Роалд Дал
Галопиращия Фоксли

Вече трийсет и шест години пет пъти седмично пътувам до града с влака в осем и дванайсет. Никога не е препълнен и ме оставя точно на гара Кенън Стрийт, която е само на единайсет и половина минути път пеша до кантората ми на Остир Храйърс. Редовното пътуване винаги ми е харесвало; всеки етап от това малко пътешествие ми доставя удоволствие. В него има някаква сигурност, която действа приятно и успокояващо на човека с навици и освен това изпълнява функцията на нещо, като хелинг, по който внимателно, но твърдо ме изстрелват във водите на трудовото ежедневие.

Нашата гара е малка и за влака в осем и дванайсет се събираме не повече от деветнайсет-двайсет души. Съставът на групата ни рядко се променя и ако случайно на перона се появи ново лице, то предизвиква в душите ни бурна вълна от протест, както новата птичка в клетката на канарчетата.

Но обикновено, когато пристигна сутрин задължителните четири минути по-рано, те всички са там — тези добри, солидни, непоколебими мъже, застанали на традиционните места, с техните традиционни чадъри, шапки, вратовръзки и лица, с вестниците под мишница, точно толкова непроменени и непроменими през годините, колкото и мебелите във всекидневната им. Това ми харесва.

Харесва ми и моето ъглово място до прозореца, където под шума на движещия се влак чета вестник „Таймс“. Тази част от пътуването трае трийсет и две минути и ми се струва, че действа успокояващо както на мозъка, така и на капризното ми старо тяло — като хубав дълъг масаж. Повярвайте ми, нищо не запазва спокойствието на духа така, както рутината и системността. Досега съм правил това мое сутрешно пътешествие общо около десет хиляди пъти и с всеки изминал ден то ми доставя все по-голямо удоволствие. Също така (забележката може да е неуместна, но затова пък е интересна) съм се превърнал в нещо като часовник. Мога веднага да ви кажа дали се движим с две, три или четири минути закъснение и изобщо не е необходимо да поглеждам, за да позная на коя гара сме спрели.

Пътят от Кенън Стрийт до кантората ми нито е твърде дълъг, нито твърде къс — здравословна малка разходка из улици, гъмжащи от подобни редовни пътници, движещи се към работните си места по също така редовно разписание като мен. Изпитвам чувство на сигурност, когато вървя сред тези надеждни, изпълнени с достойнство хора, които си пазят службите, а не се развяват по света. Техният живот, както и моят собствен, е чудесно регулиран от минутната стрелка като точен часовник и много често пътищата ни се пресичат по едно и също време, на едни и същи места на улицата.

Така например, Щом завия зад ъгъла и навляза в Сейнт Суидънс Лейн, неизменно срещам благовъзпитаната жена на средна възраст със сребърно пенсне и черно дипломатическо куфарче в ръка — първокласен счетоводител, бих казал, или може би директор в текстилната промишленост. Когато на светофарите пресичам Треднидъл Стрийт, девет пъти от десет се разминавам с един господин, който всеки ден е с различно цвете в бутониерата си. Носи черни панталони и сиви гети и очевидно е човек точен и добросъвестен — вероятно банкер или може би адвокат като мен; и няколко пъти през последните двайсет и пет години, докато сме се разминавали бързешком, очите ни са се срещали и сме разменяли мимолетни погледи, изпълнени с одобрение и уважение.

Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.

Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.

Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.

Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.

Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!

Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.

Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.

— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.

— Просто реших, че е редно да ви попитам.

Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?

Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.

Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората почувства остротата на езика ми, особено следобед, когато към всичко останало се прибави и ефектът от храносмилането.

На следващата сутрин той отново стоеше в средата на перона с бастуна, лулата, коприненото шалче и отвратително красивото си лице. Минах покрай него и се приближих до мистър Гръмит, борсов посредник, с когото пътувахме заедно вече повече от двайсет и осем години. Не бих казал, че до този момент бях разговарял с него в истинския смисъл на думата — ние на нашата гара сме доста сдържана компания — но подобна криза обикновено разчупва ледовете.

— Гръмит — прошепнах. — Кой е този тип?

— Представа си нямам — отвърна той.

— Доста е неприятен.

— Много.

— Надявам се да не пътува редовно с нас.

— Боже опази — каза Гръмит. После влакът дойде.

Този път, за мое голямо облекчение, онзи влезе в друго купе.

Но на следващата сутрин отново беше при мен.

