Ралф Питърс
Изменникът (3)

Трета глава

Още си нямах достатъчно доверие да се прибера и да говоря с Тиш. Купих си хамбургер и го изядох на един паркинг до Форт Майер. Дъждът мокреше седалката до мен, но не си направих труда да затворя прозореца.

Имах два проблема: Тиш, после всичко останало. Фарнсуърт и Ем. На първо място идваше Тиш. И на последно. И между всичко останало. Знаех, че трябва да й покажа пътя. Но не бях сигурен дали ще мога да живея без нея.

Трудно се доверявам. Може да се дължи и на работата ми. Предателството е вторият най-разпространен начин да си запълниш свободното време, а аз бях прекарал няколко десетилетия в наблюдение как точно го правят разни убийци в мърляви униформи из целия свят. Можех да измисля хиляди причини защо Тиш не е искала да ми каже за криминалното си минало. Независимо какво всъщност е било то. Но беше длъжна да го направи. Работата ми зависеше от чистото ми досие. Тиш беше наясно с правилата, вкъщи не бяха позволени дори джойнтовете. Обвинение в притежание на кокаин се равняваше на уволнение.

Беше премълчала за досието си, което значеше, че може да е крила и много други неща. Не исках да мисля за това, но не можех да мисля и за нищо друго.

И след целия този ад продължавах да искам да спя с нея. Да бъда с нея. Дъждовните капки барабаняха по покрива на колата и се изпаряваха.

Наложих си да се фокусирам върху Фарнсуърт и Ем. И самолетът на Ем. Напоследък теорията за конспирацията е навсякъде. Конспирация по улиците, в пресата, в канализацията. Започваш да се чудиш дали механиците в гаража ти не те мамят и завършваш с убеждението, че Елвис е убил Кенеди.

В цялата си кариера не се бях сблъсквал и с най-малкото доказателство, че конспирации съществуват. В нито едно правителство, в нито една правителствена клика. Като изключим конспирацията на посредствеността. А и не можех да си представя защо някой, свързан с „Макон-Болт“, ще иска да се включи в конспирация. Продажбата на ББСП беше въпрос на време. Първоначалното му финансиране вече беше одобрено и парите щяха да завалят със следващия бюджет. Нещата не можеха да се променят и една игра на шпиони можеше да навлече само неприятности.

Налице бяха няколко неприятни съвпадения. Но в армията непрекъснато се сблъскваш с тях. Съдбата те чака да се подхлъзнеш и чак тогава те изритва наистина здраво. Може и да имаше някаква конспирация около самолета и десетките милиарди долари. А може и приятелите ми просто да са нямали късмет.

Истината беше, че още не можех да възприема смъртта на Ем. Както и тази на Фарнсуърт. Може и реакцията ми да беше нормална. Бяха хванали старото копеле неподготвено.

Всички мисли водеха обратно към Тиш. Тя беше истинска и аз я мразех заради това.

Върнах се вкъщи чак когато бях сигурен, че е тръгнала за клуба си. Тя беше навсякъде. В провисналите завеси, в миризмата от кухнята. Във всяка сянка. До телефона ме причакваше разпадащо се издание на „Далеч от шумната тълпа“. Имах чувството, че някой ме е зашлевил през лицето.

На телефонния секретар имаше съобщение от Кори Невърс. Изтрих го и се качих горе. На леглото в малкия си ковчег ме чакаше китарата, която бях подарил на Тиш. С бележка:

Моля те, върни я. Не я заслужавам.

Тиш.

Вече не знаех кой колко заслужава.

 

 

Не бях готов за разумно обяснение с Тиш, но трябваше да я видя. Групата й свиреше в един гей клуб близо до Дюпонт Съркъл. Пускаха и нормални, стига да си кротуват.

По въпроса за секса военните бяха насред лов на вещици. Никой военен съд нямаше да повярва, че офицер е отишъл в гей клуб за друго, освен за една по-специална услуга, така че се качих на балкона, където беше тъмно и можех да виждам сцената, без сам да се излагам на показ. Хлапе, което приличаше на Одри Хепбърн с мустаци, ме попита дали може да ми прави компания, но се разкара, когато поклатих глава.

Тиш никога не е била особено добра. Не й достигаше талант. От нея би излязла чудесна кабаретна певица. Беше добра, когато си почиваше, на бавните парчета, които тя не обичаше. Свиреше на очуканата си китара с такава жар, сякаш душеше смъртния си враг. Червената й коса се удряше и лепнеше по бузите й, капките пот се носеха около нея като късчета счупено стъкло. Въпреки жегата беше с кожените си панталони. Приличаше на тигрица до момента, в който не се вгледаш по-внимателно. Чак тогава избиваше страхът й. Беше красива. Призляваше ми да я гледам и да се чудя каква е всъщност. И дали всичко е свършило.

