Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (22)

21-и октомври

Нещата стават неспокойни, но затворите им все още вършат работа. Тази сутрин се отбих при Лари, за да му предложа да отговаря на името Щастливко, ако някой от горските обитатели го нарече така по време на броденията му. Това наложи да го осведомя за спекулациите около статуса му. Той се съгласи да проявява внимание при излизанията си. Разказах му и всичко останало, тъй като го смятах за партньор. Всичко, с изключение на истинската самоличност на Линда Ендърби. Не исках да унищожа илюзиите му по отношение на добрата възрастна дама, чиято компания му бе доставила толкова голямо удоволствие. Наученото си е научено — и се съмнявах, че в неговия странен случай то би могло да бъде кой знае колко много, след като той толкова се пазеше, — така че прецених: ако го оставя да поживее още малко със скъпия спомен от посещението, няма да рискувам нищо. Реших да изчакам няколко дни, преди да му открия истината.

— Чул ли си нещо ново за полицията и разследването? — попитах аз.

— Разследването продължава. Мисля, че вече са разпитали всички и сега търсят трупа в околността. Изглежда последната версия е, че полицаят е бих хвърлен от кобилата, която после се е прибрала в конюшнята сама.

— Предполагам, че реката още не го е изхвърлила. Може да е стигнал до морето.

— Възможно е. Ако беше изхвърлен на брега, досега щяха да са го открили.

— Чудя се как ли Графа ще възприеме това гонене на вятъра, ако се приближат твърде много до мястото му.

— Обзалагам се, че ако днес провериш, вече ще се е преместил.

— Значи и ти мислиш, че има друго обиталище?

— Разбира се. Това е в стила му. И е много прав. Всеки трябва да има място, където да избяга, ако се наложи. Не можеш да бъдеш прекалено внимателен.

— Ти можеш ли?

Лари се усмихна.

— Надявам се и ти да можеш — каза той.

Никой не може да познае, кога се усмихвам.

След това отидох да потърся Грималкин, за да видя дали ще поиска да се спусне в гробницата още веднъж. Но не успях да я открия. Най-накрая се отказах и тръгнах към къщата на Растов.

Негасена вар също я нямаше, така че започнах да надничам през прозорците. Видях самия Растов, отпуснат на един стол, с бутилка водка в едната ръка и нещо, което приличаше на икона в другата. Нещо на перваза помръдна и видях, че е партньорката ми.

Негасена вар вдигна глава, вторачи се в мен и кимна към съседната стая. После се плъзна на пода и изчезна. Аз се приближих до близкия прозорец, след малко той се отвори и се появи Негасена вар.

— Здрасти, Вар — казах аз. — Как я караш?

— Понякога ми се ще да се върна в полето — отвърна тя. — Сега щях да се готвя за дългия зимен сън.

— Лоша нощ ли прекара?

— Измъкнах се тъкмо навреме. Пак започна. Пие и пее тъжни песни. Когато прекали, може да ни навлече големи неприятности. По-добре да е трезвен за голямата нощ.

— Надявам се.

Тръгнахме към задния край на къщата.

— Зает ли си? — попита ме тя.

— Струва ми се — отвърнах.

— Слушай, Смрък, шефът скрива някои неща от мен, а според Нощен вятър… каза ми го преди ден-два… имало гадателски магии, с чиято помощ можело да се открие кой е отварач и кой — затварач. Вярно ли е?

— Прав е. Но те не са надеждни преди смъртта на луната. И наистина трябва да те бива, за да можеш да ги използваш.

— Колко време след това?

— Няколко дни.

— Значи съвсем скоро ще започнат да откриват статуса на всички?

— Да, ще започнат. Винаги е така. Ето защо е много важно да свършим всякаква съвместна работа преди това. Веднъж след като линиите са начертани, бившите съюзници могат да се окажат врагове.

— Не бих искала ти или Нощен вятър да сте ми врагове.

— Това не означава, че ще започнем да се избиваме преди голямото събитие. Всъщност, винаги съм смятал подобни неща за признак на слабост.

