипъндейл, или дори между Мане и Моне.
Ето защо, той е най-вече познавач, притежаващ над всичко друго, изящен вкус. Картините в неговата колекция не отстъпват по достойнство на онези в Тейт Гелъри; и, може би, точно защото са толкова красиви и прочути, те създават около него атмосфера на безпокойство, в дома му витае нещо несигурно, тревожно, дори леко заплашително — заплашително поради мисълта, че той притежава възможността и правото, ако му се прииска, да разкъса, накълца или пробие с юмрук някоя неподражаема Таитянска девица, Житна нива в Арл или Портрет на Мадам Сезан. Дори стените, по които висят тези чудеса, излъчват някакво златисто сияние на разкош, дискретна еманация на величие, сред които той живее и се движи, и забавлява приятелите си с едно иронично равнодушие, постигнато не без известни усилия.
Той задължително е ерген, но никога не се оставя да бъде оплетен в мрежите на жените, които го заобикалят и го обичат толкова предано. Съществува минимална вероятност — която може да сте забелязали, а може и да не сте — дълбоко в него има загнездено леко неудовлетворение, недоволство, съжаление. Дори известна анормалност.
Мисля, че няма нужда да продължавам. Бях пределно откровен. Би трябвало вече добре да сте ме опознали, за да отсъдите справедливо — и нима смея да се надявам? — да ми съчувствате, когато чуете цялата история. Може дори да решите, че голяма част от вината за случилото се, не бива да пада върху мен, а върху една дама, наречена Гладис Понсънби. В крайна сметка, нали тя започна всичко. Ако онази вечер преди шест месеца не бях изпратил Гладис Понсънби до дома й и ако тя не ми бе говорила така открито за някои хора и някои неща, този трагичен инцидент никога нямаше да се случи.
Ако не ме лъже паметта, беше декември и аз бях поканен на вечеря у семейство Ашендън, в прекрасната им къща с изглед към южната страна на Риджънтс Парк. Гостите бяха доста, но Гладис Понсънби бе единствената освен мен, която беше дошла сама. Затова, когато стана време да си ходим, аз съвсем естествено й предложих да я изпратя до тях. Тя прие и ние си тръгнахме с моята кола. За зла участ, когато стигнахме пред дома й, тя настоя да се кача и да пийнем по едно „за изпроводяк“, както се изрази. Не исках да ме сметне за задръстен, затова казах на шофьора да ме почака и я последвах в къщата.
Гладис Понсънби е необикновено ниска женица, не повече от метър и трийсет, а може и по-малко — едно от онези дребосъчета, в чието присъствие постоянно изпитвам комичното и някак несигурно усещане, че съм се покачил на стол. Тя е вдовица, няколко години по-млада от мен — може би на петдесет и три или петдесет и четири, и е напълно възможно трийсет години по-рано да е била прелестно дребно създание. Сега обаче лицето й е отпуснато, сбръчкано и абсолютно незабележително. Всички характерни черти, носители на индивидуалността — очите, носът, устата и брадичката са скрити под дебелите гънки на това дребно сбръчкано личице и човек не може да ги забележи. Освен може би устата, която не знам защо, но винаги ми напомня за сьомга.
В дневната, докато ми подаваше коняка, забелязах, че ръката й леко потреперва. Дамата е уморена, казах си, затова не бива да стоя дълго. Двамата седнахме на дивана и известно време обсъждахме вечерята у Ашендънови и останалите гости. Накрая станах да си вървя.
— Седни, Лайънел — каза тя. — Пийни още един коняк.
— Не, наистина, трябва да си ходя.
— Сядай и не се дръж като задръстеняк. Аз лично ще пия още един и най-малкото, което можеш да сториш, е да ми правиш компания.
Наблюдавах я как се приближава до бюфета с леко клатушкане, как държи с две ръце чашата пред себе си, сякаш се готви за жертвоприношение и изведнъж гледката на тази ниска, тантуреста и схваната женица ме наведе на безумната идея, че тя изобщо няма крака над коленете.
— На какво се хилиш, Лайънел? — тя се извърна да ме погледне докато си наливаше коняка и част от него преля извън чашата.
— Нищо, мила моя. Абсолютно нищо.
— Престани тогава и ми кажи какво мислиш за новия ми портрет.
Тя ми посочи голямото платно, закачено над камината, към което се опитвах да не поглеждам откакто бях дошъл. Беше нещо ужасяващо, изрисувано, както много добре знаех, от човека, по когото бе полудял цял Лондон — един изключително посредствен художник, на име Джон Ройдън. Беше портрет в цял ръст на Гладис, Лейди Понсънби, на който, благодарение на някакъв технически трик, тя изглеждаше не само висока, но и доста привлекателна.
— Очарователен — казах.
— Наистина ли мислиш така? Толкова се радвам, че ти харесва!
— Направо е прекрасен.
— Според мен, Джон Ройдън е гений. Ти не мислиш ли, че е гений, Лайънел?
— Е… това може би е малко пресилено.
— Искаш да кажеш, че все още не можем да бъдем сигурни?
— Точно така.
— Чуй сега какво ще ти кажа, Лайънел, и съм убедена, че доста ще те изненадам. Джон Ройдън е толкова търсен, че дори не би допуснал да рисува някого за по-малко от хиляда гвинеи!
— Сериозно?
— О, да! И всички се редят на опашка, буквално се редят на опашка, за да ги нарисува.
— Много интересно.
— Да вземем твоя мистър Сезан, или как му беше името. Бас държа, че той никога не е получавал такива пари докато е бил жив.
— Никога.
— И ти твърдиш, че той е гений?
— Нещо такова… да.
