Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (21)

20-и октомври

Снощи се отбих при Грималкин, съгласно поканата и господарката й наистина ми сложи паничка храна на стъпалата пред задната врата. Тогава разбрах, че Джил е далеч по-млада, отколкото си мислех — беше свалила Смахнатите си дрехи и бе пуснала косата си да пада свободно, вместо да я завърже на тила си или да я скрие със забрадка. И наистина се оказа добра готвачка. Не помня откога не бях ял толкова вкусно.

След това с Грималкин се отправихме към ремонтираната къща. Нощта бе удивително ясна, небето беше обсипано със звезди.

— Току-що ми хрумна, че се интересуваш от птици — казах аз.

— Разбира се.

— Виждала ли си в околността един гарван албинос?

— Да, няколко пъти, на различни места. Защо?

— Хрумна ми, че може да е придружителят на викария. Но това е само предположение, защото го видях наблизо.

— При това положение, ще го наблюдавам, разбира се.

В далечината мина човек с арбалет. Движеше се в обратна посока. Ние спряхме и изчакахме да се отдалечи.

— Това той ли беше? — попита тя.

— Член на среднощното сборище — отвърнах аз. — Но не самият той. Друга е миризмата. Все пак ще запомня и тази.

По небето преминаха високи прозрачни облаци, които фосфоресцираха на звездната светлина. Ветрец разроши козината ми.

— Някога ловях плъхове и се хранех от боклукчийските кофи — каза внезапно Грималкин. — Гаменчетата са убивали котенцата ми, измъчвали са ме, окачали са ме да вися за опашката. Това беше преди да ме намери господарката ми. Тя е била сираче, отраснало на улицата. Нейният живот е бил дори по-лош от моя.

— Съжалявам — казах аз. — И аз съм преживявал лоши времена.

— Ако пътят е отворен, нещата трябва да се променят.

— Към по-добро?

— Може би. От друга страна, ако не е отворен, ако не е отворен, пак могат да се променят.

— Към по-добро?

— Да пукна, ако знам, Смрък. Кой дава пет пари за една гладна котка, освен няколко близки приятели?

— Може би това е останало на всички ни, независимо как ще се развие голямото шоу.

— И все пак…

— Да?

— Трудните времена наистина карат да се прояви революционерът у всеки, нали?

— Така е. Също така, понякога се проявява и цинизмът.

— Както при теб?

— Предполагам. Колкото повече се променят нещата…

— Значи това е тази къща — каза тя неочаквано и спря, за да разгледа голямата сграда, появила се пред очите ни. Някои прозорци светеха. — Никога досега не бях идвала насам.

— Нищо необичайно във външния й вид — отбелязах аз. — И… хъм… няма кучета. Ела. Да разгледаме отблизо.

Така и направихме. Обиколихме къщата, надникнахме в прозорците и установихме, че Големия детектив — трябваше да му признаем всеотдайността, с която се бе посветил на ролята си, защото все още беше с рокля — е в голямата гостна и чете под портрета на кралицата. Единственият му пропуск, ако може да се каже така, бе, че от време на време подръпваше от голяма лула, която през останалото време стоеше на стойка върху масата вдясно от него. Придружителят му беше в кухнята, където приготвяше нещо за хапване. Имаше и много тъмни стаи. До кухнята забелязахме стълби, които водят надолу.

— Ще трябва да се изкача оттук — каза Грималкин. — Когато стигна горе, ще мина през кухнята, ако той не е там и най-напред ще проуча далечната страна на къщата. Ако още е там, ще мина по коридора към отсамната страна и ще проуча всички тъмни стаи.

— Планът ти е добър, струва ми се — казах аз.

Спуснахме се на земята и намерихме прозореца на избата.

— Успех! — пожелах й аз, когато влезе.

Върнах се на прозореца и започнах да наблюдавам кухнята. Мъжът не бързаше да излезе оттам и похапваше, докато изчакваше някаква вода да заври. Извади чиния, изрисувана с листа, и някаква купа от шкафа, похапна пак, потърси някакви прибори в чекмеджето, измъкна от другия шкаф една порцеланова чаша — от тези, със златен ръб и златно цвете вътре, които имат всички, пак похапна… Най-накрая Грималкин се появи в горния край на стълбата. Не знам колко време остана там — без да мърда, нащрек. Когато човекът се обърна с гръб, тя се шмугна в коридора. Тъй като там не можех да я наблюдавам, обиколих къщата няколко пъти, за да убия времето.