Страх ме беше, че никога няма да мога да й се доверя и за най-простите неща. Бях живял достатъчно, за да съм наясно, че тези мисли отминават. Доверието се завръща. Малко целувки и хората забравят. Не бях сигурен, че искам точно това. Беше ме страх от Тиш по начин, по който никога не съм се страхувал от юмруци или оръжия.

Тръгнах си преди почивката. Не исках да ме вижда, не исках никой от групата да ме засече и да й каже, че съм бил там. Пошлях се малко по улиците. По авеню „Кънектикът“ се тълпяха хора, които не са били популярни в гимназиите си, но са се преоткрили във Вашингтон. Страничните улички бяха задръстени от търсещите място за паркиране шофьори. Прозорците на къщите светеха. Пред кафене на една от големите улици плачеше някакво момиче.

Върнах се вкъщи. Имаше съобщение от шефа ми, искаше да знае дали съм наред. Върнах обаждането на служебния му телефонен секретар: на Западния фронт нищо ново. От Си Ен Ен ме уведомиха, че току-що сме върнали статута на най-облагодетелствана нация на Китай, а говорителят на Белия дом съобщи на страната, че дългокосата жена лъже за връзките си с президента. Говорителят свърши добра работа, нито веднъж не употреби думата „лъже“. Някое извънземно можеше и да му повярва.

Махнах китарата от леглото и изхвърлих бележката на Тиш. Легнах за малко с дрехите, само за минута. После явно съм се унесъл.

Събуди ме тялото на Тиш. Нито един от двама ни не каза нищо. Любехме се така, сякаш искахме да си причиним болка един на друг. Когато всичко свърши, останахме да лежим прегърнати. Като влюбени гимназисти. Усещах мириса на косата й и ми се искаше светът да беше устроен различно.

Събудих се с усещането, че нещо не е наред. Беше тъмно. Тиш не беше до мен, заслушах се и я чух.

Беше седнала, ярко открояваща се под светлината на крушката, на ръба на ваната и плачеше. Усети, че съм там, но не се обърна, само зарови лице в дланите си. Беше гола и трепереше въпреки жегата. Накрая каза:

— Искам да умра. Толкова те обичам, искам да умра.

— Всичко ще бъде наред — казах. Да, с помощта на времето, но все пак не бях сигурен, че казвам истината.

Тя поклати глава и пак се разплака.

— Нещата никога няма да бъдат наред. Аз развалих всичко. Никога вече няма да ми повярваш. Развалям всяко проклето нещо, до което се докосна.

Поставих ръка на рамото й и тя потрепера. Сякаш я бях ударил. После се изправи рязко и се притисна към мен.

— Господи, обичам те. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Моля те, нека да остана.

— Тиш…

— Толкова те обичам. — Гласът й пресекна. Лоша радиовръзка.

— И аз те обичам — казах й. Надявах се да е истина. Мисля, че беше истина, тогава.

Тя продължи да плаче.

— Ти не разбираш. Аз те обичам целия. По всички начини, по които можеш да обичаш някого. Всички. Обичам те. Искам да имам деца от теб.

Опитах се да я взема на ръце, но някак си не успях да я повдигна от земята. Хърбавата Тиш. Тежеше повече от цялото земно кълбо.

— А не мога. Никога няма да имам деца. Правих глупави неща. Глупави, глупави неща. Толкова съм глупава. О, господи. Прости ми. Моля те, прости ми.

В съвременните книги хората не молят за прошка. Всичко е разрешено, само не това. Ако действията на другите ни нараняват, сме си виновни самите ние. Да живее свободата. Може би щеше да е по-добре, ако животът наистина беше като в тези книги, ако не бях почувствал това, което чувствах към Тиш. Докато стоях в колата, си бях представял тази сцена. Исках я.

Не знаех какво повече да й кажа. Вече не ме беше страх, всичко се примеси с любов и желание.

Тиш се притискаше до мен, докато намерих сили да я повдигна и отнеса в леглото. Обърнах се с гръб към нея и тя обви ръце около тялото ми.

На сутринта, докато Тиш беше под душа, се обади Кори Невърс. Искаше да се видим и да поговорим. Казах, че й желая само най-доброто, но не виждам за какво толкова има да говорим.

— Страхувам се — каза.

— Недей.

Тя започна да ридае.

— Ужасно е.

— Ще го преживееш.

