Роалд Дал
Латиноамериканецът

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.

Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.

Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.

Около басейна имаше много шезлонги и бели масички под огромни пъстри чадъри, край които седяха загорели мъже и жени по бански. В басейна имаше три-четири момичета и около дузина момчета, които пляскаха във водата, вдигаха страхотна врява и си подхвърляха някаква гумена топка.

Спрях се и ги загледах. Момичетата бяха англичанки от хотела. За момчетата не знаех нищо, но говореха като американци и реших, че най-вероятно са курсанти, слезли на брега от американския учебен кораб, който сутринта беше пристигнал в пристанището.

Седнах под един жълт чадър, където имаше четири свободни места, налях си бирата, запалих цигара и блажено се изтегнах назад.

Беше ми много приятно да седя така на слънцето, да отпивам от бирата си и да дръпвам от цигарата. Приятно ми беше да седя и да наблюдавам къпещите се, които пляскаха из зеленикавата вода.

Американските момчета чудесно се разбираха с англичанките. Бяха достигнали етапа, в който се гмуркаха под водата, хващаха ги за краката и ги вдигаха нагоре.

Точно тогава забелязах някакъв дребен възрастен човечец, който пъргаво крачеше по ръба на басейна. Беше облечен в безупречен бял костюм и вървеше много бързо, с лека подскачаща походка, като при всяка крачка се повдигаше високо на пръсти. На главата си имаше голяма кремава панамена шапка, припкаше край басейна и оглеждаше хората и столовете.

Спря до мен и се усмихна, разкривайки два реда много дребни, неравни, леко пожълтели зъби. Аз също му се усмихнах.

— Извинете, моля, може аз седна тук?

— Разбира се — отвърнах. — Сядайте.

Той подрипна зад стола, провери здравината му, после седна и кръстоса крака. Белите му обувки от шевро бяха целите на дупчици — за проветрение.

— Хубава вечер — каза той. — Тук в Джамайка всички вечери хубави.

Не можех да определя дали говореше с италиански или испански акцент, но бях сигурен, че е латиноамериканец. А беше и доста стар, като го погледнеш отблизо. Сигурно някъде около шейсет и осем — седемдесет.

— Да — отвърнах. — Тук е прекрасно.

— И кои, ако аз смея запита, са всички тез? Тез не хотелски хора. — Той сочеше къпещите се в басейна.

— Мисля, че са американски моряци. Американци, които се учат за моряци.

— Разбира се, те американци. Кой друг на свят може вдига такъв шум. Вие не американец, нали?

— Не — отвърнах. — Не съм.

Изведнъж един от американските курсанти изникна пред нас. От тялото му се стичаше вода, а до него стоеше едно от момичетата.

— Заети ли са местата? — попита той.

— Не — отвърнах.

— Имате ли нещо против да седнем?

— Сядайте.

— Благодаря — каза момчето. В ръцете си държеше пешкир и щом седна, го разгъна и извади отвътре пакет цигари и запалка. Предложи цигара на момичето, но то отказа, после предложи на мен и аз си взех. Дребосъкът до мен каза:

— Благодаря, не, но аз мисля изпуша пура.

Отвори табакера от крокодилска кожа, взе си една пура, после извади и ножче, в края на което имаше ножичка, и отряза края на пурата.

— Ето сега ще ви запаля — протегна запалката си американчето.

— Това няма пали в такъв вятър.

— Разбира се, че ще запали. Винаги пали.

Дребосъкът извади незапалената пура от устата си, наклони глава на една страна и погледна момчето.

— Винаги? — повтори бавно.

— Разбира се, никога не отказва. Или поне когато аз я паля.

Главата на човечето беше все още наклонена встрани и той продължаваше да гледа момчето.

— Така, така, значи, вие казва тоз прочута запалка никога не отказва. Нали това казва?

— Разбира се — отвърна момчето. — Точно така.

Беше около деветнайсет или двайсетгодишно, с дълго луничаво лице с доста остър, като птича човка нос. Гърдите му не бяха много загорели и по тях също имаше лунички и тук-там кичурчета светло-червеникави косми. Държеше запалката в дясната си ръка, готов да врътне колелцето.

— Никога не отказва — повтори той леко усмихнат, защото съзнателно преувеличаваше качествата на малката си гордост. — Давам ви дума, че никога не отказва.