— Значи и Ройдън е гений — заключи тя и отново се настани на дивана. — Парите го доказват.
Известно време седеше и мълчаливо отпиваше от коняка, а аз не можех да не забележа как поради тремора на ръката й, ръбчето на чашата се удряше в долната й устна. Тя знаеше, че я наблюдавам и без да обръща глава, изпитателно ме изгледа с крайчеца на очите си.
— Какво си се замислил?
Ако изобщо съществува въпрос, който не мога да понасям, това е точно този. Буквално ми причинява физическа болка в гърдите и започвам да кашлям.
— О, хайде, Лайънел, за какво мислиш?
Поклатих глава, абсолютно неспособен да отговоря. Тя рязко се извърна и остави чашата върху масичка от лявата си страна. Начинът, по който го направи, не знам защо, но сякаш ми подсказваше, че се е почувствала отблъсната и сега разчиства терена за атака. Последва неловко мълчание и понеже не знаех какво да кажа, направих цял театър, докато пушех пурата си — изучавах старателно пепелта и бавно издухвах дима към тавана. Тя обаче не предприе първата крачка. Нещо в тази жена започваше да не ми харесва, някаква зложелателна замисленост, която ме подтикваше да скоча бързо и да си тръгна. Когато ме погледна отново, мъничките й, плувнали в лой, очички хитро ми се усмихваха, но устичката — тази устичка на сьомга — дори не трепваше.
— Лайънел, мисля да ти кажа една тайна.
— Наистина, Гладис, крайно време е да си тръгвам.
— Не бой се, Лайънел. Няма да се почувстваш неудобно. Изведнъж толкова се изплаши.
— Не ме бива да пазя тайни.
— Мислех си — продължи тя, — че след като толкова много разбираш от картини, това би трябвало да те заинтересува. — Гладис седеше абсолютно неподвижна, с изключение на пръстите й, които постоянно се движеха. Непрекъснато ги плетеше и разплиташе и ми заприличаха на гнездо малки бели змийчета, които се гърчеха в скута й.
— Не искаш ли да чуеш моята тайна, Лайънел?
— Не, не е това, което си мислиш. Просто стана ужасно късно и…
— Това е може би най-добре пазената тайна в Лондон. Женска тайна. Предполагам, че е известна на около… чакай да видим… на около трийсет или четиридесет жени. И нито на един мъж. Освен него, разбира се — Джон Ройдън.
Не исках да я окуражавам, затова продължавах да мълча.
— Но първо ми обещай — обещай, че няма да кажеш на никого!
— Мили Боже!
— Обещаваш ли, Лайънел?
— Да, Гладис, добре, обещавам.
— Чудесно! Слушай сега. — Тя си взе чашата и се настани удобно в срещуположния ъгъл на дивана. — Предполагам, знаеш, че Джон Ройдън рисува само жени?
— Не знаех.
— И винаги са портрети в цял ръст, или прави, или седнали — като моя там. Сега, хубаво го разгледай, Лайънел. Виждаш ли колко красиво е нарисувана роклята?
— Ами…
— Приближи се, моля те, и внимателно го разгледай.
Станах неохотно, отидох до портрета и започнах да го разглеждам. За мое учудване, забелязах, че боята на роклята бе нанесена толкова плътно, че на практика се издигаше над останалата рисунка. Това бе доста ефектен трик, но нито труден за изпълнение, нито особено оригинален.
— Виждаш ли? — каза тя — Колко много боя има, там, където е роклята?
— Да.
— Само че, има и още нещо, Лайънел. И мисля, че е най-добре да ти разкажа точно какво стана първия път, когато отидох да му позирам.
Боже, колко е досадна тази жена, помислих си, но как да се измъкна?
— Това беше преди около една година и си спомням колко се вълнувах, че отивам в студиото на великия художник. Облякох прекрасна нова рокля, която току-що си бях ушила, и специална червена шапчица, и потеглих. Мистър Ройдън ме посрещна на вратата и естествено, веднага ме заплени. Имаше малка, заострена брадичка, и вълнуващи сини очи, и носеше черно кадифено сако. Студиото му беше огромно, с червени кадифени дивани и кадифени столове — той обожава кадифето — и кадифени завеси, и дори кадифен килим на пода. Покани ме да седна, поднесе ми питие и мина направо към въпроса. Сподели, че рисувал съвсем различно от другите художници. По негово мнение, каза, имало само един начин за постигане на съвършенство, когато се рисува женско тяло, и не трябва да се шокирам, когато го науча.
— Не ми се вярва да се шокирам, мистър Ройдън — отвърнах му.
— И аз така мисля — каза той. — Имаше най-прекрасните бели зъби, които сякаш светеха, когато се усмихваше. — Виждате ли, нещата стоят така — продължи. — Разгледайте която и да е рисунка на жена — няма значение от кого е — и ще видите, че макар и роклята да е добре нарисувана, винаги се създава ефект за нещо изкуствено и плоско, сякаш дрехата е нанизана върху парче дърво. И знаете ли защо?
— Не, мистър Ройдън, не знам.
— Защото самите художници не са знаели какво има отдолу!
Гладис Понсънби замълча, за да отпие отново от коняка си.
— Не гледай така ужасено, Лайънел — каза тя. — В това няма нищо нередно. Замълчи и ме изчакай да завърша. И така, мистър Ройдън продължи: — Ето защо настоявам първо да нарисувам клиентката си гола.
— Боже господи, мистър Ройдън! — възкликнах.
— Ако се възпротивите, бих направил малка отстъпка, Лейди Понсънби, но предпочитам другия метод.
— Моля ви се, мистър Ройдън, няма такова нещо.
