Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (3)

2-и октомври

Снощи се разхождахме. Сдобихме се с корен от мандрагора от едно далечно поле, сцена на убийство, извършено от някой друг. Господарят ми го уви в коприна и веднага се върна на работното си място. Чух го да бъбри добронамерено с Нещото от Кръга. Списъкът със съставките на Джак е много дълъг и всичко трябва да се прави както трябва и точно навреме.

Дойде котката Грималкин — безшумно, по котешки — и надникна през прозореца. Обикновено нямам нищо против котките. Искам да кажа, че са ми безразлични. Само че Грималкин принадлежи на Лудата Джил, която живее от другата страна на хълма, по посока към града, и разбира се, шпионира в полза на господарката си. Изръмжах, за да й покажа, че е забелязана.

— Рано забелязваш, Смрък — изсъска тя.

— Рано шпионираш, Гри — отвърнах аз.

— Всеки със задачите си.

— Така е.

— Значи се започна.

— Започна се.

— Върви ли добре?

— Дотук. А как е при теб?

— Също. Предполагам, че е най-лесно да попиташ по този начин, засега.

— … Но котките са потайни — добавих.

Тя тръсна глава, вдигна лапа и започна да я разглежда.

— В спотайването има някои удоволствия.

— За котките — отбелязах.

— И някои неща се научават.

— Например?

— Аз не съм първият посетител тук за днес. Предшественикът ми е оставил следи. Даваш ли си сметка за това, верни пазачо?

— Не — отвърнах. — Кой е идвал?

— Бухалът Нощен вятър, придружителят на Морис и МакКаб. Видях го да отлита призори, намерих оставено перо. Беше посипано с прах от мумия, за да ти причини зло.

— Защо ми го казваш?

— Може би защото съм котка и ми е забавно да съм непредсказуема и да ти направя услуга. Ще взема перото и ще го оставя пред техния прозорец, скрито в храсталака.

— Снощи след разходката поскитах — казах аз, — близо до къщата ви оттатък хълма. Видях Негасена вар, черната змия, която живее в корема на лудия монах Растов. Отри се в касата на вратата ти и остави люспи.

— О!? А защо ми казваш това?

— Плащам си дълга.

— Не бива да има дългове сред нашего брата.

— Това е само между нас двамата.

— Ти си странен копой, Смрък.

— Ти си странна котка, Грималкин.

— Както би трябвало да бъде, осмелявам се да кажа.

И изчезна в тъмното. Както би трябвало да бъде.