— Едно моментче, моля. — Ръката, която държеше пурата, се вдигна нагоре с отворена длан, като че ли спираше улично движение. — Само едно моментче. — Имаше някакъв странен, мек и безизразен глас и през цялото време не сваляше поглед от момчето.

— Може би ние се хване на един малък бас? — Той се усмихна на момчето. — Не искаш ли ние хване на малък бас дали ваша запалка пали?

— Разбира се, че ще се обзаложа — отвърна момчето. — Защо не?

— Вие обича да се хваща на бас?

— Разбира се. Винаги се хващам на бас.

Мъжът замълча и започна да разглежда пурата си. Трябва да си призная, че начинът, по който се държеше, не ми хареса особено. Имах чувството, че вече се опитва и да спечели нещо, и да накара момчето да се почувства неловко, като същевременно предвкусва удоволствието от някаква своя малка тайна.

Той отново погледна момчето и бавно каза:

— Аз също обича да се хваща на бас. Защо не се хване на хубав бас за това нещо? Хубав, голям бас.

— Един момент — отвърна курсантът. — Не ми е възможно. Но ще се обзаложа на четвърт долар. Ще се обзаложа дори на цял долар или на местни пари, някакви шилинги, предполагам.

Дребосъкът отново замаха с ръка.

— Слушай мен. Сега ние ще се забавлява. Ще се хваща на бас. После се качва в моя стая в хотела, дето няма вятър, и аз се хваща на бас, че ти не може запалиш твоя прочута запалка десет пъти поред, без да откаже нито веднъж.

— Обзалагам се, че мога — каза момчето.

— Много добре. Чудесно. Ние се хваща на бас, да?

— Разбира се. Залагам един долар.

— Не, не. Аз ти предлага много хубав бас. Аз богат човек, който обича риска. Слушай. Пред хотела стои моя кола. Много хубав кола. Американска. От твоя страна — кадилак…

— Е, е, чакайте малко. — Момчето се облегна назад в шезлонга и се засмя. — Не мога да отговаря с подобна вещ. Това е направо щура идея.

— Въобще не щура. Ти успяваш запали десет пъти поред твоя запалка и кадилак твой. Ти искаш този кадилак, да?

— Разбира се, че бих искал да имам кадилак. — Момчето се усмихваше.

— Добре. Чудесно. Ние се хваща на бас и аз залага моя кадилак.

— А аз какво да заложа?

Дребосъкът бавно отлепи червения бандерол от все още незапалената си пура.

— Аз никога не кара тебе, мой приятел, заложи нещо, което няма. Разбираш?

— Тогава какво да заложа?

— Аз направи това много лесно за тебе, да?

— О’кей. Направете го лесно.

— Нещо дребно, което ти можеш позволиш да дадеш и ако се случи така, че ти загубиш, няма да се чувстваш много зле. Нали така?

— Какво например?

— Например, може би малко пръстче на твоя лява ръка.

— Моето какво? — Момчето спря да се усмихва.

— Да. Защо не? Ти печели, ти взима кола. Ти губи, аз взима пръст.

— Не разбирам. Как така вие взимате пръста?

— Аз го отсека.

— Хиляди дяволи! Що за шантав бас! Мисля, че ще остана само на един долар.

Дребосъкът се облегна назад, разпери ръце с дланите нагоре и леко презрително сви рамене.

— Така, така, така — каза той. — Аз не разбира. Ти казва, че тя пали, а не иска да се басира. Тогава да се откажем, да?

Момчето седеше съвсем неподвижно, втренчило поглед в къпещите се. После внезапно си спомни, че не си беше запалило цигарата. Пъхна я между устните си, скри запалката между шепите и завъртя колелцето. Фитилът се запали и загоря с малко устойчиво жълто пламъче. Така както си държеше ръцете, вятърът изобщо не достигаше до него.

— Може ли и аз да запаля? — обадих се.

— Господи, съжалявам. Забравих ви.

Протегнах ръка за запалката, но той стана и дойде при мен да ми запали.

— Благодаря — казах и момчето се върна на мястото си.

— Добре ли прекарвате? — попитах го.

— Чудесно — отвърна той. — Тук си го бива.