— След като ви нарисувам така — продължи той, — ще трябва да изчакаме няколко седмици, докато изсъхне боята. После се връщате при мен и аз рисувам бельото ви. А когато и то изсъхне — рисувам роклята. Виждате ли, толкова е просто.
— Този човек е абсолютен простак! — извиках аз.
— Не, Лайънел, не! Много грешиш. Само ако го беше чул как обяснява всичко, толкова чаровен, толкова искрен и откровен. Всеки би разбрал, че той наистина чувства нещата, които казва.
— Аз обаче твърдя, Гладис, че този човек е простак!
— Не говори глупости, Лайънел. И ме остави да довърша. Първото нещо, което му казах, бе, че съпругът ми (все още жив по онова време) никога няма да се съгласи.
— Съпругът ви не е необходимо да знае — отговори той. — Защо да го притесняваме. Никой не знае тайната ми, освен жените, които съм рисувал.
— Когато продължих да се противя още малко, помня, че той ми каза:
— Скъпа Лейди Понсънби, тук няма нищо неморално. Изкуството е неморално само, когато се практикува от аматьори. Същото е и с медицината. Не бихте отказали да се съблечете пред вашия лекар, нали така?
— Казах му, че бих, ако съм отишла да ми прегледа ухото. Тук той се разсмя. Но продължи да настоява на своето и трябва да призная, че беше много убедителен, така че след малко склоних и това беше всичко. Така че, скъпи мой Лайънел, сега и ти знаеш тайната.
— Тя се изправи и отиде да си налее още коняк.
— Гладис, това наистина ли е вярно?
— Разбира се, че е вярно.
— Искаш да кажеш, че по този начин рисува всичките си клиентки?
— Да. И най-смешното е, че съпрузите нищо не подозират. Единственото, което виждат е един хубав, елегантно облечен портрет на жена си. Разбира се, няма нищо нередно в това да те рисуват гола. Художниците постоянно го правят. Но нашите глупави съпрузи смятат, че трябва да се противопоставят на такова нещо.
— По дяволите, този тип си го бива!
— Аз мисля, че е гений.
— Обзалагам се, че е заимствал идеята от Гоя.
— Глупости, Лайънел.
— Разбира се, че е така. Но слушай, Гладис, искам да ми кажеш нещо. Възможно ли е да си знаела за тази… тази особена техника на Ройдън, преди да отидеш при него?
Когато зададох въпроса си, тя тъкмо си доливаше от коняка. Поколеба се, обърна се да ме изгледа и малка противна усмивчица се появи на устните й.
— Проклет да си, Лайънел — каза ми. — Прекалено умен си. Никога с нищо не мога да те заблудя.
— Значи си знаела?
— Разбира се. Хърмайъни Гърдълстоун ми каза.
— Така си и мислех!
— И все пак няма нищо нередно.
— Нищо — казах. — Абсолютно нищо.
Сега вече всичко ми се изясни. Този Ройдън наистина беше някакъв безсрамник, който с изключителна вещина използваше своите психологически трикове. Той прекрасно знаеше, че в града има твърде много жени, потънали в охолство и безделие, които ставаха по обяд и прекарваха остатъка от деня си, опитвайки се да се отърват от скуката с бридж, канаста и пилеене на пари по магазините, докато станеше време за коктейлите. Единственото, за което копнееха, бе нещо възбуждащо, необикновено и колкото по-скъпо, толкова по-добре. Божичко, та новината за подобно развлечение сигурно се е разпространила сред тях като едра шарка. Съвсем ясно си представях как тази огромна дебелана Хърмайъни Гърдълстоун се надвесва над масата за канаста и им шепне: „Боже мой, направо е за-ше-ме-тяващо… аз лично ви го гарантирам… много по-забавно, отколкото да ходиш на лекар…“
— Нали няма да кажеш на никого, Лайънел? Ти ми обеща.
— Разбира се, че няма. Но сега трябва да си тръгвам, Гладис, наистина трябва.
— Не бъди глупав. Тъкмо започна да ми става приятно. Остани поне докато си допия чашата.
Търпеливо седях на дивана докато тя продължаваше да отпива от бездънната си чаша. Потъналите в лой очички все така неотлъчно, злобничко и лукаво ме наблюдаваха с крайчето си и имах натрапчивото усещане, че в главата й се мъти следващата неприятност или скандал. Имаше нещо змийско в тези очички и в странната извивка на устата й, а във въздуха — макар че, може би само си въобразявах — се долавяше мирис на опасност.
О после неочаквано, толкова неочаквано, че аз направо подскочих, тя каза:
— Лайънел, какво е това, което чувам за теб и Джанет де Палагия?
— О, Гладис, моля те…
— Лайънел, ти се изчервяваш!
— Глупости.
— Само не ми казвай, че заклетият стар ерген най-после си е намерил майстора?
— Гладис, това е абсурдно — заключих и се надигнах да си ходя, но тя сложи ръка върху коляното ми и ме спря.
— Не си ли разбрал досега, Лайънел, че няма никакви тайни?
— Джанет е свястно момиче.
— Чак пък момиче. — Гладис Понсънби замълча и се втренчи в голямата чаша с коняк, която бе обхванала между дланите на двете си ръце. — Разбира се, че съм съгласна с теб, Лайънел, тя е чудесен човек във всяко отношение. Освен — сега тя говореше много бавно, — освен, че говори някои много странни неща… понякога.
— Какви неща?
— Разни работи за някои хора. И за теб.
— Какво казва за мен?
— Абсолютно нищо, Лайънел. Няма да ти е интересно.
— Какво казва за мен?
— Дори не си струва да го повтарям, честна дума. Просто тогава ми се стори доста странно.
— Гладис, какво е казала? — Докато чаках отговора й усещах как цялото ми тяло се облива в пот.