— Ех! — каза той, докато се отпускаше на седалката точно срещу мен. — Страхотен ден.

А аз отново усетих онова бавно, тревожно раздвижване на паметта, този път по-силно от миналия път, по-близо до повърхността, но все още не дотолкова, че да го уловя.

После дойде петък — последният ден от седмицата. Спомням си, че докато пътувах към гарата, валеше, но това бе топъл, искрящ априлски дъжд, който обикновено продължава само пет-шест минути. Когато излязох на перона, всички чадъри бяха свити, слънцето грееше и по небето се плъзгаха големи бели облаци. Въпреки това се чувствах потиснат. За мен пътуването вече не беше удоволствие. Знаех, че непознатият ще бъде там. И той, разбира се, стоеше там с леко разкрачени крака, сякаш бе собственик на всичко наоколо, и този път разсеяно люлееше бастуна си напред-назад. Бастунът! Ето кое постави всичко на мястото му! Заковах се като прострелян.

— Та това е Фоксли! — възкликнах сподавено. — Галопиращия Фоксли! И все така люлее бастуна си!

Пристъпих напред, за да го огледам по-добре. Казвам ви, никога не съм преживявал такъв удар в живота си. Наистина беше Фоксли. Брус Фоксли, или Галопиращия Фоксли, както му викахме тогава. А за последен път го бях видял… чакайте да помисля… беше в училище и аз нямах повече от дванайсет-тринайсет години.

В този миг влакът дойде и аз призовах бог на помощ, защото онзи отново влезе в моето купе. Постави шапката и бастуна си върху багажника, после се обърна, седна и взе да си пали лулата. Погледна ме през дима с малките си студени очи и каза:

— Чудно време, а? Същинско лято.

Сега вече не можех да объркам гласа, който въобще не се беше променил. Освен че думите, които произнасяше в момента, бяха различни от онези, които бях свикнал да чувам.

— Добре, Пъркинс — казваше той. — Добре, отвратително малко момченце. Смятам отново да те набия.

Колко ли време беше изминало оттогава? Трябва да имаше петдесет години. И въпреки всичко, удивително колко малко се бяха променили чертите му. Все същата арогантно вирната брадичка, разширените ноздри, презрително гледащите очи, които бяха малки и почти незабележимо приближени едно към друго и поради това имаха твърде обезпокоително въздействие, все същият навик да навира лицето си, да ти се налага, да те поставя на място; дори и косата му можех да си спомня — твърда, чуплива, леко намазана с брилянтин като добре разбъркана салата. Върху нощното си шкафче държеше шише със зелено мазило за коса — когато си длъжен да чистиш една стая, постепенно научаваш и намразваш всички предмети в нея — та върху етикета на това шише беше изрисуван кралският герб и името на някакъв салон на Бонд Стрийт, а под него с дребен шрифт пишеше: „Придворни фризьори на Негово величество крал Едуард VII“. Това си го спомням особено добре, защото ми се виждаше много смешно един салон да се гордее, че обслужва някой, който е почти плешив — пък бил той и монарх.

Сега наблюдавах как Фоксли се облегна назад и се зачете във вестника си. Странно се усещах, седнал само на метър от човека, който отпреди петдесет години ме беше карал да се чувствам тъй нещастен, че по едно време дори мислех да се самоубия. Той не ме позна. Такава опасност едва ли съществуваше поради мустаците ми. Чувствах се в пълна безопасност и затова мога да седя и да си го гледам колкото си искам.

Като се обърна назад към спомените си, не изпитвам никакво съмнение, че първата ми година в училище бе превърната в същински ад от Брус Фоксли, и колкото и да изглежда странно, несъзнателният виновник за всичко това беше баща ми. Бях на дванайсет години и половина, когато кракът ми стъпи за пръв път в това хубаво старо училище. Това беше, чакайте да помисля, през 1907 година. Баща ми, с копринен цилиндър и редингот, ме придружи до гарата. Помня как стояхме на перона сред купища куфари и кутии с храна и, както тогава ми се струваше, хиляди много големи момчета, които кръжаха наоколо, разговаряха и си подвикваха, когато изведнъж някой, който искаше да мине покрай нас, силно блъсна баща ми и за малко не го събори на земята.

Баща ми, който беше дребен, възпитан, изпълнен с достойнство човек, се извъртя с удивителна пъргавина и сграбчи виновника за ръката.

— Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище, младежо? — попита той.

Момчето, което беше поне с една глава по-високо от него, го изгледа отвисоко с високомерни присмехулни очи и нищо не отговори.

— Струва ми се — продължи баща ми, като му върна погледа, — че би било редно да получа извинение.

Момчето обаче само продължи да го гледа, без да свали арогантната усмивчица от ъгълчетата на устата си, и брадичката му се издаваше все по-напред и по-напред.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — каза татко — и единственото, което ми остава, е да се надявам, че си изключение в твоето училище. Не бих желал нито един от моите синове да придобие такива обноски.

В този миг голямото момче леко наклони глава към мен и впи в лицето ми две малки, студени, доста приближени очи. Тогава не се изплаших особено; не знаех нищо за властта, която имаха големите над по-малките в мъжките училища. Дори си спомням, че му отвърнах със същия прям поглед в защита на татко, когото обожавах и уважавах.

Когато баща ми понечи да каже още нещо, момчето просто се обърна, бавно се отдалечи и се смеси с тълпата на перона.

Брус Фоксли никога не забрави тази случка; а за мое нещастие, когато пристигнах в училище, установих, че съм в една сграда с него. Дори още по-лошо — бях в неговата читалня. Той беше в най-горния клас, при това отличник — наричахме ги „читанки“ — и като такъв имаше официално разрешение да бие всички „зайци“. А след като бях в неговата читалня, аз автоматично се превръщах в негов личен роб. Бях му и камериер, и готвач, и прислужник, и момче за всичко и основното ми задължение беше да следя той никога за нищо да не си мърда пръста, освен ако не бе абсолютно наложително. В нито едно общество на този свят над слугите не се издевателства така, както над нас, нещастните „зайци“. Когато беше студено или валеше сняг, аз дори трябваше да седя върху клозетната чиния (тоалетната беше навън в неотоплена сграда) всяка сутрин след закуска, за да я затопля, преди да е дошъл Фоксли.

Спомням си как се разхождаше из стаята с небрежна елегантност и ако случайно на пътя му се изпречеше някой стол, той го риташе встрани и аз трябваше да тичам, за да го изправя. Носеше копринени ризи и в ръкава му винаги имаше затъкната копринена кърпичка. Обувки си поръчваше при някой си Лоб (който също имаше кралски герб). Бяха остри и мое задължение беше да ги лъскам по петнайсет минути всеки ден, за да накарам кожата да заблести.

Но най-мрачните ми спомени бяха свързани със съблекалнята. Като сега се виждах, малък и блед дребосък, застанал до самата врата по пижама, чехли и кафяв халат от камилска вълна. Една-единствена силна електрическа крушка висеше на шнур от тавана, а по стените бяха окачени черно-жълти футболни фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:

— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?

Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.

— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.

Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога не сваляй халата си и предпочети допълнителните удари. В противен случай кожата ти неминуемо ще се сцепи. Дори три удара с халат са за предпочитане през един на голо.

— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.

Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.

— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!

После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.

Всеки, който е бил истински бит, ще ви каже, че най-силната болка настъпва чак осем-десет секунди след удара. Самият удар е просто едно звучно изплющяване и мощен тласък по задните ти части, който те вцепенява (казвали са ми, че по същия начин се усещал и куршумът). Но по-късно, о, божичко, имаш чувството, че някой допира нажежен ръжен до голите ти бутове и е невъзможно да се сдържиш и да не посегнеш да ги докоснеш.

Фоксли знаеше отлично за това закъснение на болката и бавното му отдръпване назад на разстояние не повече от петнайсет метра предоставяше на всеки удар пълната възможност да достигне апогея на болката, преди да нанесе следващия.

На четвъртия удар неминуемо се изправях. Не можех да се въздържа. Това беше рефлекторна защитна реакция на тяло, което беше издържало до последната граница на възможностите си.

— Ти се дръпна — казваше Фоксли. — Този не се брои. Хайде, навеждай се.

Следващия път не забравях да стигна здраво глезените си.

След това ме наблюдаваше как отивам много вдървено, с ръце върху бутовете си — да облека халата си. Винаги се стараех да се извърна така, че да не вижда лицето ми. А щом излезех навън, зад гърба ми се разнасяше:

— Ей, ти! Върни се обратно!

По това време вече бях в коридора, спирах, обръщах се и заставах на вратата в очакване.

— Ела тук. Хайде, върни се. Така… случайно да си забравил нещо?