— Но все пак ще има убийства, нали?

— И аз мисля така. Но ми се струва, че е пилеене на сили, след като и без това всичко ще бъде уредено.

— И половината от нас ще умрат, вследствие на победата на останалите.

— Рядко отварачите и затварачите са по равно. Никога не можеш да си сигурен в разположението на силите и кой ще се появи най-накрая. Чувал съм, че веднъж е имало опит, при който всички са се оттеглили в последния ден. Никой не се е появил. Това също е погрешно. Помисли. Всеки от тях, с достатъчно кураж, би могъл да постигне своето.

— Кога ще се разчуе, Смрък?

— Скоро. Може би някой работи по въпроса и в този момент.

— Сигурен ли си?

— Не. Но скоро ще разбера. Не искам да знам нищо, преди да се наложи да го знам.

Негасена вар пропълзя на един стар пън. Аз седнах до нея.

— Поради една причина. Би ми попречило сега да поискам нещо от теб.

— Какво?

— Искам да дойдеш с мен до гробницата, за да я проверим. Трябва да разбера дали Графа е все още там.

Негасена вар остана мълчалива. Люспите й блестяха на слънцето.

— Не — каза тя след малко. — Не се налага да отиваме.

— Защо?

— Защото вече знам, че не е там.

— Откъде?

— Снощи излязох и се скрих в една слива, която знаех, че Игличката посещава, когато се храни. Той дойде и аз го поздравих:

— Добър вечер, Игличке.

— Негасена вар, ти ли си това? — попита ме.

— Аз съм — отговорих. — Как са полетите ти напоследък?

— Добре, добре — каза той. — А как са твоите усукани пътища?

— Страхотно — отвърнах. — Да се храниш ли си дошъл?

— Да. Винаги идвам тук най-накрая, защото тези сливи са ми любимото нещо, а освен това се чудесен десерт след лова на насекоми. Обичам да оставям най-доброто за най-накрая.

— Както и трябва да бъде с всички начинания. Кажи ми — попитах го, защото след като живях толкова време с Растов бях научила тези неща — опитвал ли си падналите сливи, които изглеждат сбръчкани, развалени и неапетитни?

— Не — отговори Игличката. — Би било глупаво, след като на дървото висят толкова много далеч по-хубави.

— Но външният вид може да заблуждава, а „хубаво“ е относително понятие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Игличката.

— Аз също обичам плодове и съм научила тайната им. Онези долу на земята са далеч по-добри от тези, които още висят на клоните.

— Как е възможно това?

— Тайната се крие във факта, че след като са откъснати завинаги от източника на съществуванието си, те продължават да живеят свой собствен живот. Истина е, че изглеждат увехнали, но от собствените им същества ферментира специален елексир, далеч по-качествен от обикновените сокове на плодовете горе.

— И са по-вкусни?

— Не. Тук нещата достигат отвъд обичайните понятия за вкус. Опират до духа.

— Ами тогава трябва да ги опитам.

— Няма да се разочароваш. Препоръчвам ти ги горещо.

И той се спусна на земята, кацна при една слива, която му показах и я захапа.

— Ах! — извика след това. — Нищо не струва! Презряла е и…

— Чакай малко. Хапни още малко, преглътни, хапни още малко. После почакай.

Започна да опитва. Малко по-късно ми каза:

— Чувствам се леко замаян, но не ми е неприятно. Дори…

Изяде още една и изведнъж му хареса. После още една.

— Негасена вар, беше права — призна той след малко. — Има нещо много особено в тези плодове. Облива ме някаква топлина…

— Да — отвърнах аз.

— И замайването не е истинско замайване. Приятно е.

— Яж още. Още много — посъветвах го. — Наслади се докрай.

Скоро стана съвсем трудно да се разбере какво говори, така че се наложи да сляза от дървото, за да съм сигурна, че ще чуя всичко.

