Ралф Питърс
Изменникът (8)

Осма глава

Паркирах форда близо до вкъщи. На непозволено място, за по-бързо. Бях изплашен. И се чувствах по-глупав отвсякога.

Бях искал да питам Рогоносеца какво имаше предвид с това, че сме ги направили на глупаци още преди да вдигнем във въздуха лабораторията им. Мисълта ме беше измъчвала с дни. Но когато имах възможност да го задам, въпросът сякаш беше излетял от главата ми.

Трябваше да се наспя. Все пак беше начин да се отърся за малко от проблем, с който още не бях напълно наясно.

Кори ме чакаше на стълбите пред вратата. В моя квартал можеш да си го позволиш, в случай че не си замесен с хора, които си падат по бомби, отвличания и убийства. Приличаше на дете. Докато не се изправи.

— Безпокоих се за теб — ме уведоми. Отново използваше гласа си за особени случаи.

— Да влезем вътре. — Отключих с най-голямата скорост, на която бях способен.

— Пак ли те преследват?

Не отговорих на въпроса и затръшнах вратата, като се надявах вътре да не ме чака някоя нова изненада. Тръгнах нагоре по стълбите, но се сетих, че трябва да свърша още нещо. Отидох в кухнята и отворих чекмеджето с покривките.

— Вземи си го — бутнах револвера в ръката й. — Трябва да съм бил луд да те оставя да ми го пробуташ. Откъде, по дяволите, въобще си намерила това нещо? Да не ти го е дал назаем кметът?

Погледна ме в очите.

— Беше на Ем.

Това ме поохлади.

— Ем не беше от хората, които държат пищови в къщата си.

— Беше изплашен. Казах ти. Не знам защо. Страхувах се, че ще се самоубие. — Спря за момент и пристъпи към мен. — Или че ще убие мен. Нещата между нас вървяха на зле. Скрих го.

Веждите ми почти докосваха тавана.

— Скрила си го? И, естествено, малката Кори го е направила толкова добре, че отрядът златотърсачи, които претърсиха апартамента на Ем, не е могъл да го намери. Стига, Кори.

Тя сви рамене.

— Не го бях скрила в апартамента. Отнесох го в службата.

— Скрила си го в сенаторски офис?

— Не е ли хитро?

— Няма как да си го прекарала покрай охраната.

— Ултравиолетовите детектори са за туристите. Имам пропуск.

Поклатих глава.

— Кори, баща ми ми е казвал да внимавам много с момичета, които си играят с огнестрелни оръжия.

— О, престани, Джон. Не знаеш колко ми беше трудно. Ти продължаваш да мислиш за Ем като за велик романтичен герой. Е, той беше най-големият кучи син, който се е раждал някога. И пиеше като руснак. Залиташе и се блъскаше в стените през по-голямата част от времето. Или блъскаше мен в стените. Ако не ми трябваха пари, никога не бих останала с него. Сега можеш да ме изпратиш в затвора.

— Не искам да говориш повече за Ем. Знаеш ли, че днес беше погребението му?

— Колко букета изпрати? Мислиш ме за черната вдовица, нали? Е, какво ще кажеш за следното: страх ме е. Наистина ме е страх, господин военен. И знам за погребението на Ем повече от теб. Гробището „Уитиър“. Само за стари масачузетски фамилии. Церемонията ще се води от преподобния Франсис Барлоу. — Изкриви малката си уста. — Познаваха Ем и не биха позволили да ги притесняват разни помияри. Казаха на света да си гледа работата. „Семейство Карол не се нуждае от съчувствието на масите.“ Виждал ли си ги, Джон? Отнасяха се с мен като с боклук само защото баща ми не е бил голяма клечка. Бяха ужасени от перспективата той да се ожени за мен.

— Щеше ли да го направи?

— Не.

— Така ли?

— Предложи ми. Отказах. Знаех, че няма да мога да го изтърпя за цял живот. — По лицето й се изписа омраза. Истинска. — Опитай някога да движиш с алкохолици. Трябва да чакаш половин час, преди да използваш тоалетната, след като те са били там.

— Запази подробностите за автобиографията си. Трябва да тръгвам. — Отново се запътих към стълбите.