Единственото, за което бях способен да мисля в такъв момент, бе мъчителната болка, пареща задника ми.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — казваше той, имитирайки гласа на баща ми. — Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище…

— Благодаря… — пелтечех аз. — Благодаря… за… боя.

А после се прибирах по тъмното стълбище обратно в спалнята, където се чувствах по-добре, защото всичко беше свършило и болката затихваше, а останалите се скупчваха около мен и ми засвидетелстваха нещо като грубо съчувствие, родено от факта, че и те самите бяха преживели същото, и то многократно.

— Хей, Пъркинс, дай да погледнем.

— Колко пъти те удари?

— Май бяха пет, а? Оттук добре се чува.

— Хайде, човече, дай ни да видим следите.

Аз свалях пижамата и оставах така, докато група специалисти тържествено оглеждаха щетите.

— Доста са отдалечени, не ви ли се струва? Не са характерни за стандарта на Фоксли.

— Двете са съвсем наблизо. Почти се докосват. Гледайте, тези две са истинска прелест!

— Този удар в ниското е бил много мръсен.

— Чак до края на „Коридора на легените“ ли отиде, за да се засили?

— Допълнителният ти е за мръдване, нали?

— По дяволите, старият Фоксли здравата ти е взел мерника, Пъркинс.

— Малко кърви. Най-добре иди се измий.

После вратата се отваряше и на прага заставаше Фоксли. Всички се пръсваха и се преструваха, че си мият зъбите или си казват молитвата, а аз стоях насред стаята със свалени гащи.

— Какво става тук? — питаше Фоксли, като хвърляше бърз поглед на собственото си произведение. — Пъркинс! Облечи си пижамата като хората и бързо в леглото.

Така завършваше денят.

През седмицата нямах нито миг свободно време за себе си. Ако Фоксли ме видеше в читалнята с роман в ръка или случайно да отварям албума с марките си, той незабавно ми намираше някаква работа. Ето един от любимите му номера, особено когато вън валеше:

— Пъркинс, мисля, че букет диви перуники би изглеждал чудесно върху бюрото ми, какво ще кажеш?

Дивите перуники растяха само около Ориндж Пондс. А Ориндж Пондс беше на три километра надолу по шосето и още един километър път през полето. Аз ставах от стола, обличах шлифера си, слагах сламената си шапка, вземах чадъра и поемах по дългия самотен път. Бяхме длъжни да носим сламените си шапки във всички случаи, когато излизахме навън. Дъждът обаче лесно ги разваляше, затова чадърът ми беше необходим, за да си пазя шапката. От друга страна, не можеш да се катериш по гъсто обрасъл бряг, да търсиш диви перуники и същевременно да държиш чадър над главата си. Затова, за да си спася шапката, аз я поставях на земята, покривах я с чадъра и тръгвах да търся перуниките. По този начин много често настивах.

Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.

— Свърши ли? — питаше той.

— Така… така мисля.

После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.

— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?

Никакъв отговор.

— Вярно ли е?

— Мислех, че всичко съм избърсал.

— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?

— Д-да.

— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?

Никакъв отговор.

— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!

— Може би… да.

— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?

— Не знам.

— Нали?

— Д-да.

— Тогава след молитва ще се видим в съблекалнята.

Остатъка от деня прекарвах в адски мъки, очаквайки настъпването на вечерта.

О, господи, как ясно изплуваше всичко в паметта ми. Неделя беше и ден за писане на писма:

„Скъпи мамо и татко, много ви благодаря за писмото. Надявам се, че и двамата сте добре. Аз съм добре, като изключим, че малко съм настинал, защото ме настигна дъждът, но скоро ще ми мине. Вчера играхме с Шрусбъри и ги бихме с 4:2. Аз гледах, а Фоксли, който, както знаете, е отговорникът за нашата сграда, отбеляза един от головете. Много благодаря за кейка. С много обич, ваш Уилям.“

Обикновено, за да си напиша писмото, отивах в тоалетната, помещението за обувки или банята — където и да е, само да не се пречкам из краката на Фоксли. Но се налагаше да внимавам с времето. Чаят се пиеше в четири и трийсет и препечените му филийки трябваше да са готови за тогава. Всеки ден бях длъжен да препичам филийки за Фоксли и понеже през седмицата не разрешаваха да се пали огън в читалните, всички „зайци“, препичащи хляб за по-големите, се струпвахме около една малка камина в библиотеката и се мъчехме да си пробием път с помощта на щипките за печене. Независимо от тези условия обаче аз трябваше да внимавам филийките да бъдат: 1) много хрупкави, 2) добре изпечени, но не изгорени, 3) топли и готови точно навреме. Неизпълнението на едно от тези условия беше „нарушение, наказващо се с бой“.