После настъпи тишина. Беше ми ясно, че с нелепото си предложение дребосъкът е успял да наруши душевния покой на курсанта. Той седеше неподвижно и се виждаше как лека-полека вътрешно започва да се напряга. После взе да се върти на мястото си, да се поглажда по гърдите и почесва по врата, докато накрая сложи ръце върху коленете си и забарабани с пръсти по капачките си. Скоро вече потропваше и с единия крак.

— Я нека пак да уточним този ваш бас — каза най-после. — Вие предлагате да се качим в стаята ви и ако запаля тази запалка десет пъти поред, ще спечеля кадилак. Ако откаже само веднъж, тогава ще платя с малкия пръст на лявата си ръка. Така ли е?

— Точно така. Това бас. Но аз мисля, че тебе страх.

— Какво ще направим, ако загубя? Сам ли трябва да си държа пръста, докато го сечете?

— О, не! Това не добре. А и ти може изкушиш и откажеш да държиш пръст. Това, което аз направи, е следно. Аз върже твоя ръка за маса, преди ние започне, и застане до нея с ножа, готов да каже клъц, щом твоя запалка откаже.

— Коя година е кадилакът? — попита момчето.

— Извини. Аз не разбира.

— Коя година — на колко години е кадилакът?

— А! На колко години. Да. Последна година. Съвсем нова кола. Но аз вижда, че ти не обичаш да се басира. Всички американци такива.

Момчето замълча само за миг, през който погледна първо към момичето, а след това към мен.

— Добре — каза рязко. — Ще се обзаложа с вас.

— Чудесно! — Човечето тихичко плесна с ръце. — Прекрасно — каза. — Ние направи това сега. А вие, сър — обърна се към мен, — може би вие бъде така добър да… как се казва… да бъде рефер.

Имаше бледи, почти безцветни очи с мънички блестящи черни зеници.

— Според мен — казах — този бас е безумен. Мисля, че не ми харесва особено.

— И на мен също — каза момичето. Обаждаше се за първи път. — Това е един глупав, шантав бас.

— Сериозно ли възнамерявате да отсечете пръста на това момче, ако загуби? — попитах.

— Разбира се. Също и да му дам кадилак, ако спечели. Хайде. Ние отива в моя стая.

Той се изправи.

— Ти иска първо облечеш дрехи?

— Не — отвърна момчето. — Ще дойда така. — После се обърна към мен. — Ще ми направите голяма услуга, ако дойдете с нас в ролята на арбитър.

— Добре — отвърнах. — Ще дойда, но басът не ми харесва.

— Ти също ела — каза той на момичето. — Ела да гледаш.

Дребосъкът ни поведе през градината към хотела. Сега беше оживен и възбуден и това като че ли го караше да подрипва още по-високо на пръсти.

— Аз живее в странично крило. Вие иска види първо кола? Тя ето тук.

Заведе ни до място, откъдето се виждаше централният паркинг на хотела, спря и ни посочи лъскав бледозелен кадилак, паркиран наблизо.

— Ето я. Зелена кола. Тебе харесва?

— Уха, бива си я! — каза момчето.

— Добре. Сега ние качи горе и види дали ти може спечели нея.

Последвахме го в страничното крило и тръгнахме нагоре по стълбите.

Той отключи вратата и всички се скупчихме в голяма, приятна на вид стая с две легла. На ръба на едното беше преметнат дамски пеньоар.

— Първо — каза човечето — ние пием по едно малко мартини.

Питиетата бяха върху една масичка в отсрещния ъгъл и само чакаха да бъдат приготвени. Имаше и шейкър, и лед, и много чаши. Той се зае с мартинитата, но междувременно бе натиснал звънеца и скоро на вратата се почука и в стаята влезе прислужница.

— А! — възкликна той, остави бутилката с джина, извади портфейла от джоба си и измъкна банкнота от една лира. — Ти сега направиш нещо за мен, моля — каза, като й подаде банкнотата. — Задръж това. Ние тук смята играе една игра и затова аз иска ти намериш две — не, три неща. Аз иска пирони, иска чук и още иска един сатър, месарски сатър, който ти можеш намериш в кухня. Ти можеш намериш тези, да?

— Сатър? — Прислужницата широко разтвори очи и скръсти ръце пред гърдите си. — Искате да кажете, истински сатър.

— Да, да, разбира се. Побързай сега, моля. Аз знам ти може намери тези неща за мен.

— Да, сър. Ще се опитам, сър. Разбира се, че ще се опитам да ги намеря.