Последва ме. С револвер в ръка.

— Къде отиваш? Какво става?

Влетях в спалнята си. Бикините и книгите на Тиш още лежаха по пода. Взех един куфар, който ченгетата бяха захвърлили в ъгъла, и започнах да събирам вътре най-необходимите неща.

— Къде отиваш?

— Внимателно с тоя топ. Не знам къде отивам. Просто трябва да се махна оттук. Прекалено е оживено. Трябва да помисля. Да си обясня някои неща.

— Нека да дойда с теб. Може да съм ти от помощ.

— Кори, за военните инструктажи винаги подготвяме три тактики, от които да си избере шефът. — Вдигнах купчина чорапи от пода. — Тактика номер едно е тази, която искаш той да избере. Номер две би приел, но не е добра колкото първата. И последната е толкова глупава, че знаеш, че шефът не би я приел за нищо на света. — В приглушената светлина беше трудно да различиш дали чорапите са кафяви или черни. Хвърлих всички в куфара. — Ако те взема със себе си, ще постъпя според план номер три.

— Моля те. Не разбираш колко съм изплашена.

— Вън на стълбите не личеше да те е страх. Не приличаш на изплашена, скъпа. И не виждам някой да те преследва. Освен обичайните заподозрени, от които в този град се навъртат с хиляди. Стотици хиляди. — Сгънах три смачкани чифта спортни гащета. Не знаех колко дълго ще ми се наложи да отсъствам. Трябваше да съм в службата в понеделник сутрин. Но не бях много оптимистично настроен. И знаех, че ще направя всичко по силите си, за да намеря Тиш. — Кори, мога да ти кажа, че единственото, от което трябва да се страхуваш, е да се навърташ около мен.

— Страх ме е да остана сама.

— Обади се на сенатор Фауст. Обзалагам се, че ще направи нещо за теб. И свали този пищов. Оръжията не са играчки.

— Не мога да му се обадя. Искам да кажа, не искам да му се обаждам. Не мога да му се обадя.

Отидох в банята и изпразних лавиците в стар несесер за бръснене.

— Мислех, че Фауст е в списъка на най-изгодните партии? Харесван от жените. Големият ти шанс да успееш, бейби.

Седна на леглото, което не беше оправяно от много време. Плъзна револвера по матрака и зарови лице в дланите си.

— Опитах се да ти обясня, но ти не ме слушаш.

Спрях.

— Е, добре. Последна възможност. Какво ще ми кажеш, Кори? Честно казано, не мисля, че една екскурзия с мен е най-примамливият начин да си прекараш съботната вечер.

Погледна ме. По начина, по който гледат влюбените жени. А може любовта и страхът да се проявяват по един и същи начин.

— Един човек дойде в офиса. Да се срещне със сенатора. Никога не са идвали в събота. Не е позволено. Дори и когато Конгресът е в сесия.

— Стажанти от Белия дом?

— Моля те, Джон? Съжалявам за вчера. Радвам се, че гаджето ти е още живо. Но не можеш да се държиш така с мен. Аз съм човешко същество, Джон. Като теб. И нея. — В плувналите в сълзи очи нахлу допълнително цвят. — Този човек. Беше толкова… не намясто. По би му отивал Лас Вегас. Но не и Вашингтон. С Фауст говориха поне час. Не разбирах нищо. Фауст е толкова придирчив към хората. — Повдигна лице. — На излизане този спря на бюрото ми и се представи. Ангстром или нещо подобно. Каза, че те познава, Джон. Каза го, сякаш знаеше и много други неща. Изплаши ме. Наистина. Исках да питам сенатора кой е, но той си тръгна веднага след този Ангстром. Беше като подплашен. Почти ме събори на път към вратата. — Очите й бяха приковани в мен. — Кой е той, Джон? Какво иска от нас?

Погледнах към нея. И към револвера й.

— Куфарчето ти още ли е долу?

 

 

Тръгнахме по шосе 66 и спряхме в едно заведение за бърза закуска в Манасас. Бургерите на Бул Ран^[1]. Кори говореше с пълна уста. Нещо, което Тиш никога не беше правила. Може и за момент да беше забравила ролята си.