— Ей, ти! Какво е това?

— Препечена филийка.

— Това ли е представата ти за препечена филийка?

— Ами…

— Прекалено си ленив, за да ги правиш както трябва, така ли?

— Старая се, доколкото е възможно…

— Знаеш ли как се постъпва с мързеливите коне, Пъркинс?

— Не.

— Ти кон ли си?

— Не.

— Не, разбира се, нали си магаре, ха-ха… Затова смятам, че влизаш в категорията, и ще бъдеш съответно санкциониран. Ще се видим по-късно.

О, каква мъка бяха тези дни. Да прегоря филийките на Фоксли, беше „нарушение, наказващо се с бой“. Такова беше нарушението и ако забравех да изчистя калта от футболните му обувки. Същото, ако забравех да прибера футболния му екип в гардероба. Ако навиех чадъра в обратна посока. Ако тръшнех вратата на читалнята, когато Фоксли работеше. Ако му приготвех твърде гореща вана. Ако не изчистех добре копчетата на военната му униформа. Ако, докато ги лъсках, оставех синьо петно от препарата върху самата униформа. Ако забравех да почистя до блясък подметките на обувките му. Ако оставех читалнята неподредена по което и да е време. Всъщност, ако питаха Фоксли, аз самият бях „нарушение, наказващо се с бой“.

Погледнах през прозореца. Божичко, почти бяхме стигнали Лондон. Унесен в спомени, не бях забелязал, че бе минало доста време. Дори и „Таймс“ не бях отворил. Фоксли, все така облегнат в ъгъла, четеше своя „Дейли Мейл“ и през облака синкав дим на лулата му виждах горната част на лицето му, която се подаваше над вестника, малките му блестящи очи, набръчканото чело, вълнистата, леко мазна коса.

Да го гледам сега, след толкова време, беше странно и твърде вълнуващо изживяване. Знаех, че вече не е опасен, но старите спомени бяха толкова силни, че в негово присъствие не се чувствах напълно спокоен. Все едно бях затворен в една клетка с опитомен тигър.

Що за дивотии, питах се. Не бъди толкова глупав. В края на краищата, ако пожелаеш можеш да му кажеш право в очите какво мислиш за него и той не може с пръст да те докосне! Хей! Та това е идея!

Освен че… хм… в края на краищата, дали си струваше? Сега бях твърде стар за такива работи, а и не бях сигурен дали наистина все още таях чак такъв гняв срещу него.

Какво трябваше да направя? Не можех повече да седя и да се блещя насреща му като идиот.

В този миг в съзнанието ми започна да се оформя една дяволийка. Всъщност най-много ми се искаше да се наведа напред, леко да го потупам по коляното и да му кажа кой съм. И тогава да наблюдавам лицето му. После щях да започна да разказвам за общата ни младост в училище, като говоря достатъчно високо, че и останалите пътници във вагона да чуят. Игриво ще му напомня как се държеше с мен и може би дори ще опиша и побоите в съблекалнята, за да го накарам да се почувства неловко. Малко раздразнение и неудобство нямаше да му навредят чак кой знае колко. А на мен щяха да ми се отразят ужасно добре.

Изведнъж той вдигна очи и ме хвана, че го гледам. Това се случваше за втори път и забелязах как в погледа му припламна искрица на раздразнение.

Добре, казах си. Започваме. Но се дръж приятно, дружелюбно и възпитано. Така ефектът ще бъде по-голям, повече ще се смути.

И така, аз му се усмихнах и любезно му кимнах с глава. После, повишавайки глас, казах:

— Искрено се надявам, че ще ме извините. Бих желал да ви се представя. — Бях се наклонил напред и внимателно го наблюдавах, за да не пропусна реакцията му. — Казвам се Пъркинс — Уилям Пъркинс — и завърших Рептън през 1907-ма.

Останалите пътници седяха съвсем неподвижни и просто ги усещах как слухтяха и очакваха да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна той, като свали вестника на коленете си. — Аз съм Фортескю — Джослин Фортескю. Завърших Итън през 1916-та.