И тя излезе.

Дребосъкът раздаде мартинитата. Стояхме и отпивахме от питиетата — момчето с дългото луничаво лице и острия нос, голо, с изключение на избелелите кафяви плувки; англичанката — русо момиче с едър кокал и бледосин бански, което нито за миг не сваляше очи от момчето и го наблюдаваше над ръба на чашата си; човечето с безцветните очи и с безупречния бял костюм, което отпиваше от мартинито и гледаше момичето в бледосиния бански. Не знаех какво да си мисля за цялата работа. По всичко личеше, че латиноамериканецът приема баса сериозно и наистина възнамерява да отсече пръста на момчето. Но какво, по дяволите, щеше да стане, ако момчето загуби? Тогава трябваше да го откараме в болницата с кадилака, който не беше спечелил. Чудо работа щеше да стане, няма що! И изобщо, ако питаха мен, цялата тази история беше идиотска, глупава и напълно излишна.

— Не смятате ли, че басът е доста глупав? — обадих се аз.

— Мисля, че е добър бас — отвърна момчето. То вече беше обърнало едно двойно мартини.

— А аз мисля, че е глупав и нелеп — каза момичето. — Какво ще стане, ако загубиш?

— Няма значение. Като се замисля, не си спомням досега да съм имал полза от малкия пръст на лявата си ръка. Ето го тук, а досега не е направил нищо за мен. Така че защо да не го заложа? Според мен басът е хубав.

Дребосъкът се усмихна, взе шейкъра и отново напълни чашите ни.

— Преди ние започне — каза, — аз връча на рефер ключ от кола. — Той извади от джоба си ключ за кола и ми го подаде. — Документи — продължи, — документи за собственост и застраховка в жабка на кола.

Прислужницата отново се появи. В едната си ръка държеше малък сатър — с такива месарите разсичат кокалите, — а в другата чук и торбичка с пирони.

— Браво! Ти донесла всичко. Благодаря. Сега можеш вървиш. — Той я изчака да затвори вратата, после постави инструментите върху едното легло и каза:

— А сега ние се приготви, да? — И се обърна към момчето: — Помогни, моля, с тази маса. Ние малко премести.

Беше най-обикновена хотелска писалищна маса, съвсем проста, четириъгълна, около метър на метър, с попивателна, мастилница, писалки и листа.

Те я преместиха към средата на стаята, далече от стената, и махнаха принадлежностите за писане.

— А сега — каза той — стол. — Взе един стол и го постави до масата. Беше много пъргав и оживен като организатор на игри по детските забави. — А сега — пирони. Аз трябва да забие пирони. — Донесе ги и започна да ги забива в масата.

Всички останали стояхме наоколо — момчето, момичето и аз, — държахме по чаша мартини в ръце и наблюдавахме дейността на дребосъка. Видяхме как заби два пирона в масата на около осем сантиметра един от друг. Не ги вкарваше до края; оставяше по една малка част да стърчи отвън. После провери с пръсти дали са здраво забити.

Човек би си помислил, че копелето и друг път го е правило. Не се колебаеше нито за миг. Маса, пирони, чук, кухненски сатър. Знаеше точно какво му трябва и как да го използва.

— А сега нужен само малко конец. — Той намери някакъв конец. — Добре. Най-после ние готови. Ти седне, моля, тук, до маса — обърна се той към момчето.

То остави чашата си и седна.

— Сега постави лява ръка между тези два пирона. Пирони тук само за да може аз завърже ръка. Добре, чудесно. Сега аз здраво завърже твоя ръка за маса. Така.

Той омота конеца около китката, после няколко пъти около широката част на дланта му и накрая здраво го завърза за пироните. Така добре изпипа всичко, че когато привърши, и дума не можеше да става момчето да издърпа ръката си. Но можеше да движи пръстите си.

— Сега, моля, стисни ръка в юмрук. Трябва оставиш малък пръст да стърчи. Чу-десно! Чу-десно! Сега ние готови. С дясна ръка ти работиш със запалка. Но само момент, моля.

Той отскочи до леглото и взе сатъра. Върна се и застана с него в ръка до масата.

— Всички готови? Господин рефер, вие трябва каже кога започваме.