— Мислиш ли, че сенатор Фауст е замесен? — попита, избърсвайки петънце майонеза от горната си устна. Предвид фигурата си на инструкторка по аеробика проявяваше странен апетит към храната. — В смисъл че този човек, твоят приятел, ми изглеждаше способен да създаде проблеми на някого.

— Защо не? Явно всички останали са замесени. И Али Алстрьом не е и никога не ми е бил приятел. — Отхапах, сдъвках, преглътнах храната и чак тогава запитах: — Сенаторът е голям привърженик на ББСП, нали? И го иска веднага?

Кори почти преглътна хапката си и каза:

— Много си пада по оръжията. Точка. Досега не съм виждала отбранителна система, която да не му е харесала. — Прокара език по зъбите си и изпадна в спомени. — Виждаха се често с Ем. Ем обичаше да дава вечери в негова чест, от тия, на които хвърляш баснословни суми за храната. За всички от корпорацията. Фауст ги гощаваше с петнайсетминутни речи за дома, ябълковия пай и оръжейните проекти. Трябваше да присъствам. Ем обичаше да се фука с мен. Да ме опипва под масата. След това се връщахме вкъщи и нищо. После започнах работа при Фауст. Ем го уреди. Позволих му. Казах ти за това. Реших, че наистина е стъпка в правилната посока.

Бях забелязал едно — можеше да я питаш и за теорията на относителността, но на петото или шестото изречение тя успяваше да завърти разговора към себе си.

— Не си падам особено по тези на Хълма. Дори не гледам репортажите от Конгреса. Кажи ми, Фауст искрен ли е? Или твърдата позиция по въпроса за отбраната е само начин да печели пари?

Тя лапна последния препържен картоф.

— О, напълно е искрен. Дори има лична колекция от оръжия. Показа ми я на един от приемите си. Луд е по пистолетите. Направо не е нормално. Покани ме да постреляме някой ден. — Избърса устата си. — Фройд би го харесал. Обича да посещава военни бази. Нещо като хоби. Да не кажем фиксидея. В окръга си няма много вземане-даване с отбранителната индустрия и затова се фука, че е безпристрастен. В отбранителния сектор си падат по това. Не могат да му се нарадват. Не им пука как гласува за Медикеър^[2] или образованието, стига да пробута бюджета за отбраната. — Въпреки че нямаше нужда, избърса повторно устата си. — Ем му се подиграваше. Когато беше пиян. Казваше, че е достатъчно „Макон-Болт“ да качи Фауст на някой изпитателен полет с прототип на ББСП, и комисията му ще удвои поръчаната бройка. Имаше още нещо. Ем и Боб Нечестни мислеха Фауст за потенциален кандидат за вицепрезидент за следващите избори. Спазване на регионалния баланс. Само като ги слушах, се чувствах част от богоизбраните. Беше вълнуващо, признавам си. Още е.

— Виждала ли си Нечестни? Господин „Макон-Болт“?

Кори ме изгледа изненадано. Сякаш бях задал много тъп въпрос.

— Разбира се. Ем му беше протеже. Идваше на всички партита. Имаме ли време за кафе?

— Ще си вземеш едно за из път.

Изправих се и Кори последва примера ми.

— Трябва да се отбия на едно място.

— Аз ще ти купя кафе. Как го пиеш?

— Черно.

Наредих се зад хърбав мъж, облечен в избеляла тениска и дънки. Имаше проскубана опашчица, още по-проскубана брада и шапка с инициалите на някаква превозваческа фирма. Сигурен бях, че слуша кънтри. Може и да не беше слагал вратовръзка от абитуриентския си бал. Невидим за обитателите на предградията, освен в случаите, когато идваше да окоси ливадите им. В армията се бях сблъсквал с момчета като него. Беше от хората, чийто пра-пра-прадядо е носил сива униформа и е размазвал Армията от Потомак, преди Грант да слезе на изток и да ги затисне с пълната тежест на Севера^[3]. Отброяваше монетите за хамбургера си. Винаги щеше да бъде прецакан от политиците, но и без това той беше този, който си подлагаше задника при война.

Изчаках Кори на вратата и й подадох кафето.

