Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (12)

11-и октомври

Забързана сутрин. Направих обиколката си и излязох навън. Не открих нищо нередно, така че се отправих към къщата на Добрия доктор. Когато подтичвах по пътя обаче, от малката горичка вдясно до мен долетя познат глас:

— Сър, това е същото куче.

— Откъде си сигурен? — отвърна друг.

— Видях следите. Еднакви са с неговите. Освен това куца по същия начин с предния ляв крак, има същото разкъсано дясно ухо…

… Стари военновременни рани… неразбирателство с някакъв безмозъчен тип на Карибските острови преди много години…

Разбира се, това бяха Големия детектив и неговия придружител.

— Добро куче, добро куче.

Спомних си сценката, която разиграх предишната вечер, започнах да въртя опашка и да се стремя да изглеждам дружелюбен.

— Добро куче — повтори той. — Покажи ни къде живееш! Заведи ни у дома!

Докато говореше, той ме потупа по врата. Ръката му беше значително по-топла от ръката на последния дружелюбен тип, когото срещнах.

— У дома. Да вървим у дома.

Спомних си Грималкин в кладенеца и ги заведох до къщата на Морис и МакКаб. Изчаках с тях на верандата, докато отвътре не се чуха стъпки, в отговор на почукването им. След това се оттеглих и хукнах по права линия към гробницата на графа. Резултатът беше интересен. Дори още по-интересен, когато от там пребягах по права линия до къщата на Добрия доктор.

След това направих още няколко линии, за да потвърдя резултатите.