— Ти беше ли с Графа, когато създаде новите гробове? — попитах го след това и по този начин научих къде са и че се е преместил в един от тях миналата нощ — завърши Негасена вар.

— Браво — казах аз. — Браво.

— Надявам се на следващата сутрин да не се е събудил така, както се чувствах аз. Не останах при него дълго, защото знам, че не е хубаво да виждаш змии, когато си в това състояние. Поне Растов твърди така. Последния път аз видях хора — онези пътуващи цигани. И теб, разбира се.

— Колко други гроба има до онази гробница?

— Два. Единият е на югозапад, а другият — на югоизток.

— Искам да ги видя.

— Ще те заведа. Онзи на югозапад е по-близо. Да отидем първо там.

Тръгнахме през някаква местност, която не бях посещавал дотогава. След време стигнахме до малко гробище с ръждясала ограда. Портата не беше заключена и яз я бутнах, за да се отвори.

— Оттук — каза Негасена вар и аз я последвах. Въведе ме в малък мавзолей до една върба с оголени клони. — Камерата вдясно е отворена и вътре има нов ковчег.

— Графът в него ли е?

— Не би трябвало. Според Игличката, щял да спи в другия.

Въпреки това влязох и заопипвах с лапа капака на ковчега, за да открия начин да го отворя. Когато най-накрая го открих, той се отмести лесно. Вътре нямаше нищо, освен няколко шепи боклук.

— Прилича ми на истински — казах аз. — Заведи ме при другия.

Тръгнахме към по-далечния гроб и пътьом попитах:

— Игличката каза ли ти, кога са установени тези гробове?

— Преди няколко седмици — отвърна Негасена вар.

— Преди тъмното на луната?

— Да. Изрично го подчерта.

— Това ще унищожи изчисленията ми — казах аз. — А всичко се бе подредило толкова добре!

— Съжалявам.

— Сигурен ли си, че ти е казал точно това?

— Напълно.

— Проклятие!

Слънцето грееше ярко, макар че имаше облаци — независимо от гъстите кълба над къщата на Добрия доктор далеч на юг — и се усещаше хапещия северен вятър. Вървяхме, заобиколени от цветовете на есента — кафяво, червено, жълто — и земята беше влажна, макар и не подгизнала. Вдъхнах миризмата на гора и земя. Някъде в далечината от един комин се виеше дим. Замислих се за Старите богове и се зачудих как ли биха променили нещата, ако се отвори пътят за завръщането им. Светът би могъл да бъде добро или отвратително място и без свръхестествена намеса — бяхме изработили свои собствени начини да правим едно или друго, да определяме доброто и злото. Някои богове са добри като идеали, към които трябва да се стремим, а не като конкретни цели, които да постигаме тук и сега. Що се отнася до Старите, не виждах никаква полза от това да имаш вземане-даване с тези, които са върховно трансцедентални. Предпочитам да държа подобни неща в абстрактни, платонически царства и да не се занимавам с физически присъствия… Вдъхнах миризмата на дим, торф и гнили, съборени от вятъра ябълки, може би все още влажни от утринната роса в някоя овощна градина, видях ятото птици, отправило се на юг. Чух къртица, която ровеше под краката ми.

— Растов всеки ден ли пие така? — попитах.

— Не — отговори Негасена вар. — Започна в нощта на смъртта на луната.

— Линда Ендърби беше ли при него?

— Да. Говориха дълго за поезия и за някакъв човек на име Пушкин.

— Знаеш ли дали е погледнала иконата на Алхазред?

— Значи знаеш, че я притежаваме? Не, пиян или трезвен, той не я показва на никого. Докато не дойде времето да я използва.

— Когато те търсих, го видях да държи нещо, което приличаше на икона. Дървена, около десет на двайсет сантиметра, нали?

— Да. Днес той я извади от скривалището. Когато се почувства особено потиснат, твърди че го освежавало да "отиде до бреговете на Хали и да погледа пресъздаването на разрухата, а после да помисли върху ползата от всичко това.

