Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (11)

10-и октомври

Целия ден валя силно, така че не излизах много и не ходих далеч. Никой не дойде.

Направих доста повече обиколки от обикновено, отчасти от скука. Добре, че стана така.

Когато слязох в избата, Нещото беше странно притихнало. След миг видях защо. Беше се образувал теч. Водата влизаше през дупка в горния край на стената, минаваше по една греда на тавана и капеше долу на около метър навътре. Локвата бавно се разширяваше. Едно мокро пипало се бе насочило към Кръга и му оставаха само десетина сантиметра, за да го наруши.

Завих — провлачения, силен, тъжен вой, който пазех за случаи като този. След това се хвърлих върху пипалото и попих водата с кожухчето си.

— Ей! — извика Нещото. — Престани веднага! Това трябваше да стане!

— Това също! — озъбих се аз и се претърколих в самата локва. Започнах да се мятам и да попивам водата. Доста намаля.

После отидох в далечния, сух ъгъл и отново се затъркалях, за да я разстеля така, че да се изпари, без да причини вреда.

— Проклето куче! — изръмжа то. — Само след няколко минути щях да се отърва!

— Предполагам, че днес просто нямаш късмет — отвърнах аз.

По стълбата се чуха стъпки.

Когато Джак влезе и видя какво се е случило, отиде, за да вземе парцал. Върна се и допопи остатъка от локвата, като изстискваше парцала в леген. В това време Нещото беснееше — стана розово, синьо и болезнено зелено. След това сложи една кофа под капчука и ми нареди да му кажа, ако протече от някъде другаде.

Но не протече. Проверявах най-редовно целия следобед. Дъждът престана след мръкване и аз изчаках няколко часа след това — за да съм напълно сигурен, — преди да изляза.

Излязох навън, отидох пред къщата и изрових парчето обработено с наркотици месо. Занесох го нагоре по пътя и го оставих така, че да се вижда от къщата на Оуън. Беше тъмно и Лъжльо не се виждаше никъде, така че побродих наоколо.

Под големия дъб в задния двор открих осем големи плетени кошници, в различни етапи на завършеност и седем по-малки. Имаше и множество дебели въжета.

Подуших наоколо. Освен всичко това наблизо имаше и стълба. Такава промишленост за изнемощял старец…

После тръгнах по права линия, като пресякох една нива и някакъв двор. Някъде по пътя към целта ми заваля отново — леко. Огромна маса облаци закри малка част от небето — тъмни форми в тъмнината. За миг небето проблесна, а след това се разнесе ниският тътен на гръмотевицата.

Продължих нататък и най-накрая стигнах до обиталището на Добрия доктор. Сега ми изглеждаше, че бях точно под ниските облаци. Докато наблюдавах, една тризъба мълния раздра небето и започна да танцува между гръмоотводите на покрива на старата къща. Трясъкът последва почти мигновено след това и прозорците на партера засветиха по-ярко.

Останах сред тревата и се ослушах. Отвътре чух мъжки глас, който викаше на някого да се погрижи за Лейдън. Последва нов блясък, нов трясък, нов дяволски танц на покрива, нови викове, нови отблясъци в прозорците. Припълзях по-близо.

Надникнах вътре и видях висок мъж с бяло сако — беше с гръб към мен, — наведен над нещо на дългата маса, но не можех да видя какво, защото тялото му го скриваше от погледа ми. В далечния ъгъл клечеше малък, зле оформен индивид, който извършваше нервни движения с ръце и шареше с очи наоколо. Последва нов блясък и нов трясък. В оборудването вдясно на високия мъж затрептяха електрически заряди. За миг ме заслепиха. Високият извика нещо и се отмести настрани, малкият стана и затанцува из стаята. Нещо на масата — видях, че е завито с чаршаф — трепна. Би могло да е голям крак. И отново ослепителна мълния и оглушителна гръмотевица. Стаята за миг се превърна в ад. Стори ми се, че нещо голямо и човекоподобно се опита да се надигне, но очертанията му бяха скрити от чаршафа.

Отдръпнах се. Хукнах да бягам, а от небето продължи да се сипе огън. Бях изпълнил дълга си. Бях проучил достатъчно неща за една нощ.

Преминах по следващата линия от къщата на Добрия доктор до тази на Лари Талбът. Някъде по пътя дъждът спря и аз се отръсках. Заварих къщата на Лари добре осветена. Може би наистина страдаше от безсъние.

Започнах да обикалям наоколо и постепенно да стеснявам кръга спираловидно, като спрях да разгледам една малък овраг отзад. Вътре, добре очертана в изсъхналата кал, намерих голяма следа от лапа — същата като онази, която открих край къщи.

Приближих се, подпрях се на предни лапи в стената на къщата и надникнах през един прозорец. Празна стая. Третата, в която надникнах, се осветяваше през покрива и бе пълна с растения. Лари беше там, съзерцаваше дълбините на някакво огромно цвете и се усмихваше. Устните му се движеха и макар че чувах звуци, не можах да разбера какво казва. Цветето пред него се полюляваше, но не знаех дали от въздушните потоци или по своя воля. Лари продължи да мърмори и най-накрая аз си тръгнах. Много хора разговарят с цветята си.

След това се ориентирах максимално добре и се отправих по следващата линия от къщата на Лари към гробницата на графа. Стигнах до разрушената църква и спрях за малко, за да си представя останалата част от схемата. По това време на изток вече се появиха първите лъчи на зората.

Докато лежах и размишлявах, един голям прилеп — много по-голям от Игличката — се спусна от север и мина зад едно голямо дърво. Само че не излезе от другата му страна. Вместо това чух удивително тихи стъпки и иззад дървото се появи мъж с черен костюм и черна пелерина.

Вторачих се. Той рязко се обърна към мен и попита:

— Кой е там?

Изведнъж се почувствах много оголен. Можах да измисля само една роля, която да изиграя.

Разджавках се идиотски и се втурнах напред, въртейки опашка. Хвърлих се на земята пред него, като някакъв бездомен помияр, зажаднял за ласки.

Ярките му устни за миг се изкривиха в полуусмивка. След това се наведе и ме погали зад ушите.

— Добро куче — каза той бавно, с гърлен глас.

След това ме потупа по врата, изправи се и тръгна към гробницата. Когато стигна до нея, спря. В един миг го видях да стои там, в следващия изчезна.

Реших, че е време да се махам. Докосването му беше много студено.