— Добре де, чакай да помисля. Разбира се, тя само се шегуваше, иначе и през ум нямаше да ми мине да ти го кажа, но май наистина спомена, че било малко досадно.
— Кое?
— Ами да излиза с теб на вечеря почти всеки ден — такива работи.
— Казала е, че й е досадно?
— Да. — Гладис Понсънби пресуши чашата на една-единствена голяма глътка и се намести решително. — Ако наистина искаш да знаеш, каза, че й е адски досадно. А после…
— Какво каза после?
— Слушай, Лайънел, няма нужда да се вълнуваш толкова. Казвам ти го само за твое добро.
— Тогава, ако обичаш, направи го по-бързо.
— Просто така стана, че онзи следобед играехме с Джанет канаста и аз я попитах дали е свободна, за да вечеряме заедно на другия ден. А тя ми отговори, че не е.
— Продължавай.
— Всъщност… думите й буквално бяха: „Ще вечерям с онзи дърт досадник Лайънел Лампсън.“
— Джанет ти е казала това?
— Да, скъпи Лайънел.
— И какво друго?
— Това е достатъчно. Мисля, че не е редно да ти казвам и останалото.
— Продължи, моля те!
— Чакай, Лайънел, не ми крещи така. Разбира се, че ще ти го кажа, щом настояваш. Между другото, нямаше да съм ти истинска приятелка, ако не ти го кажех. Не мислиш ли, че е знак за истинско приятелство, когато двама души като нас…
— Гладис! Моля те, побързай.
— Мили Боже, трябва да ми дадеш малко време да помисля. Чакай сега, доколкото си спомням, точните й думи бяха — и Гладис Понсънби, седнала вдървено върху дивана, с крачета, на практика, недостигащи пода, с очи, които вече не гледаха мен, а бяха втренчени в стената, започна сполучливо да имитира дълбокия глас, който познавах толкова добре: — Такава досада, мила, защото с Лайънел човек винаги може да каже точно какво ще се случи от началото до края. За вечеря ще отидем в „Савой Грил“ — винаги ходим в „Савой Грил“ — и цели два часа ще трябва да слушам този надут дърт… искам да кажа, ще трябва да го слушам как ми мрънка нещо за картини и порцелан — винаги за картини и порцелан. После в таксито ще ми хване ръката и ще се примъкне по-близо, а аз трябва да вдишвам тази спарена миризма на пури и алкохол, докато той ми пелтечи в ухото как би искал… абе, как би искал да е с двайсет години по-млад. А аз ще кажа: „Имаш ли нещо против да отворим прозореца?“. Когато пристигнем пред нас, ще му кажа да задържи таксито, но той ще се престори, че не ме е чул и бързо ще го отпрати. А после, пред входната врата, докато си търся ключа, той ще стои до мен и ще ме гледа жално като кокер шпаньол. Аз бавно ще пъхна ключа в ключалката и бавно ще го завъртя, а после — много бързо, преди да успее да реагира — ще му кажа довиждане, ще се мушна вътре и ще затворя вратата… Божичко, Лайънел! Какво има, скъпи? Изглеждаш много зле…
В този момент, съвсем навреме, изглежда съм припаднал. Не помня практически нищо от остатъка от тази ужасна нощ. Смущава ме само смътното подозрение, че когато дойдох в съзнание, рухнах окончателно и позволих на Гладис Понсънби да ме утешава по най-различни начини. По-късно, сигурно съм излязъл от тях и съм взел такси до вкъщи, но останах на практика безчувствен към всичко, което се случваше около мен, докато се събудих в леглото си на другата сутрин.
Събудих се отчаян и съсипан. Лежах неподвижно, със затворени очи и се опитвах да сглобя събитията от предната вечер — дневната на Гладис Понсънби, на дивана Гладис отпива от коняка си, дребното сбръчкано личице, устичката, която ми напомняше на сьомга, нещата, които ми беше казала… Какво, всъщност ми беше казала? А, да. Нещо за мен. Господи, да! За Джанет и мен! Тези жестоки, невероятни думи! Възможно ли е Джанет наистина да ги е казала? Способна ли е на това?
Спомням си с каква ужасяваща скорост у мен започна да се разраства омразата към Джанет де Палагия. Всичко се случи в рамките на няколко минути — внезапно надигаща се, необуздана омраза, която започна да ме изпълва, докато ми се стори, че ще експлодирам. Опитах се да я отблъсна, но тя ме бе обсебила като треска и не след дълго вече се чудех как да си отмъстя, сякаш бях някой долнопробен гангстер.
Доста странно поведение, сигурно ще кажете вие, за човек като мене; на което бих ви отговорил — не, нищо подобно, ако добре вникнете в обстоятелствата. Според мен, подобно нещо би могло да подтикне човек към убийство. Между другото, ако не притежавах тази мъничка склонност към садизъм, която ме накара да търся по-префинено и мъчително наказание за моята жертва, аз самият можех да се превърна в убиец. Реших, обаче, че обикновеното убийство е прекалено състрадателно за тази жена и твърде грубо за вкуса ми. Затова се заех да измисля по-съвършена алтернатива.
По принцип не си падам по заговорите; струва ми се отвратително занимание и нямам никакъв опит. Но гневът и омразата могат да концентрират човешката мисъл до удивителна степен и само след миг в главата ми се зароди блестящ план — план толкова съвършен и възбуждащ, че напълно обсеби съзнанието ми. Докато доизкусуря подробностите и преодолея една-две дребни пречки, мрачната ми отмъстителност се бе превърнала в радостна възбуда. Помня как абсурдно започнах да се друсам върху кревата и да пляскам с ръце. В следващия миг телефонният указател вече беше в ръцете ми и аз трескаво затърсих името, което ми трябваше. Открих го, вдигнах слушалката и набрах номера.