— Не разбираш. Става дума за друго. Не ми позволяват да присъствам на погребението.

— Какво?

— Родителите на Ем. Погребението ще е само за „непосредствени членове на семейството“. Никой друг не може да присъства. Обадих се и попитах. Няма да ми позволят да отида. Майка му никога не ме е харесвала.

Бях мислил за погребението като за неприятно задължение и ми стана неудобно от облекчението, което изпитах. Колко патетични са нещата, които ни доставят облекчение. Да изкръшкаш от нещо е едно от основните човешки удоволствия. Измъкнах й още подробности и я принудих да затвори, като обещах, че може да ми се обади, ако се случи нещо наистина важно.

Тиш се появи мокра и усмихната. Мълчахме, но се отнасяхме един към друг с пресилено внимание. Навън вече напичаше. Не бях на работа и беше време да реша с какво да запълня отпуската си.

С Тиш закусихме в „Ийстърн Маркет“ и в последните прохладни часове тръгнахме към Мал. Малка почивка само за нас. Чиновниците от Хълма ни подминаваха, стегнати в костюмите и колосаните си яки. Облечени в тъмни костюми жени крачеха тържествено с гуменките си. Ние се държахме за ръце.

Бях решил, че идеята за световна конспирация, въвличаща Ем, Фарнсуърт и „Макон-Болт“, е просто измислица. Нямаше да звъня или да се ровя повече. Нека мъртвите почиват в мир. Може Тиш и аз да не останем още дълго заедно, но пък нищо не ни пречеше да се насладим на отреденото ни време. Останалата част от света можеше да върви по дяволите. Пред Капитолия автобуси бълваха тълпи, облечени със сувенирни тениски. Туристите успяваха да бъдат едновременно шумни и изпълнени със страхопочитание. Повечето бяха с наднормено тегло.

Тиш поиска сладолед. Току-що беше закусила, но й купих „Дав“. В накъсаните си дънки тя вървеше с лекота, която никога нямаше да постигне на сцената. Имаше крака на роден беглец. Под очите й вече се появяваха луничките, които толкова мразеше.

— Искам да задържиш китарата — й казах.

Не отговори.

— Тя няма нищо общо. Искам да я имаш.

Спря се и ме целуна. Страстно, пред двама японски туристи.

Беше страхотен ден. Разходихме се около паметниците и не срещнахме нито един познат. Обиколихме набързо новата изложба във „Фриър“ и ядохме вероятно отровните хотдози, които ни пробута един уличен продавач. Върнахме се, когато стана наистина горещо, пихме бира и се любихме.

Тиш имаше насрочена репетиция и трябваше да върви. Взе си още един душ и се хвърли на леглото до мен.

— Чувствам се ужасно.

— Ти си ужасна.

— Не, искам да кажа.

Усетих, че настръхвам.

— Колата ми още не е оправена. Мога ли да взема пак твоята? За последно, утре ще закарам моята в гаража. Обещавам.

— Вземи я. И без това няма да ходя никъде. Може да мръдна до магазина. За филе от пъстърва за вечеря, в случай че някой се интересува.

Тиш се извъртя и издаде звук, на който щях да реагирам иначе, ако си бях починал още половин час.

— Обичам те, когато готвиш. Ще се върна рано.

— Карай внимателно.

Докато се обличаше, я гледах и си мислех, че никога няма да мога да живея без нея. Слушах отдалечаващите се стъпки и се опитвах с всички сили да прогоня мислите си. Исках да сме заедно и в безопасност. Някъде, където нищо или никой нямаше да може да ни нарани.

Прозорците потрепериха, но не се счупиха от взрива.

— Я стига си ме баламосвал — каза лейтенант Дики. — Няма да повярвам на сълзите ти, войниче.

Експлозивите проявяват ексцентричност по свой собствен начин. Колата ми беше хвръкнала във въздуха насред улицата, вратите й се търкаляха в страничните дворове, но сред пламъците още виждах изпепелената мумия, която някога беше Тиш. Предпазните колани си знаят работата.

Ченгетата ме разпитваха вече часове. Не знам колко точно, но зад прозорците на полицейския участък се беше стъмнило. Само Дики още не се беше предал.

— Хайде. Улесни работата на всички ни. Казваш ни истината и може даже да те оправдаят. Може да се явиш в съда с униформа и всичките си медали и да кажеш на всеослушание колко много съжаляваш. Сега ми кажи истината. Всичко е свързано с наркотиците. Ти и твоята малка червенокоса наркоманка. Продавали сте хероин. На тъпанарите в квартала, нали? — Направи физиономия „Сега вече те пипнах“. — И какво се прецака? Не платихте навреме на пласьора? Или се намесиха и други банди? Може и още много военни да са в играта, а? За добавка към пенсионния фонд. Показвате на гангстерите как се провежда истинска операция. Военна точност и всичко останало. Имаш ли нещо против да си запаля, войниче? — Запалката му беше пластмасова. — Дай ми имена и дати и ще направя за теб каквото мога.