— Това би могло да се тълкува като твърдение на затварач — отбелязах аз.

— И аз понякога те мисля за такъв, Смрък.

Погледите ни се срещнаха и аз спрях. В някои моменти трябва да се рискува.

— Аз съм — казах.

— Проклятие! Значи не сме сами!

— Хайде да си мълчим за това. Предлагам повече да не повдигаме темата.

— Но поне можеш да ми кажеш дали не е и някой от другите.

— Не мога — отвърнах.

Отново тръгнах напред. Малък скок напред, малка спечелена победа. Минахме покрай две крави, които пасяха с наведени глави. Откъм къщата на Добрия доктор се разнесе тътен. Погледнах наляво и видях моя хълм — този, който бях нарекъл „Кучешко гнездо“.

— Този по̀ на юг ли е от другия? — попитах аз, когато свихме по една пътека, която водеше в тази посока.

— Да — изсъска Негасена вар.

Опитвах се да си представя как ли би изглеждала схемата, като взема под внимание тези нови местожителства. Дразнеше ме непрекъснато да откривам и губя кандидати за център. Струваше ми се, че силите си играят с мен. А и ми беше особено трудно непрекъснато да се отказвам от нещо, което ми се е струвало много подходящо.

Най-накрая стигнахме до нещо, което ми приличаше на семейна градина. Само че семейството, на което принадлежеше, си бе отишло отдавна. На върха на близкия хълм се виждаше полусрутена къща. Всъщност стояха само основите. Когато Негасена вар ме заведе в обраслото с буренак гробище, от чиято ограда бе останала само източната част, при това килната на една страна, разбрах, че семейството е отдавна погребано.

Поведе ме между високите треволяци към една масивна каменна плоча. Около нея личаха следи от скорошно копане. Самият камък бе леко отместен, така че откриваше малък процеп, през който трябваше да се промуша.

Мушнах носа си вътре и подуших. Прах.

— Искаш ли да проверя? — попита Негасена вар.

— Ще слезем и двамата — отвърнах аз. — След като бих толкова път, искам да погледна лично.

Вмъкнах се през отвора и се спуснах по няколко неравни стъпала. Най-долу имаше локва, която прескочих. Имаше и други и не беше възможно да избягна всичките. Бе тъмно, но все пак успях да различа очертанията на отворен ковчег, поставен на издигната платформа. Един друг бе отместен встрани, за да се отвори достатъчно място.

Приближих се, за да подуша. Не знам какви миризми очаквах да усетя. В нощта, когато се срещнахме, Графа нямаше миризма — много объркващ факт за същество с моя темперамент и нюх. Когато се приближих и очите ми свикнаха с тъмнината, се зачудих защо ли е оставил капака отворен. Струваше ми се много неуместно за някой като него.

Изправих се на задни лапи и надникнах вътре.

Негасена вар застана наблизо и попита:

— Какво има?

Разбрах, че съм издал нещо като въздишка.

— Играта става по-сериозна — отвърнах аз.

Пропълзя по капака и застана отгоре, подобно на египетска маска.

— Оу! — възкликна тя тогава.

Вътре лежеше скелет, положен върху дълга черна пелерина. Беше облечен в черен костюм, сега в безпорядък и отворен отпред. От гърдите стърчеше голям дървен клин, леко наклонен, който в долния край стигаше до гръбначния стълб. Наоколо имаше значително количество прах.

— Изглежда новото му обиталище не е било толкова тайно, колкото си е мислил — отбелязах аз.

— Чудя се дали е бил отварач или затварач — обади се Негасена вар.

— Отварач, предполагам. Но сигурно никога няма да научим със сигурност.

— Кой, според теб, го е заковал?

— Нямам представа все още — казах аз и слязох долу. Започнах да оглеждам цепнатините и дупките по стените. — Виждаш ли Игличката някъде наоколо?

— Не. Смяташ ли, че са пипнали и него?

— Възможно е. Ако го видя, има какво да го попитам.

Изкачих се по стъпалата и излязох на светло. Тръгнах към дома.