Момичето в бледосиния бански стоеше точно зад стола на момчето. То просто гледаше, без да промълви нито дума. Момчето седеше неподвижно, държеше запалката в ръка и гледаше сатъра. Дребосъкът гледаше мен.

— Готов ли сте? — попитах момчето.

— Готов съм.

— А вие? — обърнах се към дребосъка.

— Напълно готов — отвърна той, вдигна сатъра във въздуха и го задържа на около половин метър от пръста на момчето, готов да замахне. Курсантът го проследи с поглед, но не трепна, устните му изобщо не помръднаха. Само повдигна вежди и се намръщи.

— Добре — казах. — Започвайте.

Момчето се обърна към мен.

— Моля ви, бихте ли съобщавали високо броя на запалванията.

— Добре.

С палеца си той отвори капачката на запалката и пак с палеца рязко завъртя колелцето. Камъчето проблесна, фитилът пламна и загоря с жълто пламъче.

— Едно! — извиках.

Момчето не духна пламъка; затвори капачката и почака около пет секунди, преди отново да я отвори.

Завъртя колелцето много силно и фитилът отново загоря с пламъче.

— Две!

Никой от останалите не проронваше нито дума. Момчето не сваляше поглед от запалката. Дребосъкът държеше сатъра във въздуха и също наблюдаваше запалката.

— Три!

— Четири!

— Пет!

— Шест!

— Седем!

Очевидно това беше от онези запалки, които работеха без засечка. Пламъчето даваше голяма искра и фитилът беше с подходяща дължина. Гледах как палецът затвори капачката върху пламъка. Последва пауза. После палецът отново повдигна капачката. Цялата работа се извършваше само от палеца. Той вършеше всичко. Поех дъх, готов да кажа „осем“. — Палецът превъртя колелцето. Камъчето проблесна. Пламъчето се появи.

— Осем! — казах и докато го изричах, вратата се отвори. Всички се обърнахме и видяхме, че на прага беше застанала жена — дребна, чернокоса, вече доста възрастна; тя остана така около две секунди, а после се втурна напред, като викаше: „Карлос! Карлос!“ Сграбчи човечето за китката, отне му сатъра, хвърли го на леглото, хвана го за реверите на белия му костюм и започна да го разтърсва много енергично, като през цялото време му говореше бързо, високо и яростно на някакъв език, който ми заприлича на испански. Тресеше го толкова бързо, че вече почти не го виждахме. Превърна се в бледо мъгляво бързо движещо се очертание като спиците на въртящо се колело.

После тя забави темпото и човечето се появи отново. Жената го помъкна през стаята и го събори по гръб на едно от леглата. Той седна на ръба, като примигваше и проверяваше дали главата му все още може да се върти на врата му.

— Съжалявам — каза жената. — Ужасно съжалявам, че това трябваше да се случи. — Говореше почти безупречен английски. — Много лошо — продължи. — Може би за всичко съм виновна аз. За десет минути го оставих сам, колкото да ми измият косата, връщам се и пак го заварвам да се занимава с това. — По вида й личеше, че бе силно разстроена и много съжалява.

Момчето развързваше ръката си от масата. Двамата с момичето стояхме и мълчахме.

— Той е истинска напаст — продължи жената. — Там, където живеем, е отрязал четирийсет и седем пръста на най-различни хора и е загубил единайсет коли. Накрая ни заплашиха, че ще го приберат в психиатрия. Затова и го доведох тук.

— Само се хванахме на малък бас — промърмори дребосъчето от леглото.

— Предполагам, че е заложил кола — каза жената.

— Да — отвърна момчето. — Кадилак.

— Той няма кола. Тя е моя. И това е най-лошото. Обзалага се, когато няма нищо, което да заложи. Срамувам се и много съжалявам.

Изглеждаше ужасно мила жена.

— Ами… — казах — тогава ето ви ключа от колата.

Поставих го на масата.

— Само се хванахме на бас — повтори дребосъкът.

— Не му остана нищо, което да залага — каза жената. — Няма нищо на света. Нищичко. Между другото аз самата спечелих всичко от него — доста отдавна. За това ми беше необходимо време, много време. И усилия, но накрая спечелих всичко.

Тя погледна момчето и се усмихна. Усмихна се бавно и тъжно, а после пристъпи напред и протегна ръка да вземе ключа от масата.

И сега я виждам тази нейна ръка; имаше само два пръста — палец и показалец.