— Ало — казах. — Мистър Ройдън? Мистър Джон Ройдън?
— На телефона.
Е, не беше никак трудно да го убедя да дойде при мен да поговорим. Никога не го бях виждал, но той, естествено, знаеше името ми и като сериозен колекционер на картини, и като личност с известно положение в обществото. За него аз бях голяма риба, която можеше да се хване на въдицата му.
— Момент да помисля, мистър Лампсън — каза той, — струва ми се, че след около два часа ще бъда свободен. Това добре ли е?
Отговорих, че е чудесно, дадох му адреса си и затворих.
Скочих от леглото. Наистина учудващо е как бързо се промени настроението ми. В един миг отчаяно агонизирах и обмислях убийство, самоубийство и не знам още какво, а в следващия — вече си подсвирквах ария от Пучини във ваната. От време на време се улавях как злобно потривам ръце, а един път, докато правех упражненията си, загубих равновесие, изтъркалях се на пода и се разкисках като ученик.
В уреченото време мистър Ройдън бе въведен в библиотеката ми и аз се изправих да го посрещна. Беше дребен и спретнат мъж с леко рижавееща козя брадичка. Носеше черно кадифено сако, ръждивокафява вратовръзка, червен пуловер и черни велурени обувки. Поех стегнатата му бяла ръчица.
— Радвам се, че дойдохте толкова бързо, мистър Ройдън.
— За мен е удоволствие, сър. — Устните му, като устните на почти всички мъже с бради, изглеждаха влажни и голи и някак неприлично розови сред всичките тези косми. След като още веднъж му казах колко се възхищавам от работата му, пристъпих направо към целта.
— Мистър Ройдън — казах, — имам една доста необикновена молба към вас, нещо доста лично.
— Да, мистър Лампсън? — Той беше седнал на стола срещу мен и наклони главата си на една страна, чевръст и наперен като птичка.
— Разбира се, сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност за всичко, което ще чуете.
— Напълно, мистър Лампсън.
— Добре. Ето за какво става дума: има една дама тук в града, която бих желал да нарисувате. Много искам да притежавам един хубав неин портрет. Но съществуват известни усложнения. Така например, имам причини да не желая тя да разбере, че аз съм този, който поръчва портрета.
— Искате да кажете…
— Точно, мистър Ройдън. Точно това искам да кажа. Сигурен съм, че като светски човек, ще ме разберете.
Той се усмихна с крива усмивчица, която едва се забелязваше в брадата му. После многозначително закима глава.
— Нима не е възможно — продължих, — един мъж да бъде… как да се изразя? — силно привързан към някоя жена и в същото време, да има своите основания все още да не й разкрива чувствата си?
— Повече от възможно, мистър Лампсън.
— Понякога мъжът трябва да преценява обстоятелствата изключително внимателно и да изчака търпеливо, докато се появи подходящият момент, за да се разкрие.
— Съвсем вярно, мистър Лампсън.
— Има и по-добър начин да хванеш птичката, освен да я преследваш из гората.
— Да, наистина, мистър Лампсън.
— Като поръсиш опашката й със сол, например.
— Ха — ха!
— Добре, мистър Ройдън. Мисля, че ме разбрахте. Сега, случайно да познавате дама, наречена Джанет де Палагия?
— Джанет де Палагия? Чакайте да помисля… да. Искам да кажа, че съм чувал за нея. Не бих казал точно, че я познавам.
— Жалко. Това малко усложнява нещата. Смятате ли, че можете да се запознаете с нея — на коктейл или нещо подобно?
— Не вярвам да ме затрудни особено, мистър Лампсън.
— Добре, защото моето предложение е следното: приближавате се до нея и й казвате, че тя е моделът, който търсите от години — точно това лице, тази фигура, този цвят на очите. Няма защо да ви уча как стават тези работи. После я попитайте дали ще се съгласи да ви позира без пари. Кажете й, че искате да нарисувате портрета й за традиционната изложба на Академията. Сигурен съм, че с радост ще се съгласи, а и ще се почувства поласкана. После вие ще я нарисувате, ще покажете картината, а когато изложбата се закрие, ще ми я дадете. Никой, освен вас не бива да знае, че аз съм я откупил.
Стори ми се, че кръглите очички на мистър Ройдън ме гледаха лукаво, а главата му отново бе наклонена на една страна. Той седеше на кранчето на стола и с тази си поза, в комбинация с червения пуловер, поразително приличаше на червеношийка, кацнала на клонче и ослушваща се за някой подозрителен шум.
— Всъщност, в това няма нищо нередно — казах. — Просто, ако искате, наречете го невинна малка конспирация, скалъпена от… ъ-ъ-ъ… от един доста романтичен застаряващ мъж.
— Знам, мистър Лампсън, знам…
Той като че ли все още се колебаеше, затова аз бързо добавих:
— С радост ще ви платя два пъти повече, отколкото взимате обикновено.
Това уреди въпроса. Той буквално облиза устни.
— Е, мистър Лампсън, трябва да ви кажа, че подобно нещо не е в стила ми, но все едно. Предполагам, че бих проявил истинско безсърдечие, ако откажа такава… как да я нарека… романтична поръчка.
— Бих желал портрет в цял ръст, мистър Ройдън. Голямо платно… нека да помисля… горе-долу два пъти размерите на онзи Мане на стената отсреща.
— Да речем шейсет на тридесет и шест?
— Да. И бих искал да е права. Тази, според мен, е най-грациозната й поза.
— Напълно ви разбирам, мистър Лампсън. За мен ще бъде удоволствие да рисувам такава прекрасна дама.
