Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (29)

28-и октомври

Знаех, но разбира се най-напред трябваше да проверя като го разположа върху терена. Наминах покрай повечето от местата, които посетих вчера и се питах кой друг би могъл вече да се е досетил. Видях викария, той също ме видя в далечината, след като Текела насочи вниманието му към мен. Тъкмо пренасяше някакъв кашон от каруцата до къщата си. Спря, за да ме изгледа свирепо. Все още беше с превръзката на ухото си. Големия детектив, мисис Ендърби, заварих на едно дърво с бинокъл в ръка. Когато минах отдолу, тя ме повика:

— Смрък, моля те ела тук.

Продължих нататък.

Слънцето проблясваше от време на време през облаците. Вятърът носеше паднали и падащи листа. Отправих се на юг.

Бубо бе установил домакинството си в нашата изба, въпреки че имаше разрешението ни да се разхожда из къщата и се хранеше с мен в кухнята.

— Какво стана с Нещата от огледалото — попита ме той. — А и със самото огледало?

Разказах му за нападението, сполетяло ни след връщането ни от града. С това стана дума и за самото ни пребиваване там.

— Не бих изключил викария — каза Бубо. — Стрелял е много пъти по мен с арбалета си, а не съм му направил нищо, освен дето понякога съм тършувал в кофата му за боклук. Това може ли да е причина да забиеш стрела в някого? Надявам се да се провали в края на краищата и вие да го изпратите в забвение.

— Доколко знаеш за Играта? — попитах го аз.

— Слушал съм доста. Виждал съм доста. Всички говореха с мен без притеснение, защото ме смятаха за участник. След време наистина започнах да се чувствам като такъв. Толкова неща знам за нея!

И ми разказа как определени хора били привличани на определено място в определена година, в една нощ през самотния октомври, когато луната грее пълна на празника на Вси светии, и когато можело да се отвори пътя, по който Старите богове да се върнат на земята; как някои от тези хора помагали при отварянето, а други се стремели да им попречат и пътя да остане затворен. Затварящите печелели в продължение на векове — често само на косъм — и се разказвало за някакъв тайнствен човек, полупобъркан убиец, скитник и неговото куче, които винаги се появявали, за да затворят пътя. Според някои това бил самият Каин, обречен да ходи по земята белязан. Според други, той бил влязъл в сговор с някой от боговете, който искал да попречи на другите. Никой не знаел със сигурност. А хората се сдобивали с някои пособия и предмети, притежаващи сила и се събирали на определеното място, за да опитат да осъществят волята си. Печелившите се разотивали, а загубилите трябвало да страдат заради действията си, като изтърпят реакцията на космическите принципи, участващи в опита. След това Бубо изреди играчите и техните пособия, добавяйки, че е чувал за изчисленията, гаданията, магическите нападения и отбранителните техники.

— Бубо — казах аз, — ти ме впечатли така, както почти никой досега… да научиш всичко това, без да се издадеш…

— Плъховете имат силно развит инстинкт за самосъхранение — отговори той. — Наложи се да го науча, за да остана жив.

— Не е така. Би могъл да стоиш настрана и да продължиш да се занимаваш с делата си. Самата измама е много по-опасна.

— Е, добре. Изпитвах силно любопитство за всичките тези тайнствени приказки, които чувах. Може би прекалено силно любопитство, за да е добре за мен. Струва ми се, че ми доставяше удоволствие да се правя на участник. Никога преди това не бях правил нещо важно и се чувствах добре.

— Хайде — казах аз. — Качи се на гърба ми и ще отидем да видим циганите. Ще слушаме хубава музика и всичко останало.

В бивака им останахме до късно. Нямам много приятели и вечерта бе чудесна.

Когато отивах към Кучешко гнездо, в подножието на хълма видях нови следи от безформените крака на едрия. На върха — също. Зачудих се къде ли ще отиде експерименталния човек, след като къщата му изгоря.

Обиколих камъните, прокарах линиите отново. Проектирах ги върху терена, като този път изключих опожарената къща на югозапад, което преместваше всичко доста на север, взех под внимание двата сателитни гроба и изчислих както с къщата на Лари, така и без нея. С нея пак попадах на никакво място сред пустошта. Без нея, обаче, мястото се оказваше докоснато от Висшите сили. Намирах се на него — Кучешкото гнездо, сред кръга от изпочупени камъни, където щеше да се състои финалната сцена. Лари бе просто приятел. Отметнах глава назад и завих. Схемата бе пълна.

Надписите на скалата, от която бе започнало по-раншното ни приключение, просветна за миг, сякаш за да потвърди.

Спуснах се бързо надолу, с подскоци.

Полунощ.

— Открих го, Джак — обадих се аз и му разказах историята на Бубо. — Ако елиминираме Добрия доктор, центърът се оказва на върха на моя хълм — добавих накрая.

— Разбира се, другите ще го разгадаят до няколко дни.

— И ще съобщят новината. Така е. Спомням си само един случай, когато никой не отгатна правилно.

— Колко отдавна беше това!

— Да. Тогава всички седнахме да вечеряме заедно, посмяхме се и всеки тръгна по своя път.

— Подобни неща са рядкост.

— Наистина.

— Мисля, че сега нещата ще висят на косъм, Смрък.

— Аз също. И всичко е странно още от самото начало. Това качество може да се запази.

— Така ли?

— Само предчувствие.

— Доверявам се на инстинкта ти. Трябва да сме готови за всичко. Жалко за Джил и Грималкин.

— Решил съм да остана приятел с тях до самия край.

Той стисна рамото ми.

— Както искаш.

— Не е като в Дижон, нали?

— Не. Този път се случиха множество странни неща. Горе главата, Смрък, приятелю!

— Така се усмихвам — отвърнах аз.