— Още информация за Боб Нечестни, моля.

Паркингът вонеше на изгорели автомобилни газове.

Климатикът на колата ми не работеше. Преди да спрем, бях настроил радиото на една колежанска джаз станция и сега само го намалих.

— Боб е играч — каза Кори. — От тия, дето купуват маниерите си заедно с първата си членска карта за някой клуб. Знае, че светът играе по свирката му, и затова си мисли, че не трябва да вдига много шум. Носи страхотни костюми. Знае как да говори пред хора. Пред него сенаторите изглеждат като манекени. Ако пожелае, би се свързал и с Господ. А Той може и да се притесни, че Боб няма време да си побъбрят. — Наведе се напред, така че да отпие от кафето си, без да се причести с него. — Не знам какво друго да ти кажа. Ако някога умре, сигурно ще го погребат в мавзолей. Никой не знае колко точно е богат.

— Какво мислеше Ем за него?

— Възхищаваше му се. Боготвореше го.

— Не знаех, че е бил способен да боготвори някого. Завих на юг по шосе 29. Бъдещето беше пълно с черни пътища. Така че да мога да засека преследващи ни в тъмното фарове.

Кори се наведе пак към кафето си.

— Може „боготвори“ да е твърде силно. Но беше заслепен. Всичките тези пари, властта. Сделките. Обичаше да казва: „Не мога да разбера как го прави.“ Което от неговата уста беше страхотна похвала. В интерес на истината, мисля, че малко се страхуваше от Нечестни.

— Защо?

По-скоро усетих, отколкото видях как сви рамене.

— Кой не се страхува от шефовете си? Нечестни беше последната инстанция.

— Каза, че през последните няколко месеца с Ем е ставало нещо? Че нещата между вас са отивали на зле. Че е пиел.

— Връзката ни поначало не беше нещо кой знае какво.

— Можеш ли да си го обясниш с нещо? Нещо по-особено?

Минавахме през железопътни релси и Кори повдигна нагоре чашата си. Над някаква ярко осветена бензиностанция се развяваше знамето на Конфедерацията.

— Животът с Ем поначало си беше особен. Не знам. Пътуваше много. Разбирахме се най-добре, когато беше отсъствал за дълго време. Знаеш как е. Спомням си веднъж, връщаше се от една от тия тайни изпитателни станции в Невада, Юта или бог знае къде. Беше се подредил още на летището. Тогава ме удари за пръв път. Беше толкова неочаквано.

— Защо не го напусна? Още тогава?

Забави малко отговора си. Свих по един черен път. Отчаян опит да объркам преследвачите.

— Е, вече ти казах. Мислех си, че съм срещнала шанса си. Мислех, че имам нужда от него. — Отпи от кафето. После пак. Виждах бледото й лице с периферното си зрение. — Може и да ти прозвучи перверзно — каза накрая. — Но мисля, че част от мен смяташе, че си го заслужава.

Бяхме се отдалечили доста от Вашингтон и джаз станцията започна да пращи, така че трябваше да се задоволя с диджей с глас на амбулантен търговец и нешвилски репертоар. Рядко слушам кънтри, но имах чувството, че вече съм чувал всички песни. После амбулантният каза, че превключват на новини от Атланта.

Не ми стана по-добре. Ченгетата от Атланта, ФБР-то и останалите организации бяха обградили общежитието, в което се криел някакъв иранец. Изкарваха го като истинска обсада. Репортерът от мястото на събитието съобщи, че мъжът бил основният заподозрян за експлозията в изследователския център, чието разрушение представлява такава загуба за семействата от региона и за цялата нация.

Представих си изплашен до смърт притиснат към пода дребен далавераджия, който си мечтае за измисленото от сънародниците му летящо килимче от „Хиляда и една нощ“.

Не вярвах, че го е направил той. Освен ако не е бил нает да замаскира местните таланти в областта. Все още не бях сигурен кой е поставил бомбата. Но беше изключено да повярвам, че е някой с тюрбан и рошави вежди.

В стомаха ми се гонеха лоши предчувствия. Започвах да осъзнавам колко малка е моята роля.

А това означаваше, че съм лесно заменим.