Погледнах го. Не изпитвах гняв или страх. Само празнота.

Дики изпълни стаята с дим.

— Хайде, приятел. Да се споразумеем, а? Или все пак искаме адвокат?

— Не ми трябва адвокат. Не съм направил нищо подсъдно.

Детективът стана и закрачи по мръсния линолеум. Стаята за разпити можеше да се намира и в Сирия, толкова грубо и изпочупено беше всичко. Някой викаше зад вратата.

— Слушай, герой. Не знам как си ги представяш тия работи, но искам да ти кажа, че вече си свързан с три убийства.

Поправих го:

— Четири.

Погледна ме. С уста, отворена широко като астматичен ауспух.

— Миналата седмица — му казах. — Генерал на име Фарнсуърт е бил премазан от кола. Във Вирджиния.

— Вирджиния не е в моя район. Разкажи ми нещо за Вашингтон.

— Решиха, че е злополука. Но аз мисля, че са го убили.

— Разкажи ми за последното убийство.

— Не съм сигурен къде е връзката. Но аз… — Изведнъж ми се прииска да не му казвам нищо. Той не представляваше закона, беше просто грубиян, умиращ от високото ниво холестерол в кръвта си. — Предяви ми обвинения или ме освободи. Такава ви е практиката, нали?

Той изсумтя.

— Какво? Да не си прекалил с филмите за ченгета, а? — Разпери ръце, наведе се към мен и тежко постави длани на масата. — За теб ще е по-добре да излезеш от въображаемия си свят и здраво да се замислиш. Това, което избухна, беше твоята кола. Може този, който е свършил работата, да е знаел, че гаджето ти ще я подкара, но нещо ми подсказва, че са се целили в теб, войниче. Ако не се държиш добре, може и да ми се наложи да те пусна. Ама животът навън се очертава много жесток към теб. Какво ще направиш, ако те изритам оттук? Къде ще отидеш? — Усмихна се, но усмивката му не ми направи никакво впечатление. — Представи си, че този, който е направил онова с колата ти, още не е мирясал. Поне ще спестят на държавата разходите по делото ти и по затвора. Така че, кой се опита да те убие? Кажи ми за наркотиците. От самото начало.

— Няма наркотици.

— Тогава какво има?

— Не знам.

— Кой го направи?

— Не знам.

Той скръсти ръце и се изправи над мен. Всеки път, когато бях готов да го поставя на мястото му, пред мен се явяваше Тиш. Виждах я и сега. Комбинирана снимка. До мен, с разпиляна по бялата възглавница червена коса. И черното нещо в пламъците.

Очите ми отново ме предадоха.

— Какво си мислиш? Че се предполага да те съжалявам или какво? Загубили сме си момичето, а? Любовта на живота ни? — Той захвърли фаса на пода. — Я се разкарай. Хей… може да си поискаш и държавен адвокат, а? Тогава със сигурност ще те опандизят.

— Предяви ми обвинение. Или ме освободи.

Той отново се наведе през масата.

— Човече. Приятелю. Войниче. Май не ме разбираш. Сериозно престъпление, сериозна присъда. Мога да те хвърля за седемдесет и два часа в ареста само заради отношението ти към мен. Хей, това може и да ти хареса, а? Кой е този приказен^[1] бар, в който каза, че си ходил? — Лицето му изразяваше погнуса. — Обичаш да си оставяш вратичка, а? Къде отива проклетата армия? „Не питай и няма да ти кажа“, нали така?

Погледнах го.

— Бъркаш — му казах спокойно. — Ако знаех кой е сложил бомбата, щях да ти кажа в мига, в който те видях.

— Защото ти харесвам ли? Или защото по принцип обичаш ченгетата?

— Защото обичах Тиш О’Мейли.

Той се изсмя.

— Никой никога не е обичал Тиш О’Мейли. Дори собственото й семейство. Макар че баща й я обичал малко повече от приетото, ако се вярва на тамошния шериф. Тежък случай, приятел. Бедна бяла със звезди в очите. И кока в носа. И знаеш ли кое е готиното? Знаеш ли какво е учила в колежа Корнхол? Фармация. Не е ли страхотно? Момиче, което мисли за бъдещето си. Може да се е виждала и като притежателка на верига лаборатории за пречистване на хероин.