Оставало и да не е, помислих си. С методите, които използваш, момчето ми, сигурен съм, че ще бъде. На глас обаче казах:
— Добре, мистър Ройдън. Оставям нещата във вашите ръце. И моля ви, не забравяйте — това е нашата малка тайна.
Когато си тръгна, аз положих неимоверни усилия да остана седнал и да направя двадесет и пет дълбоки вдишвания. Нищо друго не бе в състояние да ме удържи да не скоча и да не се разкрещя от радост като идиот. Никога в живота си не се бях чувствал толкова въодушевен. Планът ми действаше! Най-трудната част беше преодоляна. Сега ми предстоеше чакане, дълго чакане. Методите, по които рисуваше, щяха да му отнемат няколко месеца, за да завърши картината. Е, просто трябваше да проявя търпение, това е всичко.
В този момент, съвсем спонтанно реших, че ще е най-добре да замина в чужбина през този период; и още на другата сутрин, след като изпратих съобщение на Джанет (с която, ако си спомняте, трябваше да вечерям същата вечер), че ми се е наложило да замина, потеглих за Италия.
Там, както винаги, прекарах чудесно, смущаван единствено от нервното вълнение, което ми причиняваше мисълта за връщането към сцената на действието.
И така, четири месеца по-късно, през юли, пристигнах в деня след откриването на изложбата и за мое облекчение установих, че докато съм отсъствал, всичко е вървяло по предначертания план. Портретът на Джанет де Палагия бе нарисуван и показан на изложбата, и вече бе станал обект на много положителни отзиви както от страна на критиката, така и на зрителите. Аз самият се въздържах да отида да го видя, но Ройдън ми каза по телефона, че няколко души са поискали да го купят. Той обаче ги е уведомил, че картината не се продава. Когато изложбата беше закрита, Ройдън донесе портрета вкъщи и си получи парите.
Незабавно наредих да го пренесат в кабинета ми и с нарастващо вълнение започнах внимателно да го изучавам. Ройдън я беше нарисувал права, в черна вечерна рокля, а зад нея имаше червено плюшено канапе. Лявата й ръка беше подпряна върху облегалката на тежък стол, също от червен плюш, а от тавана висеше огромен кристален полилей.
Господи, помислих си, колко е отвратително! Самият портрет не беше толкова лош. Бе успял да улови изражението й — леко наклонената напред глава, широко отворените сини очи, голямата чаровно-грозновата уста с едва загатната усмивка в ъгълчето. Беше я поласкал, разбира се. По лицето й нямаше нито една бръчица, нито тлъстина по брадичката. Наведох се, за да разгледам роклята. Да, тук боята беше по-плътна, много по-плътна. В този момент, неспособен да чакам повече, аз хвърлих сакото си и се приготвих да се захващам за работа.
Тук би трябвало да спомена, че самият аз с вещина почиствам и реставрирам картини. Самото почистване е сравнително лесен процес, стига човек да притежава търпение и прецизна ръка и тези професионалисти, които толкова крият тайните си и взимат такива космически хонорари, нямат работа с мене. Когато се отнася до собствените ми картини, винаги върша работата си сам.
Налях терпентин и добавих няколко капки спирт. Потопих памучно тампонче в течността, изстисках го, а после с леки кръгови движения започнах работа върху черната боя на роклята. Можех единствено да се надявам, че Ройдън е изчаквал всеки пласт добре да изсъхне, преди да нанесе следващия. В противен случай двата щяха да се смесят и процесът, който си бях наумил да извърша, щеше да бъде невъзможен. Скоро щях да разбера. Работех върху няколко квадратни сантиметра от черната рокля, някъде в областта на корема на дамата. Действах изключително бавно, предпазливо изпробвах върху боята, добавих още капка-две спирт в сместа, пробвах отново, добавих още една капка, докато най-после тя стана достатъчно силна, за да разтвори пигмента.
Може би цял час работих върху това малко черно квадратче, като колкото повече се приближавах до долния пласт, толкова движенията ми ставаха по-внимателни. После се появи мъничко розово петънце, което нарастваше все повече и повече, докато цялото квадратче засия в нежно розов цвят. Бързо неутрализирах с чист терпентин.
Дотук добре. Вече знаех, че черната боя можеше да се премахне, без да се навреди на онова, което беше отдолу. С необходимото търпение и усърдие лесно щях да успея да я сваля цялата. Освен това бях открил точната пропорция на сместа и с каква сила можех да търкам, така че работата щеше да потръгне много по-бързо.
Трябва да кажа, че беше доста забавно. Отначало работех от средата на тялото надолу и колкото по-голяма част от роклята оставаше върху моите памучни тампончета, толкова по-ясно започваше да се оформя някаква странна розова част от бельото й. Нямах ни най-малка представа как се наричаше това нещо, но то представляваше отвратително съоръжение, направено от нещо, приличащо на плътен и стегнат еластичен плат и функцията му очевидно беше да удържа и прибира провисналата женска фигура в стегната удължена форма и да създава лъжливо впечатление за елегантност. Прониквайки по-надолу, достигнах до сложна система от жартиери, също розови, които бяха прикрепени към тази ластична броня и висяха четири-пет инча надолу, където захващаха края на чорапите.
Когато отстъпих крачка назад, за да го огледам по-добре, цялото това нещо ми се стори направо поразително. Изпитах и силно чувство, че някак си съм бил заблуждаван; та нима през всичките тези месеци не се бях възхищавал от изящната фигура на тази дама? Тя беше измамница. В това нямаше никакво съмнение. Но дали много други жени също практикуваха подобно средство за заблуда, чудех се. Знаех, разбира се, че в епохата на банелите и корсетите, за дамите е било обичайно да се пристягат, но по необясними причини бях останал с впечатлението, че в наше време разчитаха единствено на диетите.