 

 

Спрях в долината Шенандоа, в мотел край един от градовете, чиято основна прехрана е земеделието и тръгналите на обиколка из забележителностите от Гражданската война туристи. Кори ме придружи до рецепцията. Когато поисках отделни легла, работещият нощна смяна ме изгледа иззад бюрото си, сякаш бях най-големия глупак на света.

Минаваше полунощ. Кори се затвори в банята, а аз пуснах Си Ен Ен. Основната новина беше обсадата на общежитието в Атланта. Кори излезе по тениска, но този път не беше забравила бикините. Легна си и загаси лампата откъм нейното легло. Намалих звука, но продължих да гледам. С чувството, че знам какво ще се случи. Кървава фиеста на живо.

Малко след един федералните и отряд местни доброволци щурмуваха стаята на иранеца. Стреляше се толкова много, че операцията заприлича на отмъщение за Пустинна буря №1. Убиха го. Не се виждаха военни. Изключих телевизора, без да изчакам коментаторите да започнат да гадаят той ли е истинският виновник и отидох да си измия зъбите.

Опипом намерих леглото си в тъмното. Изтощен. Но сънят явно не се вписваше в програмата ми. Чакаха ме прекалено много въпроси за разрешаване. С прекалено малко отговори. И равномерното дишане на Кори.

Стиснах очи като дете, което се страхува от Торбалан. След около минута я чух да се раздвижва под завивките си.

И двамата бяхме пребити. Кори похъркваше. Но аз не можех да заспя. Откъслечни мисли се явяваха, забиваха се в съзнанието ми и веднага пак се оттегляха. Отговори, които се изпаряваха, щом се докоснех до тях. Военните са обучени да поемат инициативата. Аз бях просто един лабораторен плъх.

Изведнъж в тъмнината, от която човечеството открай време се страхува, получих прозрение. Беше нещо, което не се поддава на логиката и разума. Просто го знаеш.

Нещо лошо.

Станах — много тихо — и затърсих из пътната си чанта револвера, който ми беше върнала Кори. Защото можел да ни потрябва.

Джон Рейнолдс клечеше като глупак. Какъвто всъщност си и беше. Глупак на глупците. Бос на набития с песъчинки килим.

Хванах оръжието за барабана, отнесох го в банята и затворих вратата.

Мотелът не беше от особено луксозните. Крановете бяха от стар бял порцелан, светлината — ярка. Завъртях барабана. После отворих револвера и изкарах патроните на дланта си. Затворих го и натиснах спусъка.

Изщрака.

Добре. Да си помислим кого се очакваше да застрелям с него. Не вярвах на историята за това как пищовът се е озовал при нея. Не вярвах на повечето от нещата, които ми беше казала. Но не си бях задал сериозно въпроса защо го прави. Направете справка с Фройд, Юнг и Адлер по въпроса, но за мен Кори беше сляпо петно. Не исках да я допускам до себе си. Важно беше да продължа да поддържам точната дистанция помежду ни. Но в случая правилна дистанция нямаше. Тя не беше просто кълбо нерви, нито продукт на лошия мъжки вкус.

Защо ми беше дала револвера?

Не си падам по оръжията. Но съм си имал много вземане-даване с тях. Прегледах внимателно револвера. Доста просто замислено парче метал. Изглеждаше наред.

После, осенен от внезапно сутрешно вдъхновение, се сетих да проверя патроните. На пръв поглед изглеждаха нормални. Но нещо не се връзваше.

Оставих револвера и амунициите на пода и вдигнах един патрон срещу светлината. Примижах и го разгледах. Повторих процедурата и с останалите. След което дълго стоях неподвижно.

Накрая пъхнах патроните обратно в барабана, изгасих лампите и се върнах в спалнята. Трябваше ми време, за да свикна пак с тъмнината. Вървях бавно. Като се блъснах на няколко пъти, се приближих на пръсти до леглото на Кори и там спрях. Беше зарязала хъркането, но определено спеше. Косата й блестеше в златисто.

Насочих револвера към главата й. Бях на сантиметри от нея. После натиснах спусъка.