— Не знаех, че е била в колеж. — Веднага съжалих, че съм го казал.

— Не е било за дълго. Твоята любима никъде не се е застоявала за дълго. Ей, вие двамата май не сте си губили времето в приказки, а? Какво друго искаш да знаеш за нея?

— Знам всичко — излъгах.

Усмивката му се поизкриви.

— Имам друга идея. Може и да те е излъгала. Да. Няма ли да е точно в неин стил? Тя и нейните смъркащи ретро приятелчета. Тя те лъже за дрогата и ти откриваш. И я изкарваш от играта. — Приближи лице до моето. Не беше много приятна гледка. — И какво става после? Решаваш да се изнесеш с малката блондинка? Как й беше името? Кади Мерцедес? — Отдръпна се. — Е, нека ти кажа нещо. Като мъж на мъж. Няма да се задържите дълго заедно. Тя все някога ще се омъжи за някой от големите клечки от Грейт Фолс. Ти не си за нея.

— Ще стигнеш ли въобще до разследване на убийството на Тиш О’Мейли?

Щипна ме по бузата, сякаш бях малко дете.

— Обичам ги тия войници. С вас се работи страхотно. Сигурно се досещаш, че не ми харесваш. И се чудиш защо. Е, да те светна. Не харесвам умните копелета като тебе, дето идват в този град, изсират се отгоре му и после циврят, че чернилките не могат да се управляват сами. Мислиш си, че си над закона. — Той запали нова цигара с отработен от навика жест. — Не давате на града никакъв шанс. А знаеш ли, аз обичам този град. Тук съм роден и отраснал. И мразя хора като теб, които идват да се ебават с него.

— Още си на погрешен път.

— Верно? Този път за какво?

— За всичко. Улучваш право в десетката.

Той пое дима и каза:

— Така ли? Е, добре, ти си или невинен и толкова наивен, че чак ме боли за теб, или си мръсно лайно, което заслужава „Оскар“. И в двата случая си само един проклет загубеняк. — Вдъхна и се загледа през мен. — Знаеш ли какво? Ще те пусна да си ходиш. Защо ли? Защото искам да видя какво ще стане.

 

 

На две пресечки от участъка не издържах, седнах на стъпалата на стара, разделена на офиси сграда, и се разридах.

След малко усетих, че не съм сам. Навлечени една над друга дрехи въпреки жегата и дядомразовски чувал през рамо. Плетена шапка над водопад от коса. От гъстата брада главата му изглеждаше огромна. През всичката мръсотия не можех да определя цвета на кожата му.

— Оставиха ли те? Понякога с тях се живее трудно.

Нямах никакви пари, така че ме отмина. Продължих да вървя. Полицейски патрул забави покрай мен. Помислих, че са дошли да ме приберат обратно, но се оказа, че просто съм събудил среднощното им любопитство.

Да мисля за Тиш беше все едно да се опитвам да гледам в слънцето. Можех само да се плъзгам покрай спомена за нея. Продължавах да мисля за проклетата китара. Беше взела старата си китара на репетицията, която така и не се състоя, и в обърканото ми съзнание изоставената „Пол“ се превръщаше в нещо като сираче.

Тиш. Бях й дал един роман на Джеймс Солтър, който обичах да препрочитам на всеки няколко години. С обяснението колко добре е отразена сложността на човешкото сърце и на взаимоотношенията между половете. Тя я прочете до средата и ми я върна. С думите: „Не искам да чета за това какви са хората, Джон. Знам какви са.“

Сега наистина я обичах. Когато вече беше безопасно.

Исках да разбера кой я е убил. Опитвайки се да убие мен. Исках да знам кой е и исках да се пече в ада сред мъчения, които още не бях измислил.

Можех да мисля за Тиш по два начина. Като за комарджийка с малко музикален талант, но много талантлива в леглото. Или като за човек, на когото при решаващото раздаване са се паднали лоши карти. Докато свиреше, за добро или лошо, Тиш даваше на музиката всичко от себе си. Бях решил да повярвам, че ми е дала всичко, на което беше способна, и в любовта. Положително мислене, според вашингтонския жаргон, за което беше виновен разговорът ми с детектива.

Ако смъртта на Фарнсуърт или на Ем ми се бяха стрували недействителни, то смъртта на Тиш беше невъзможна. Не можех да повярвам, че нея вече я няма.

На пресечка от къщи до мен спря кола. Бял мъж ме попита за някаква улица. Бавно схващаш, както обикновено, се наведох да отговоря и тъмнината ме погълна.