Когато цялата долна половина на роклята изчезна, аз незабавно насочих вниманието си към другата част, като бавно започнах да се изкачвам от талията нагоре. В тази област имаше малко гола плът, но по-високо, към гърдите, се натъкнах на приспособление, изработено от тежък черен плат, поръбен с къдрава дантела, което на практика ги държеше. Това, знаех много добре, че беше сутиенът — друго отвратително съоръжение, удържано чрез комбинация от черни презрамки, така сложно и хитроумно преплетени, че приличаха на въжетата на висящ мост.
Майко мила, помислих си. Човек се учи докато е жив.
Но най-после работата беше свършена и отстъпих назад, да хвърля последен поглед на картината. А тя наистина представляваше любопитна гледка! Тази жена, Джанет де Палагия, почти в естествен ръст, стоеше по бельо в някаква гостна предполагам, с огромен полилей над главата и червен плюшен стол до нея; а тя самата — и това беше най-смущаващата част от всичко — изглеждаше абсолютно незаинтересована, с широките си спокойни сини очи и едва забележимо усмихваща се красиво-грозна уста. Освен това бях потресен и от краката й. Забелязах, че бяха изключително криви, като на жокей. Честно ви казвам, почувствах се ужасно неудобно. Като че ли нямах право да стоя в стаята, а още по-малко да я гледам. Така че след малко излязох и затворих вратата след себе си. Най-малкото, възпитанието ми го изискваше.
Следваше третият, финален ход! И не си въобразявайте, че просто защото не я споменавах напоследък, жаждата ми за мъст бе намаляла през тези няколко месеца. Напротив, дори се беше засилила; а и с последната стъпка, която трябваше да предприема, казвам ви, трудно ми беше да се сдържам. Тази нощ, например, дори не си легнах.
Нямах търпение да приготвя поканите. Цяла нощ седях да ги пиша и да адресирам пликовете. Бяха точно двадесет и две и исках всяка една от тях да звучи много лично. „Давам малка вечеря в петък вечер, двадесет и втори, от осем часа. Искрено се надявам, че ще дойдете… С огромно нетърпение очаквам да се видим отново…“
Първата и най-внимателно съчинената бе до Джанет де Палагия. В нея изказвах съжалението си, че не сме се виждали толкова отдавна… че съм бил в чужбина… че е време да се съберем отново, и т.н. и т.н. Следващата беше предназначена за Гладис Понсънби. После — Лейди Хърмайъни Гърдълстоун, принцеса Бичено, мисис Къдбърд, Сър Хюбърт Кол, мисис Голболи, Питър Юън-Томас, Джеймс Пискър, Сър Юстас Пайъгроум, Петер ван Сантен, Елизабет Мойная, Лорд Мълхерин, Бертрам Стърт, Филип Корнелиъс, Джак Хил, Лейди Ейкмън, мисис Айсли, Хъмфри Кинг-Хауърд, Джони О’Кофи, мисис Ювъри и графиня Уоксуърт.
Списъкът бе много прецизно подбран и съдържаше най-видните мъже и най-блестящите и влиятелни жени от каймака на висшето общество.
Знаех много добре, че вечерите в моята къща се смятаха за истински събития; всички обичаха да идват. И докато гледах как върха на писалката ми бързо се движи върху хартията, почти виждах как сутринта сияещи от удоволствие дами вдигат телефоните на нощните си шкафчета и пискливи гласове се обаждат на още по-пискливи гласове… „Лайънел дава вечеря… и ти ли си поканена? Господи, колко хубаво… храната у тях винаги е чудесна… и той е толкова очарователен, не мислиш ли, да…“
Но дали това щяха да си кажат в действителност? Изведнъж ми хрумна, че може би нещата изобщо не изглеждаха така. По-скоро нещо подобно: „Съгласна съм, мила, да, не е лош старец… но е доста досаден, не мислиш ли?… Какво каза?… Скучен? Отчайващо, мила. Направо хвана бика за рогата… чувала ли си какво разправяше за него Джанет де Палагия?… А, да, бях сигурна, че си го чувала… ужасно смешно, нали?… Клетата Джанет… как го издържа толкова дълго, не знам…“
Както и да е, изпратих поканите и след няколко дни всички, с изключение на мисис Къдбърт и Сър Хюбърт Хол, които не бяха в града, бяха приели с удоволствие.
На двадесет и втори в осем и половина вечерта големият ми салон се изпълни с хора. Те стояха на групички, възхищаваха се на картините, пиеха своите мартинита и разговаряха на висок глас. Жените силно ухаеха на парфюм, мъжете бяха розовобузи и прилежно закопчани в своите смокинги. Джанет де Палагия носеше същата черна рокля, с която беше и на портрета и винаги, когато погледът ми попаднеше на нея, над главата ми сякаш се явяваше един от онези абсурдни комикс балони, в който плуваше образът на Джанет по бельо, с черния сутиен, розовия ластичен колан, жартиерите и кривите крака.
Движех се между гостите, разменях дружелюбни реплики, вслушвах се в разговорите им. Чувах как зад мен мисис Голболи разказва на Сър Юстас Пайъгроум и Джеймс Пискър как предната вечер, мъж от съседната маса в „Клариджис“ имал червило върху белите си мустаци. „Буквално наплескан с червило“ — постоянно повтаряше тя, — „а дъртакът бе поне на деветдесет…“. От другата страна Лейди Гърдълстоун обясняваше на някого къде могат да се похапнат трюфели в бренди, а мисис Айсли шепнеше нещо на ухото на Лорд Мълхерин, а негова светлост бавно клатеше глава наляво-надясно, като стар и отчаян метроном.