Натиснах го още няколко пъти, заслушан в шестте изщраквания на петлето и тишината след тях. Кори промърмори нещо, но не се събуди. Беше ми дала нормален револвер, но някой си беше поиграл с патроните. Щях да съм мъртъв в минутата, в която го насочех към някого.

Изтрезняването дойде прекалено рано.

Стоях до леглото й, докато повече не можех да я гледам, после върнах револвера в легълцето му в чантата ми и се измъкнах навън. Седях опрян на стената на мотела още по шорти и тениска и зяпах нарядко преминаващите коли.

 

 

Когато се върнах вътре, хоризонтът вече бледнееше. Поспах малко. Сънят ми не беше спокоен. Когато най-после се отказах и станах, Кори още спеше. Беше наистина красива жена.

Взех си душ и се облякох. Шумът я накара сънливо да открехне клепачи.

— Надолу по пътя има закусвалня — й казах. — Ще се поразходя и ще взема нещо за ядене.

— Не ям сутрин. — Гласът й беше дрезгав от съня. — Само кафе. Ако обичаш. Черно. И може малко сок. Добре ли си?

Излязох. Исках да не се връщам никога, просто да оставя Кори и всичко останало в евтината мотелска стая.

Мотелът беше в покрайнините на града. Табели сочеха пътя към междущатската магистрала. Беше неделя сутрин в един чист свят. Минаващите коли и пикапи бяха пълни с хора. Отиваха на църква. По това време във Вашингтон хората бягаха, за да се отърват от излишните килограми, и четяха сутрешните вестници.

Закусвалнята беше еталон за мирно съжителство. Старци с тиранти, няколко скитници. Експедитивна сервитьорка. На крайната маса беше седнало пременено в неделните си дрехи многочленно семейство. Въздухът ухаеше на пържен бекон и кафе.

Седнах на един стол в ъгъла. Реших първо да се нахраня. Не изгарях от нетърпение да се върна в мотела. Без да ме е питала, сервитьорката ми донесе кафе. Менюто им не беше особено здравословно.

Беше трудно да си представиш, че цели цивилизации са съществували без кафе. В закусвалнята го правеха остро и доста редичко. Но беше топло.

Двама старци се смееха на нещо, което само те разбираха.

Поръчах голяма закуска. Ерата на прогонващото апетита пъзливо отчаяние беше отминала. Докато чаках храната, развалих пари и от външния автомат си купих неделния „Поуст“. Изданието беше подготвено преди края на обсадата на общежитието в Атланта.

Изпих още една чаша кафе, удивен колко нормално си живеят останалите хора. За вестниците отдавна бях мъртъв, стара история. Тиш се беше появила съвсем замалко. Нахраних се бързо, без никакви церемонии, и изядох дори малките пакетчета шунка, които вървяха с препечената филийка.

На стола до мен седна набит мъжага. С изскочили от тениската мускули и малко дяволче, татуирано върху огромния му бицепс на общ работник. Дрехите му бяха раздърпани, брадата и мустаците сивееха. Едва се крепеше на границата на лудостта. От типа, който кисне из закусвалните по американските второкласни шосета.

Келнерката му донесе кафе, доля и моята чаша и отиде да вземе чиния палачинки от кухнята.

— Пишат ли нещо интересно? — попита ме мускулестият.

— Може да го прегледаш.

— Много ви благодаря. — Извади портфейла си и остави на барплота 20 цента. — Не искам да си развалям закуската. А сега си вдигни задника оттук, излез спокойно и се качи в белия микробус.

Оставих чашата си.

— А ако не го направя?

Можеше да се оправи с мен. Мускулите ми бяха като на военен. Неговите бяха истински. И не приличаше на човек, който би отстъпил пред по-слабия.

Усмихна се под мустак.

— Ами тогава ще трябва да те убия. — Погледна огромната розова панделка на кръста на сервитьорката. — И нея. И още няколко от тези примерни граждани. За да изглежда както трябва. — Глътна набързо кафето си. — И момичето в хотела. И червенокосата ти дивачка.

Една голяма ръка стисна здраво рамото ми.

— Решителният момент — ми каза. — Цялата тази история достигна точката, в която или стигаме до някакво разбирателство, или елиминираме другите страни. Както кажеш ти, полковник.