Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (18)

17-и октомври

Скоро започва. Днес е денят на Новолунието. Силата ще нараства до нощта на пълната луна, на трийсет и първи — комбинацията, която ни обединява. С изгряването й започваме работата, която ни разделя. Идущите дни ще са интересни — тогава отварачите и затварачите ще се разкрият чрез действията си. Миналата нощ може да се окаже, че е представлявала последният акт на сътрудничество.

Джак искаше да посети едно гробище, за да набави някои последни съставки. Реши да отидем в едно далечно и усамотено, където бяхме ходили и друг път. Той яздеше, носеше лопата и газен фенер, а аз подтичвах отстрани.

Завърза коня за едни дървета пред входа на гробището и влязохме пеша. Разбира се, нощта беше много тъмна, но с помощта на фенера бързо открихме усамотения пресен гроб. Джак се зае незабавно за работа, а аз започнах да наблюдавам.

Беше приятно мека вечер за октомври, прелитаха прилепи, над главите ни светеха ярки звезди. В далечината чух стъпки, но не идваха в наша посока, така че не видях основания за тревога. Охранявах малкия район почти лениво. След известно време над главите ни мина нещо много голямо и започна да се спуска. Не кацна наблизо, нито направи опита да ни приближи. Само след миг мина още нещо голямо и пак се спусна, но на друго място. И то не направи опита да се приближи. Останах нащрек, но не подадох сигнал за тревога. Малко след това по пътеката дочух конски копита, хора, които слизат от конете, стъпки. Една каруца спря със скърцане и подпряха колелата й. Тогава чух шепнещи гласове, които долитаха от най-различни места. Започнах да се чувствам некомфортно при цялото това оживление. Отдалечих се още малко и до ушите ми от всички посоки долетя звук на кирки и лопати.

— Помня те — чух смътно познат глас. — Ти си куче пазач, като мен, с големи зъби.

Това беше гробищното куче, което правеше обиколката си.

— Добър вечер — поздравих го аз. — Да, спомням си. Изведнъж закипя голяма дейност.

— Прекалено голяма — отвърна то. — Не съм сигурен дали трябва да се разлая. Могат да се нахвърлят върху мен. В края на краищата тук всички са мъртви и им е все едно. Няма да се оплачат. Колкото повече остарявам, толкова по-консервативен ставам. Напоследък не ме бива за големи неща. Ще ми се всички да си заравят дупките както трябва после. Би ли им го предал?

— Не знам — отвърнах аз. — Не знам кои са те, а и да ти кажа, това не е като профсъюз с ясни правила и политика. Обикновено си свършваме работата колкото се може по-бързо и по-добре, а след това си отиваме.

— Би било хубаво, ако разчистите след себе си. Ще си имам по-малко неприятности.

— Боя се, че мога да говоря само от името на господаря си. Той обикновено работи много чисто. Струва ми се, че е по-добре да поговориш с другите.

— Склонен съм да се въздържа. Жалко.

След това повървяхме известно време заедно. По-късно някъде от долната страна на хълма долетя глас, който много приличаше на този на МакКаб:

— Проклятие! Трябва ми лява бедрена кост, а този тук няма!

— Лява бедрена кост? — чух хриптящ старчески глас наблизо, който можеше да е на Оуън. — Тук имам една, която не използвам. А ти случайно да имаш черен дроб? Това ми трябва.

— Лесна работа — долетя отговорът. — Чакай малко… Ето, ще направим ли размяната?

— Да. Дръж!

Нещо прелетя във въздуха и тупна надолу по склона. Чуха се стъпки.

— Добре е. Ето ти черния дроб!

Чу се пляскане и едно някой измърмори:

— Хванах го.

— Ей! — извика женски глас, някъде вляво. — Имате ли случайно череп?

— Имам! — отвърна първият мъж. — Ти какво ще ми дадеш?

— Какво ти трябва?

— Кости от пръсти.

— Става. Ще ги завържа с една панделка.

— Ето ти черепа!

— Хванах го! Ей сега ще ти дам пръстите!

— Някой има ли счупен врат на обесен? — дочух гърлен мъжки глас с унгарски акцент, някъде далеч вдясно.

Последва минутна тишина.

— Тук има няколко строшени гръбнака, но не знам защо са така.

— Може и да свършат работа. Изпратете ми ги, моля.

Нещо дрънкащо прелетя през осветения от звездите въздух.

— Да, ще свършат работа. Какво искаш в замяна?

— Черпя те. Свърших и си отивам. Лека нощ!

Чуха се бързо отдалечаващи се стъпки.

— Виждаш ли? — обади се старото куче. — Този не си зари дупката.

— Съжалявам.

— Цяла нощ ще трябва да рия пръст.

— Боя се, че не мога да ти помогна. Аз също имам работа.

— Някой да има очи? — чу се глас.

— Тук — обади се друг с руски акцент.

— Само едното, моля.

— Аз ще взема другото — обади се аристократичен глас от другата посока.

— Някой от двама ви да има две плаващи ребра или бъбреци?

— За бъбреците тук! — провикна се някой в тъмнината. — На мен ми трябва патела.

— Какво е това?

— Капачка на коляно.

— О! Няма проблем.

На излизане минахме покрай белобрад, крехък на вид старец, който полузаспал се подпираше на лопатата си близо до портата. При небрежен преглед би могъл да мине за клисар, излязъл да подиша чист въздух, но миризмата му без съмнение беше тази на Големия детектив, който изобщо не спеше. Очевидно някой бе говорил пред прекалено много хора.

Джак се уви в дрехата си и изчезнахме в тъмнината — сенки сред сенките.

Свършихме работата си бързо и всички останаха доволни, с изключение на старото куче. Подобни времена са рядкост, подобни времена са мимолетни, но винаги ярки, когато ги уловиш, измериш и обесиш, за да можеш да ги съзерцаваш по-късно, в тежки моменти, в просторните зали на паметта, на фона на пламтящия огън.

Простете ми. Новата луна, както казват, подтиква към размисли. Време е да направя обиколката си. След това пак ще влача.