— Проверяваш новите съседи, а, Смрък? — чух глас от едно дърво на изток.

— Винаги е полезно да вършиш работата си докрай — отвърнах аз. — А какво правиш ти, Нощен вятър?

— Същото. Но тя не е Играч. Почти сигурни сме в това.

— Така ли? Запознахте ли се?

— Да. Тя посети господарите днес. Имат чувството, че е безобидна.

— Радвам се да чуя, че има и такива.

— За разлика от викария, а?

— Говорил си с Негасена вар.

— Да.

— Мислех, че сте скарани. Някой ми каза, че си го пуснал в реката.

— Скарахме се — отвърна той. — Но после загладихме нещата.

— Ти какво му каза в замяна за викария?

— Къде се храни Игличката нощем. Може би иска да го причака и да го изяде. — Нощен вятър се изкиска — нещо средно между бухане и въздишка. — Би било забавно.

— Не и за Игличката.

Той пак се изкиска.

— Нали? Сякаш го чувам като крещи: „Ей, това не е смешно!“ После „глът!“ и всички ние ще се смеем последни.

— Никога не съм ял прилепи — казах аз.

— Не са лоши. Малко са солени. Слушай, след като така и така попаднах на теб, искаш ли да свършим една работа? Не е кой знае какво, но обикновено се задоволяваме с каквото имаме на разположение.

— Обикновено — отвърнах. — Какво имаш на разположение?

— След като научих за викария, наминах към къщата му. Срещнах придружителя му…

— Голям бял гарван. Виждал съм го.

— Хъм. Както и да е, реших да подходя директно. Отлетях при него и се представих. Всъщност е гарга и се казва Текела. Изостанала е в Играта и се стреми да навакса. Не беше в състояние да ми каже кой знае какво в замяна, но пък искаше само списък на играчите и техните придружители. Ако не аз, щеше да й ги каже някой друг, така че реших да проверя с каква информация разполага. Най-напред, знаеше, че си един от нас, а също и приятелката ти, която яде птици. Видяла те е преди няколко нощи да влачиш труп към реката заедно с друго голямо куче. Това е убитият полицай, нали?

— Няма да отричам.

— Ти и Джак ли го убихте?

— Не. Но трупът беше много близо до дома и не се чувствахме спокойни.

— И искахте да се отървете от него?

— Ти би ли искал да го намерят в предния ти двор?

— Разбира се, че не. Но съм любопитен кой е приятелят ти. Текела е прелетяла край вас и е разпознала теб, но не и другото куче, така че го е проследила, след като сте се разделили. Според нея, то е отишло в къщата на Лари Талбът.

— Е, и?

— Чудехме се дали е играч или не. Един от аргументите против беше, че няма компаньон. Сега…

— А какво е правила Текела толкова далече и при това късно през нощта?

— Обикаляла е района, за да наблюдава, както правим всички, предполагам.

— Предполагаш? Господарят й е замесен в убийството на полицая и е тръгнала да търси трупа, след като аз го бях преместил. Открила го е и се е върнала, за да провери дали ще направя още нещо с него.

Бухалът се замисли и се сви в перата си. След малко каза:

— Точно това исках да разменя срещу историята за придружителя на Лари… А знаеш ли как е умрял? Текела ми разказа.

Точно тогава го видях. Получих видение — полицаят упоен, в безсъзнание, завързан за олтара, а викарият благославя режещ инструмент.

— Церемониално убийство — отбелязах аз. — При една от среднощните му служби. Направил го е прекалено рано. После е оставил трупа до нашата къща, за заблуда.

— Трябвало е да го направи рано, за допълнителна сила, защото е започнал късно. Добре. Ще ти кажа нещо друго в замяна за Лари.

— За какво се отнася?

— За Добрия доктор.

— Става. Не съм чувал нищо за него от доста време. Кучето е бездомно куче от града. Казва се Щастливко. Когато дойде, аз му давам част от моята храна, а в замяна то ми прави услуги. Навърта се около Талбът, защото той също му дава храна. Само че това куче е твърде голямо и никой не иска да поеме грижата да го храни редовно, така че няма дом в истинския смисъл на думата. Може да го срещнеш в полето или горите някоя нощ, докато ловува зайци.

— О! — каза Нощен вятър и завъртя главата си на деветдесет градуса, за да погледне към къщата. — Това опровергава една от новите теории на Морис. Ти си изчислител, нали?

— Боже! Негасена вар доста се е разбъбрила!