— Какво ще стане сега? — попита Негасена вар.

— Трябва да направя обиколката си.

— Ще чакаме ли да се случи пак?

— Не. Ще проявяваме предпазливост.

Изтичахме и запълзяхме към домовете си.

Джак бе излязъл. Аз свърших работата си в къщата и излязох да потърся Грималкин, за да й разкажа за последните събития. Изненадах се, защото заварих Джак да разговаря с Лудата Джил пред задния й вход. В ръка носеше чаша захар, която изглежда бе взел от нея на заем. Когато приближих, той свърши разговора и тръгна да си върви. Грималкин не се виждаше никъде наоколо. Докато водех Джак към дома, той ми каза, че много скоро може би ще се наложи да отидем до града за някои продукти от земен характер.

По-късно, докато все още търсех Грималкин, застанах отпред и в това време изтрополя каляската на Големия детектив, все още маскиран като Линда Ендърби. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди. След това отмина.

Влязох вътре и поспах.

Събудих се привечер и направих обиколката си. Нещата в огледалото все още бяха скупчени и леко пулсираха. Дефектът на стъклото ми се стори малко по-голям, макар че това би могло да е заблуда на паметта или резултат на въображението ми. Все пак реших в близко време да обърна внимание на Джак върху него.

Хапнах, пих вода и отново излязох. Този път попаднах на Грималкин. Спеше на стъпалата пред къщата ни.

— Здрасти — поздравих аз. — Търсих те днес. Липсваше ми.

Тя се прозина и протегна, после изчисти лапите си.

— Нямаше ме. Проверявах къщата на викария.

— Влезе ли вътре?

— Не. Но погледнах във всички възможни дупки.

— Научи ли нещо интересно?

— На бюрото в кабинета си викарият държи череп.

— Memento mori — отбелязах аз. — Църковните служители понякога си падат по такива неща. Може да го е заварил като част от обзавеждането.

— Оставен е в купата.

— Купа?

— Купата. Старата петостенна купа, за която говорят.

— О!? — значи неправилно бях сметнал, че това пособие е у Добрия доктор. — Ако можеш да ми кажеш къде са двата жезъла…

Тя ме изгледа странно и продължи да се чисти.

— Наложи се да се изкача по външната стена.

— Защо?

— Защото чух някой да плаче на горния етаж. Изкачих се и надзърнах през прозореца. Висях момиче на легло. Беше със синя рокля и оковано за глезена с дълга верига. Другият край беше прикрепен за леглото.

— Кое беше момичето?

— Малко по-късно срещнах Текела. Не мисля, че гореше от желание да разговаря с котка, но все пак я убедих да ми каже, че момичето е Линет, дъщеря на покойната съпруга на викария от предишния й брак.

— Защо я е оковал?

— Според Текела, за наказание, защото се е опитала да избяга.

— Много подозрително. На колко години е?

— На тринайсет.

— Да. Подходяща възраст. Жертвоприношение, разбира се.

— Разбира се.

— Ти какво й разказа в замяна за информацията?

— За едрия човек, когото срещнахме снощи, и за възможността циганите да са свързани с Графа.

— Искам да ти кажа нещо за него — прекъснах я аз и описах разузнаването си с Негасена вар.

— Независимо на чия страна е бил — отбеляза Грималкин, — не мога да кажа, че съжалявам, задето вече го няма. Тръпки ме побиваха от него.

— Срещали ли сте се?

— Видях го една нощ, когато излизаше от първия гроб. Бях се качила на едно дърво, за да го наблюдавам. Сякаш изтече отвътре, като че ли нямаше никакви мускули — измъкна се, както умее да прави Негасена вар. После застана неподвижно и вятърът плющеше в пелерината му. Огледа се, сякаш целия свят беше негов и се чуди коя част от него ще го забавлява най-добре за момента. И се засмя. Никога няма да забравя този звук. Отметна глава назад и пролая… не, не както правиш ти, освен ако не лаеш по особен начин преди да изядеш нещо, което не иска да бъде изядено, и това ти доставя удоволствие. След това тръгна и не можех да повярвам на очите си… Заемеше различни форми, беше различни неща, плющящата пелерина… Дори заставаше на различни места едновременно. После изчезна. Пелерината му се понесе на лунната светлина… не мога да кажа, че бях нещастна, задето си отиде.

