Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (7)

6-и октомври

Възбуда. Тази сутрин чух огледалото да пращи, изтичах и вдигнах страшна олелия пред него, за да задържа плъзгащите се вътре. Джак чу шума, донесе ежедневния си жезъл и ги премести в друго огледало, точно като Жълтия император. То беше много по-малко, което би могло да им послужи за урок, но вероятно нямаше. Не знаем със сигурност как им понесе. Продължили са да оказват натиск над някакъв недостатък, предполагам. Добре е, че се боят от мен.

Джак се оттегли и аз излязох. Слънцето светеше през сиви и бели облаци и единствено миризмите на есента се носеха с вятъра. През нощта чертах мислени линии. Това, което се опитвах да направя, би било много по-лесно за Нощен вятър, за Игличката, дори за Лъжльо. Трудно е за неотделящо се от земята същество да си представи терена по начина, по който исках да си го представя аз. Но все пак начертах линии и от всяка къща до всяка от останалите. Получи се сложна карта с външна граница и пресичащи се вътре лъчи. След като веднъж разполагам с подобно нещо, мога да направя с него неща, каквито другите не могат. Рисунката ми беше незавършена, защото не знаех местонахождението на Графа, или евентуално на други играчи, за чието съществуване все още не знаех.

Въпреки всичко, картата беше достатъчна, за да има над какво да размишлявам, за да търся някакво приближение.

Започнах да ходя.

Минах през някакъв двор, а после през една нива, след което излязох на път, който следвах в продължение на известно време. Когато стигнах до мястото, до което смятах да стигна, спрях. Вляво се виждаха няколко големи стари дървета, вдясно имаше още едно. Мястото, което така внимателно бях изчислил благодарение на мисловната си дейност, за жалост беше в средата на пътя. Дори не бе благоволило да се окаже кръстопът.

Най-близката къща се намираше вдясно и малко назад по пътя, по който дойдох. Обитаваше я възрастна двойка, която отглеждаше птици, работеше в градината си и се караше всяка събота вечер, когато старецът си идваше със залитане от кръчмата. При по-раншните си проучвания в района не бях забелязал признаци, че имат нещо общо с Играта.

Въпреки всичко реших да подуша наоколо. Докато проверявах по протежение на пътя, чух познат глас:

— Смрък!

— Нощен вятър! Къде си?

— Над теб. В това дърво има хралупа. Задържах се навън твърде дълго и дойдох, за да се скрия от светлината. Мислим по един и същи начин, нали?

— Сякаш чертаем едни и същи линии.

— Все пак мястото не може да е това.

— Така е. Това е центърът на схемата, която имаме, но ми се струва малко вероятно да е тук.

— Следователно схемата е непълна. Но ние знаем това. Не знаем къде е Графа.

— Ако е само той. Трябва да се случи в средата на схемата, която чертаем.

— Да. Какво да правим?

— Можеш ли да проследиш Игличката до къщата на Графа?

— Прилепите летят дяволски хаотично.

— Аз не бих могъл да се справя. Грималкин също.

— Така е. Освен това не бива да се доверяваш на котка. Бива ги само за корда на тенис ракети.

— Поне ще се опиташ ли да проследиш Игличката?

— Най-напред трябва да открия малкото копеле. Но… да, тази вечер ще гледам да го срещна.

— Кажи ми какво си открил.

— Ще си помисля.

— Може би ще ти е от полза, ако се наложи да свършиш нещо през деня.

— Така е. Добре. Защо изобщо играчите се подреждат в определен ред около някакъв си център?

— Знам ли?

Върнах се у дома и изръмжах срещу Нещата в огледалото — сега беше подпряно в антрето — колкото да им покажа, че съм там. Нещото в Корабния куфар стоеше кротко. Казах на Нещото в Гардероба да млъква. Блъскането му тресеше цялата къща. Наложи се да излая няколко пъти, докато млъкне.

Долу в избата Нещото от Кръга се бе превърнало в пекинез.

— Обичаш ли малките кучки? — попита то. — Ела я вземи, приятел!

Все още миришеше на Нещо, а не на куче.

— Всъщност не си особено умен — отбелязах аз.

Пеки ми показа среден нокът, когато излизах, а за куче е много трудно да обърне лапата си по този начин.