После обявиха, че вечерята е сервирана и всички се преместихме в трапезарията.
— Боже Господи! — възкликваше всеки, който влезеше вътре. — Колко е тъмно и зловещо!
— Нищо не се вижда!
— Какви очарователни свещички!
— О, Лайънел, толкова е романтично!
Шест много тънки свещички бяха поставени на около шейсет сантиметра една от друга по протежение на дългата маса. Пламъчетата им хвърляха слаба светлина върху самата маса, но останалата част от стаята тънеше в пълен мрак. Подредбата бе доста интригуваща и освен, че служеше на целите ми, беше и едно приятно разнообразие. Гостите скоро заеха определените им места и вечерята започна.
Очевидно светлината на свещите допадаше на всички и нещата вървяха прекрасно, макар че по необяснима причина, тъмнината ги караше да говорят много по-високо от обикновено. Особено гласът на Джанет де Палагия звучеше необичайно пронизително. Тя седеше до Лорд Мълхерин и чувах как му разказва колко скучно е прекарала в Cap Ferrat предишната седмица. „Само французи — постоянно повтаряше тя. — Навсякъде гъмжеше единствено от французи…“
Що се отнася до мен, наблюдавах свещите. Бяха толкова тънки, че много скоро щяха да изгорят до край. Да не говорим, че бях много нервен — признавам си — но същевременно и безкрайно развеселен, все едно се бях напил. Всеки път, когато чуех гласа на Джанет или зърнех лицето й на светлината на свещта, в мен сякаш експлодираше поредната топчица възбуда и аз чувствах как огънят й ме изгаря под кожата.
Всички ядяха ягодите си, когато реших, че моментът е настъпил. Поех дълбоко дъх и казах високо: „Боя се, че вече трябва да запалим лампите. Свещите почти изгоряха. Мери — извиках. — О, Мери, светни лампите, ако обичаш.“
След тези думи за миг се възцари тишина. Чух как прислужничката се приближава до вратата, после лекото изщракване на ключа и стаята бе залята от светлина. Всички стиснаха очи, отвориха ги отново и се заоглеждаха.
В този момент станах от стола си и тихичко се измъкнах от стаята, но докато излизах успях да зърна гледка, която няма да забравя докато съм жив. Беше Джанет, вдигнала и двете си ръце, а после замръзнала неподвижно, така както е жестикулирала към някого от другата страна на масата. Устата й висеше отворена и на лицето й беше изписано онова шокирано, нищо неразбиращо изражение на човек, който точно преди една минута е бил прострелян право в сърцето.
Поспрях във вестибюла и се заслушах в надигащата се врява, в пискливите крясъци на жените и разгневените, невярващи възклицания на мъжете; скоро шумът стана оглушителен, всички говореха или викаха едновременно. А после — и това бе най-сладкият миг — чух как гласът на Лорд Мълхерин се извиси над останалите: „Бързо! Нека някой й донесе чаша вода!“
Вече на улицата, шофьорът ми помогна да се кача в колата и скоро вече бяхме напуснали Лондон и весело се носехме по големия северен път към втората ми къща, която е само на деветдесет и пет мили от града.
Следващите два дни прекарах в блажено злорадстване. Разхождах се насам-натам унесен в екстаз, полуудавен в собственото си самодоволство и изпълнен с толкова силно чувство за блаженство, че постоянно ми се струваше, че хиляди иглички се забиват в ходилата ми. И чак когато Гладис Понсънби ми телефонира тази сутрин, аз изведнъж дойдох на себе си и осъзнах, че изобщо не бях герой, а завинаги изхвърлен от обществото човек. Тя ме уведоми — с, както ми се стори, леко задоволство — че всички са се наежили, че всички, всички мои стари и любящи приятели говорели най-ужасяващи неща по мой адрес и се били заклели никога, никога да не ми продумат отново. Освен нея, постоянно повтаряше тя. Всички, освен нея. И не мисля ли, че би било доста приятно, ако дойде и поседи при мен няколко дни, за да ме разведри?
Опасявам се, че междувременно бях вече толкова разстроен, че дори не успях да й отговоря любезно. Затворих телефона и потънах в ридания.
А днес по обед дойде и последният, сразяващ удар. Пощата пристигна и с нея — едва намирам сили да го напиша, толкова се срамувам — пристигна писмо, най-милата, най-нежната бележчица, която можете да си представите. И то не от кой да е, а от самата Джанет де Палагия. Пишеше, че ми прощава напълно всичко, което й бях сторил. Знаела, че е само шега и не трябвало да слушам ужасните неща, които другите говорели за мен. Обичта й не била намаляла ни най-малко и винаги щяла да ме обича до края на земните си дни.
О, какъв звяр, какъв изверг се почувствах, след като прочетох това! Но страданието ми стана още по-силно, когато установих, че със същата поща тя дори ми беше изпратила малък подарък, като допълнително доказателство за непроменените си чувства — една кутийка от моето най-любимо лакомство — пресен черен хайвер.
Никога и при никакви обстоятелства не мога да устоя на черния хайвер. Това може би е най-голямата ми слабост. И макар че тази вечер нямах никакъв апетит, трябва да призная, че си гребнах няколко лъжици от лакомството, в усилието си да пооблекча налегналото ме страдание. Дори ми се струва, че съм попрекалил, защото от около час, не се чувствам във форма. Може би веднага трябва да се кача горе и да пийна сода бикарбонат. Лесно мога да се върна и да допиша тази история, когато се почувствам по-добре.
Знаете ли, сега като се замисля, установявам, че наистина ми стана зле доста неочаквано.