— Не съм присъствал на нещо чак толкова драматично — казах аз, — но съм го виждал от много близо. Бях впечатлен. Текела каза ли ти още нещо, освен за Линет? — попитах след това.

— Изглежда всички смятат ремонтираната къща за център. Викарият й казал, че някога на това място имало голяма църква, която била разрушена от последния Хенри, за да покаже на останалите, че не се шегува.

— Мястото се оказва толкова подходящо, че чак се ядосвам на лошия вкус на Графа да обърка всичките ми изчисления.

— Успя ли да определиш новото място?

— Не още. Ще се заема съвсем скоро.

— Ще ми го покажеш ли?

— Когато го установя, мога да те взема с мен — предложих.

— Кога ще стане това?

— Може би утре. Сега имам намерение да отида да видя циганите.

— Защо?

— Понякога са много шарени. Ако искаш, ела.

— Ще дойда.

Тръгнахме по пътя. Небето отново беше ясно и обсипано със звезди. Когато наближихме къщата на Лари, дочух далечна музика. Малко по-нататък се виждаха отблясъци от огньове. След още малко успях да различа звуци от китара, цигулка, дайре и барабан. Най-накрая стигнахме и се скрихме под една каруца, откъдето можехме да наблюдаваме. Надуших други кучета, но вятърът духаше срещу нас, така че не ни обезпокоиха.

Няколко възрастни циганки танцуваха и изведнъж се разнесе песен, наподобяваща виене. Музиката беше вълнуваща, движенията на танцьорките — стилизирани, като стъпките на дългокраките птици, които бях виждал в топлите страни. Горяха много огньове и от някой от тях се носеше миризма на готвено. Гледката принадлежеше колкото на мрака, толкова и на светлината и виенето доста ми допадна — казвам го като познавач на подобни неща. Наблюдавах известно време, запленен от звуците, от ярките цветове на облеклата на танцьорките, от движенията им.

Изсвириха няколко мелодии, а след това цигуларят вдигна инструмента си напред и го посочи на група зрители. Чух възражения, но той настоя и най-накрая една жена излезе на светлото. Едва след малко разбрах, че е Линда Ендърби. Очевидно Големия детектив бе решил да направи още едно светско посещение. Едва сега различих в тъмнината ниския, прегърбен силует на придружителя му.

След няколко протеста той пое цигулката и лъка, докосна струните и я улови като човек, който познава инструмента добре. Вдигна лъка, изчака малко и засвири.

Биваше го. Не свиреше циганска музика, а някаква стара фолклорна мелодия, която бях чувал и преди. Веднага след нея изсвири още една, в няколко вариации. Продължаваше да свири и всичко ставаше все по-неземно…

Спря съвсем неочаквано и направи крачка, сякаш излизаше от някакъв сън. Поклони се и с изцяло мъжко движение върна цигулката на собственика й. Замислих се за целенасочените разсъждения, за удивително изкусните заключения, довели го тук и за това моментно отдаване на необуздаността, която трябваше да потиска… и как след това отново се превърна в жена. Долових присъствието на невероятна воля и изведнъж го опознах много по-добре, престана да бъде само преследвач с много лица. Дадох си сметка, че той изучава, както и ние самите, другите аспекти на начинанието ни и че накрая може да ни настигне, да се окаже по свой собствен начин почти участник — или по-скоро фактор, в Играта. Започнах да го уважавам така, както съм уважавал много малко други същества.

По-късно, когато се прибирахме, Грималкин каза:

— Хубаво беше, че се откъснахме за малко.

— Да — съгласих се аз и погледнах небето, където нарастваше луната.