— Каза го само между другото. Ако Талбът наистина е играч, след като знаем, че и викарият е вътре… е, нещата могат да заемат интересни места, нали?

— Да — признах аз.

— Значи ние и двамата проверяваме това място, нали?

— Така е. Не знам със сигурност, дали Талбът не е играч. Но и да е, Щастливко не е негов придружител.

— Интересно… Ти или Щастливко виждали ли сте други възможни кандидати у дома му?

— Не. Струва ми се, че предпочита растенията пред животните.

— Едно растение може ли да бъде придружител?

— Не знам. Те са живи същества, но възможностите им са донякъде ограничени. Не съм сигурен. Може би.

— Е, всичко това ще рухне след няколко дни, струва ми се. Има предостатъчно време, за да се свърши работата и светът ще бъде… „спасен“ или „предпазен“ — как да се изразя?

— Да кажем „объркан“. Както и да е.

Той затвори лявото си око и след това го отвори.

— Ами Добрия доктор? — подканих го аз.

— А, да — отвърна Нощен вятър. — Той беше другият, за когото знаеше Текела. Но тя ме заинтригува, когато каза, че там живеят трима, а не двама.

— Така ли?

— Веднага отлетях натам, за да проверя… по време на една от онези гадни бури, които непрекъснато бушуват в района. И се оказа права. Там се спотайваше един едър тип… Може би беше пиян. Най-едрият човек, който някога съм виждал. Появи се само за малко, в разгара на бурята, после легна в едно фантасмагорично легло в мазето и Добрия доктор го покри с чаршаф. Повече не помръдна.

— Странно. Бубо каза ли нещо по въпроса?

— Ба! Трябва да изпратиш при него Грималкин, ако аз не го спипам преди това! Плъховете не са толкова солени, колкото прилепите. Е, по-жилави са… Неговата информация не струва пет пари. Не си струва да му кажеш нищо срещу нея. Или е глупав и невеж, или не иска да приказва.

— Не мисля, че е глупав.

— В такъв случай не си знае интересите. Във всеки случай, не е от голяма полза за останалите от нас.

— Някой път ще трябва да го поставя на тясно.

— Не яж опашката. Не е добра. — Той пак се изкиска. — Ако научиш нещо повече за Талбът и къщата му, отбий се да поговорим. Растения, значи!

Той разпери крила и отлетя на юг. Проследих го с поглед, докато изчезна в нощта. Забележително.

Обиколих къщата още веднъж и проверих няколко прозореца. Тогава чух да се отваря задната врата. По това време бях отпред, така че се втурнах нататък и се скрих зад едно дърво.

— Добро котенце — каза Големия детектив с добре овладян фалцет. — Ела ни на гости пак.

Той сложи Грималкин на задната стълба и затвори вратата. Аз се прокашлях, но тя остана там, за да се оближе и след малко тръгна в противоположната посока. Изведнъж се оказа до мен.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Всичко е наред. Да вървим.

Тръгнах на юг.

— Тази възрастна дама има добра памет — отбеляза след малко Грималкин.

— В какво отношение?

— Слугата й се върна неочаквано в кухнята и ме видя. Старата дама чу гласа ми, дойде и ме повика по име. Беше много мила. Дори ми даде паничка мляко, което се почувствах задължена да изпия. Кой би си помислил, че има хора, способни да разгледат една котка достатъчно добре, за да я запомнят? Да не говорим, че помнеше и името ми!

— Може би обича котки. Трябва да е така, щом те е нахранила.

— Тогава би трябвало да има своя. Но тя няма. Нямаше никакви признаци за котка.

— Тогава значи наистина има добра памет и набито око.

Пресякохме пътя и продължихме нататък.

— И аз така си помислих. Все едно. Преди да ме открият, успях да разгледам доста добре.

— Е, и?

— Има една стая без прозорци. На стената в дъното има ниша. Каменна е, между другото. Доста промени са направени в тази къща. Както и да е. Нишата изглежда достатъчно голяма, за да побере олтар. В камъка са вдълбани и няколко малки кръста и надписи на латински… струва ми се.

— Добре — кимнах аз. — До известна степен.

— А по-нататък?

— Нощен вятър знае за това. Докато беше вътре, той дойде при мен и поговорихме. Между другото, името на гарвана албинос е Текела. Всъщност е гарга.

— Той познава ли я?

— И беше права за викария… Церемониално убийство… защото се е включил в играта късно.

— Струва ми се, че доста сте поприказвали.

— Така е. Ще ти разкажа.

— Има ли някаква конкретна причина да вървим насам?

— Да. Това е част от всичко останало.

Продължихме на юг и леко на запад, докато й разказвах нещата, които бях научил. Въздухът стана влажен и небето притъмня като мастило. След малко чухме небесната артилерия.

— Значи искаш отново да надзърнеш в прозорците на Добрия доктор?

— Да.

— Котките не обичат да се мокрят — отбеляза тя, след като времето съвсем се развали.

— Кучетата също — казах аз и добавих: — Който и да победи, ще продължава да вали.

Грималкин издаде ритмичен, музикален звук, който наподобяваше смях — най-близкото подобие, на което беше способна.

— Това е истина — каза тя малко по-късно. — Сигурна съм. Колко пъти през столетието на празника на Вси светии има пълна луна? Три? Четири?

— Различно — отвърнах аз. — По-интересният въпрос обаче е в колко от тези случаи се събират подходящите хора, за да се опитат да отворят или затворят.

— Нямам представа. Това ти е за първи път, разбира се.

— Не — казах аз, но не продължих, защото знаех, че съм се издал.

Продължихме под дъжда към осветеното място и вървяхме по пътя, тъй като там нямаше мокри неща, които да се отриват в козината ни.

Когато наближихме, видях, че пътната врата на къщата е отворена и от нея струи светлина. Някой крачеше по пътя към нас. При следващата мълния, която украси къщата с корона от ярки тръни, видях, че това е един много едър човек. Походката му бе непохватна, но се придвижваше бързо. Беше облечен с дрехи, които не му бяха по мярка и веднага забелязах, че лицето му не е оформено както трябва. Беше несиметрично. Той спря пред нас и се олюля, завъртя главата си наляво и надясно. Втренчих се в него изумен. Дъждът пречеше на миризмите да се разпространяват и не долових нищо, докато не се приближи достатъчно. След като успях да го подуша, ми се стори още по-странен, защото той изпускаше сладникавата, болезнена миризма на смърт. Движенията му не бяха агресивни и ни наблюдаваше с нещо сродно на детското любопитство.

На вратата на къщата изведнъж се появи висока фигура и се вгледа в нощта. Беше с бяла престилка.

Едрият човек пред мен се наведе и се втренчи в лицето ми. Бавно, дружелюбно той протегна лявата си ръка и ме погали по главата.

— Добро куче — каза той с дрезгав, хриптящ глас и пак ме потупа. — Добро куче.

След това насочи вниманието си към Грималкин и със светкавично движение, за разлика от преди малко, я сграбчи от земята и я сложи до гърдите си.

— Котенце — каза той. — Хубаво котенце.

Започна да я гали непохватно с другата си ръка. Дъждът се стичаше по лицето му, беше напоил дрехите му.

— Хубаво…

— Смрък! — изпищя Грималкин. — Боли ме! Много стиска!

Започнах да лая незабавно, надявайки се да отвлека вниманието му и да я пусне.

— Ей! — извика мъжът от къщата. — Върни се! Трябва да се върнеш веднага!

Продължих да лая и мъжът хукна към нас.

— Поотпусна ме малко, но все още не мога да се освободя — каза ми Грималкин.

Явно объркан, едрият мъж се обърна към приближаващата фигура, после пак към мен. Оказа се, че към нас идва Добрия доктор. Продължих да лая, тъй като изглежда имаше полза от това.

Добрия доктор застана до гиганта и сложи ръка на рамото му.

— Валят кучета и котки, както виждам — каза той.

Гигантът се обърна към него и се втренчи в лицето му, явно неспособен да реагира на такова покоряващо остроумие, а аз престанах да лая.

— Кученцето иска да пуснеш котенцето на земята — каза му той. — Котенцето също иска да слезе. Остави го и ела с мен. Нощта не е добра за разходки навън… с този ужасен дъжд.

— Недобра нощ — отговори едрият.

— Точно така. Остави котето и ела с мен.

— Лош… дъжд — каза едрият.

— Наистина. Котка. Долу. Веднага. Ела. Веднага. С мен.

— Котка, котенце, долу — каза едрият, наведе се напред и внимателно остави Грималкин на пътя. Когато се изправяше, погледът му срещна моя.

— Добро кученце — каза той.

— Не се съмнявам — кимна Добрия доктор, улови го за лакътя с две ръце и го обърна към къщата.

— Да се махаме оттук — прошепна Грималкин и се махнахме.